Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.05.2018 07:32 - Евро-атлантическото бъдеще
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 723 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 03.05.2018 07:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 image

Евро-атлантическото бъдеще

Публикувано на 28.04.2018  в България 

 https://bultimes.com/%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D0%B0%D1%82%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5


Този/телен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе през есента

Със сигурност резултатът от споделената вече анкета на Иван Палчев, която той прави през 1990 г. в 7-то Велико народно събрание с партийни лидери от всички фракции, тоест тяхното единодушие относно мечтаната евро-атлантическа визия на страната, може да се интерпретира в рамките на Критическата психология на българската история и като следствие от традиционния български политически васалитет, и от препредаващия се от поколение на поколение български комплекс, че ние, българите, не сме в състояние сами да осигурим оцеляването и възпроизводството на нашата собствена държава. Вероятно новото проявление на този наш комплекс, що се отнася до евро-атлантическата ориентация след 1990 г., може и да е резултат от практическата незаинтересованост на Русия към съдбините на България в онази историческа ситуация, но заедно с това той има и своите психични подкрепления чрез руския и социалистическия комплекси, които са неизменна част от българската колективна психика, макар първият да е фундиран значително по-рано, а вторият малко по-късно. Тук мога да се опитам да припомня, че руският комплекс се полага трайно в дълбините на българските психични преживявания в ситуацията преди и непосредствено след Политическото Освобождение на България от Османската империя, а неговата непосредствена конкретизация е възпроизвеждащото се и до ден-днешен вътрешно-политическо противопоставяне между русофили и русофоби. На свой ред социалистическият комплекс е резултат и от същия външно-политически вакуум, в който страната се оказва в началото на Седмия преход, тоест трескавото търсене на поредния външен гарант за собствената ни държавност, което драматично напомня търсенето на нов „български“ цар във Виенските кръчми в края на ХІХ в., макар че неговата екстраполация е неразривно свързана и със съветския комплекс, тоест тук имаме едно странно на пръв поглед съответствие между социалистически и съветски комплекси. Струва ми се, че ако нямаме предвид това единство, това регулативно психично взаимодействие между тези фундаментални за нашата българската колективна психика комплекси – руския, съветския и социалистическия, заедно с другите традиционни наши представи, разбира се, ние трудно бихме могли да си обясним психологически основанията за поредния български „цивилизационен избор“, освещаван религиозно, както вече видяхме, чрез новата либерално-демократична догматичност, която ще се сакрализира едновременно и с въобразената ни евро-атлантическа принадлежност. Във всеки случай, поне за критическия психологически прочит на българската история, тази едновременност в регулацията на мисленето и поведението, извираща от дълбините на нашата колективна психика, ще предопределя както поредната българска драма около една колкото илюзорна, толкова и невъзможна цивилизационна идентификация, така и настоящите и бъдещите проблеми в самото съществуване не само на „обикновените“ български хора, но и най-вече на самата държава.

Разбира се, както вече беше отбелязано, пришиването на България към НАТО и Европейския съюз, тоест идеологически сакрализирания т.нар. „нов цивилизационен избор“, в представите на партийно-олигархичната симбиоза изиграва ролята на легитимация относно осъществения вече, но и предварително провидян в Замисъла грабеж на общественото богатство от времето на социализма. Впрочем, това не е ново или модерно българско изобретение, защото ние видяхме дотук в Критическата психология на българската история, че векове наред осигурената външно-политическа подкрепа за всеки конкретен за дадена историческа ситуация български вътрешно-политически „елит“ предполага не само тъй необходимия за всеки външен фактор наш васалитет, но осигурява и неговата подръжка за всички безобразия, които българските „елити“ осъществяват вътре в своята собствена държава. Нещо повече, що се отнася до съвременната ситуация, в която не „обикновените“ български хора, а този нов „елит“, реализира своя собствен евро-атлантически избор: вярно, партийно-олигархичната симбиоза си осигурява подкрепата на новите външни „гаранти“, но не по-малко вярно е, че самата тя е поставена под контрол не само чрез толкова необходимия външно-политически васалитет, но и чрез факта, че нейните собствени финансови ресурси се намират под зоркия поглед на същите тези „партньори“, защото се съхраняват в западните банки. Изглежда тази двойна евро-атлантическа зависимост въобще не притеснява българската партийно-олигархична симбиоза, тъй като чрез нея тя си осигурява толкова необходимата гаранция да прави каквото си пожелае вътре в страната, а на свой ред бива подкрепяна публично от евро-атлантическите партньори чрез идеологическите мантри за безрезервната лоялност на страната към НАТО и Европейския съюз. Парадоксалното е, макар и критически обяснимо, че „обикновените“ български хора изобщо не проблематизират тази зависимост, замаскарина идеологически чрез сакрализацията на този нов „цивилизационен избор“, тъй като тяхното „социално чувство“, както смяташе д-р Никола Кръстников още в началото на ХХ в., отново и отново е съсредоточено единствено върху индивидуалното и семейно-родовото оцеляване. И за да бъде завършен докрай абсурда на ситуацията, няма как да бъде оспорена „евро-атлантическата принадлежност“ на страната, тъй като чрез нея става възможен основният смислообразуващ фактор на индивидуалната екзистенция по пътя на оцеляването – простото бягство от България и търсенето на препитание и по-добри условия за живот извън нея чрезприобщаването към либералната догма за свободно движение на хора, а традиционната българска идея за социалната изолация и отчуждението от държавата ще прави подобен процес безпроблемен.

Оказва се, колкото и да звучи драматично, че Седмото ритуално българско самоубийство не само, че не е приключило, но продължава по категоричен начин да се разгръща във времето и до днес, тъй като нашата евро-атлантическа принадлежност се възпроизвежда като естествена, а всеки опит да започнат да се осмислят нейните катастрофални последици за страната, се обявява най-малкото за „предмодерен“, за архаичен, едва ли не. Нещо повече – партийно-олигархичната симбиоза, нейните идеолози и медиите, ще възпроизвеждат религиозния фанатизъм, с който ще крепят илюзията за светлото евро-атлантическо бъдеще на либералнатадогма, а всяко съмнение, подобно на предишната историческа ситуация, когато то бива заклеймявано като фашистко, днес ще бъде анатемосвано като рускосъветско или социалистическо. Идеята, че по този начин, отричайки се не само от миналото си, но и от собствената си цивилизация, ще можеш да се отърсиш и да потиснеш руския, съветския и социалистическия комплекси, е психологически илюзорна, тъй като масовата психотерапия в този случай предполага съвършено различни механизми. Вероятно тъкмо тази логична психична закономерност е в състояние да ни обясни поредният български парадокс, а именно фактът, че петнадесет години след приема в НАТО и единадесет години след членството в Европейския съюз, партийни елити, техните идеолози и слугинските медии, ще продължават да привиждат във всеки опит за различно мислене „руска намеса“„съветски архаизъм“ и „социалистическа провокация“. Тези комплекси по твърде комичен начин ще възпроизвеждат и поредните партийни външни „борби“, особено чрез мантрите „Кой е по-европеец?“ и „Коя партия е по-европейска?“, макар че вътре в себе си ще потушават всяка мисъл за съмнение в религиозната по своите психични измерения сакралност на евро-атлантическатадогма, и на свой ред ще тържествуват, че са важна част от едно или друго голямо „европейско партийно семейство“?! Може би читателят на Критическата психология на българската история ще си спомни, че по същия, типично селски български начин, множеството „фашистки партии“ от времето на Сакскобурготското Трето „българско“ царство, ще си отправят взаимни анатеми, доказвайки „Кой е по-фашист?“ и коя точно партия се възприема от външно-политическите им партньори за „по-фашистка“?!… Българската селска партийно-политическа драма наистина е уникална, още повече, че тя се възпроизвежда по безкомпромисен начин във времето!…

Известно е, че след като успешно осъществи предварителния Замисъл по ограбването на общественото богатство от времето на социализма, тази партийно-олигархична симбиоза ще възприеме наред с всичко останало, за което стана дума, членството в Европейския съюз не само като закрила за Грабежа, но и като перспектива за ново забогатяване чрез евро-фондовете и обществените поръчки. Прословутата система на връзките от времето на социализма, чрез която ще могат да се осигурят кариерно развитие, прием в учебно заведение или килограм по-качествено месо в кварталния магазин, ще се окаже детска игра в сравнение с онова, което ще предстои след като страната кандидатства и после бъде приета в Европейския съюз. Илюзията, че чрез предприсъединителните и после чрез евро-фондовете страната ще може да се модернизира, се оказва просто идеологическа мантра, която ще се стреми да прикрива реалният факт, че паричните потоци ще се окажат в ръцете на партийно-олигархичната симбиоза, на приближените, но все пак ограничени приятелски и най-вече семейно-родови кръгове. Партийната „борба“ няма да бъде за идеи и политики не само, защото по принцип в рамките на Европейския съюз различията между „ляво“ и „дясно“ ще се окажат твърде размити, но защото в българските „демократични“ условия ще се разгорещят до непоносими температури старите партизански страсти за държавна служба и, вече, за домогване до европейските средства, чрез които да се гарантира не толкова оцеляването, колкото благоденствието, разбира се личното и семейно-родовото. Възпроизвеждащите се обвинения от Брюксел относно размерите на българската корупция, някак си странно ще се съвместяват с показната и демонстративна подкрепа за българските управляващи през всичките тези вече единадесет години членство в ЕС, а подобно лицемерие вероятно има едно-единствено обяснение – съгласно утвърдените модерни „принципи на демокрацията“, известна част от откраднатото просто се връща към брюкселските чиновници, за да продължава отново и отново лицемерието. Както се казва, едва ли ние сме измислили топлата вода?!…

Очевидно е, от друга страна, че най-сигурният външно-политически гарант за вътрешните безобразия на тази българска партийно-олигархична симбиоза, ще се окажат САЩ – безспорният лидер на съвременната евро-атлантическа цивилизация през последните повече от седемдесет години. Тази очевидност ще се осъзнае още в началото на Седмия преход както от архитекта Андрей Луканов и първия демократично избран президент д-р Желю Желев, така и от всичките „леви“ и „десни“ партийни „елити“, и до ден-днешен, а това ще възпроизвежда като съвсем „естествена“ пряката и дори публична намеса на редица американски посланици във вътрешните работи на страната. Подобна безпардонност, чрез която държавата ще се превръща в обикновена колониална територия, никак няма да смущава не само „леви“ или „десни“ партии, или техните идеолози и присъдружните им медии, било частни, било държавни, но и „обикновените“ български хора, тъй като те по принцип не притежават исторически никакви, дори и минимални съпротивителни сили спрямо поредното българско безумие. Ще се окаже, че за да се гарантира българският васалитет спрямо новия, този път „американски брат“, но и да се осигури неговото покровителство за вътрешните безобразия, България де факто ще бъде включена и във военна операция спрямо представителите на своята собствена православна цивилизация, каквито са Сърбия и сръбския народ – става дума, разбира се, за осигурения от страната ни въздушен коридор за бомбардировките над Белград през 1999 г. Нещо повече, българският селски политически „елит“ щедро ще се съгласи да предостави безвъзмездно присъствието на военни американски бази на територията на колонията, макар и под егидата на НАТО, а това ще бъде опаковано идеологически чрез сакрализираната и религиозно съпреживявана „евро-атлантическа идентичност“, която се представя като неподлежаща на съмнение „модерност“?!…

На свой ред, всевъзможните либерални адепти и журналистически лакеи, някак си „срамежливо“ ще забравят, че по време на социализма в България нямаше съветски войски и военни бази на Варшавския договор, сякаш отново да възпроизвеждат руския, съветския и социалистическия си комплекси. Тъкмо по заръката на новия американски „брат“ всевъзможните „леви“ и „десни“ управления или новата партийно-олигархична симбиоза ще направят всичко възможно, за да доунищожат българската военна промишленост, въоръжението на българската армия и да я превърнат като цяло в обикновена и непотребна маса, а този самоубийствен акт, който на практика обезкървява българската отбранителна способност, ще се опакова идеологически като „модерност“ чрез сакралното членство в НАТО. Тази поредна проява на българската суицидна селска психика ще се извършва на фона на една абсолютно безсмислена и абсурдна анти-социалистическа, анти-съветска и анти-руска масова кампания, която безкритично ще следва изискванията на новите началници във Вашингтон по същия селски начин, по който в предишната историческа ситуация бяха изпълнявани заповедите на Москва, а по-преди – на Берлин. Ще се привиждат несъществуващи, но пък достатъчно измислени демони и врагове, ще се изваждат какви ли не скелети от историческия гардероб и ще бъдат идеологически дамгосани като врагове на прогреса всички, които ще се опитат да мислят, че това е поредното българско селско безумие. А зад фанатично прокламираните нови идеологически мантри на религиозно съпреживяваната догматика на „евро-атлантическата идентичност“, всъщност ще продължават някак „срамежливо“ да се усмихват рускиятсоциалистическият и съветският комплекси, тъй като новият фундаментализъм по никакъв начин няма да може да ги изчегърта от дълбините на българската селска психика.

Парадоксалното е, че регулативните функции на тези комплекси ще вкарат в православните храмове в страната както вчерашни „ортодоксални комунисти“, така и днешни откровени „демократични“ атеисти, а за всички тях паленето на свещи по празници под зоркия поглед на телевизионните камери ще се превърне във въобразена съпричастност към българското православие. Този „модерен“ български селски абсурд на поредния „елит“ ще се сведе до драматичното разминаване между лицемерното „връщане“ към православните традиции и идеологическата догма за правилния във всяко едно отношение нов „евро-атлантически цивилизационен избор“ – една нова проява на традиционно българското селско шизофренично по своята психопатологична логика раздвоение. Да си мислиш, че отново си станал православен християнин без да осъзнаваш простичкия факт, че по този начин отново се проявява безкомпромисната обща цивилизационна принадлежност между България и Русия, дори да не говорим за собствено българската субектност спрямо тази цивилизация, а в същото време гордо да заявяваш своята „евро-атлантическа идентичност“ не е само израз на българската селска природа, но е и признак на тежко психично заболяване. Омерзителното в случая е, че тези селски политически и дори ежедневни модели на поведение са следствие от възпроизвеждащите се векове наред в дълбините на българската колективна психика регулативни функции на традиционните етно-културни, екзистенциални и политически представи, цели и комплекси, които по никакъв начин все още не могат дори да бъдат промисляни, камо ли преодолявани.

Със сигурност тъкмо тази специфика на българската селска психика ще възпроизвежда съвременната убеденост в правотата на новия избор по отношение на „евро-атлантическата цивилизация“, тоест нейната военна конкретизация НАТО и политико-икономическа форма Европейски съюз, зад която всъщност прозира религиозната вяра в тяхното безсмъртие, а това може би цели да вдъхне на всички доза екзистенциален оптимизъм на фона на продължаващото във времето Седмо ритуално самоубийство. Ще се окаже за пореден път, че „уроците на историята“ нито са прочетени, нито са научени, а още по-малко са разбрани, тъй като с абсолютно същия религиозен фанатизъм в предишната историческа ситуация се привижда безсмъртието на Съветския съюз и Варшавския договор, а в по-предната – на Германския Трети Райх. Поредната българска драма със сигурност ще се състои в обстоятелството, че тази типично селска убеденост в извечното съществуване на Европейския съюз и НАТО, тоест нашето гарантирано „евро-атлантическо бъдеще“, продължава да се разгръща непоколебимо на фона на драматично променената международна ситуация през второто десетилетие на ХХІ в. В общи линии днешната ситуация се характеризира с обстоятелството, че светът вече не е еднополюсен и най-вероятно никога няма да бъде, тъй като не е и бил, че с Брекзит някак официално стартира процеса на разпад на Европейския съюз, че покрай кризата в Сирия става ясна невъзможността на НАТО да действа като единен военен субект, че, най-накрая, наблюдаваме едно всеобщо религиозно възраждане в света, а зад него се очертават контурите на провидяния общ „враг“ – атеистичната и въобразила себе си за пореден път като универсално значима за всички хора по света „евро-атлантическа цивилизация“.

 

Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че със сигурност тъкмо това религиозно възраждане в глобален мащаб най-вероятно ще доведе и до, по думите на Дъглас Мъри от сегашната 2018 г., „странната смърт на Европа“ /Мъри, 2018/. В същата посока е и книгата на Брюно Тертре от миналата 2017 г. „Реваншът на историята“, в която той избира като мото оценката на Мюсе, който през 1836 г. твърди: „Всичко, което беше, вече не е; всичко, което ще бъде, още не е. Не търсете другаде тайната на нашите злини!“ /Tertre, 2017/. Не като реплика спрямо Брюно Тертре, а по-скоро като опит да се осмисли в дълбочина днешната ситуация, в своята студия от същата 2017 г. „Религиозният реваншизъм на историята днес“ аз избрах за мото драматичното прозрение на Томас Елиът: „Ако не искате да имате Бог, а Бог е ревнив, ще трябва да се кланяте на Хитлер или на Сталин!“ /Хънтигтън, 1999/. Мога да допълня – или на множеството хитлерчета или сталинчета, които идват на власт в т.нар. „западни демокрации“ след онази уникална колективна фантазия, наречена „политически избори“. Но, ако ще се връщаме реално към ХІХ в. в интерпретациите на съвременната ни историческа ситуация, каквато е днешната тенденция не само при Тертре, но и сред мнозина други изследователи на настоящата културна криза, бих я нарекъл, то със сигурност ще трябва да си припомним вцепеняващата диагноза на Фридрих Ницше: „Бог е мъртъв! Той вече не участва в човешките дела!“ /Ницше, 2014/.

Повтарям – тази реплика на Ницше не е прогноза, а окончателна диагноза на цялата западна, наричана днес заради хегемонията на САЩ в нея „евро-атлантическа“, макар че при него става дума за европейската цивилизация. Една цивилизация, която устойчиво възпроизвежда своята историческа претенция през вековете да владее света – от Древна Елада и Александър Македонски, през Римската империя и Римокатолическата църква, до новата идеологическа религиозност през последните близо 200 години. Една цивилизация, отказала се решително от Бога и религиозните си основания, но драматично отдадена на изкушението да осмисля своята божественостчрез „научните“ си постижения. Една цивилизация, която заменя религиозния си фанатизъм, който дори регламентираше убийството на хора „в името на Христос“, с идеологически фундаментализъм, чрез който иска да наложи на света собствените си представи за устройство на човешкото общество, разбирай планетарно господство, довел в крайна сметка до близо 80 милиона човешки жертви само през войните от ХХ в. Една цивилизация, която чрез идеологемата за глобализацията след края на Студената война и до ден-днешен възпроизвежда не само историческата си претенция да владее света, но и начина, по който това да се случва – чрез войни и откровено насилие, чрез опити за овладяване ресурсите на другите страни, чрез провокиране на вътрешно-политически и граждански войни, чрез финансово поощряване на местни послушни компрадорски „елити“. Въпросът е: ако народите и страните извън днешната евро-атлантическа или казано кратко западна цивилизация искат да вървят по свой собствен самостоятелен път за себе си и за бъдещите поколения, то кое може да бъде най-сигурното психично средство за това? Отговорът е съвсем кратък и се свежда до връщане към собствените религиозни основания, към своите собствени исторически традиции, към осигуряване на условията за безпроблемното възпроизводство на собствената си религиозна и културна идентичност. С други думи, този всеобхватен стремеж днес е налице във всички останали цивилизации извън западната, а той може да бъде някак си представен като едно глобално религиозно възраждане, като съпротива и опозиция на западната глобалистична идеологема. Иначе казано, ако ще правим опити днес да открием някакъв реален, а не въобразен „реванш на историята“, то той със сигурност минава тъкмо през това всеобщо в света религиозно възраждане.

Интересен, но вероятно и твърде показателен за западния начин на мислене, не само цивилизационно, но и научно, е фактът, че още преди да се появи ДАЕШ, още преди да се случат 11. 09. 2001 и днешните атентати в столиците на Европа, и общественото мнение, и научното познание в западната цивилизация се ограничава единствено върху исляма, когато се поставя и изследва проблема за религиозното възраждане. Парадоксално е, че същата тази тенденция се наблюдава буквално и днес, че „реваншът на историята“, когато се стига до подобно обобщение, се интерпретира единствено като „реванш на исляма“, което може и вероятно е естествено следствие от всички ужаси на ислямския тероризъм в днешно време, но пък ограничава твърде много нашата картина за целия съвременен свят. И още нещо, което сякаш прикрива гузна съвест – ако под „реваншът на историята“ се разглеждат само кървавите религиозно опаковани атентати, водещи до невинни човешки жертви, то не се ли признава по този начин, макар и несъзнателно, че ислямът днес се реваншира за исторически преживените ужаси от западните завоевания не само в по-далечното минало, но и за обявявания от Джордж Буш – Младши „Нов кръстоносен поход“? В крайна сметка, ако евро-атлантическата и по-конкретно тази европейска цивилизация не осъзнае съвременното драматично положение, в което се намира, то може би наистина в едно недалечно бъдеще същият „европейски свят ще се превърне в никому ненужно западно кътче на планетата Земя“ /Хънтигтън, 1999/. Защото изглежда, че цялата западна либерално-демократична идеологическа догматика не може да възприеме простичкия факт, че ако за западната цивилизация „Бог е мъртъв“ наистина отдавна, то това изобщо не е така за всички останали цивилизации в света. Повтарям – Бог е жив не само за исляма, но и за руското православие днес, за китайското конфуцианство, за азиатския будизъм, за индуизма, за внесените отвън и местните японски вярвания, за африканските религиозни традиции, за юдаизма, и т.н., колкото и да бъдат привиждани като едва ли не примитивни, стари и предмодерни от съвременната западна „научна религиозност“. Иначе казано, всеобщото религиозно възраждане извън западната цивилизация е уникален съвременен факт, който западният идеологически догматизъм не е в състояние да проумее. А дали същото това възраждане може да се дефинира във времеви измерения като съвсем краткосрочен реванш или по-скоро е дългосрочен реваншизъм, е може би въпрос, който нашите умове дори не могат да си поставят поради нашите собствени идеологически догми.

Още в разцвета на антирелигиозната вакханалия на същата западна цивилизация, Андре Малро недоумява: „Въпросът е: като е разрушил Бога, съвременният европейски дух не е ли отнел на човека една опора, нещо съкровено и жизненоважно, не го ли е оставил още по-трагично самотен и беззащитен пред лицето на смъртта в невъзможността му да осмисли собственото си съществуване?“ /Георгиев, 2014, 2017/. Не по-малко категоричен в своето отношение към идеологическата подмяна на може би фундаменталните религиозни основания на западната цивилизация е и Жак Меритен: „В съвременния западен свят, света на натрупването и на позитивисткото разложение, на антитеологическата и антиметафизическа западна цивилизация, ни поразява жалкия продукт, наречен съвременен човек – неговото битие, откъснато от своите онтологически корени и трансцедентални обекти, което в търсенето на център в себе си е, по думите на Херман Хесе, само вълк, виещ в отчаяние, зовящ към безкрайността!“ /Георгиев, 2014, 2017/. По уникален психологически начин тази драма обобщава Виктор Франкъл, основателят на Третата Виенска психотерапевтична школа, на логотерапията: „Основната причина за екзистенциалния вакуум на хората в западната цивилизация е, че в своята история те са претърпели две фундаментални загуби. Първата от тях е загубата на някои първични животински инстинкти, в които е заложено, чрез които е подсигурено животинското поведение. Втората от тях е загубата на традициите, които в определена степен са осигурявали екзистенциалните ориентири на тяхното съществуване. С други думи, няма инстинкт, който да им каже какво трябва да правят, и няма традиция, която да им каже какво са длъжни да правят; понякога те дори не знаят какво желаят да правят. Наместо това те или искат да правят това, което другите хора правят /конформизъм/, или правят това, което другите хора искат от тях да правят /тоталитаризъм/“ /Франкъл, 1994/.

Иначе казано, вече от позициите на Критическата психология като цяло, при отсъствието на действителна религиозна традиция, чрез онази драматична подмяна на религиозните ценности с измислените либерално-демократични идеологически догми, незнайно защо обявявани за човешки ценности на западната цивилизация, идентифицирането с илюзорни идеи и представи по никакъв начин не снема болезнената драма около търсенето на смисъла на съществуването, екзистенциалния вакуум. Може би няма да бъде погрешно, ако се каже, че този смисъл се определя най-вече от онези възпроизвеждащи се идеологически догми на експанзионизма, външната агресия и подчертано утилитарната употреба на живота. Няма как да бъде другояче, след като наукообразната идеологическа догматика ти внушава представата за едновременната смърт на тялото и душата – в такава среда, в такава психична ситуация ти ще формулираш не само индивидуални, но и общностни смисли на живота, такива цели, личностни и колективни, които да изчерпват самата екзистенция в лаконичното „Тук и Сега“, защото после или „След Това“ просто няма нищо. Впрочем в това се състои и фундаменталната подмяна на религиозното светоусещане с тези идеологически илюзии в цялата западна цивилизация – ако религиозната представа ти предлага Рая в Отвъдното, то идеологическите претенции на либерално-демократичната догматика се свеждат до това, че са в състояние да ти осигурят Рая тук, на Земята /Георгиев, 2014, 2017/. Какво безумие, а?

И обратното, когато всички останали цивилизации извън западната, реализиращи своето глобално религиозно възраждане днес, ти внушават продължаващия живот на душата след смъртта на тялото, това ще значи, че осмислянето на твоя живот не се изчерпва с „Тук и Сега“, тъй като този твой живот е само подготовка за онова, което ще настъпи „След Това“, след смъртта на тялото. Разбирате ли за какви категорично и диаметрално противоположни житейски смисли става дума, за какво екзистенциално и драматично разминаване в светоусещанията на хората иде реч? Да, нашата наукообразна идеологическа догматика ще каже, че подобни представи са „ненаучни“, че те са признак на „примитивно мислене“, но обективното познание на Критическата психология ще твърди и твърди, че след като такива представи реално регулират мисленето и поведението на хората извън западната цивилизация, ние просто трябва да ги знаем, а не някак си високомерно да ги анатемосваме като „ненаучни“ или дори като признак на психична болест. В този случай мога да припомня предупреждението на Люсиен Леви-Брюл, който казваше, че в рамките на психичната регулация е невъзможен един общовалиден критерий за развитост или изостаналост, тъй като колективните представи, било идеологически, било религиозни, по един и същ психичен механизъм регулират мисленето и поведението /Леви-Брюль, 1994/. Нека тук си кажем откровено, че камикадзе не е ислямски фундаменталистки патент, а японско „изобретение“, наречено на онзи вятър, който през 1201 г. разрушава акостиралата на бреговете на острова монголска флотилия, която със сигурност е щяла да подчини и Япония на своите имперски амбиции. Психологическият механизъм в регулацията на поведението на японските камикадзета по време на Втората световна война е, че саможертвата в името на боговете и на общността ще ти донесе Рая в Отвъдното, което въобще не би могло да се интересува от оценката на западната догматика, че такова мислене е „ненаучно“ или е симптом на „психично заболяване“. Както казваше още Хосе Ортега-и-Гасет, нека „не бъдем простаци в науката, защото животът е по-голям от нея, защото той я прави възможна“ /Ортега-и-Гасет, 1993/. Не е признак на някакво дълбоко „научно“ проникновение обстоятелството, че като не искаш да разбереш и да се опиташ да обясниш житейските факти, дори и религиозно преживявани, то можеш просто с лека ръка да ги подминеш и да ги обявиш за „ненаучни“ /Георгиев, 2017/.

Изглежда повече от очевидно, че тази принципна несъвместимост в представите за света и човека между либерално-демократичната западна догматика и религиозно възродените останали цивилизации извън нея, ще продължава да се разгръща във времето. Западният бивш католическо-протестантски свят ще продължи да вярва в идеологическите илюзии, тъй като обективно е невъзможно възвръщането му към неговите собствени религиозни основания. Мюсюлманските гета в Западна Европа все повече ще се разрастват, ще се умножават джамиите, от чиито високоговорители на минаретата смирените и изтънчените либерални европейци ще слушат ислямски проповеди, ще се променя бавно, но сигурно, генетичният код на европейските нации, докато не дойде „Залезът на Запада“, както казваше още Освалд Шпренглер. Разбира се, за разлика от българското население, старите европейски нации ще потърсят в себе си съпротивителни сили и най-вероятно ще ги намерят, а това вече е забележимо дори с невъоръжено око. Тези съпротиви ще намерят политически изказ, което на практика ще проблематизира самото съществуване на Европейския съюз като илюзорно над-национално политическо образувание, а конструкцията за Европейски съединени щати, тоест окончателното превръщане на Европа в единна държава дори със собствена военна организация, ще си остане утопична и неосъществима. С други думи, съгласно психологическата логика на Критическата психология като цяло, и в двата случая – с или без някакви ясно оформени вътрешни политически съпротиви, бъдещето на днешния Европейски съюз ще се оказва твърде проблематично.

На фона на запътилата се към своята странна смърт Европа, нейният сегашен господар и лидер – САЩ, ще възпроизвежда по един драматичен начин собствено вътрешното си традиционно противопоставяне между експанзионисти и изолационисти. С голяма степен на вероятност в дадено бъдеще американците ще се откажат от идеята си за „световен хегемон“, още повече, че дори и днес все по-ясно прозира нейната практическа невъзможност, особено след като вече са ясно очертани контурите на един многополюсен свят. Отдръпването на САЩ от света и от Европа, на свой ред ще проблематизира военната структура НАТО, която и днес дори все повече се привижда като разединена организация.

Цялата тази бъдеща картина на света, определено твърде драматична за „евро-атлантическата цивилизация“, ще се рисува на фона на сблъсъка между националното и глобалното, докато идеологическата догматика ще възпроизвежда непомерната илюзия за „ляво – дясното“ или „либерално – консервативното“ противопоставяне, сякаш за да продължи да изпълнява традиционните си задачи за масовото оглупяване на хората. Възраждането, разбира се религиозно осветено, на останалите цивилизации по света, ще се разгръща като контрапункт във всички възможни измерения на старата и определено помръкващата сакралност на либерално – демократичната идеологическа конструкция, която така и няма да може да разбере откъде всъщност идват всичките й беди. Разбира се, че всичко това няма как да се случи, ако в един светъл за човечеството момент някой реши да изпълни молбата на полковник Курц от „Апокалипсис сега“: „Хвърляйте бомбата!“. После ще бъде изключително трудно, да не кажа невъзможно, да се търси вина…

Вероятно няма да бъде изненадващо, ако кажа, че ограничените наши български хоризонти, които са свикнали да се разпростират най-вече до утре или най-много до следващата седмица, никак не се вълнуват от такива ненужни размисли за бъдещето. Съсредоточаването на всички усилия за оцеляването, било индивидуално, било семейно-родово, било дори това на държавата, за което впрочем днес отговарят НАТО, САЩ и Европейския съюз, не предполага по никакъв начин проблематизацията на бъдещето в каквито и да е времеви измерения – 10, 20 или 50 години. Представата, че за пореден път в историята ще се разпадне нещо, в което България се е включила, носи със себе си една колкото и абсурдна, но в същото време и толкова типично българска „национална гордост“, а евентуален следващ Осми преход, тоест отново състояние на социална аномия, със сигурност не е в състояние да трогне българското мислене. Разбира се, че нов преход в бъдеще ще е възможен, но само при положение, че все пак ще останат българска държава и българско население.

 

Проф. Людмил Георгиев,
Поглед.инфо

Четете още от проф. Людмил Георгиев

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ “Св. Климент Охридски” с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. – доктор на психологическите науки.




Гласувай:
2



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 36036165
Постинги: 21739
Коментари: 21563
Гласове: 30249
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728