Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2023 18:42 - Българите и Сърбите са Ромъно-славянски народи. Поляци + балкански Латини = Българи
Автор: virtu Категория: Тя и той   
Прочетен: 877 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


_6__ [[ Проф. Хъждеу: Българитѣ и Сърбитѣ сѫ Ромъно-славянски народи (nationalitaţĭ romвno-slavice). Чехи + балкански Латини образували Сърбо-Хърватската народность. Поляци + балкански Латини = Българи ]]

1. Особено професоръ Хъждеу напослѣдъкъ прѣцѣнява тая фраза въ най новото си съчинение: „Strat şi substrat. Genealogia popуrelor Balcanice,” Bucuresci, 1892. XXXVII., печатано като въведение въ III. томъ на издавания отъ него Etymologicum magnum Romaniae. Ето какво казва на стр. IX—X: „Комично е и при все това сѫща истина, че най-стариятъ паметникъ на ромънския езикъ, даже по-скѫпоцѣнъ за насъ и отъ самия Траяновъ стълбъ, се дължи на единъ катъръ „τῷ ἡμιόνῳ,” за който на дълго разправятъ двама византийски писатели отъ VI. стол., Теофанъ и Теофилактъ. Като захванешъ отъ Тунмана па все до Чипариу, и отъ тогова до мене, всички редомъ сме били принудени да възседнемъ този чудотворенъ катъръ (totĭ ре rоnd sоntem nevoiţĭ a incăleca ре acel năsdrăvan catвr), безъ който не щѣхме да можемъ доказа съ безсѫмнѣнно свидѣтелство (text), че Тракийцитѣ между Балканитѣ и Дунава сѫ били полатинени. То е станѫло въ 580. год., когато аварскиятъ Хаганъ опустошавалъ источната империя. Двама римски прѣдводители, Коменциолъ и Мартинъ, като били скрити въ Балканитѣ, внезапно нападнѫли варваритѣ. Тѣ щѣли на сигурно да сполучѫтъ, да не се е случилъ казаниятъ катъръ, който носилъ товаръ. Товарътъ случайно паднѫлъ отъ катъра, безъ да забѣлѣжи стопанинътъ му, а единъ отъ войницитѣ силно му извикалъ да се върне, да дигне изгубеното, съ думитѣ: τόρνα, τόρνα ϕράτρε = tуrnă, tуrnă fratre! Така казва Теофанъ, а така разказва и Теофилактъ, който само казва retуrnă и добавя, че тия думи сѫ били по езика на страната при Балканитѣ. Дѣлата войска на Коменциола и на Мартина, като е била съставена отъ Ромъни, щомъ чула: tуrnă fratre, изпоплашила се, понеже разбрала, че трѣбва да бѣга назадъ. И тъй Ромънитѣ избѣгали, но tуrna tуrna fratre имъ е останѫло, така че историкътъ трѣбва да благославя това бѣганье, станѫло по причина на единъ катъръ”.

Проф. Хъждеу се възхищава отъ това свидѣтелство, защото то, схванѫто така прѣцѣнено, добрѣ подкрѣня главната мисъль на съчинението му, което си е поставило за задача да разясни съ една чудна леснина най-главнитѣ етнографически наслоения, станѫли на Балканския полуостровъ отъ врѣмето на Пеласгитѣ до сега. Нека ни бѫде позволено при тоя случай да съобщимъ въ кратко съдържанието на това съчинение.

Споредъ проф. Хъждеэ, първитѣ жители на Балканския полуостровъ, Пеласгитѣ, изчезнали подъ новото етнографическо наслоение — Тракийцитѣ, слѣдъ което дошли Гърцитѣ и Латинитѣ. Отъ Латини и Тракийци сѫ произлѣзли Ромънитѣ. Върху най-голѣмата часть отъ Ромънитѣ заседнѫли Славяни, та отъ тая смѣсь се образували Българитѣ и Сърбитѣ. За това Хъждеу нарича Българитѣ и Сърбитѣ Ромъно-славянски народи (nationalitaţĭ romвno-slavice VII.) Отъ всичкитѣ Латини (= Ромъни) само тѣзи, които сѫ живѣли въ Дакия, се избавили отъ пославянванье. За това и македонскитѣ и истрийскитѣ Ромъни не сѫ нѣщо друго, освѣнъ по-сетнѣшни прѣселенци отъ Дакия, гдѣто единствено се запазилъ стариятъ слой (strat) непославяненъ. Тѣ минѫли Дунава за къмъ Македония около X. стол. — Гърцитѣ погърчвали другитѣ народности, поради което Тракия, както се вижда отъ надписитѣ до Траяна и слѣдъ него, е била гръцка область. Напротивъ, на сѣверъ между Балканитѣ и Дунава, сетнѣ по цѣлия Илирикъ, заселенъ днесь отъ Сърби и Хървати, и въ тогавашна Далмация, считана едно врѣме като часть отъ Италия, — латинската и само латинската култура безъ спънка се е ширила върху по стария тракийски елементъ. Така се образувала ромънската народность отъ двѣтѣ страни на Дунава (цисъ-дунавски — и трансъ-дунавски Ромъни), прѣди да нахлуѭтъ Славянитѣ. Цисъ-дунавскитѣ Ромъни се образували отъ Латинитѣ и „тракийския клонъ” — Дакитѣ. Така си раздѣлили Ромънитѣ и Гърцитѣ Балканския полуостровъ на двѣ половини (между III. и VII. стол.) Така Ромънитѣ се простирали отъ Балканитѣ на сѣверъ покрай Олтения, Банатъ и една часть отъ Трансилвания, като простирали клонове все до Панония. Въ Молдова тогава не е имало Ромъни.

Отъ латинския езикъ, смѣсенъ съ различнитѣ тракийски нарѣчия, се образували три главни латински нарѣчия: 1. Дако-латинско нарѣчие въ Карпатитѣ, отъ което се развилъ дако-ромънскиятъ езикъ, майката на тритѣ днешни ромънски нарѣчия; 2. срѣдно-латинско нарѣчие въ Балканитѣ и 3. илиро-латинско нарѣчие при Адриятическото море. И тритѣ нарѣчия прѣдставяли едно цѣло, като продължение на италянскитѣ нарѣчия. — Въ VI. до VII. стол. захващать да се явяватъ Славянитѣ. Напусто Чертковъ па дори и Дриновъ (Заселеніе Балк. полуострова Славянами) се мѫчѫтъ да откриѭтъ компактни, установени Славяни въ Дакия до VI. стол. Тѣ тълкуватъ мѣстнитѣ и личнитѣ названия въ своя полза, ала то било фантастично етимологизуванье. Така можело всичко да се докаже; напр. отъ Hasdeu можело, като се вземѫтъ съгласнитѣ h-s-d и всѣкакъ се измѣняватъ гласнитѣ, да се получи и лат. Hosidius, еврейско Khisdaп или холанд. Heusde! (XI). Споредъ Хъждеу, никакви сериозни доказателства нѣмало за сѫществуваньето на Славяни на Балк. полуостровъ прѣди VII. стол. Іорнандесъ на едно мѣсто като опрѣдѣля границитѣ на Славянитѣ въ VI. стол. казва, че Славянитѣ се простиратъ „a civitate Nova et Sclavino Rumunense et lacu, qui appelatur Musianus” до Днѣстръ и пр. Хъждеу съгласно съ Zeuss-a, счита civitas nova за Никополь, а Sclavinum rumunense за село Славени, което е на рѣката Алута. Споредъ Хъждеу, Іорнандесъ е искалъ съ епитета rumunense да означи, че градътъ Sclavinum е принадлежалъ на Ромънитѣ, и счита това название за първъ текстуаленъ поменъ на името Ромъни. На -ensis окончавали повечето Дакийски наименувания (XIII.).

Понеже у Іорнандеса така били опрѣдѣлени границитѣ на Славянитѣ, и понеже по-нататъкъ у сѫщия било казано, че Антитѣ живѣли на изтокъ отъ тѣхъ — отъ Днѣстръ къмъ Днѣпъръ, явно било за проф. Хъждеэ, че Славянитѣ на Іорнандеса сѫ били Поляци, а Антитѣ Руси. Голѣма часть отъ Поляцитѣ минѫла Дунава и, като пославянила Латинитѣ на Балк. полуостровъ, образувала българската народность (XV.).

Порфирогенетъ, най-достовѣрниятъ източникъ за историята на Сърбитѣ и Хърватитѣ, казва, че тѣ сѫ слѣзли къмъ Адриатическото море въ VII. стол. откъмъ Бавария (Βαγιβαρεία), сѫсѣдна съ Франкония (Φραγγία) — слѣдователно отъ къмъ сѣверозападъ, гдѣто сѫ Чехитѣ. Слѣдователно тѣ сѫ били Чехи, и като се смѣсили съ балканскитѣ Латини, образували Сърбо-Хърватската народность. Доказателства за туй Хъждеу намира въ Далимиловата хроника, въ шознатитѣ стихове: v serbskiem jazyku jest zemie и пр. (XVI.).

Проф. Хъждеу намира и лингвистични доказателства за своята хипотеза. Полскитѣ черти въ българ. езикъ той съглеѫда: 1 въ носовкитѣ, които е ималъ българскиятъ езикъ, както има и сега полскиятъ. 2. въ звука ѕ (дз), който иматъ и Поляцитѣ и 3. въ еднаквото произношение на ѣ като ia: viara, gniazdo и пр. — Единството на ческия съ сръбския езикъ се показвало: 1. въ вокалното (сонантното) р (г): trn, krk, prst u 2. въ просодическия квантитетъ (quantitatea prosodică), който иматъ днесь само Сърбитѣ и Чехитѣ.

И тъй, Руситѣ и Малоруситѣ (Русо-Рутени), заседнѫли на сѣверъ, вѣроятно върху фино-татарски слой, Чехитѣ върху германски, а Поляцитѣ върху литевски. Летитѣ нѣматъ носови гласни, ала Литевцитѣ ги иматъ, и, види се, тѣ ги дали на Поляцитѣ. Понеже и за Словендитѣ се знае, че сѫ имали носовки, за това Хъждеу е на мнѣние, че и Словенцитѣ се образували отъ Поляци, които дошли въ V. и VI. стол. въ Панония, а сетнѣ били изтиснѫти отъ Маджаритѣ на къмъ Щирия, Каринтия и Краина. Отъ Ромънитѣ, които били въ Панония, тѣ заели дифтонгътъ oa͡. (Mikl. I. 228.). Поляцитѣ въ България се смъсили съ срѣдно-латинския слой, а Чехитѣ въ Сърбия и Хърватско съ илиро-латински.

Проф. Хъждеу намира доказателства за хипотезата си и въ ударението. Ударението у Българитѣ било нѣкога съвсѣмъ еднакво съ полското ударение. Така се е запазило и до днесь въ говора на Загоричани и Костурско, както се виждало отъ статията на Цоневъ „За ударението въ бълг. езикъ” (вж. Мин. Сборникъ VI. 23. 1891 г.) Имено тукъ ударението е постоянно на 2-рия слогъ отъ края, както и въ полския езикъ. Ромънскиятъ елементъ, съ който се смѣсили Поляцитѣ въ България, съ своята свободна „италянска” акцентуания разбъркалъ стариятъ акцентенъ системъ, та днесь ударението въ бълг. езикъ случайно било сходно съ руското. — Сѫщо така и ческата акцентуация у Сърбитѣ се „разбъркала”, но все останѫло още стремление да се туря ударението повече къмъ началото на думитѣ, като напр. нб рану, нб воду, прико брда и пр. Проф. Стоянъ Бошковичъ увѣрявалъ госп. Хъждеу, че отъ всички чужденци, Славяни и не Славяни, Чехитѣ най-лесно разбирали и говорили сръбски, което никакъ не се виждало чудно на проф. Хъждеу, като има прѣдъ очи казанитѣ задружни особености на двата езика (XXVII.)

Голѣмата разлика между българския и сърбския езикъ се дължи споредъ проф. Хъждеу 1. или на това, че сърбскиятъ славянски елементъ билъ по-многочисленъ отъ колкото българскиятъ, 2. или че срѣднолатинитѣ (Meso-latiniĭ) били по-компактни та по-енергично влияли върху Българитѣ, отколкото Илиро-латинитѣ върху Сърбитѣ или 3., че Българитѣ (Поляцитѣ), като се отдѣлили отъ полския си коренъ (= кютукъ, trunchiul), слѣдъ прьминаваньето Дунава, останѫли съвсѣмъ изолирани, до като Сърбитѣ, може би, по-дълго врѣме запазвали сношения съ Чехия (Бохемия). (XXVII.)

Като нахлули Маджаритѣ, изтикали една часть отъ Дако-ромънитѣ дори до Моравия (Bartoš, Moravskй Valašskу, Osvěta, 1880. 369—80), други въ Истрия, трети въ Босна, а четвърти минѫли отъ тукъ въ Македония, Епиръ и Тесалия. Тѣзи Македо-ромъни се усилили до тамъ, че основали ромъно-българската държава на Асѣневцитѣ. Цитува се извѣстието отъ Кедрена за убийството на Давида, братъ на бълг. царь Самуилъ, и свидетелството за Власитѣ изъ „Разкази византійскаго боярина” изд. Василевскій. — Да не е било нахлуваньето на Маджаритѣ, не щѣло да се роди ни онова могѫществено ромъно-българско царство на Ивана Асѣня, което дало първиятъ смъртенъ ударъ на Византия (XXXIV).

Въ края Хъждеу повтаря всичко изново и между друго изрично казва, че Дако-ромънитѣ, слѣдъ като минѫли полскитѣ Славяни Дунава, спокойно (несмѫщавани) си живѣли въ Олтения, въ Банатъ и една часть отъ Трансилвания, когато въ Молдова и до Олта се засилвали отъ часть Татари, отъ часть Славяни, Печенѣги, Кумани, Рутени (Малоруси) и даже Литевци.

 

Не е цѣльта ни тукъ да се впускаме въ критика на съчинението. Нашето становище ясно е изразено въ статията ни, гдѣто почти на всички особени тълкувания на Проф. Хождеу се намира достатъчно мотивиранъ отговоръ. Колкото се отнася до новата му хипотеза за Поляцитѣ и Чехитѣ, подкрѣпена съ лингвистични доказателства, разбира се, че тя не може да бѫде убѣдителна ни за единъ колко годѣ запознатъ съ резултатитѣ на славистиката ученъ. Носовкитѣ сѫ били общи на всичкитѣ Славяни, а сѫщо така и квантитетътъ. Тъкмо за полския езикъ се знае, че дълго е ималъ въ историческо врѣме квантитетъ. Етимологическото смѣсванье на полскитѣ носовки се дължи на квантитативни разлики. За сръбското ударение се знае, че е било въ по старо врѣме, каквото е сега чакавското. Единството съ руското и българското ударение не е случайно и пр. и пр.

228

достовѣрному свидѣтельству, византійскія войска, защищавшія въ 579. год. Ѳракію противъ Аваровъ, состояли прѣимущественно изъ Романовъ, или, по крайней мѣрѣ, говорили романскимъ языкомъ, а войска эти доставляло имперіи подвластное ей населеніе Балканскаго полуострова” (Заселеніе 138). Иречекъ въ „Исторія Болгаръ” (139. стр.) сѫщо така тълкува tуrna fratre, като заключава, че тогава по-голъмата часть отъ византийската войска съставяли солдати, които говорили ромънски, понеже и днесь се казва македо-ром. turna, дако-ром. inturna. Ала това тълкуванье не е всеобщо въ науката. Вече Сулцеръ е забѣлѣжилъ, че и тия думи съ наистина по потекло латински, но че не

229

принадлежѫтъ на ромънския клонъ, а Пичъ добрѣ казва (ср. с. 54), че тия думи сѫ изречени въ езика на солдатитѣ, и понеже не се знае, отъ гдѣ е била тая група солдати, и понеже прѣкоморски солдати на Балк. полуостровъ и обратно не сѫ били рѣдкость, не могѫтъ се прави сериозни заключения възъ основа на тия думи за етнографията на страната. Ала и подобни нагаждания днесь сѫ излишни, понеже не отколѣ самъ Иречекъ опровърга казаното тълкуванье на torna fratre, като казва: „torna” не е остатъкъ отъ ромънски езикъ (kein rumдnischer Sprachrest), но е къснолатинска команда, която изрично

230

се споменува въ стратегията на царя Мауриция покрай другитъ „cede”, „sta”, „move” и пр. (вж. Arch. Sl. Pliil. XV. 99. заб.). — Като се разбра най-сетнѣ истинската стойности на това много-прѣцѣнявано свидѣтелство, може да се каже, че отъ 271. год. на все до X. ст. нѣма никакъвъ споменъ, по който да се заключи, че е имало Ромъни на Балканския полуостровъ. [1] Като нѣма исторически данни, гледаме да намѣримъ въ езика на Балканскитѣ Славяни спомени отъ романското население, което тѣ сѫ погълнѫли. Тия спомени сѫ заетитъ романски (латински) думи въ нашия езикъ. Дриновъ изброява по-главнитъ отъ тѣхъ (140 стр.) и споредъ тѣхъ счита нѣкогашното латинско влияние могъществено. Нѣма сѫмнѣние, че латинскиятъ елементъ е влиялъ, защото той е билъ много по-културенъ елементъ, той е билъ по градоветъ и горѣ долу прѣдставялъ римската цивилизация. Много думи римски вече сѫ били приети на Балканския полуостровъ, прѣди да дойдѫтъ Славянитѣ, отъ другитъ не ромънски жители на страната и сѫ били употрѣбявани като технически термини. Тѣзи думи съ прѣминъли въ туй качество и къмъ Славянитѣ не винѫги направо отъ Латинитѣ, напр. фурна, муле, клисура, турта, бъкълъ, пепонъ, кашкавалъ и пр. (fornax, mulus, clausura, torta, poculum, pepo, caseus cavallinus и пр.). Гърцитѣ въ Пелопонезъ съ погълнѫли тройно по-силенъ елементъ славянски, отъ колкото съ били тѣ сами, и пакъ не сѫ останѫъли въ езика имъ твърдѣ много и твърдѣ важни славянски думи. За това приетитъ латински думи у насъ свидѣтелствуватъ повече за дълготрайния римски културенъ характеръ, който съ заварили Славянитѣ въ явния, повече градския животъ на Балканския полуостровъ, а не толкова за количеството на прѣтопеното латинско население.

_7__ [[ „Власи” (Βλάχοι) у византийскитѣ писатели (X-XI ст.) ]]

Въ X столѣтие почватъ да се споменуватъ у византийскитѣ писатели „Власи” (Βλάχοι), ала все като пръснѫти тукъ тамѣ пастирски групи, повече съ характеръ на диви и сурови планинци или отдѣлни, потиснѫти влашки общини (катуни), които твърдѣ често сръбскитѣ царье въ грамотитъ си означаватъ като вече принадлежни на нѣкой манастиръ, или ги подаряватъ на такъвъ. Първото извѣстие за тѣхъ у Кедрина (изд. Бон. II, 435) се отнася до нещастната смърть на Давида,

1. Иречекъ, въ историята си, като споменува за torna etc. прибавя: „Далѣе, въ теченіи четырехъ сотъ лѣтъ въ источникахъ ничего нѣтъ о Румынахъ. Только въ X. стол. встрѣчаются снова извѣтя объ этомъ народѣ” (139).

231

братъ на бълг. царь Самуилъ. Между Костурското и Прѣспанското езеро ненадѣйно билъ нападнѫтъ Давидъ отъ нѣкакви „скитници” Власи и билъ убитъ (παρά τινων Βλαχῶν ὁδιτῶν). Въ XI—XII. стол. се споменуватъ Власи въ Тесалия. Тукъ тѣ сѫ били многочисленни, ала все се държали въ южнитѣ Тесалски планини на Пиндосъ и запазвали суровъ характеръ. Споредъ тѣхъ Тесалия въ онова врѣме наричали μεγάλη Βλαχία, центъръ на Власитѣ въ XII—XV столѣтие. Въ Етолия и Акарнания се споменува „Малка Влахия,” а въ Долня Мизия при Балканитѣ „Бѣла Влахия”, ала власитѣ тукъ сѫ все планинци — каракачани, каквито сѫ останѫли и до днесь. [1] Въ сърбскитъ грамоти тѣ нигдѣ не се явяватъ като свободни хора и нигдѣ съ характеръ на политически народъ. [2] Кантакузенъ споменува Власи въ Родопитѣ (I, 146), ала нищо пу-близу не узнаваме, и изглежда, че и тукъ тъ сѫ били уединени и не многочислени. По-сериозно се взема едно извѣстие у Анна Комнена отъ год. 1091. споредъ което Алексий Комненъ приелъ въ войската си противъ Печенегитѣ: „Българи и скитници пастири, които въ народния езикъ се наричатъ Власи,” и че единъ Влахъ, по име Пудилусъ, съобщилъ на царя Алексия, че Власи пѫтеводители прѣвели Куманитъ пръзъ планинитѣ. И отъ това извѣстие може да се заключи само, че се говори за Власи пастири — каракачани, а не за нѣкакво плътно влашко население.

Дриновъ забѣлѣзва, че по свидетелството на една грамота отъ Василия Българоубиеца отъ 1019. (1020?) година, влашки колонии били пръснѫти по цѣла България (Засел. Бал. п.). Въ сѫщность тая грамота, която се съдържа репродукувана въ една грамота на царя Михаила Палеолога отъ 1272. год., подтвърдява другитѣ извѣстия за Власитѣ на Балканския полуостровъ. Въ тая именно грамота Българоубиецътъ. слѣдъ като покорилъ България, подарява Власитѣ отъ цѣла България, заедно съ Турцитѣ на Вардаръ, които живѣли „въ български гори,” на охридския патриархатъ. [3] Пичъ (ор. с. 64) казва по поводъ на тая грамота, че тукъ едва ли ще да се мисли и Мизийска България, която вече отъ 971. год. de facto е при-

 

1. Безъ сѫмнѣние тия Власи отъ Бѣла Влахия са оставили слѣди въ мѣстнитѣ названия на планинскитѣ върхове и долини, за които пу-горѣ споменахме споредъ това, що разказва Иречекъ въ Fьrstenthum Bulgarien (вж. сѫщото въ Cesty 220, 249, 368 и пр.)

 

2. Вж. Новаковић „Село” въ Глас XXIV, 21 и сл. На 32 стр. казва: „забѣлѣжително е, че първитѣ спомени за Власитѣ у насъ не показватъ, че тѣ сѫ били въ нѣкаква свързка съ земята и жилищата, гдѣто са живѣли . . . Занимателно явление е и това, че не заседнѫлъ (номадски) животъ до сега са продължили все хора отъ романска народность, до като Славянитѣ и пославяненитѣ Ромъни съвсѣмъ са го напустнали, като се настанили окончателно на едно мѣсто. — Иречекъ споменува (въ съч. Die Wlachen und Mavrowlachen in den Denkmalern von Raguza, Prag 1879), че отъ паметницитѣ, които той изучавалъ въ Дубровникъ, тъй сѫщо се вижда, че Власитѣ били скитници, пастири и кираджии.image


(вж. Голубинскій, Очеркъ Истор. правосл. церквей 1872, 236).

 232

надлежала на цариградската патриархия, а по-вече трѣбва да се разбира западна България, гдѣто е имало пу-вече Власи. Въ грамотата се споменуватъ и епархиитѣ Янина, Стагосъ и Петрасъ, слѣдователно сѣвернитѣ части отъ Тесалия и Епиръ. Най-сетнѣ и да се е мислила цѣла България, пакъ това би показвало, че Власитѣ и въ България сѫ били подобни на Власитѣ въ Сърбия, сир. като подвластни на черквата, не сѫ могли да играѭтъ роля нито въ политическо, нито въ социялно отношение.

Много важно е едно друго, не давно открито извѣстие за Власитѣ на Балканския полуостровъ отъ XI. стол. Това известие се дължи на единъ съврѣмененъ византийски писатель Кекауменосъ (около 1071. год.). Съчинението на Кекаумена се е запазило въ единъ сетнѣшенъ прѣписъ въ Московската Синодална библиотека, отъ гдѣто го публикува въ извлѣчения проф. Василевски (Совѣти и разкази византійскаго боярина XI. вѣка, Жур. Мин. Нар. Просв. 1881. т. VII). Писательтъ произтича отъ сѣмейство, което е завземало важни длъжности въ Елада и Тесалия. Самъ писательтъ разказва за себе си, че не е получилъ училищно образование и че е служилъ нѣкое врѣме като военачалникъ (полемархосъ) въ византийската войска, която била въ Елада. Той разказва въ § 177, че рѣката Плересъ (днесь Μπλοούρης) тече прѣзъ голѣма долина посрѣдъ Власи, като ги раздѣля на двѣ части. Споредъ него, Власитъ сѫ вѣроломни и развалени хора; тѣ не сѫ запазили вѣрность никому, па даже и на римскитѣ царье. Царь Траянъ е водилъ война противъ тѣхъ и ги покорилъ, тѣхниятъ царь Декебалосъ билъ убитъ, а главата му на конье натъкнѫта въ срѣдъ града на Римлянитѣ. Слѣдъ това говори за тѣхното потекло, което прѣдаваме точно, както е прѣвелъ това мѣсто професоръ Василевски: „Они суть такъ называемые Даки и Бессы. Они жили прежде по сосѣдству съ Дунаемъ рѣкою и Саомъ, что теперь називаемъ Савою, гдѣ теперь живутъ Сербиы въ мѣстѣхъ крѣпкихъ и трудно доступныхъ. Надѣясь на зто, они держали только притворную любовь и службу къ древнимъ императорамъ, и выходя изъ твердынь своихъ, опустошили римскія области; вслѣдствіе чего вознегодовавъ противъ ныхъ, Римляне, какъ сказано, истребили ихъ. А они, ушедши оттуда, разсѣлись во всемъ Эпирѣ и Македоніи, еще больше поселилось ихъ въ Эладѣ.” — (Ор. с. 149). Тукъ Кекауменъ прѣдава, безъ сѫмнѣние една тъмна, разбъркана традиция, която е могълъ да чуе и отъ самитѣ тия Власи на Пиндосъ. Както и да се тълкува изцѣло тая традиция, за насъ е важно това, което най-наподирѣ се казва, защото отъ туй заключаваме, че на Кекаумена тогава не е било нищо извѣстно за сѫществуваньето на нѣкакво плътно (компактно) влашко население въ Мизия

233

(сѣв. България), а само знае за Македонскитѣ Власи, които тъй сѫщо били разсѣяни по всѫду, особенно на югозападъ къмъ Гърция. Това се подтвърдява и отъ едно друго мѣсто у Кекаумена, именно § 175 „. . . а той рече на Власитѣ: гдѣ сѫ ви сега стадата и женитѣ? Тѣ казахѫ: въ планинитѣ на България; защото тѣ иматъ такъвъ навикъ, че тѣхнитѣ стада и жени прѣкарватъ отъ мѣсецъ Априлий до Септемврий въ високитѣ планини по твърдѣ студени мѣста.” Кекауменъ съвсѣмъ хубаво рисува животътъ на каракачанитѣ, както е и днесь. (Вж. Iireček, Cesty ро Bulharsku; Новаковић, Село 23).

 

Нека да споменемъ още двѣ важни извѣстия за Власитѣ отъ XI. столѣтие.

 

Подъ 1087. год. Анна Комнена съобщава, какъ нападнѫлъ Византия унгарскиятъ краль Соломонъ въ съѭзъ съ печенежкия Ханъ Челгу, като обяснява, че войската му била съставена отъ Савромати, Скити и отъ дакийско опълчение. Успенски (вж. Образованіе втораго болгар. царства, Одесса 1879. стр. 98) добрѣ заключава, че подъ тѣзи „Дакийци” трѣбва да се разбиратъ Власи: „мы думаемъ, что этимъ мѣстомъ слѣдуетъ поступиться въ ползу защитниковъ теоріи (непрерывнаго господства Румынъ въ Дакіи), такъ какъ съ понятіемъ о Дакахъ Византійци XII. вѣка соединяютъ мысль о другомъ народѣ, а не объ Уграхъ.” Наистина, ние видѣхме и изъ разказа на Кекаумена, че Власитѣ се наричатъ Даки, а така е и въ други византийски писатели, ала при все това Василевски въ критиката си върху това дѣло (Ж. М. Н. Пр. 1879. Юлий; отд. отпеч. стр. 27.) доказва, че Анна Комнена тъкмо подъ Даки е разбирала Угри (Маджари), защото тя споменувала това име още 4 пѫти, отъ които два несѫмнѣно показвали, че подъ туй име трѣбва наистина да се разбиратъ Угри. Ала тия доводи на Василевски не се виждатъ твърдѣ убѣдителни. Ако Соломонъ е прибралъ въ войската си Кумани, които сѫ били настанени въ Влахия, и Печенѣги, защо да не е възможно, щото въ неговата войска да сѫ влизали и карпатски Власи, които, стига да ги е имало въ Трансилвания, сѫ подпадали въ голѣма часть подъ неговата корона. Анна Комнена може да е разбирала подъ името Даки именно карпатски Власи заедно съ Угри (Маджари), което вече само отъ себе си се разбира. Било тъй, или пъкъ че Анна Комнена е разбирала подъ Даки само Маджари, никакъ не е изключено и тълкуваньето на Успенски, защото има и други свидѣтелства, които доказватъ сѫществуваньето на Власи сѣверно отъ Дунава въ XII. и даже въ XI. столѣтие, а съ това и горньото тълкуванье на „Дакитѣ” у Анна Комнена получава по голѣма стойность. Таково свидѣтелство има у Ивана Кинама. [1] Ето

1. Кинамъ рано дошелъ на двора на царя Емануила (1143—1180), когото слѣдѣль въ качество на секретарь въ военнитѣ му походи въ Европа и Азия. Той е съчинилъ история отъ 1118 — до 1176 год. сир. владѣнието на Ив. Комнена и по голѣмата часть па Мануила Комнена. Тая история не се е запазила цѣла, а само въ подробно извлѣченне (вж. Krumbacher, Geschichte der byz. Literatur. 83).

234

какво разказва Кинамъ (Bon. 260), като говори за събитията отъ год. 1164.: „Царь Мануилъ искалъ самъ да иде въ земята на Хунитѣ (сир. Угритѣ), за да даде на враговетѣ да почувствуватъ силата на Римлянитъ. Съ тая цѣль той изпроводилъ къмъ Дунавъ протостратора Алексия, който е билъ тогава годенъ съ дъщеря му, и му далъ многочислена войска. Алексий билъ дълженъ да показва на Хунитѣ, като че ли иска да ги нападне изъ пръдишнитѣ обикновени (погранични) пунѫтове. А въ това врѣме той заповѣдалъ на Лева, наричанъ Вататци, като вземе съ себе си друга значителна войска и между друго голѣмо количество така наричани Власи, които считатъ за стари прѣселенци отъ Италия (Βλάχων πολὺν ὁμιλον οἱ τῶν ἐξ Ἰταλίας ἄποικοι πάλαι εἶναι λέγονται), да навлъзе въ земята на Хунитѣ (Угритѣ), изъ мѣста, които лежѫтъ при тъй наречения Евксински понтъ (Черно море), отъ кѫдѣто никой никога не е нападалъ на тѣхъ”. И тукъ Василевски е противъ схващаньето на Успенски, който вижда въ тоя разказъ ясно свидетелство за сѫществуваньето на Власи на сѣверъ отъ Дунава. На Василевски се чини, че тукъ нѣмало директно указание, за мѣстожителството на Власитѣ, („нѣтъ точнаго извѣстія о валашскомъ елементѣ на сѣверъ отъ Дуная”), та не можело да се заключава нищо опрѣдѣлено. Тукъ се опрѣдѣлялъ само съставътъ на военнитъ сили; Власитѣ, които съставяли въ тѣхъ важенъ елементъ, могли да бѫдѫтъ събрани и въ разни мѣстности на югъ отъ Дунава. Успенски взема и едно друго подкрѣпление на това схващанье изъ Никита Акомината (Bon. 171.) Никита разказва, какъ Власитѣ хванѫли при Галиция бѫдѫщия императоръ Андроника, който бѣгалъ отъ Анхиялъ къмъ Галиция: „Когато билъ (Андроникъ) вече далечь отъ всѣки страхъ, като мислѣлъ, че е успѣлъ да се измъкне изъ рѫцѣтѣ на своитѣ гонители, и вече се докосвалъ до прѣдълитъ на Галиция (ὡς τῶν τῆς Γαλίτζης χωρίων λαβόμενος), тогава паднѫлъ въ рѫцетѣ на ловцитѣ: хванѫтъ билъ отъ Власитѣ, до които мълвата била донесла извѣстие за неговото бѣгство, и билъ отведенъ обратно при царя.” Василевски пакъ възразява, като казва, че въ сѫщность въ думитѣ на Никита се изразявало само субйективно чувство на безопасность у Андроника и „пока еще только мысленное имъ достиженіе Галиціи.” „Онъ могъ питать такую увѣренность, о какой говоритъ Никита, еще и не переправившись за Дунай, и это даже вѣроятнѣе, въ виду знакомства поймавшихъ его Влаховъ съ цареградскими лицами и событіями."

235

При все това е очевидно, че може въпросното извѣстие на Никита да се схване и така., че тогава е могълъ да достигне слухътъ за бѣгството на Андроника до гръцкитѣ управители на Дунава, а отъ тамъ да проникне и на сѣверъ отъ Дунава, понеже не е изключена възможностьта, да сѫ сѫществували въ тоя случай нѣкои свързки между гърцката администрация и управителитѣ на сѣверъ отъ Дунава. Ала, разбира се, това тълкуванье не е съгласно съ теорията на Реслера, въ която Василевски още доста вѣрва, както се вижда и отъ слѣднитѣ негови съображения, които прибавя къмъ гореказаното: „Въ борьбѣ Асеней съ Греками за независимость Влахи принимали дѣятельное участіе, но всякій разъ, какъ вожди возстанія обращались за Дунай, на сѣверъ, они приводили или же призывали оттуда на помощь себѣ не Влаховъ, а Половцевъ. И такъ несомнѣнно, что въ Молдавіи и Влахіи все таки господствовалъ элементъ, весьма мало родственный съ романскимъ (о Седмиградіи мы не говоримъ). Всѣ признаки ведутъ къ тому прѣдположение, что центръ будущей румынской національности въ концѣ XII. вѣка все еще находился къ югу отъ Дуная, около Балканскихъ горъ.” Така Василевски. Ала инакъ гледа на казанитѣ свидѣтелства Томашекъ; той е вече убѣденъ, че Андроника съ уловили Власи имено близу Галиция, а и това, за което разказва Кинамъ, Томашекъ тъй сѫщо изрично изтъква, именно че важното мѣсто у Кинама се отнася къмъ Власитѣ сѣверно отъ Дунава (Zeitschrift fьr цsterr. Gymnasien 1876. 343—345; Zur Kunde der Hдmus Halbinsel 1882. 48—51). [1] Въ този смисълъ тълкува сѫщото мѣсто отъ Кинама и проф. Хъждеу противъ Реслера (вж. неговата Istoria critica а Romвnilor, 1875 г. vol. I. 14). Напротивъ маджарскиятъ писатель Hunfalvy доказва, че то се

 

 

1. Въ „Совѣты и разказы византійскаго боярина” (Ж. М Н. Пр. VII. 153.) Василевски вече казва, че отъ думитѣ на Кекаумена за произхождението на Власитѣ неможе нищо положително да заключи, ако и да му се чини, че теорията на Томашека е по-вѣрна. Въ критиката върху съчинението на Успенски, писана двѣ години прѣди това (Ж. М. Н. Пр. 1879. Юлий) казва: „. . . Относительно проблемы извѣстно, что и прѣжде многіе очень почтенны ученные, занимавшіеся исторіей придунайскихъ странъ, не вѣрили въ происхожденіе Румыншъ отъ романизованныхъ Даковъ и римскихъ колонистовъ на сѣверѣ Дуная въ Траяновой провинціи; извѣстно такѫе, что въ настоящее время этой старой теоріи нанесенъ сочиніемъ Реслера такой ударъ, отъ котораго она до сихъ поръ неможетъ оправитъся . . . Нѣсколъко лѣтъ тому назадъ (именно въ 1876. году) сдѣлана била попытка воскресить старинную теорію; но блистательння во многихъ отноніетяхъ изслѣдованія Юнга ... не ниспровергли весьма прочныхъ основаній, на которыхъ держится противуположное ученіе. По срединѣ между обѣими теоріями въ новѣйшемъ ихъ формулированіи, Реслеромъ и Юнгомъ, стоитъ извѣстний чешскій ученый, Томашекъ, большой авторитетъ въ этнографическихъ вопросахъ южной Европы... Мы не ставимъ г. Успенскому въ вину, что онъ въ такомъ сложномъ вопросѣ, который при томъ не былъ прямо вопросомъ его диссертаціи, просто объявилъ себя послѣдователемъ чужой теоріи, именно самой остроумной и въ то же время самой осторожной въ главномъ теоріи Томашка ... Но мы не можемъ признать, чтобъ ему удалось подкрѣпить эту теорію своимъ новымъ разборомъ нѣкоторыхъ уже и прежде извѣстныхъ мѣстъ у византійскихъ писателей.” Послѣдното се отнася до горѣ казанитѣ извѣстия изъ Анна Комнена, Кинама и Никита.

236

отнасяло къмъ Власи на югъ отъ Дунава (Die Romдnen und ihre Ansprьche, Wien. 1883. 62.)

http://www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_dako-romyni_1.htm#1

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: virtu
Категория: Тя и той
Прочетен: 1925291
Постинги: 1141
Коментари: 1583
Гласове: 9310
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031