Постинг
06.05.2021 14:58 -
ФОЛКЛОРНИ БОМБИ
МАЛКО СМЯХ НИКОГА НЕ Е ИЗЛИШЕН!
ФОЛКЛОРНИ БОМБИ
Още от ученик бях намразил народното творчество, в което се описваше в садистични подробности, как гората плаче и жали, за тоя или оня воевода, за трите синджира роби и за отрязаните, и забити на кол глави на юнаци. Връх на безумието ми се струваше протяжната, мазохистична „Даваш, ли даваш балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“ Изобщо, цялото свързано с клане и мъки наше минало, не ми се нравеше нито за миг. Тези песни и стихове ме караха да се чувствам унизен и нещо като второ качество човек, образуваха ми душевни комплекси и ме настройваха ненужно агресивно към турците, циганите и останалата сволоч по земята ни. Когато по телевизора даваха стадо баби, наредени като за разстрел, отворили уста и заблели като неиздоени овце, не можех да допусна, че това е народна песен, която трябва да ми носи определено удоволствие. Смятах, че всеки човек трябва да има гордост и ако някога в историята на дедите му е имало моменти на слабост и отчаяние, той трябва да изучава начините, с които народът е успявал да оцелее и да се пребори с робията, а не да плаче и подсмърча ненужно. Няма спор, че не бива да забравяме историята си, а да я изучаваме, за да не повтаряме грешките си! И по тая логика, един ден след училище хвърлих на земята десет стотинки, пред съученика ми Никифор Лефтеров. По онова време с десет стотинки се купуваха две вафли „София“, хрупкави, сладки и желани от всички деца. Като всеки алчен грък и Никито се наведе, за да прибере стотинките, а аз се засилих и с все сила му забих един шут „на боца“, следствие на който той заби нос в земята. - Така ти се пада, подъл византиец! – заклеймих го и вероломно си прибрах стотинките обратно – Ако от утре не започнеш да ми изплащаш данък, заради тия двеста години гръцко робство, ще ти резна празната кратуна и ще пия швепс от нея! Съученикът ми ревна като магаре и аз побързах да офейкам. Нямах желание за се запознавам с останалите му гадни роднини, още по-малко да губя битка с тях. След известно време причаках да ми падне на сгода големия Хасан, единия от циганите повтарачи, които идваха от близкото ДЗС да учат в нашето училище. Те винаги се движеха заедно и непрекъснато се биеха с нас. Трябваше да ги дебна повече от три месеца, докато ми се удаде възможност да видя Хасан самичък на двора. Той бе доста по-едър от мен, но като всеки циганин страхлив, щом ги нямаше неговите хора. Тъкмо отиваше да пие вода от чешмичката на двора, когато му сложих „марка“ отзад и той пльосна на земята. Без да губя време скочих отгоре му и докато той разбере какво става, му загрях няколко здрави шамара. - Това ти е заради смрадливите каракачани и поразиите, дето са вършили по нашите земи през робството! Макар по-голям и силен, Хасан само вдигна ръце над главата си, едва успявайки да се оправдае: - Ама, аз не съм бил там, бе! - Да си бил! – теглих му един ритник за последно и побързах да изчезна, преди да е осъзнал, че може да ме набие и сам. Все по него време, на пазара пролет и есен пристигаше стар певец с нещо като акордеон, чийто мях се разпъваше с крака, а клавишите бяха като на пиано или по-скоро йоника. Той седеше на стол, а над главата му бе разтворен черен чадър. Щом се появеше, всички баби на пазара го обграждаха и в транс започваха да го зяпат и слушат. Той разтягаше едни тъжни и гадни песни, които ги караха да плачат, а след това да развързват кърпичките, за да му дадат някое от спестените си левчета. Бяха нещо като оплаквачките на Ким Ир Сен, но в наш, селски вариант. За да го откажа от гнусното хленчене, под форма на жални народни песни, един ден с помощта на запалка му палнах меха, който натискаше с крака, за да свири. Вдигна се пушек, дядката – певец падна стреснат от стола и чадъра го захлупи. Бабите вреснаха и започнаха да кълнат и проклинат, но от него ден този мрънколник повече не се появи на пазара. Вече в гимназията реших да сразя единственото турче от класа ни, като ошетам гаджето му. Все в името на справедливостта и за отмъщение за преживяното робство, разбира се. Когато останах насаме с нея, тя ме изгледа съвсем приятелски и кротко запита: - Ама, ти наистина ли ме харесваш? А ако Юксел разбере, че ме задяваш? Той те смята за приятел….! Без да влизам в режим на обяснение скъсих дистанцията и обарах всички зажегнали нейни атрибути. От това тя се изчерви, но несъмнено и хареса. Може би щях да постигна и повече, ако вместо посред бял ден, бях изчакал да я срещна по тъмно. Така се опитвах да громя извечните врагове български и дори прескочих на арменския и еврейския фронт, макар да не бяхме патили исторически от тях. Един вид профилактично ги прислушах по няколко пъти и съм длъжен да призная, че момичетата откликваха по-скоро приятелски, отколкото вражески. С времето опознавах врага, но изобщо не бях подготвен за номерата на своите. Един път ме хванаха из засада неподготвен и скоро след това бях принуден да се женя. На сватбата преобладаваше отново пустият му фолклор, но към края надухме един касетофон и с песните на „Абба“, „Смоуки“ и „Бони М“ го сразихме окончателно. Когато за пръв път бях в САЩ, се случи да гостувам на възпитани и гостоприемни американци. Един ден бяхме в дома на друг американец, който помоли да изпея някоя българска, песен. И аз, като последен глупак зяпнах и заблях: - „Драго ми е мамо, драго ми е татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“ Можех да изкарам някое парче на Емил Димитров, на Лили Иванова или Васко – кеца, но като абсолютен пън изпях тази народна песен. И до ден днешен не разбрах, защо се подадох на фолклорната магия. Трябва изглежда и аз да съм се смахнал, покрай всички народни напеви. И един път прескочил границата, по-късно ограмотявах фолклорно руснаците, на брега на морето, докато те ме обучаваха в пиене на водка. За края оставях „Градил Илия килия“, която си бе истинска бомба и ги поразяваше тъй, че не можеха повече да се вдигнат от земята. Когато обаче навред зазвуча чалга разбрах, че народните песни са цвете, в сравнение с гнусното съчетание на просташки текст, озвучен от цигански, турски, гръцки и ориенталки ритми. Все пак, накрая си бях намерил майстора и аз ….!
Красимир Бачков
ФОЛКЛОРНИ БОМБИ
Още от ученик бях намразил народното творчество, в което се описваше в садистични подробности, как гората плаче и жали, за тоя или оня воевода, за трите синджира роби и за отрязаните, и забити на кол глави на юнаци. Връх на безумието ми се струваше протяжната, мазохистична „Даваш, ли даваш балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“ Изобщо, цялото свързано с клане и мъки наше минало, не ми се нравеше нито за миг. Тези песни и стихове ме караха да се чувствам унизен и нещо като второ качество човек, образуваха ми душевни комплекси и ме настройваха ненужно агресивно към турците, циганите и останалата сволоч по земята ни. Когато по телевизора даваха стадо баби, наредени като за разстрел, отворили уста и заблели като неиздоени овце, не можех да допусна, че това е народна песен, която трябва да ми носи определено удоволствие. Смятах, че всеки човек трябва да има гордост и ако някога в историята на дедите му е имало моменти на слабост и отчаяние, той трябва да изучава начините, с които народът е успявал да оцелее и да се пребори с робията, а не да плаче и подсмърча ненужно. Няма спор, че не бива да забравяме историята си, а да я изучаваме, за да не повтаряме грешките си! И по тая логика, един ден след училище хвърлих на земята десет стотинки, пред съученика ми Никифор Лефтеров. По онова време с десет стотинки се купуваха две вафли „София“, хрупкави, сладки и желани от всички деца. Като всеки алчен грък и Никито се наведе, за да прибере стотинките, а аз се засилих и с все сила му забих един шут „на боца“, следствие на който той заби нос в земята. - Така ти се пада, подъл византиец! – заклеймих го и вероломно си прибрах стотинките обратно – Ако от утре не започнеш да ми изплащаш данък, заради тия двеста години гръцко робство, ще ти резна празната кратуна и ще пия швепс от нея! Съученикът ми ревна като магаре и аз побързах да офейкам. Нямах желание за се запознавам с останалите му гадни роднини, още по-малко да губя битка с тях. След известно време причаках да ми падне на сгода големия Хасан, единия от циганите повтарачи, които идваха от близкото ДЗС да учат в нашето училище. Те винаги се движеха заедно и непрекъснато се биеха с нас. Трябваше да ги дебна повече от три месеца, докато ми се удаде възможност да видя Хасан самичък на двора. Той бе доста по-едър от мен, но като всеки циганин страхлив, щом ги нямаше неговите хора. Тъкмо отиваше да пие вода от чешмичката на двора, когато му сложих „марка“ отзад и той пльосна на земята. Без да губя време скочих отгоре му и докато той разбере какво става, му загрях няколко здрави шамара. - Това ти е заради смрадливите каракачани и поразиите, дето са вършили по нашите земи през робството! Макар по-голям и силен, Хасан само вдигна ръце над главата си, едва успявайки да се оправдае: - Ама, аз не съм бил там, бе! - Да си бил! – теглих му един ритник за последно и побързах да изчезна, преди да е осъзнал, че може да ме набие и сам. Все по него време, на пазара пролет и есен пристигаше стар певец с нещо като акордеон, чийто мях се разпъваше с крака, а клавишите бяха като на пиано или по-скоро йоника. Той седеше на стол, а над главата му бе разтворен черен чадър. Щом се появеше, всички баби на пазара го обграждаха и в транс започваха да го зяпат и слушат. Той разтягаше едни тъжни и гадни песни, които ги караха да плачат, а след това да развързват кърпичките, за да му дадат някое от спестените си левчета. Бяха нещо като оплаквачките на Ким Ир Сен, но в наш, селски вариант. За да го откажа от гнусното хленчене, под форма на жални народни песни, един ден с помощта на запалка му палнах меха, който натискаше с крака, за да свири. Вдигна се пушек, дядката – певец падна стреснат от стола и чадъра го захлупи. Бабите вреснаха и започнаха да кълнат и проклинат, но от него ден този мрънколник повече не се появи на пазара. Вече в гимназията реших да сразя единственото турче от класа ни, като ошетам гаджето му. Все в името на справедливостта и за отмъщение за преживяното робство, разбира се. Когато останах насаме с нея, тя ме изгледа съвсем приятелски и кротко запита: - Ама, ти наистина ли ме харесваш? А ако Юксел разбере, че ме задяваш? Той те смята за приятел….! Без да влизам в режим на обяснение скъсих дистанцията и обарах всички зажегнали нейни атрибути. От това тя се изчерви, но несъмнено и хареса. Може би щях да постигна и повече, ако вместо посред бял ден, бях изчакал да я срещна по тъмно. Така се опитвах да громя извечните врагове български и дори прескочих на арменския и еврейския фронт, макар да не бяхме патили исторически от тях. Един вид профилактично ги прислушах по няколко пъти и съм длъжен да призная, че момичетата откликваха по-скоро приятелски, отколкото вражески. С времето опознавах врага, но изобщо не бях подготвен за номерата на своите. Един път ме хванаха из засада неподготвен и скоро след това бях принуден да се женя. На сватбата преобладаваше отново пустият му фолклор, но към края надухме един касетофон и с песните на „Абба“, „Смоуки“ и „Бони М“ го сразихме окончателно. Когато за пръв път бях в САЩ, се случи да гостувам на възпитани и гостоприемни американци. Един ден бяхме в дома на друг американец, който помоли да изпея някоя българска, песен. И аз, като последен глупак зяпнах и заблях: - „Драго ми е мамо, драго ми е татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“ Можех да изкарам някое парче на Емил Димитров, на Лили Иванова или Васко – кеца, но като абсолютен пън изпях тази народна песен. И до ден днешен не разбрах, защо се подадох на фолклорната магия. Трябва изглежда и аз да съм се смахнал, покрай всички народни напеви. И един път прескочил границата, по-късно ограмотявах фолклорно руснаците, на брега на морето, докато те ме обучаваха в пиене на водка. За края оставях „Градил Илия килия“, която си бе истинска бомба и ги поразяваше тъй, че не можеха повече да се вдигнат от земята. Когато обаче навред зазвуча чалга разбрах, че народните песни са цвете, в сравнение с гнусното съчетание на просташки текст, озвучен от цигански, турски, гръцки и ориенталки ритми. Все пак, накрая си бях намерил майстора и аз ….!
Красимир Бачков
Вълнообразно
За сладки сънища на копейките
Заради недоверието ми към тази особа как...
Румъния във Втората световна война
Заради недоверието ми към тази особа как...
Румъния във Втората световна война
Така и аз детро от години забивам китарен рок, по едно време се хванах да пея в банята "Аляна-галяна-портокаляна.." И добре я пея! Поздрави!
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 1551