2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. mt46
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Снимка: iStock
Росен Карамфилов
Трети декември – световен ден на хората с увреждания. Онези, които често не можем да видим на улиците, защото са се затворили по къщите си, заради недостъпната среда и разбитите тротоари. Онези, които живеят като сенки зад сенките на близките си, които полагат за тях неимоверни грижи. Онези, които наричаме инвалиди, без да осъзнаваме обидата, скрита в значението на тази дума. Онези, които живеят в пълна тишина и издишват дълбоко своето трудно битие, без да трепнат.
Различните – така бих искал да ги нарека. Те наистина са различни. Не само защото не могат да ходят, да виждат, да чуват или друго. Увреждането не определя какъв е човекът. Не го видоизменя. Не го характеризира. Самият аз, както може би сте наясно, съм роден с парализа. Тя никога не ми е пречила да бъда този, който съм. Да, правила е ежедневието ми по-сложно, защото живея в държава, отдавна обрекла различните на гибел. Ще речете, че съм краен. Ще отговоря – де да бях.
Снимка: iStock
Това е самата истина. Хората с увреждания заслужават достоен живот. Живот на човеци, не на сенки, както се изразих в началото. С тая своя статия бих искал да се обърна към всички тях – поотделно и едновременно – и да им кажа така:
Събратя мои, слънцето скоро ще изгрее. Зная, че сте чакали прекалено дълго. Зная, че сте уморени от всичко. Зная и защо е така. Познавам вашия героизъм, понеже и аз го нося върху плещите си. Никой от нас всъщност не иска да е герой. На нас ни се налага да сме такива до края на земните си мигове. Не ни е оставен друг избор. Просто ни е дадена сила, за да минем през цялото изпитание. Да се справим с него по един или друг начин. Със средствата на собствената си воля. Само тя не бива да се изчерпва никога. Може да се изтощим в битката, ала волята не бива да ни напуска.
Волята е ресурс, който винаги ще ни бъде необходим. Та ние сме бойци и като такива не бива да се отказваме! Дори когато гумите на инвалидните ни колички пропадат в снега и не можем да продължим по пътя си. Дори когато асансьорите не работят и рампите са заледени. Дори когато ни отхвърля обществото. Дори когато се опитват да ни смачкат. Дори когато не им изнася да сме живи и да ни се чуе гласът. Именно тогава трябва да повишим тон. Да викаме силно. Да не търпим. И най-вече – да не спираме да гледаме нагоре. Към небето, в което все още изгрява слънце. Друга надежда едва ли някога ще ни бъде потребна.
Снимка: iStock
Още от Росен Карамфилов:
- За втория локдаун и куража, който ни е нужен
- COVID-19: вирусът на самотата
- Какво стои зад вратата, където се крие страхът?
- Тази година маските за Хелоуин са в аптеките
- Писмото, което всяка жена би желала да получи от мъжа си
- Как да си върнем усмивките?
