Блогът на bojo12345 :: Да виждате някаква промяна?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.05.2022 08:26 - Да виждате някаква промяна?

Прочетен: 1073 Коментари: 0 Гласове:

— Ти, хаджи, си бръщолевиш каквото ти дойде на ума! Знаеш ли ти, че аз не съм от ония хора, които не знаят що е хубаво и що е лошаво? Моя милост всичко знае и от всичко отбира, защото аз съм обиколил всичката турска земя: аз съм ходил и в Сърбия, и в Босна, и в Арнаутлука, и в Измир, и в Енишеир, и дяволът не знае де съм още ходил и по кои страни не ме е носил вятърът — и затова мога да ти кажа, че ти нищо не знаеш. От едренското вино по-добро никъде няма — нито ще и да бъде. Ти по-добре би направил, ако би гледал своята работа и не размишлял би за такива неща, за които нямаш никакво понятие. Аз мисля, че ти хилядо пъти по-добре би направил, ако би гледал своите слова, „буке а ба, веде а ва, глаголе а га“, и да нагледваш децата си и школото си, а конете и виното да оставиш мене.

— Аз тия неща зная по-добре, защото съм учен човек, а твоя милост, байо Либене, и до днес пишеш на рабуш… Мене за каквото и да ме попиташ, то на всичко мога да ти отговоря, а ти не можеш, понеже и обаче ти си неучен и прост човек…

— Повярвай ми, хаджи, че аз ти говоря истина и че ти си бъбриш на вятъра. Хайде де, кажи ми ти: у кого са пушките по-добри — у московците ли, или у турците?

— Аз мисля, че московските пушки и московски те сабли са по-добри, обаче московците са българи (християни), а турците са турци (мохамедани) — рекъл дядовият Либенов противник и мигнал с лявото око.

Дядо Либен се изкикотил и захванал да се плези на хаджи Генча, т.е. да му показва езика си.

— Не е то така, хаджи, не е то така! Хиляди пъти ти казвам, че това не е тъй — рекъл дядо Либен. — Аз видя, че ти от тия неща нищо не отбираш… Когато дохождаха московците, то аз с очите си видях как тия купуват турски сабли, купуваха и пушки. Вземат тия турската пушка в ръката си, повъртят я, повъртят я и рекат: „Харашо“. А тая дума ще да рече на техния московски език хубаво.

— А аз ще да ти кажа, че това не е така. Истина е, че московците купуват турските пушки и турските сабли, но тия ги купуват не за това, защото са добри, а за да се похвалят пред роднините си и пред приятелите си: „Аз убих един турчин и вземах му пушката.“ Ето каква е работата!

И така дума след дума, а между приятелите се захваща кавга и всякакви псувни; а най-повече от това, че тия приятели са успели вече да се нарежат от старото винце и да развежат езиците си.

— Ти си джанабетин, хаджи Генчо!

— А твойта пушка за нищо нехела и твоите московци нехелат, не са добри хора… Крадат много.

— Ти си дявол, хаджи Генчо!

— Московските пушки са по-добри от турските, а твоят кон не е кон, а клепоуха свиня!

— Ахмак! — извикал дядо Либен и потреперал ог яд, като листо.

— Как! Аз съм ахмак? Аз, хаджи Генчо, ахмак? — извикал от своя страна и хаджи Генчо и като грабнал тоягата си, побягнал вън.

Но у дядо Либена сърцето е добро и мегко и затова, когато той видял, че хаджи Генчо се е разсърдил не на шега, то потърчал след него и извикал, колкото се може:

— Хаджи, а хаджи, знаеш ли ти, че господ се сърди, когато се карат божиите люде! Ти сами хилядо пъти си ми говорил за божиите работи, а сега се сърдиш като нерез! Върни се, хаджи, върни се!

Но хаджи Генчо е твърдоглав и ушите му не чуят ни молби, ни заплашвания.

— Защо ти, шеметни сине, се скара с хаджи Генча? — пита баба Либеница дяда Либена и клати си главата на кавга. — Ти със своите коне и със своето салъвкиевско лозе ще да накараш хаджи Генча да даде момиченцето си другиму, а нашият син да остане неженен! Видиш ли сега, стари каракончо, какво си направил! Припкай по-скоро и помири се с човека, припкай!

И баба Либеница скоро подала дяду Либену шапката и тоягата.

Дядо Либен излязъл на улицата и помислил си: „А как ще аз сега да се помиря с хаджи Генча? А трябва да се помиря… Момиченцето му е, хе-хе-хе-хе! Сега ти мой Либене, трябва да се помириш, пукни, тресни, а помири се; ако се не помириш, то твоята женица жив ще да те зарови в гроба. Иди и моли за прошка.“

Дорде дядо Либен размишлявал за тия важни дела, то той, без да се усети и сам, се изтърсил пред хаджи Генчовата къща.

„Ами как да вляза? Срам ме е да вляза. Не, трябва малко да походя по пътя, а после да вляза“ — помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре-надолу. Дълго време той ходил назад-напред, дълго време гледал ту на врабците, които се ровили из праха, ту на гъските, които се поскали край реката; много пъти той изваждал из пояса си своя туплест часовник, който десет пъти повече приличал на рапон, нежели на ръкосътворение от Жоржа Париола, ако тоя часовник и да бил купен във времето на московското наводнение — но пак се не решал да влезе.

В това също време хаджи Генчо гледал из прозореца и наблюдал, като някой астроном: не играят ли по улиците някои нехранимайковци, за да ги поопне за ушите за безчинето, а освен това да види не е ли дошел и дядо Либен да се мири, както то бивало обикновено всякога. И ето, когато той видял дяда Либена, то захванал да говори сам със себе си: „Ха-а-а! Дошъл е старият прангишин и бои се да влезе! Аз сега трябва да му отмъстя за неговото твърдоглавство: не ща да го каня да влезе — нека постои на улицата.“ И хаджи Генчо се скрил, за да го не види сърдитият старец, а дядо Либен се приближил до вратника, хванал чучето, за да почука, но не почукал, а измъкнал се назад и тръгнал пак из улицата. В това време той мислил така: „Не, не ща аз да влазям, срамотно ми е да вляза! Изпсувах човека за нищо и за никакво, а сега отивам да се миря и да искам прошка!“

Но ако дядо Либен и да разсъждал така, то твърде скоро припомнил сърдитата си жена и хаджи Генчовото момиченце, а тия две сили били достаточни да го върнат пак назад и да му подадат наново чучето в ръката. Той дошъл пак да потропа, но наново отстъпил назад и най-после се върнал дома си и сърдил се на всичкия свят.

И ето, сядат пак тия два старца и захващат да се черпят и от „старото“, и от „новото“ и техния приятелски разговор нарушава само баба Либеница, която час по час вика дяда Либена настрана и казва му на ухо:

— Послушай ме, Либене, послушай ме, стари капасъзино, поговори с хаджията за момиченцето му… Чуеш ли, или си оглушал?

— Слушам, Дело, слушам, ще да му поговоря после вечерята… Не мога аз да говоря на гладно сърце… Под лъжичката ме боли от глад.

.................................................................................................................................

Когато дядо Либен свършил своите размишления, то захванал да говори с глас:

— Послушай, хаджи, мене ми се чини, че би било твърде добре, ако ние седнеме малко и да си поговориме като братия и приятели.

— Пак за пушките и за конете… За пушките ли байо Либене? Не ща, не ща аз вече да те слушам, не ща вече да говоря за тая проклета пушка. Тая пушка насмалко щеше да ми донесе беля на главата! Аз, байо Либене, онзи ден се уплаших от тебе и мислех, че ти щеш да ми отрежеш главата като на вол… Ти, да ти кажа право, си човек несправедлив, сърдит и инатин и аз не ща вече отсега да говоря с твоя милост за големи работи…

— Не, хаджи, не пушката и не саблята ми се върти в главата, а съвсем друго нещо… Аз искам да си поговоря с тебе за една приятелска работа.

Хаджи Генчо закачил саблята на стената, дошъл при дяда Либена и курдисал се при него като цигански пищов.

.............................................................................................................................

Дълго време приятелите поздравляли един другиго и вървели напред и най-после се изтърсили в една из постланите одаи в хаджи Генчовия дворец. Когато дядо Либен влязъл в стаята, то си свалил шапката и турил я на пещта. Българите нямат обичай да си свалят шапките, когато влязат в някоя къща, но дядо Либен не прилича на другите хора; той и дома си, и по чуждите къщя сваля шапката си, защото такова едно нещо правят и всичките големи хора. „Московците — казва дядо Либен — свалят шапките си, когато влазят в някоя къща; свалят ги даже и в механата и почти всякога се кръстят… Кръстят се, кръстят, а най-после се и напият като копачи; а за виното не плащат…“

Така дядо Либен говори за руските войници, ако той и да ги обича безкрайно; освен това и той „во время оно“ е платил за виното не по-честно от войниците.
.........................................................................................................................

— Ако и да говорят, че тия ингелизи са умни хора и хитри дяволи, но аз ще да ви кажа, че не са, истина ви казвам, не са; истина, че тия хванаха чумата и затвориха я в шише, това е добро; а какво излезе от това, когато не са можали да я удържат! Кажете ми де! Не е мурафет да хванеш някого, а да го удържиш. Ето каква е работата. Московците, да ви кажа аз вам, не са такива: тия, както ми се чини, са по-умни в тия работи и ако хванат нещо, то во веки веков го не пущат… Пукни, тресни, разнижи се, а тия пак те не пущат. „Подиграваш се, стара беззъбетино — казват тия, — ние те добре познаваме — седи си там в шишенцето и мълчи си!“

— Да ме простиш, байо Либене — казал хаджи Генчо и отпуснал с едната ръка корема си и махнал с нея по воздуха, — ингелизите са по-умни от московците — питай когото щеш.

— А аз ще ти кажа — рекъл Тончо, — че ингелизите и московците са ни риба, ни месо; а френците са най-умният народ на света. Хе-хе-хе, тия са всичките големи майстори и дяволски унуки!

— А защо? — попитал дядо Либен.

— А за това, че един френец — не мога сега да му припомня името — искал с една плесница веднъж да махне, веднъж да удари със саблята си и всичкия свят да очисти от света… Като рапон да изреже всичките човеци… Юнак!

— Хайде, чичо Либене, да видиме, какво ще да отговориш на това? — казал Тодар Радин.

— Ех, Тончо, ти, да ти кажа право, щеш да ми покъсаш червата от смях — истина ти казвам! Името на твоя френец беше Панапарт и ако той и да имаше три сърца, но московският цар, Кутузин и Саваров се не уплашили от него, а хванали го, заковали го в седемдесет и седем вериги и пратили го в пъкъла да прави плочи на дяволите. Видиш ли сега каква е работата! — рекъл дядо Либен и скачал от радост.

— А ако да не са ингелизите, то кой ще да ни прави игли? — попитал хаджи Генчо. — А всеки вече знае, че иглата е умно и разумно нещо.

— Ех, чудна работа! Аз мисля, че иглата е малка работа: и нашите цигани могат да направят игла — рекъл Янаки.

— А знаете ли какво ще аз да ви кажа? Ингелизите пратили на московеца една игла и рекли му: „Я гледай ти какви работи правиме ние!“ А московецът я вземал, направил си от нея чибуче и върнал я на ингилизите. „А ние с такива игли пушиме тютюн; пушете и вие и чудете се“ — казал московецът.

Когато дядо Либен разказвал тия чудеса, то насмалко щял да заплаче от радост; нему било твърде мило да докаже, че неговите московци са най-умни и най-изкусни на света, и продължал:

— Аз видях ингелизите в Цариград и мога да ви кажа, че тия са такива глупци, каквито и светът не е създавал. Дойде ингелизинът в някой дюкян да си купи хляб или сирене и ти не можеш да го разбереш… Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингелизи са неми като немците?

Когато дядо Либен изговорил и това, то лицето му разцъфтяло като мак; неговата старешка душа се подмладила; неговата охладняла кръв се запалила и той насмалко щял да полудее от радост и да съдере ямболчето. Дядовите Либенови противници били победени и мълчали.

копирано от Любен Каравелов, Българи от старо време (съкратено)

Нагоре