Украинският конфликт се превръща във война между Запада от една страна и Русия и Китай от друга. Всяка страна е убедена, че другата иска загубата си. А страхът е лош съветник. Мирът може да бъде запазен само ако всяка страна признае грешките си. Това трябва да е радикална промяна, защото днес нито западният дискурс, нито руските действия отговарят на реалността.

Никой политически лидер не иска война на своя територия. Когато го правят, обикновено е от страх. Всяка страна се страхува от другата, правилно или не. Разбира се, винаги има няколко елемента, които тласкат към катаклизъм, но те са фанатични и в малцинство.

Точно в такава ситуация се намираме. Русия е убедена, правилно или не, че Западът иска да я унищожи, докато Западът е убеден, че Русия провежда империалистическа кампания и в крайна сметка ще унищожи нейните свободи. В сенките една много малка група, Щраусианците, искат конфронтация.

Това не означава, че Третата световна война е точно зад ъгъла. Но ако нито един политически лидер не промени радикално своята външна политика, ние отиваме директно в неизвестното и трябва да се подготвим за абсолютен хаос.

За да изясним недоразуменията, трябва да изслушаме разказите и на двете страни.

Москва смята, че свалянето на демократично избрания президент Виктор Янукович е държавен преврат, организиран от Съединените щати. Това е първата точка на разминаване, тъй като Вашингтон тълкува събитията като „революция“, „Евромайдан“ или революция на „Достойнството“. Осем години по-късно множество западни свидетелства свидетелстват за участието на Държавния департамент на САЩ, ЦРУ и NED, Полша, Канада и накрая НАТО.

Народът на Крим и Донбас отказа да подкрепи новата власт, която включваше много "интегрални националисти", наследници на победените от Втората световна война.

Крим, който вече беше гласувал на референдум да стане част от бъдещата независима Русия при разпадането на СССР, шест месеца преди останалата част от Украинската съветска република да обяви своята независимост, гласува отново на референдум. В продължение на четири години Крим беше претендиран от Русия и Украйна. Москва твърди, че между 1991 и 1995 г. тя, а не Киев, е плащала пенсиите и заплатите на служителите в Крим. Всъщност Крим винаги е бил руски, дори да се е смятал за част от Украйна. В крайна сметка руският президент Борис Елцин беше този, който в разгара на тежка икономическа криза реши да изостави Крим на Киев. След това обаче Крим гласува за конституция, признаваща автономията му в рамките на Украйна, която Киев така и не прие. Вторият референдум през 2014 г. с голямо мнозинство провъзгласи независимостта. Тогава парламентът на Крим призова за присъединяването на държавата си към Руската федерация, което последната прие. За да укрепи непрекъснатостта на своята територия, Русия построи, без да се консултира с Украйна, гигантски мост, свързващ нейната метрополия с Кримския полуостров през Азовско море, ефективно приватизирайки това малко море.
В Крим се намира пристанището Севастопол, което е незаменимо за руския флот. Последният не представляваше нищо през 1990 г., но отново стана сила през 2014 г.

Западът призна съветския референдум в Украйна през 1990 г., но не и този през 2014 г. И все пак правото на народите на самоопределение важи за кримчаните. Западът твърди, че много руски войници са присъствали, без да носят униформите си. Вярно, но резултатите от двата референдума през 1990 и 2014 г. бяха сходни. Няма място за съмнение за измама.

За да покажат, че не приемат тази „анексия“, Западът колективно наложи санкции на Русия, без разрешение от Съвета за сигурност. Тези санкции нарушават Хартата на ООН, която дава изключителни правомощия на Съвета за сигурност.

Областите Донецк и Луганк също отхвърлиха правителството за преврат от 2014 г. Те провъзгласиха своята автономия и се представиха за съпротива срещу „нацистите“ в Киев. Отъждествяването на „интегралните националисти“ с „нацистите“ е исторически оправдано, но не позволява на неукраинците да разберат какво се случва.

„Интегралният националист“ е създаден в Украйна от Дмитро Донцов в самото начало на 20 век. Първоначално Донцов е ляв философ, едва постепенно преминава към крайната десница. Той е бил платен агент на Втория райх по време на Първата световна война, преди да участва в украинското правителство на Симон Петлюра, възникнало по време на Руската революция от 1917 г. Участва в Парижката мирна конференция и приема Версайския договор. По време на междувоенния период той упражнява власт над украинската младеж и става пропагандатор на фашизма, след това на нацизма. Той стана яростен антисемит, проповядвайки за избиването на евреите много преди тази тема да бъде подкрепена от нацистките власти, които говореха само за експулсиране до 1942 г. По време на Втората световна война, той отказва да поеме ръководството на Организацията на украинските националисти (ОУН), което поверява на своя ученик Степан Бандера, подпомаган от Ярослав Стецко. Почти всички документи за дейността му в рамките на нацизма са унищожени. Не е известно какво е правил по време на войната, освен активното му участие в Института Райнхард Хайдрих след убийството на последния. Вестниците на този антисемитски орган му отделиха много място. При Освобождението той бяга в Канада, под закрилата на англосаксонските тайни служби, а след това в САЩ. В края на живота си той все още беше вирулентен както винаги и се беше превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московчаните“. Днес книгите му, особено неговите която поверява на своя ученик Степан Бандера, подпомаган от Ярослав Стецко. Почти всички документи за дейността му в рамките на нацизма са унищожени. Не е известно какво е правил по време на войната, освен активното му участие в Института Райнхард Хайдрих след убийството на последния. Вестниците на този антисемитски орган му отделиха много място. При Освобождението той бяга в Канада, под закрилата на англосаксонските тайни служби, а след това в САЩ. В края на живота си той все още беше вирулен както винаги и се бе превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московците“. Днес книгите му, особено неговите която поверява на своя ученик Степан Бандера, подпомаган от Ярослав Стецко. Почти всички документи за дейността му в рамките на нацизма са унищожени. Не е известно какво е правил по време на войната, освен активното му участие в Института Райнхард Хайдрих след убийството на последния. Вестниците на този антисемитски орган му отделиха много място. При Освобождението той бяга в Канада, под закрилата на англосаксонските тайни служби, а след това в САЩ. В края на живота си той все още беше вирулентен както винаги и се беше превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московчаните“. Днес книгите му, особено неговите Не е известно какво е правил по време на войната, освен активното му участие в Института Райнхард Хайдрих след убийството на последния. Вестниците на този антисемитски орган му отделиха много място. При Освобождението той бяга в Канада, под закрилата на англосаксонските тайни служби, а след това в САЩ. В края на живота си той все още беше вирулен както винаги и се бе превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московците“. Днес книгите му, особено неговите Не е известно какво е правил по време на войната, освен активното му участие в Института Райнхард Хайдрих след убийството на последния. Вестниците на този антисемитски орган му отделиха много място. При Освобождението той бяга в Канада, под закрилата на англосаксонските тайни служби, а след това в САЩ. В края на живота си той все още беше вирулентен както винаги и се беше превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московчаните“. Днес книгите му, особено неговите и след това в Съединените щати. В края на живота си той все още беше вирулентен както винаги и се беше превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московчаните“. Днес книгите му, особено неговите и след това в Съединените щати. В края на живота си той все още беше вирулентен както винаги и се беше превърнал във форма на викингски мистицизъм, проповядвайки окончателната конфронтация срещу „московчаните“. Днес книгите му, особено неговитеНационализъм , са задължителна литература за опълченците, особено тези от полк Азов. Украинските "интегрални националисти" избиха най-малко 3 милиона свои съграждани по време на Втората световна война.

Вашингтон чете тази история по различен начин. За нея „интегралните националисти“ със сигурност са допуснали грешки, но те са се борили за своята независимост и срещу германските нацисти, и срещу руските болшевики. Следователно ЦРУ беше правилно да приеме Дмитро Донсов в САЩ и да наеме Степан Бандера в Радио Свободна Европа. И още повече, да се създаде Световна антикомунистическа лига около украинския нацистки министър-председател Ярослав Стецко и лидера на китайската антикомунистическа опозиция Чан Кайши. Днес, отново според Вашингтон, тези факти са в миналото.

През 2014 г. с президента Петро Порошенко правителството в Киев прекратява всякаква помощ за „московчаните“ от Донбас. Тя спря да плаща пенсии на своите граждани и заплати на техните държавни служители. Той забрани руския език, говорен от половината украинци, и започна наказателни военни операции срещу тези „подчовеци“, убивайки 5600 и прогонвайки 1,5 милиона за 10 месеца. Пред лицето на тези ужаси Германия, Франция и Русия наложиха споразуменията от Минск. Целта беше правителството в Киев да се вразуми и да се защитят жителите на Донбас.

Отбелязвайки, че първите споразумения не са били последвани от ефект. Русия получи споразумението Минск 2, одобрено от Съвета за сигурност. Това беше резолюция 2202, приета единодушно. По време на обясненията на вота САЩ развиха своята интерпретация на този период. За тях "съпротивата" в Донбас бяха само "сепаратисти", подкрепяни военно от Москва. Затова те уточниха, че споразумението Минск 2 (12 февруари 2015 г.) не заменя споразуменията Минск 1 (5 и 19 септември 2014 г.), а ги допълва. Така те настояха Русия да изтегли войските, които е разположила без униформа в Донбас. Германия и Франция добавиха съвместно изявление, подписано от Русия, гарантиращо „обвързващото“ изпълнение на този набор от „ангажименти“.

Въпреки това, скоро след това президентът Порошенко заяви, че няма намерение да прилага нищо и възобнови военните действия, позиция, която правителството на президента Зеленски повтори. През седемте години след резолюция 2202 са били убити 12 000 нови жертви, според Киев, или 20 000, според Москва.

През този период Москва не се намеси. Президентът Владимир Путин не само изтегли войските си, но и забрани на олигарх да изпраща наемници в подкрепа на народа на Донбас. Последните са изоставени от гарантите на Минските споразумения и от останалите членове на Съвета за сигурност.

В руския начин на политика човек изчаква, докато стане в състояние да направи нещо, преди да го обяви. Така че Москва не каза нищо, а се подготви за това, което предстои. Страдайки от санкциите, на които беше подложен след анексирането на Крим, той очакваше Западът да ги затегне, когато се намеси, за да приложи резолюция 2202. Затова Путин се обърна към други санкционирани държави, включително Иран, за да заобиколят санкциите срещу него и да се подготвят да заобиколят други. Всеки, който редовно посещава Русия, със сигурност е забелязал, че администрацията на Путин развива хранителна автаркия, включително за месо и сирене, които преди това липсваха на страната му. Русия се доближи до Китай в банковото дело, което погрешно изтълкувахме като движение спрямо долара. На практика това беше подготовка за изключване на системата SWIFT.

Когато президентът Путин пусна армията си в Украйна, той ясно даде да се разбере, че не обявява „война“ за анексиране на Украйна, а прилага „специална военна операция“ съгласно Резолюция 2202 и своята „отговорност за защита“ на цивилното население на Донбас .

Както се очакваше, Западът отговори с икономически санкции, които сериозно разстроиха руската икономика за два месеца. Тогава нещата се обърнаха и тези санкции се оказаха изгодни за Русия, която се готвеше дълго за тях.

На място Западът изпрати много оръжия, след това разположи военни съветници и някои специални части. Руската армия, три пъти по-малобройна от украинската, започна да страда. Поради това току-що е постановил частична мобилизация, за да изпрати нови войски, без да се налага да демонтира националната си отбранителна система.

НАТО, от своя страна, разработи план за мобилизиране на основна група от държави и разширена група от своите по-далечни съюзници. Идеята е финансовите усилия да се разпределят върху възможно най-много партньори, докато Русия се изчерпи.

Москва отговори, като обяви, че ако Западът предприеме още една стъпка, ще използва новите си оръжия.

Руската и китайската армия са усвоили хиперзвукови пускови установки, каквито липсват на Запад. Москва и Пекин могат да унищожат всяка цел, навсякъде по света, за броени минути. Невъзможно е да ги спрем и този дисбаланс ще продължи поне до 2030 г., смятат американските генерали. Русия вече каза, че ще удари първо британското външно министерство, което смята за глава на враговете си, и Пентагона, който смята за свое въоръжено крило. В случай на нападение руската и китайската армия първо ще унищожат стратегическите комуникационни спътници (CS3) на САЩ. Последният би загубил след няколко часа възможността да насочва ядрени ракети и следователно да отмъщава. Няма почти никакво съмнение относно изхода от такава война.

Когато Русия говори за използване на своите ядрени оръжия за атака, тя не говори за стратегически атомни бомби, каквито Съединените щати използваха в Хирошима и Нагасаки, а за тактически оръжия за унищожаване на малки, специфични цели (Уайтхол или Пентагона). Следователно високопарните изявления на президента Байдън за риска за света са нищожни.

Включването в тази конфронтация не е невъзможно. В Съединените щати Щраусианците, много малка група неизбрани политици, са решени да предизвикат апокалипсиса. Според тях Съединените щати вече няма да могат да упражняват господство над целия свят, но все пак могат да го постигнат над своите съюзници. За да направят това, те не трябва да се колебаят да пожертват някои от своите, ако техните съюзници страдат дори повече от тях и ако по този начин те останат първите (не най-добрите).

Както във всички конфликти, хората се страхуват и някои индивиди ги тласкат към война.

Русия току-що проведе четири референдума за самоопределение и анексиране, както в двете републики на Донбас, така и в две области на Новоросия. Мнението на Г-7, чиито външни министри присъстваха на Генералната асамблея на ООН в Ню Йорк, беше незабавно да заклейми референдумите като невалидни, тъй като се провеждат в условията на война, което е спорно мнение. Така те продължиха да осъждат нарушаването на суверенитета и териториалната цялост на Украйна и принципите на Устава на ООН. Тези последни точки са неверни. По дефиниция правото на народите на самоопределение не нарушава суверенитета и териториалната цялост на държавата, от която те могат, ако желаят, да се отделят. Освен това всички членове на Г-7 (с изключение на Япония) са подписали Заключителния акт от Хелзинки,

Особено омразно е да се отбележи начинът, по който Г-7 тълкува правото на самоопределение в своя полза. Например Общото събрание на ООН осъди незаконната окупация от Обединеното кралство на архипелага Чагос. Той нареди да бъде върнат на Мавриций до 22 октомври 2019 г. Не само, че това не е направено, но един от островите Чагос, Диего Гарсия, все още е незаконно отдаден под наем на Съединените щати за настаняване на най-голямата военна база в Индийския океан . Освен това Франция незаконно трансформира своята колония Майот в департамент през 2009 г. Тя проведе референдум в нарушение на резолюции 3291, 3385 и 31/4 на Общото събрание, които потвърждават единството на Коморските острови и забраняват референдумите само в една от неговите части, държавата Коморски острови и френската колония Майот.

От руска гледна точка тези референдуми, ако бъдат международно признати, биха сложили край на военните операции. Отказвайки им, Западът удължава конфликта. Тяхното намерение е да видят останалата част от Новоросия да падне в ръцете на Русия. Ако Одеса отново стане руска, Москва ще трябва да приеме присъединяването на съседното Приднестровие към Руската федерация. Приднестровието не е украинско, а молдовско, оттук и сегашното му име Приднестровска молдовска република.

Русия отказва да приеме молдовска територия, която има исторически причини да се провъзгласи за независима. Но не го прие и с Южна Осетия и Абхазия, които също имат исторически основания да се провъзгласят за независими, но са грузински. Нито Молдова, нито Грузия са извършили престъпления, сравними с тези в съвременна Украйна.

В края на тази презентация виждаме, че вината е споделена, но не по равно. Западът призна преврата от 2014 г.; тя се опита да спре последвалото клане, но в крайна сметка остави пълните националисти да го продължат; въоръжи Украйна, вместо да я принуди да спазва споразуменията от Минск 1 и 2. Русия, от своя страна, построи мост, който заключва Азовско море без консултация. Мирът ще бъде запазен само ако и двете страни признаят грешките си.

Можем ли да направим това?