Шут?! Какво всъщност е шут? От историята и литературата знаем, че шут е синоним на смешник, и тази дума, която сама по себе си звучи смешно, се свързва предимно със Средновековието. Шутовете се обличали с ярки, крещящи цветове и причудливи шапки със звънци по тях. Слагали са червени топки на носовете си. Шутът се е считал като своеобразен, символичен „близнак“ на  своя господар – царя или краля. Той дори имал свой скиптър. Държал се пародийно- царствено.

Шут не можел да бъде всеки. Подбирали  ги сред строг подбор на хора с големи, особени артистични дарби, по възможност некрасиви, но интересни, оригинални.  На тях се е гледало или като на недоразвити деца или като на психично болни,  просто луди. Традицията на шутовете е твърде стара и богата.

Свършила към 1650 година, когато крал Чарлс Първи бил свален от трона по време на Гражданската война в Англия. Неговият син- реформатор Чарлс Втори просто не пожелал да поднови тази  вековна традиция и тя изчезнала  по време на Просвещението и Реформацията във Франция, Германия и цяла Европа.

 От театъра знаем, че шутовете са сред  основните герои в произведенията на великия Шекспир. Те са и в  прекрасния свят на голямата музика, да си спомним за трагичния образ на Риголето от едноименната  прекрасна драматична  опера на Джузепе Верди, която от средата на 19 век не слиза от световните сцени.

И каква всъщност е била ролята на шутовете в царския двор? Първо да развличат, да веселят с шегите,  хумора  и импровизациите си, за което, без съмнение, е бил нужен специфичен талант, определено комедиен.

Но техните господари са искали от тях и нещо друго – да казват, от време на време, под формата на шеги и каламбури  истината, разбира се, доколкото е било позволено и възможно. И да подиграват своите подчинени и врагове. Да разведряват обстановката, особено на празници, по време на обеди и вечери, на аудиенции, приеми… Редица царе са ги вземали като участници в делегациите си при посещения и преговори в чужбина.

Със своите шеги, пародии и импровизации, въпреки етикета, придворните шутове са можели да улеснят споровете и условията. В много източни култури клоунът e изпълнява определена ритуална роля и може да се каже, че е много различен от западния си колега. Много популярен е бил в театъра на 16 век в Западна Европа.  В италианската комедия дел арте е бил един от главните герои, които са движели действието на сцената. После влиза в пантомимата и стига до пътуващия цирк и карнавала, където присъства и днес.

Наричаме шутовете още клоуни и мнозина считат, че те днес се подвизават единствено в цирка. Но дали само там? Не са ли навсякъде? В обществения и политически живот, дори в медиите. В правителства и парламенти? Имахме наскоро един такъв за президент. Наскоро и бившата му съпруга го определи като такъв…

Всъщност, шутове е имало винаги и сред управляващите. Историята познава немалко царе и крале- шутове като започнем от Нерон, Клавдий и  Калигула / провъзгласил коня си за сенатор!/ минем през Джордж Трети, Хенрих Четвърти,  Лудвиг Баварски, които, освен, че са били луди, са имали и поведение на истински шутове. Да не говорим за двамата зловещи клоуни от наше време Адолф Хитлер и Бенито Мусолини.

Не знам дали към тях да причисля и Сталин. Не, не беше смешен като тях, а само зловещ. Невероятно зловещ. Академик Бехтерев определи диагнозата му като параноя и Сталин го уби през 1927. /Интересно е, че сега в Русия неговият пряк наследник, диктаторът Путин, настоява да го реабилитират?!/.

Към категорията на клоуните можем да причислим и редица видни политици от близкото минало. Със своите движения, жестове, гримаси, начин на говорене и поведение те са наистина такива:  Мао, Ким Ир Сен, Чаушеску, Тито, Живков, Берлускони,  Фидел Кастро, Братята Качински, Ким Чен Ир, Доналд Тръмп … Макар самите те да се считаха за „царе”, всъщност са шутове, буфони…Такива има и днес – вижте ги в Евросъюза, а и в Щатите. Самите те нямат чувство за хумор, макар да се държат нерядко като клоуни. А пък имат самочувствието, че са велики и недостижими. Непогрешими, единствени, белязани от съдбата. Спасители не само на своята нация, но и на света…

Да не говорим и за нашите, българските  клоуни. Вечно жадни за власт и пари. И по Живково време имаше доста клоуни и лакеи. Дори учени, поети, художници, артисти. И те скъпо платени. Със звания, ордени и медали, с привилегии. Един от тях, в изблик на раболепие пред Правешкия диктатор, падна на колене пред него и понечи да целуне ръката му, но Т.Ж. я отдръпна и му каза да се въздържи. Тогава придворният поет Любомир  Левчев се разплака и високо и сърцераздирателно възкликна: „Никой не може  да ми забрани да Ви обичам, скъпи Другарю Живков!”.

Всъщност и сега имаме шутове.  Знаем ги всички. Сред тях има  известни шоумени от телевизията, немалко     платени социолози и политолози,  една пишман астроложка,  собственици на вестници, телевизии и сайтове, журналисти- мисирки, министри- калинки, а също и цяла група депутати- папагали, които повтарят думите на техния  самозабравил  господар, всъщност Главен шут, въобразил си, че е неповторим, че е спасител на нацията, нещо като цар, и го славят без умора. 

Някои си отиват, други остават, идват и нови.  Има и такива като  Яне, Волен или Антон, които го плюеха жестоко, а после започнаха му се мазнят по един твърде недостоен, жалък начин. Да не говорим за Ръжди, Цвета Кърджали, за Стъки, Румяна и подобните им, които  пък не се умориха да го превъзнасят.

Да, в чиновническия и държавния апарат на България е вече пълно с шутове, калинки, мекотели, жадни за власт и пари.  И всички те са винаги готови да служат на властта, да я бранят от критики и разкрития, да изкривяват истината, да пренебрегнат честта и достойнството си само, за да угодят на  Главния шут, решил да става диктатор.

Когато срещна някакъв диктатор –

   си казвам, че не мога да го мразя.

   Диктаторът е клоун самовлюбен.

    Ала презирам ония човечета,

   които му поддържат отдире шлейфа,

   докато могат да вършат

   нещо по- почтено.

   Умея тях да мразя –

   Диктаторите просто ме разсмиват.

   И някой ден си майстора намират!

Огнян СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- България