Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2021 16:10 - Някои допълнения към статията "За работническата политика"
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 454 Коментари: 0 Гласове:
-1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
След излизането на указаната в заглавието статия (в две части) ( https://work-way.com/blog/2021/02/28/o-rabochej-politike-chast-1/) получихме забележки. Другари посочиха, че след четенето излиза, че фашизмът в Германия е възникнал и е се развил от само себе си. Подобно на това, както до откриването на микробиологията се считало, че мухите са зараждали не от мухи, а от самосебе сиот вещество в оборския тор или от калта. С други думи, не беше напълно ясно кой подкрепя правителството през 20-те години, партията на националсоциалистите в материално, организационно и политическо отношение. В края на краищата малката група, в която Хитлер се присъедини през 1919 г., която според него дори нямаше печат и стол, не можеше просто да премести стотици хиляди марки и хиляди бойци за 9 години. И това в тежките условия на следвоенна Германия. В същото време нацистите получават директно финансиране от голям индустриален капитал далеч не веднага и не изцяло, а постепенно. Това означава, че през цялото това време, от 1919 до 1928 г., фашистите са били хранени, подкрепяни, премествани, защитени от поражение и т.н. Но от кого именно? На този въпрос, по мнение на наши другари, статията отговор не е дала.

Това беше първия недостатък. Другият недостатък другарите нарекоха неясно показаните конкретни саботажи и предателства на германската социалдемокрация, които осигуриха поражението на пролетариата и победата на големия бизнес. Връзката между социалдемокрацията и хитлеристката партия също не е напълно ясна. От какво е предизвикан този въпрос? Идвайки на власт, хитлеристите разпръснаха социал-демократическата партия и профсъюзите. На тази основа някои другари правят механичното заключение, че германските социалисти-демократи като цяло са били антифашистка сила. Статията „За„работническата политика “ повтаря добре известния факт, че социалистите-демократите подготвиха най-добрия начин за победата на фашизма над германската работническа класа, растелиха килима за властта на Хитлер и т.н. Но в статията не са показани конкретните предателски дела на социалдемокрацията и нейните преки отношения с хитлеристите в 20-те и в началото на 30-те г. на миналия век. Тук другарите не разбират съвсем защо на KПГ е било толкова трудно през онези години и най-важното, защо политическата и ефективност през тези години се оказа много ниска.

Също така ни направиха забележка, че в статията не е казано, каква е била позицията на  Троцки и троцкистите по отношение към фашизма и социалдемокрацията до идването на фашистите във властта. Това е третия недостатък в нашата статия.

И накрая четвъртия недостатък назоваха много общите думи за ролята на дребнобуржоазните маси в развитието на германския фашизъм.

Така, недостатъците са събраха много.

Много е добре, че "коронавирусния фашизъм“ се обърна към политиката и историята на онези работници и трудещи се, които преди това не бяха в състояние да определят своята класова позиция и политическата си позиция. Те бяха нещастни, но нещастни „въобще“, а не конкретно, когато ясно знаете кой е вашият враг и какви са неговите техники. Днешният интерес към фашизма нарасна на базата на рязкото настъпление на нивото на живот на трудещите се, на базата на терора на властите. Иначе и не можеше да е. Интересът към стария фашизъм — това още не е показател за съзнателност на работниците, но е стъпка към нея, признак за ръст.

Това означава, че нашата задача е да отговорим на конкретни въпроси за фашизма, още по-подробно и задълбочено, да припомним някои факти, да дадем нещо, от което работниците се нуждаят днес за правилен анализ на текущите събития. За някои другари— за сравнителен анализ на изминали и днешни събития. У нас обичат сравнения и аналози, защото казват, че на живи примери по-добре се разбира класовата същност на днешните събития. Но какво и това е хляб. В това и ще бъде нашия отговор на критиката на статията «За “работническата политика”».

1

Какво беше политически забележителното в началото на 30-те г. в Германия? Общата криза на капитализма предизвика разкъсване на капиталистическата система. Влиянието на немската социал-демокрация- най-силната партия в страната, не само спря, но и спадна. Тя вече не можеше да играе роля на главен охранител на буржоазията. За да спаси господството си, мощния индустриален и банков капитал на Германия започна да ускорява създаването на масова фашистка партия, която имаше свои войнствени организации. Тази национал-фашистка партия, вече към края на 20-те години бе достатъчно силна, натрупа растеж и по-нататъшно укрепване на фона на президентските избори през 1932 г. Този скок в партията на фашистите се състоя на базата на това, че почти всички портфейли на туза на германската тежка индустрия бяха широко отворени за тази партия. Индустриалната олигархия окончателно утвърди партията на Хитлер като основна и единствена държавна партия.

С какво конкретно започна НСДАП? В какво се изразяват причините за нейния ръст? В началото на февруари 1921 г. по улиците на Мюнхен за първи път след падането на Баварската съветска република се появили агитационни камиони, боядисани в червено. Над камионите се веели червени знамена с необичаен вид. Върху голямо алено платно имало бял кръг, в центъра на който имало кръст със счупени краища. Листовки били разпръснати от камионите, приканващи гражданите на събрание на някаква националсоциалистическа германска работническа партия. Събранието започнало в най-голямото помещение в Мюнхен- цирка Кроне. Вечерта тя се оказала претъпкана: около 5000 души дошли да чуят какво ще каже тази нова политическа партия. Пред събранието встъпил почти неизвестния оратор А. Хитлер. Той не разочаровал публиката. Хитлер ярко разгърнал пред цирка картината на този упадък, към която дошла следвоенна Германия. Той заклеймил раскошния живот на върхушката на немското общество на фона на нищетата на народните маси. Ораторът с цялата си рязкост показал нечуваното национално унижение на Германия, която буквално се задъхвала под тежестта на Версайския мир.

Завършвайки встъплението, което немного разтревожило дребнобуржоазната публика и средната буржоа, Хитлер се нахвърлил на марксизма. Но той разбил марксизма по съвсем различен начин от обичайния агитатор на парламентарна буржоазна партия: марксизмът бил обявен от Хитлер като инструмент на международния финансов капитал, воден от банкерите на САЩ и Англия. «Разгромявайки» така марксизма, Хитлер се захванал с германската социал-демокрация. Той доказвал, че лидерите на социалдемокрацията — Шайдеман, Мюлер, Носке и други — напълно изменили на работническата класа на Германия. С тяхна помощ- казвал Хитлер- международният финансов капитал окова и ограби Германия. Така се оказало, че Германия е била атакувана от две страни наведнъж: от страната на Антантата, т.е. буржоазията на САЩ, Англия и Франция, които изсмуквали всички сокове от германския народ и от страната на болшевизма, който покварява добрите германски работници по указания на Антантата, за да отслаби още повече страната и да изсмуче всички материални и духовни сили от него.

По-нататък Хитлер нарекъл банкерите втори главен враг на германската нация. Банкерите са обявени за паразити, смучещи кръвта на народните маси. Третият враг на Германия, според Хитлер е интернационализмът, с който марксистите са заразили германските работници.Той призовал за незабавно прекратяване на интернационализма: дали френските, британските и американските работници са направили нещо срещу правителствата си, казва Хитлер, за да предотвратят нечуваното ограбване и национално унижение на Германия? Хитлер призовал работниците и дребните собственици в града и селото "да се борят за възраждането на националната чест на германския народ, за велика и свободна Германия, в която ще царува истински германски социализъм и социална справедливост".

Буржоазната и дребнобуржоазната общественост отново станала предпазлива, когато станало дума за „реален социализъм“, когато Хитлер извършил атаки срещу фондовата борса, лихварите и банкерите. Но публиката бързо се успокоила, когато лекторът разкрил истинската същност на програмата си: той поискал безмилостна борба срещу комунистите, унищожаването на комунистите като хора, „които не признават нито своето отечество, нито честно придобити имоти и тласкат Германия към бездната на разрухата и анархията. "

Умелата игра на Хитлер на дребно-стопанските струни и оскърбеното национално достойнство довели публиката в голям възторг. Ораторът имал голям и шумен успех. След това събрание за Хитлер и партията на национал-социалистите в Мюнхен заговорили.

И така трябвало примерно 1,5 години за да може тази нова партия да израстне от неизвестността на арената на политическия живот. През 1919 г., няколко дни след поражението на Баварската република, Хитлер се присъединява към малка група, която гордо се нарича Германска работническа партия. Toй станал седми по ред член на тази мъничка група. Какво е подтикнало Хитлер на встъпване в «работническа» партия? В своята книга «Моята борба» той пряко отговаря, че към политическа дейност го е тласнала ненавистта към пролетарските революции. Но това е естествено за всички буржоазни партии и лидери, независимо как те маскират същността си с марксистки фрази. Но организацията, в която Хитлер влиза и скоро я оглавява, се различава от многото кръгове, сдружения, отряди, движения, създадени след революцията от огорчени контрареволюционери. В такива кръгове и движения водещата роля принадлежи на офицерите и подофицерите - онези, които произхождат от земевладелци, кулаци и върхушката на средното селячество в Германия. Тази военщина изиграла голяма роля в разгрома на работническото движение. Без нея социал-демократите (Носке и компания) нямаше да могат да задушат пролетарската революция в страната. Но контрареволюционната военна клика, нейните кръгове и движения имали само една централна политическа идея: омраза към революцията и възстановяването на монархистка Германия с най-големите юнкери (земевладелци) начело. Но развитието на империализма показало, че бъдещето в германското контрареволюционно движение не принадлежи на юнкерите или кулаците.

Новаята партия на национал-социалистите виждала, че у отрядите на монархическата контрареволюция има съществена слабост. В лозунгите и идеите на монархистите и военните нямало привлекателна сила за работническата класа и масовите работнически маси. Това означавало, че под организациите на монархистите и офицерите нямало здрава и широка масова опора. Затова от самото начало малката партия на националсоциалистите си поставила за основна задача да спечели трудещите се маси за каузата на контрареволюцията. Работническата класа, трудовото селячество и дребната буржоазия трябвало да бъдат култивирани по такъв начин, че да действат против своите класови интереси и в същото време да не виждат и не разбират това дълго време. «Той (Хитлер ― прим. М.И.) ловко ни заблуди»― често говорили в последствие работниците социал-демократи.

Всичко е така, но възниква въпроса: а каква класа е представлявала партията на национал-социалистите на зората на своето установяване и развитие? В крайна сметка, ако възникне партия, това означава, че тази или онази класа издига своя политически авангард за борба за власт, за държавата. Случва се земевладелците или буржоазията да изложат няколко свързани с класа партии, които се борят за власт както помежду си, така и срещу партии от друга класа. Това се дължи на хетерогенността на буржоазията или земевладелците, разделянето им на слоеве и групи, в които общият интерес е еднакъв, а конкретните могат да се различават. Например, партиите на крупната буржоазия, олигархията — това са политически лидери на едни или други групи от финансовия капитал. Тези групи водят по между си борба за държава, за политическия апарат на властта. Същността на такава държава винаги е капиталистическа, либерална или фашистка, но с помощта на тази държава онези групи на олигархията, които я владеят временно от други подобни групи, се обогатяват най-вече. В това е корена на борбата на политическите партии на олигархията между себе си за власт, за висши държавни постове и важни учреждения.

Кого в началото на 20-те г. представлявали национал-социалистите? Би било грешка да се мисли, че Хитлер и хитлеристите веднага издигнаха знамето на германските тръстове в тежка индустрия. Към това е нужно да се върви. Но нацистите от самото начало вярвали, че възраждането на мощната Германска империя, отмъщението за Версайския срам и грабеж са възможни само въз основа на тежка, обикновено голяма индустрия. Но това означавало, че втората страна на "националното възраждане" по хитлерски стил били големите и най-големи земевладелци, юнкери, които превели именията по капиталистически начин. Юнкерството, т.е. мащабното капиталистическо земеделие трябвало да осигури на индустрията суровини, да захрани армията и останалата част от държавния апарат. Масите на дребната буржоазия били най-важните обекти на фашистката демагогия, т.е. политически обект, който трябвало да осигури идването на партията на власт и нейната подкрепа, поне в началния период. Но от икономическа гледна точка нацистите разглеждали масите на дребните и дори средни собственици, като жертва на германската тежка индустрия и капиталистическите юнкери.

В този период партията на Хитлер още не е можела да вдигне флага на монополните тръстове или стопани на крупната икономика (а и на германския генералитет). Но тя не издигала и знамето на дребната буржоазия, независимо какво биха казали фашистките лидери на германските собственици. Партията на Хитлер е империалистическа партия, която повече от останалите партии съответства на ерата на гражданските войни и революции. Съответно като най-доброто средство за потушаване на гражданската война на трудещите се срещу експлоататорите, като средство за борба с работническата революция.

Що се касае за поддръжката, то НСДАП я получавала не само от някои групи от крупната буржоазия. По същество националсоциалистите били всеядна партия и са получавали помощ от средната и дребна буржоазия, от земевладелците и военните. Привържениците на НСДАП били от всички тези класи и слоеве. Друго нещо е, че размерът, видът, естеството и честотата на такава подкрепа били различни, неравномерни, нередовни, често при най-противоречиви условия. Но Хитлер и нацистите разбрали, че техните идеи и планове са необходими на първо място от големия германски капитал и той със сигурност ще ги използва, ако не днес, то утре. Но това означавало, че националсоциалистите трябвало да унищожат всички политически конкуренти от борбата за власт и след това напълно да предотвратят появата на други реакционни партии, които биха могли да се борят за „основния клиент“ на фашизма - довереният индустриален капитал.

От своя страна финансовия капитал на Германия много рано забелязал малката партия на Хитлер и я взел на отчет. Този отчет предполагал някаква материална и политическа подкрепа за НСДАП от отделни тръстове и отделни индустриалци. Но конкретните източници и форми на тази подкрепа отново се променили, те били много различни: скрити, косвени, чрез трети страни и организации, малки или големи, в натура или в пари, в достъпа до пресата, при смекчаващи присъди на фашистки убийци, и т.н. и т.н. и т.н. Такава поддръжка не се прекъснала от 1919 г. до разгрома на фашистска Германия в 1945 г. За информация: Круп, истинският господар на фашистката държава, прекара 5 или 6 месеца в затвора след войната, само по обвинения в подкрепа на нацистите по такъв начин. Въпреки че точно Круп, Феглер и Стин- финансовите крале на германския империализъм, до самото начало на 30-те години. се отнасяха към националсоциалистите сдържано, с известно недоверие.   Както се казва да се смееш ли или да плачеш.

Но да се върнем към 1920 г. Хитлер добре е знаел, че в страна като Германия, където делът на работническата класа е голям, заплахата от пролетарска революция определя целия ход на политическия живот. Това означавало, че е невъзможно да се спечелят масите само с националистически лозунги, независимо как са нарисувани. Шовинизмът също не влизъл в работническата среда, защото много работници разбирали, че не френските или английски работници грабят Германия, а капиталистите на тази страна. Оцени положението на делата, Хитлер и хитлеристите се спрели на социалната демагогия, като главно средство в борбата за масите. Партията си сменила името, ставайки не само национална, но и «работническа» и «социалистическа». Тогава и се е приела програмата на национал-фашистите, тези самите 25 точки за които разказвахме в статията «За “работническата политика”». Тази програма била своего рода криво огледало, в което ярко се отразила болшевишката опасност, непосредственно надвиснала над германския капитал.

Трябва да кажем и още няколко думи за тази фашистска програма. Тя изложила редица разпоредби, характерни за всички национално-шовинистични групи от този период: създаването на „велика Германия“, която трябва да включва германците от целия свят; унищожаването на Версайския и Сен Жерменския мирен договор; връщането на германските колонии; създаване на силна армия и др. национално-империалистически искания. В тази част само една точка е оригинална, изискваща само човек от „чиста раса“, в чиито вени тече чиста немска кръв, да бъде гражданин на „Велика Германия“. Тази точка отнемала у евреите и другите «нечисти» нации всички граждански права.

Програмата на национал-социалистите решително отричала парламентаризма и буржоазната демокрация. Но след революцията от 1918 г. всички националистически партии и организации отричали парламентаризма. Друг характер имала социално-икономическата част от фашистската програма. Тя започвала с общи и безсмислени предложения, които по-късно бяха обявени за „ядрото на реалния, а не фалшифицирания германски социализъм“.

«Първи дълг на всеки гражданин на държавата ― писали хитлеристите ― да изпълнява творческа работа, духовна или физическа. Индивидуалната дейност не трябва да вреди на интересите на обществото, а трябва да се развива в нейните рамки и да служи в полза на всички. Общото благо стои над благото на отделната личност».

Зад такова мъгляво встъпление следвала цялата тази програмна демагогия, която по мнението на нацистите, трябвало да завоюва немските маси. За тези конкретни точки от програмата се говореше в нашата статия «За “работническата политика”». Особен пункт от програмата встъпило завоюването на дребнобуржоазните маси в града:

«Изискваме създаването на здрава средна класа и нейното запазване, незабавната муниципализация на големите универсални магазини и отдаването им под наем на евтини цени за дребни търговци и занаятчии; определено трябва да отдават предпочитание на малките занаятчии, когато доставят на държавата, провинциите и общностите ».

В тази точка ушите на фашистската демагогия били виждани отдалеч. Всички марксисти и дори немарксисти вече знаят, че държавните поръчки в империалистическата епоха се разпределят помежду си от най-големите групи финансов капитал. Освен това най-големите поръчки, особено от военен характер, когато златото от хазната се влива като река в джобовете на предприемачите, се разпределят в хода на остра борба между тесния елит на олигархията. Държавните и общински поръчки за занаятчии са били нерентабилни за самата държава, тъй като мащабът и нивото на занаятчийското производство не могат да бъдат сравнени с производствените възможности на монополите. Това е особено ясно по време на периоди на изостряне на кризи, когато монополите търсят буквално всяка стотинка печалба. Тук цялия разчет на хитлеристката програма „25 точки“ била насочена върху политическата и икономическата неграмотност на широките маси, върху тяхната политическа наивност и доверчивост, както и върху факта, че съзнанието на по-голямата част от работниците вече било объркано чрез проповядването на "легален социализъм", парламентарен път към социализма, които водела социалдемокрацията.

Програмата на хитлеристите завършвала с искане да се създаде силна диктаторска власт, която да разчита на имения и професионални "камари" като късните феодални работилници. Тази програма фалшиво раздавала обещания на всички класове и слоеве: на работниците било обещано да прехвърлят тръстове в държавна собственост и да ликвидират всички неспециализирани доходи на банкери, спекуланти, лихвари; на селяните било обещано да отчудят цялата земя на стопанина и да унищожат силата на лихваря и спекуланта в провинцията; на занаятчиите и търговците фашистите обещали да прекратят управлението на банките и големите търговци на едро и да премахнат високите лихвени проценти по заемите. Раздавайки такива аванси, национал-социалистическата партия се движела към завоевание на масите.

Що се отнася до външните атрибути на германския фашизъм, цветовете и символите на нацистките знамена. Ораторите на Хитлер безкрайно заявявали, че червеният цвят на банерите символизира „основната социална идея на движението“; бял кръг - идеята за националното възраждане на Германия; свастиката е знак за арийската мисия и знак за борба срещу еврейското господство в обществото. Всъщност Хитлер и нацистите знаели, че червеното знаме на национал-фашистите от разстояние едва ли се различава от знамето на революционния пролетариат. Този цвят е избран специално заради атрактивната сила, която червеното знаме е имало в работните маси на Германия. Знамето на хитлеристите трябвало да обърка тези маси и да им попречи да разграничат истинския характер на фашисткото движение на Хитлер, както и знаците „социалистически“ и „работнически“ на новата партия.

Национал-социалистите разгърнали широка агитационна работа. Масови събрания следвали едно след друго. Политическата реклама и техника на провеждане на масовките били организирани от Хитлер и хитлеристите с голямо изкуство. Буквално всичко било измислено, до най-малките подробности, като се започне от вида на плакатите и се завърши със задължителното предписание за провеждане на всички срещи вечер, защото вечерта е по-лесно да вземете масата под ваше влияние; нейната воля, способността й да се противопоставя на чужди влияния отслабва. " Национал-фашистският агитатор нямал право да се занимава с теоретични разсъждения или доказателства. Неговият дълг бил да разпалва страстите, да бие чувствата на слушателите, да може да се адаптира към масите и да играе на техните слабости и дребнобуржоазни желания.

Успехът на националсоциалистическите събрания трябвало да бъде консолидиран от прост, но мощен инструмент, измислен от нацистите: най-малките опити за възражение на оратора водели до факта, че възразяващият бил изхвърлян от срещата, бит до припадък. За целта били създадени специално обучени групи от най-надеждните национални фашисти, предимно бивши военни. Подобен терор, според Хитлер, трябвало да предотврати проникването на силни идеологически противници във фашистки срещи. Много бързо тези групи били реорганизирани в т.нар. „Щурмови батальони“ (Sturmbann) или в „отряди за сигурност“ с по-широки задачи от защитата на срещите и митингите на Хитлер. Членовете на щурмови батальони били възпитани в неистова омраза към пролетариата: те трябвало да обучават основните бойни кадри на националния фашизъм, обучени за гражданска война срещу работническата класа, за активен бял терор.

Първото голямо представяне на щурмови батальони на Хитлер била кампанията срещу Кобург през октомври 1922 г. Там било силно влиянието на комунистите и местните национал-фашистски групи се чувствали неважно. На „Германския ден“, организиран с помощта на баварското правителство, въоръжените щурмови батальони на нацистите заминали за Кобург със специален влак, който бил осигурен от администрацията на Южногерманската железница. В града нацистите били посрещнати от демонстрации на работници и штурмовиците за пръв път трябвало да докажат своята бойна ефективност в голям мащаб. Против основната работническа демонстрация щурмовиците не влезли. Те изчакали и нападнали на нищо не подозираща група работници, които били без оръжие. Работниците били жестоко бити, много били осакатени. След тази атака буржоазията от Кобург се успокоила напълно, т.к. националсоциалистите се оказали „свои момчета“, въпреки червените си знамена. В знак на благодарност за „просветлението на неспокойните елементи“, фондът на фашистката партия получила парични вноски от „градските бащи“ и предприемачите.

След това преживяване вълна от ужас от страна на фашистките штурмови войници обхванала цяла Бавария, особено удряйки тези райони, където имало силно пролетарско движение. Навсякъде се повтаряла една и съща стереотипна картина: добре организирани и обучени по военно дело щурмовици внезапно се нахвърляли върху невъоръжени работници, биейки ги и унищожавайки работнически организации. За това в касата на партията постъпвали поредни «благодарствени вноски» от фабрикантите. Полицията по принцип не се намесвала в разправите. На тях им били дадени негласни указания да се скрият от мястото на фашистското престъпление докато щурмовиците не се скрият. Съвестни полицаи, които се опитали да изпълнят служебния си дълг и закон, бързо били прехвърляни на други места или уволнявани от служба без пенсия.

Погромите и терорът срещу баварските работници довели до факта, че Националната фашистка партия бързо спечелила симпатиите на всички реакционни елементи в Бавария. Енергията на лидерите на тази партия, демагогията, издигната до висотата на изкуството, готовността да се разбият работническите организации във всеки един момент - всичко това принудило най-разнообразни контрареволюционни слоеве на обществото да достигнат до националните фашисти. Редиците на партията се попълнила с безработни чиновници, националистическа интелигенция и офицери, които мечтаели да отмъстят за сметка на Франция и Англия, дребни търговци и занаятчии, съсипани от инфлацията. Генерал Лудендорф- бившият началник на генералния щаб на кайзерската армия и фактическият диктатор на Германия през последните години на войната станал въплъщение на всички надежди на германската контрареволюция. Зад него към партията са привлечени кулаци и дребни юнкери, средни и висши офицери, включително тези от армейския елит, бивши офицери от Генералния щаб. Растяли членските вноски и благотворительност от страна на малките и средни стопани. Национал-социалистите станали едва ли не главна политическа сила в Бавария.

Засилването на партията способствала общата обстановка. Инфлацията и нарастващите цени предизвикали рязък спад в жизнения стандарт на широките маси и засилили колебанията на дребната буржоазия. В началото на 1923 г. френските империалисти завзели Рур, което създало идеални условия за националистическа и шовинистична агитация на фашистите. Баварска едра буржоазия, вкл. собствениците на BMW бързо оценили огромните ползи, които националните фашисти биха могли да донесат. В замяна на потушаването на революционните организации, стачките и постоянната заплаха от работниците в касата на партията се излял поток от дарения от „долните класи“ финансов капитал, което не се е случвало преди.

От този момент нататък ръководството на национал-фашистите вече не било доволно от подкрепата на „най-добрите национални елементи на Германия“ (т.е. големите национални капиталисти). Средства от различни източници започнали да текат към касата на партията: франкове, гулдени, щатски долари, чехословашки крони и дори британски лири. От къде се взели тези средства? Социал-демократическата и либерално-буржоазна преса многократно обвинявали националсоциалистите, че работят и получават субсидии от чуждестранните разузнавателни служби, т.е. от правителствата на Швейцария, Белгия, Франция, Англия, САЩ. Било точно установено, че хитлеристите получили в 1923 г. 60 000 марки от правителството на Мусолини. Международният империализъм се нуждаел от мощен инструмент срещу световната революция и СССР, така че не е изненадващо, че младата хитлеристка партия, която имала всички характеристики на такъв инструмент, получила тайно съдействие от водещите империалистически сили.

Описвайки този период в живота на фашистската партия, Хитлер с удовлетворение отбелязъл:

«Когато преди четири години влязох в движението (в 1919 г. ― прим. М.И.), нямахме даже печат. На 9 ноември 1923 г. последва разпускане на партията и арест на нейното имущество. Стойността на последното, включително всички ценни обекти и вестника, достигаше вече 170 000 златни марки».

170 000 марки злато в 1923 г. ― това е огромна сума. Средните месечни доходи на квалифициран работник през тази година са 5-7 марки в златни марки. Така борбата на фашистите срещу "пагубния дух на материализма", за победата на "духа на националната чест и възраждането на германския идеализъм" се оказал много печеливш бизнес. Израснала и самата организация. Само в Бавария партията наброявала 30 000 активни члена.

На такава материална база Хитлер пристъпил към планирания фашистски преврат в цяла Германия. Имало на кого да се опре. Заедно с Лудендорф и няколко бивши офицери от Генералния щаб нацистите разработили практическа програма за действие, професионален (усеща се ръката на Генералния щаб) план за военно-политическа операция. Първи пункт от програмата бил завземането на властта в Бавария и превращането и в база за фашистски поход към Берлин. Тази кампания, според плановете на националсоциалистите, трябвало да доведе до преврат в общогермански мащаб.

Такъв план не бил утопия. Енергията на висшето ръководство на партията, умножена с обучението на Генералния щаб и щедро намазана с парите на буржоазията и юнкерите, си свършили работата. Хитлер и Людендорф отчели, че Бавария се явява най-реакционната част на Германия. Тук положението на едрия и средния капитал в индустрията и селското стопанство е било най-стабилното сред всички германски земи по това време. Ръководителят на баварското правителство Кар, който изразявал интересите на голям индустриален капитал и командирът на местния гарнизон генерал Лосоу- протеже на крупните земеделци били в остър конфликт с централното германско правителство. Те поддържали плана на Хитлер — Людендорф за поход до Берлин. Делото започнало бързо да се развива. Стигнало се дотам, че северните административни граници на Бавария били укрепени в случай на въоръжен конфликт с централното правителство и всъщност се превърнали в междудържавни граници на воюващи държави. В същото време в щабовете на фашистите на практика били разработени въпросите за предотвратяване на стачките на работниците, особено на железницата, което било много вероятно по време на преврата. С това фашистите предварително се стремели да „почистят“ тила си и да укрепят позициите на баварския голям капитал и земевладение.

От друга страна, хитлеристите и Людендорф настроили поддръжка «в тила на врага». В плана на фашистския преврат и създаване на «национална директория» били посветени най-влиятелните кръгове на Прусия. Основните индустриалци от Централна Германия, някои пруски юнкери и много генерали обещали подкрепа на преврата.

Подготовката изисквала време, но Хитлер бързал. Той мечтаел с един удар да стане стопанин на Германия. Той също така се надявал, че ако той е първият, който предприеме действия, тогава инициативата за фашистки преврат ще бъде взета от други реакционни групи, претендиращи за властта в страната. Нацистите се надявали да изправят всички пред факта на преврата и да увлекат всички останали реакционни групи.

Но премиера на баварското правителство Кар и неговата група също имали собствен поглед на централната власт. Те водели подготовка към нея по своя линия. В резултат Хитлер и нацистите надценили силите си и до известна степен осуетили държавния преврат, който Кар и Лосов подготивли. На 8 ноември 1923 г.- годишнината от Ноемврийската революция от 1918 г., национал-фашистите завземат властта в Мюнхен и принуждават Кар и Лосов да се присъединят публично към преврата. Хитлер обявил себе си за ръководител на всегерманското правителство, назначил за премиер Кар, а военен министър ― Людендорф. Същия ден в най-голямата пивница в Мюнхен- „Ловенбрау“ Хитлер съобщил на тълпата, че е извършен държавен преврат. Той обявил германското централно правителство за свалено и заявил: „Утре Германия ще бъде свободна или всички ние ще умрем“.

Но преврата не успял и Хитлер само няколко часа бил диктатор. През нощта Кар и Лосов предали националсоциалистите, като решили, че общата ситуация в Германия все още не е узряла за преврат. Това било проявата на позицията на най-мощната част от финансовия капитал и юнкерството, чиито интереси били отразени от централното правителство на социалдемократите. Промяната на това правителство на „баварски стартиращи“ било рисковано и нерентабилно по отношение на конкуренцията, тъй като в този случай баварската група индустриалци и юнкери щяла да се укрепи. Затова Кар и Лосов отдали заповед на райхсвера и полицията да стрелят по национал-социалистите, ако те не се предадат без бой. На 9 ноември Хитлер и Людендорф организирали шествие на своите отряди из Мюнхен. Полицейската част, на която се натъкнал отряд от щурмовици, открил по тях огън и сложил край на фашистския преврат.   "Утрешният ден", за който Хитлер говорил в пивницата "Ловенбрау", видял арестувани много участници в преврата, убити дузина фашисти, а самият Хитлер избягал с луксозна кола на един от приятелите си - едър буржоа.

2

Какво последвало? Ако опитът за преврат идваше от работници с комунисти начело, съдбата им щеше да бъде проста и бърза: военен съд, бесилка или екзекуция. Но Хитлер, Людендорф и останалите путчисти разстрел не очаквали. Начело на германската република стояло правителството на "работническия" социалист Еберт, който многократно заявявал, че "мрази революцията като смъртен грях". Хитлер и нацистите, разбира се били конкуренти на централното правителство, но те били свои хора, които мразят революцията и работническата класа не по-малко от Еберт. "Кучи синове си играят на шеги, но това са нашите кучи синове", както казал главният прокурор на Берлин пред путчистите. В резултат на това през пролетта на 1924 г. била разиграна комедия на съд над организаторите на мюнхенския преврат. Хитлер бил осъден на 5 години, а генерал Людендорф въобще оправдан. След 5,5 месеца Хитлер бил отново свободен.

Неуспехът на фашистския преврат подбудила национал-социалистите сериозно да се заемат с реорганизация. За известно време партията се отказала от енергична дейност, но цялостно се преструктурирала на всички органи и подготвила за по-широки дейности. Финансирането на партията от баварската буржоазия донякъде намаляло, но като цяло парите продължавали да идват от всички източници, включително от магнатите от Централна Германия, които обещали да подкрепят фашисткия преврат. Именно в този период- 1924–1926 г., централна тема на цялата германска реакционна литература станал фашизма. Опитът на италианския фашизъм се изучавал внимателно, най-малките му детайли се разглеждали с цялата германска добросъвестност. Но това изучение нямало «академичен», кабинетен характер, откъснат от живота. Буржоазните теоретици претеглили фашисткото движение и диктатурата в Италия от гледна точка на това как и как точно италианския опит може да бъде адаптиран към германските условия. Нацистите задълбочено изучавали опита на своите колеги и въз основа на това проучване извършили голяма част от организационната работа. Пред НСДАП стояла цел ― да излезе от границата на Бавария и да разгърне мрежа от организации по цялата страна. Перестройката на партията заела 3–4 години. Стратегическата задача на партията била разделена на редица взаимосвързани оперативни задачи, а именно:

  • — да се създаде всегерманска организация, разполагаща със силни военни отряди;
  • — реорганизира на база германската военна наука щурмови батальони;
  • — да се свърсе с решаващите кръгове на германската буржоазия;
  • — да проникне във всички пори на държавния апарат.

На тези задачи и били хвърлени всички сили на фашистите.

Хитлеристите създават своеобразна, но здраво споена партийна организация. Отдолу-в основата на партията, имало улични и индустриални клетки, които били обединени в областни и регионални организации. На върхa бил «цветът на партията», съсредоточен в Мюнхен. Никакви изборни органи и комитети в партията не съществуват, тя се организира, по-скора на военни лади. Всички партийни функционери се назначават отгоре, оберфюрер и отгоре - директно от Хитлер, който става незаменим лидер на партията. Дискусиите и гласуването в партията са забранени: Хитлер и старшият партейгенос дават заповеди, а работата на местните организации е да ги изпълняват. На всички партийни събрания и митинги ораторите работели по една утвърдена програма и развиват едни и съши идеи. Основното съдържание на идеите: неистови атаки срещу комунистите, умело подстрекаване към национализъм, погромен антисемитизъм, отразяване на всички актуални проблеми (безработица, криза, покачване на цените, бедност на масите и др.) в дух, че слушателите да заключат, че за всичко са виновни Версайският мирен договор и "ноемврийските престъпници" т.е. германските комунисти и авангардни работници. В същото време благословиите, които очакват Германия, когато националсоциалистите дойдат на власт и започнат да строят „Третата империя“, са живо рисувани.

Трябва да отдадем дължимо на хитлеристите. За кратко време под ръководството на националсоциалистите започнали да работят редица „спомагателни“ организации: Националсоциалистически студентски съюз, женска организация, Хитлерюгенд - Национален фашистки младежки съюз, Съюзът на лекарите, Националсоциалистически съюз на юристите. Най-важните от тези организации са студентският съюз, който получил 35% от гласа на студентите във всички германски университети на изборите през 1930 г., и Хитлерюгенд - организацията на военно-фашисткото образование на дребнобуржоазната младеж. Главна ставка хитлеристите поставили на заблуждение на младежите.

Особено голямо внимание хитлеристите отделили на укрепване на щурмовите батальони. Тяхната организация окончателно приела строго военй характер. За сметка на членски внос, тайни и явни дарения на буржоазията в щърмбаните се въвела униформа във военен стил. Офицерите от Райхсвера били поставени начело на регионалния щаб и отделните отряди, а приоритет бил даден на онези, които имали опит в борбата с пролетариата през 1918-1920 г. или са участвали в мюнхенския пуч. В щурмбанните изцяло влизали редица такива контрареволюционни офицерски организации, като «Консул», «Оргеш», бригада Ерхардт и т.н. В щурмовите батальони намерили себе си убийците на Либкнехт, Ратенау и Ерцбергер. Всички най-активни и най-реакционни елементи на стария райхсвер рано или късно се озовали във фашистката буря и то на командни позиции. Парите, които буржоазията „дарявала“ на фашистите, започнали да стигат не само за униформи, казарми и храна, но и за изплащане на заплати на командири и обикновени редови щурмоваци. При това пожертвованията били малки в сравнение с раейхсвера, а по отделни длъжности ги превишавали. Докато Круп, Блом и Борциг все още се въздържали да подкрепят нацистите, то Siemens, Bosch и по-малките предприятия прехвърляли внушителни суми на Националната фашистка партия в замяна на постоянната готовност на штурмови войници да потушат стачка, да разпръснат демонстрации на работници и да унищожат най-съзнателни работници и др. Това било своего рода терористичен «бизнес» на фашистската партия, изгоден за големия капитал.

Както е известно, Версайския договор забранил на Германия спортни и военно-спортни общества в страната да имат в разпореждане на оръжия. Тази забрана ни най-малко не попречила на фашистките съюзи като „Стоманената каска“ и щурмовите батальони да натрупват големи арсенали от стрелково оръжие, гранати, мини и други боеприпаси. Забележително е че съществена роля във въоръжението на фашистските щурмовици изиграло юнкерството, крупните помешчици. Сред тези земевладелци бил цветът на пруските военни, някои пенсионирани генерали и висши офицери. Те бързо разбрали, че партията на фашистите с нищо не заплашва частната собственост. Напротив, в хитлеристите много земевладелци виждали най-добрите си защитници - партията, която можела да свали оковите на Версайския мир и да получи нови земи и нови роби на юнкерите. Тези запасни генерали и граждански помешчици симпатизирали на национал-фашистите и им помагали не само с пари. Така в 1930–1932 г. в именията на юнкерите десетки пъти намирали цели складове с оръжия, винтовки и гранати. Имало и тежки пулемети. Юнкерството- тясно свързано с армията и военната индустрия, помогнало на фашистите да получат изгодно и да съхраняват оръжия. Полицията на социалдемократичните правителства, които разкрили незаконните арсенали на нацистите, били убедени, че за всяко открито има десетки неоткрити оръжия. Това означавало, че към 1930 г. щурмовите батальони на национал-фашистите били доволно добре снабдени с армейско въоръжение.

За да успокои „либералната“ част от едрата буржоазия и да не провокира излишни сили на държавата срещу себе си, Хитлер издал заповед, забраняваща на националсоциалистите, поради страдание от изключване от партията, да носят оръжие. Тази маскировъчна заповед не един път фигурирала на съдебните процеси против фашистите като «най-добро доказателство» за пълна безобидност на щурмбаннте. До 1933 г. по тази заповед нито един националсоциалист не е изключен от партията, въпреки че десетки и стотици от тях са изправени пред съда за убийството на комунисти и работници. Работниците фашистите ги убивали, разбира се с голи ръце, като монасите от Шао лин.

Не следва да мислим, че тези съдилища в 1923–1932 г. били истинска борба на социалдемократичното правителство с фашизма. Фашисткото движение се разраствало и засилвало и засегнало разтревожено част от германската буржоазия спрямо юнкерството. Интересите на тази част и изразявало социалдемократичните правителства. Укрепването на фашизма означавало война в Европа, това се разбирало от много едри предприемачи, които имали интереси във Франция, Белгия, Холандия, Англия. Не всички те желаели в този период на такава война. Освен това укрепването на националсоциалистическата партия означавало икономическо и политическо укрепване на частта от буржоазията, която ги подкрепяла. Ограничаването на фашизма, задържането му в дадените рамки било необходимо за умерените слоеве на германския едър бизнес като противовес в борбата за влияние върху държавния апарат и в конкуренция с най-реакционните и реваншистки колеги за вътрешния и външния пазар. Следователно всички тези години по отношение на нацистите не са били борба на държавата, а добре познатата политика на „контрол и баланс“.

Формално задълженията на щурмбанните оставали предишни — охрана на събранията. Всъщност се оказало, че към 1930 г. националсоциалистите са създали своя собствена армия от 200-300 хиляди обучени и организирани фашистки бойци, които са имали оръжие и са били добре подготвени за водене на гражданска война.

Но издръжката на партийния апарат и щурмовите батальони отивали много пари. В партийната каса не се задържали много пари. В същото време било добре известно, че никоя германска партия не притежавала такива огромни средства като партията на фашистите. Даже касата на социал-демократите била много по-скромна. От къде се вземали средства на издръжка на такава армия?

По-голре ние казахме, че далеч не всички тузове на германската промишленост се доверявали на партията на Хитлер и били готови да помагат материално. Но опитът на мюнхенския пуч показал, че е необходима най-силната връзка между националсоциализма и господарите на индустрията и финансите в Германия. Генералите на индустрията и банките обаче не обичали да инвестират парите си в недостойни предприятия. Дълго време техните кръгове били предпазливи към националсоциалистите: някои приели сериозно демагогичните изисквания на програмата „25 точки”; други, знаейки реалната цена на тези искания, се страхували от риска, последствията, до които може да доведе тази демагогия, независимо от добрата воля на нацистите. Част от «големите» капиталисти просто разглежфали национал-социалистическата партия, като несериозна авантюристична група.

Пред Хитлер и партийната върхушка застанала задача да преодолее такова недоверие. Затова се наложило да се разходват значителни усилия. Хитлер прекарaл месеци и години, опитвайки се да опознае влиятелните индустриалци и банкери. На лични и групови срещи с тях той неуморно обяснявал истинските цели на националсоциалистите. И така, отговаряйки на един тъп буржоа, който упреквал фашистите за социалистически тенденции и невъзможността за изпълнение на техните обещания, Хитлер дал класическа дефиниция на същността на цялата фашистка агитация. Той заявил в частност:

«…цирковият плакат показва всякакви невъзможни неща, които първо да привлекат хората в цирка; това, което ще им бъде предложено там, в крайна сметка ще ги задоволи ».

Подтвърждавайки казаното на предприемача, Хитлер в беседа със Щрасер казва, че има невисоко мнение за потребностите на масите. Хитлер изрично заявява, че знае, че „по-голямата част от работниците не искат нищо друго, освен хляб и зрелища“. Затова, продължава Хитлер, национал-социалистите могат да не се стесняват в своите речи. Главното е големия немски бизнес правилно да разбере, къде е истината и къде е демагогията за робите.

Но независимо от това стопаните на тръстовете искали от хитлеристите твърди гаранции за вярност на интересите на финансовия капитал. Фашистите тук сменят своята «неизменна» програма от «25 пункта», приети в 1920 г. Към него се правят коментари, които би трябвало да успокоят онези, които все още не се доверявали на добрите намерения на националфашистите. През април 1928 г. Хитлер публикувал следното разяснение на параграф 17 от програмата, в който се говори за безвъзмездното отчуждаване на големи земевладения:

«Тъй като Националсоциалистическата германска работническа партия стои на основата на частна собственост, разбира се, че изразът „безвъзмездно отчуждаване“ само създава правна възможност за отчуждаване на земи, незаконно придобити или лошо стопанисвани от гледна точка на общественото благо. Така то е насочено най-вече против еврейските спекулативни земеделски общества».

Така се оказа, че национал-фашисткият „социализъм“ се състои в признаването на частната собственост и ликвидацията на голямата юнкерска земя е сведена до обещание за ликвидиране на „еврейската“ спекулация със земята.

В продължение на своята разяснителна работа хитлеристите успокоили крупния банков капитал. В една от своите речи в Райхстага Федер- главният теоретик и главен „политически икономист“ на национал-фашистите, коментира постоянните атаки на нацистите срещу „паразитния“ финансов капитал:

«Ние стоим принципно на почвата на частната собственост. Ние искаме да социализираме само паричното обръщение. Ние признаваме голямото обществено значение на банкерите, които не трябва да бъдат отстранени… Ние не смятаме да ликвидираме печалбите… (Обръщайки се към лидера на Народната партия Дингелде): Вие нямате никакви основания да ни вкарвате в социалистически тенденции».

В тайни обращения към отделните промишленици национал-фашистите пряко говорили, това което искат. Ето съдържанието на циркуляра, който бил разгласен от хитлеристите в 1927 г. до стопаните на тръстове и банкери:

«Секретно. Многоуважаеми господин! Националсоциалистическата работническа партия също включи защитата на придобитото имущество в програмата си. Благодарение на ентусиазма на нейните последователи и нейната (на партия. - бел. М. И.) твърда организация, тя единствена е в състояние наистина да се противопостави на терора на левицата. За съжаление, това е невъзможно да се направи без значителни парични средства. Следователно, нямаме друг избор, освен да се обърнем към национално-германските и национално-мислещите кръгове на промишлеността и търговията с молба за подкрепа.… За добро приемане на парите даваме ви пълна гаранция за честността на нашето движение».

В края на краищата национал-фашистите успели бавно, стъпка по стъпка да преодолеят недоверието сред някои кръгове на крупната буржоазия. Тъй като вътрешната ситуация в Германия се влошавал и страшният призрак на болшевизма се приближавал все по-близо, симпатиите на тежката индустрия и върховете на финансовия капитал се придвижвали все повече към националните фашисти. И така, Кридорф- ръководителят на тръста на AEG, лично посетил един партиен комитет (партиен конгрес) на националсоциалистите и бил напълно възхитен от щурмовите батальони. Круп, Тисен, Феглер и други магнати от тежката промишленост малко по малко развързали своите кесии за партията на Хитлер.

Но, както се казва, бизнеса обича гаранциите. Върхушката на германския финансов капитал считала, че на национал-социалистите не трябва да се доверява. Елементите на авантюризма и политическия шарлатанизъм сред нацистите предизвикваха голяма загриженост. Надзорът над партията на Хитлер е поверен на Хугенберг, лидерът на Германската национална партия, партията на тежката индустрия и най-големият земевладелец, германският крал на вестника. Приятелският съюз на тези две партии води своето начало от 1929 г., със съвместна кампания на националисти и национал-социалисти против плана Юнг. Този съюз бил крайно дясно крило на цялата германска контрареволюция.

Известно време националистите играли роля на първа цигулка в съюза, което предизвикало постоянно недоволство на нацистите. В същото време нацистите запазили външната си независимост от националистите и не се затворили с тях по отношение на тактиката и организацията. Вождовете на партиите съхранили възможност неограничено да встъпват пред масите по своята програма, копирайки Мусолини. Хитлер, видимо считал, че не той е отишъл при Гугенберг, а обратното. Своеобразието на национал-фашистите било в това, че тази партия била дребнобуржоазна по състав, но не по същество. Именно в съюз с националистите НСДАП бил полуофициално поставен в услуга на тежката индустрия и цялата му стратегия и тактика започнали да се определят от интересите на онези класови сили, които стоели зад гърба на германската националистическа партия. Така национал-социалистическата «работническа» партия намерила своя истински стопанин.

***

Разбира се, нито самия Хитлер, нито върхушката на партията на нацистите никога не вярвали в искреността на програмата на собствената партия. Но сред националсоциалистите от първия проект, сред т.нар. „старци“ имало прослойка от дребнобуржоазни романтици, мечтатели на „селско царство“, където дребното земеделие ще доминира в лицето на средния селянин и занаятчия. Тази прослойка не искала големи промени и остри политически обрати, отстоявала неприкосновеността на частната икономика. И затова ненавиждала революционния пролетариат. Но от друга страна тази прослойка така остро ненавиждала спекуланта, крупния търговец, банкер, лихвар. Значителна част от „старите хора“ на фашистката партия мечтаели за „Трета империя“, която трябвало да спаси дребните буржоа от ужасите на империализма и експлоатацията от едрия капитал, както и от пролетарската революция. 25-те точки от програмата на национал-фашистите отразявала острата омраза към буржоазно-демократичния режим, създаден в Германия след ноемврийската революция от 1918 г., но в същото време неясни мечти за някакъв вид нова социална справедливост и желание за създаване независим фронт, защитаващ малки домакини отгоре и отдолу. Тези настроения на дребнобуржоазния утопизъм в партията били силни. Но пуча от 1923 г. станали преломен момент в развитието на национал-социализма. Реорганизираната фашистка партия трезво, цинично и предпазливо предлага своите услуги на голямата германска буржоазия за борба срещу болшевизма и се превръща в политически инструмент за финансовия капитал.

В бъдеще трябва да се каже, че конфликтът между класовите интереси на монополите и дребната германска буржоазия се изразявала под формата на разцепление в партийното ръководство. В 1930 г. от висшия ешелон на партията била изгонена групата на «истинските революционери» начело с О. Щрасер. По-късно противоречието между едрия капитал и дребните собственици придобил най-голяма сила под формата на недоволство в редиците на щурмовите отряди (СА). Това било много опасен разрив със Щрасер и неговата група. За да елиминират бунта на СА в своя зародиш, нацистите след консултация с Круп и други бизнес магнати, прекарват „нощ на дългите ножове“, когато ръководството на щурмоваците, водени от Е. Рем, е физически унищожено. Част от останалите щурмовици преминали в отрядите СС, друга част се насочили в райхсвера и промишлеността. На партията и щурмбан се дал ясен сигнал за това, чий интереси изразяват национал-социалистите. Всички несъгласни ще бъдат отстранявани от движението или унищожавани физически.

След пуча от 1923 г. влиянието на национал-фашистите силно паднало. Ако през 1923 г. в Бавария имало 30 000 от тях, то през 1927 г. в партията имало около 17 000 души в цяла Германия. На изборите за райхстаг в 1928 г. хитлеристите получили само  800 000 гласа. Въпреки това по това време националсоциалистите станали много по-силни от тези през 1923 г., за пореден път доказвайки, че силата на дадена партия не се определя от изборите и основната борба между класите не е в изборите. След 1928 г. НСДАП излязла извън Бавария и разпространила мрежата си от организации в цяла Германия. Фашистите твърдо застанали в ключови райони на страната, в Прусия, Саксония и Тюрингия.

Фактически била създадена организация, обхващаща цялата страна. Създадена била централна и местна преса, щурмови батальони са разположени в централна и северна Германия. Там се завързали важни връзки с промишлено-финансовите кръгове. Към това временнационал-социалистите погълнали в редиците си по-малките фашистски организаций.

Конец 1 части

Подготовил: М. Иванов




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1660766
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031