Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.08.2010 16:16 - ЗАБРАВЕНАТА ЕПОПЕЯ НА ЕДИН НЕЗАБРАВЕН ПОЖАР - Автор - Д-р по дипломация и международни отношения Юлия Войнарович
Автор: souroujon Категория: Технологии   
Прочетен: 3002 Коментари: 0 Гласове:
4



ЗАБРАВЕНАТА ЕПОПЕЯ НА ЕДИН НЕЗАБРАВЕН ПОЖАР

imageimage


Автор: Юлия Занкова – Войнарович –доктор по международни отношения и дипломация

Според древните китайци да живееш в интересни времена е проклятие, а античната гръцка философия учи, че Познанието е болка – колкото по-дълбоко навлизаш, толкова повече задълбаваш раната…..
Журнализмът е дело, което може да се сравни единствено с хирургията. Само че обектът тук е общественият организъм. Дълбаеш язвите и изрязваш гнилото от здравото – дори тогава, когато това ти струва отваряне на собствените рани в душата и в паметта. А за това са нужни воля и нравствен стоицизъм. Че дори май и бунтарска фамилна и родова традиция – да търсиш Истината и да я отстояваш……непокорена……Дори, ако трябва с подковани на босо ходила да направиш своите окървавени крачки към мъченическата гибел, която някои наричат Безсмъртие.

Преломните събития отпреди 20 години очертаха нашия собствен български Милениум и ни вкараха в ХХІ век 10 години преди астрономическото време. Съвременните летописци заменихме пачите пера с диктофони и камери, а свещите и мъждукащите кандила на Паисий и поп Груйо – с мощни телевизионни прожектори и камери, от които, казват – нищо не убягвало…И все пак, ако я няма Паисиевската съвест, никое от модерните “оръдия на труда” не може да гарантира една почтена и автентична документална възстановка на истината за определени преломни събития, каквото бе пожарът на комунистическия партиен дом.
Събитията, разтърсили България преди 20 години и предопределили пътя й за много десетилетия напред са определено изключително сложни и противоречиви. С античен трагизъм и модерна динамика в тях се редуват и смесват в сложен паноптикум герои и мерзавци, водевилни “лидери” и редници на Свободата – каквито бяха студентите “окупатори” на Университета, бунтарите от Инициатива “Гражданско неподчинение” и повечето от останалите безименни Граждани на уникалната в световната история урбанистична формация – Град на истината.
Патриархът на българското съвременно слово Иван Вазов
нарече пролетта на нашето национално освобождение – 1876 г. “Пиянството на един народ”. 116 тодини по-късно народът ни позна своето Второ “Пиянство”. Той имаше своите Райни Княгини, които този път не везехме на светлината на свещи знамената на бунта, но пак на свещи /заради цикличния и май циклофреничен тогавашен режим на тока/ предавахме от телефоните на частните си жилища нелегални комюникета и възвания до Радиата “Свободна Европа”, “Дойче Веле”, “ББС” и пр. , в чиято същност на безпристрастни медии тогава не се и съмнявахме. Големият парадокс на нашето “тогавашно пиянство” беше, че го изразявахме чрез гладни стачки….и комай бяхме първите в света журналисти, гладуващи за Демокрация – в нашия случай БУКВАЛНО. През замъглените от изтощението на глада очи, заедно с колегите Анна Зографова – Люцканова, Валя Ганчева, Васил Станаилов и покойният вече талантлив български оператор Телериг Коларов, гледахме чудните, а понякога чудовищни в ренегатския си цинизъм метаморфози на хора и събития около нас. Моят 9 годишен тогава син Борис, /сега известен и награждаван фотожурналист/ бе моят личен коректив с по детски директните си въпроси за хора, събития и факти, които бушуваха около мен и колегите ми съмишленици от Зимата на нашето недоволство – 1989 – 1990 г., Града на истината и двете студентски политически стачки.
Инакомислещите „черни овце” на българската журналистика, които и преди, и сега, отказвахме да станем храненици „на уклада” на която и да било власт и партия, изпълнявахме гражданския си и журналистически дълг, и то не само да отразяваме и да регистрираме бушуващата около нас история, а и да я прекарваме през самите себе си, вплитайки личните си съдби, че и тези на децата си в нея.
С безрезервния оптимизъм на първите християни – да мерят всички със собствения си аршин на морал и съвест, работеха за Свободата ярки Възрожденски личности като като журналистките Анна Зографова и Ина Филипова, като без време отишлите си от тоя свят доц. Петко Василев – блестящ учен – физик и първи Кмет на града на истината, Димитър Йорданов – член на стачните комитети на двете студентски стачки от 1990 – година, пренебрегнал покани за специализация и докторантура по ядрена физика от Бъркли – Калифорния и НАСА, за да остане с колегите си – стачници в първите редици на младата българска демокрация. Не жалеше ни кариера, ни развитието си на блестящ музикант и артист и
незабравимият Амадеус Кръстев – лидер на “Зелените патрули” – Бълграският “Грийн пийс”. Те трудно допускаха скептицизъм и съмнение и така и не повярваха до края, че Промяната може да се окаже на практика………Подмяна, а Демокрацията – цинична демагогия, сполучливо изразена в родилата се в ония времена поговорка “Едни правят стачки, а други трупат пачки”.
Хуба Филипова с автентичните си записи и репортажи връща читателите към ключови събития, които маркираха съвременната ни държавност /или бездържавие?!/.
Сред тях авторката е откроила “Митингът на победата” в чест на “първия законно избран демократичен президент”, като отказ от прочетената на тоози митинг Харта е станал заглавие на книгата. Това е обаче същата онази Химера, с която Филипова подходящо назовава първата част от своя труд. Липсата на исторически опит и радостните сълзи на привидната свобода за втори път в нашата история замъглиха очите на хиляди честни българи, които в началото на 90-те приемаха и приветстваха пробутаните им по чуждестранни сценарии сурогати под формата на президенти, министри, съмнителни в своята кресливост “дисиденти” и депутати-ветропоказатели. Просто малцина в онези “5 минути слава” на т.нар. “първи демократичен президент” се замисляха дали парламент, създаден чрез недотам законни изборни резултати, би могъл да избере нещо законно и наистина демократично…Или това бе Първият, изначалният Компромис, закономерно орисал българската Промяна на Подмяна, българските
демократични реформи – на Байганьовски рИформи, а родната ни Демокрация – на вулгарна Демагогия…И така – 20 години…
В оная последна юлска нощ на 1990 г., встрани от своеобразния “пир по време на чума” – митингът на пировата победа под надслов “първи демократичен президент на България”, 13 млади интелектуалци разгорещено дискутирахме как да отрезвим “пиянството” на своите съграждани от Града на истината, отваряйки очите на свои и чужди за перфидната пОдмяна на демократични ценности с коварен Компромис. Обстоятелствата ни принудиха тогава да създадем Група 13, защото малцинството политически “трезвеници” трябваше също да се организира във формация, която да предупреждава за опасностите пред прохождащата ни Демокрация. Нашият скептицизъм бе изслушан от мнозина, но за жалост не бе чут навреме – макар, че Анна Зографова прочете още същата нощ Меморандума и Възванието-анализ на Г-13 по Радио Свободна Европа и други медии. Меморандумът и Възванието ни бяха официално връчени и в посолствата на т.нар.”Велики Сили” – като предупреждение и прогноза към наши и чужди. “Нашите” го задушиха в “братската” прегръдка на своя бодряжки ентусиазъм..А “Чуждите”?..Чуждите оцениха размирната ни съвест и като знаеха какво очаква по стар български обичай онези, които “много знаят”, спонтанно ни предложиха … политическо убежище…
Броени дни след това избухна Пожара, последван от …Погрома над Града на истината – нашенската “нощ на дългите ножове” или по-точно – на дългите полицейски палки и щикове…И всичко това бе “джиросано” с благословията и подписа на първото “демократично избрано” българско “слънце”, към което в оная паметна последна нощ на юли 1990 бяха призовавани хората да протегнат гладните си за Свобода и Промяна длани…Да, тази втора нощ бе “Изтрезняването на един народ”…а тежкият ни социално-политически и икономически “Махмурлук” продължава вече 2 десетилетия и май краят му не се вижда…
В ден като днешния, нека да извадим старите нелегално пазени “скрижали”, запачатали възхода и прекършения полет на младата българска демокрация. Кое налага това?
Гротескни в напъните си циклично да напомнят за себе си и собствените си „велики дисидентски подвизи”, които вероятно са извършвали с шапки – невидимки, група отдавна
увехнали, но с неувяхваща демократична жар, почти с комсомолски плам, култур – трегерки лансират идея за съдебно преразглеждане на Казуса, свързан с пожара на Партийния дом. Ако това беше само проява на поредната политическа менопауза на мастити български демократки, щяхме да подминам истеричните им призиви за пореден лов на вещици и да ги причислим към графата „възрастови и личностни патологии”. Светлата памет на преките и косвени мъченици на българската демокрация и преход, както и уважението към личните саможертви, които дадохме през последните 20 години, под формата на политически уволнения, морални и физически репресии, включително и осакатеното бъдеще и съдба на българския Янс Палах – Пламен Станчев ни задължава да отговорим открито и ясно на подобни евтини манипулации и инсинуации, чието желание е да черпят нови дивиденти и да облагодетелстват поредните активни борци и боркини.
Обективно погледнато, една от основните ни грешки като народ е
перманентното профанизиране на значими моменти от българската история и нихилистичното принизяване, а дори и опорочаване на най-чисти и благородни пориви, само защото те са били употребени от нечисти сили и за порочни цели. Грозният, но за съжаление чисто български принцип „покрай сухото да гори и суровото” вече 20 години ни играе лоши шеги – и по света, и у нас! Затова преди да се поддадем на стадния навик, да последваме и подкрепим призива за преразглеждане на Делото за пожара на Партийния дом, нека помислим кого би обслужила реализацията на тази идея….Особено, ако вземем предвид статута на една от инициаторките – съратник и политически съветник на „първото демократично – избрано слънце” на РБългария, което броени дни след сделката, маскирана като демократичен президентски избор, подписа в нощта на Пожара позорен за всеки демократичен държавен глава акт – заповедта за силов разгром с палки и кръв на Градовете на истината.
Това провокира нашия дълг на автентични участници в тези събития да извадим и ние на бял свят своите лични късчета Памет от историческата Мозайка на ония времена. За да изведем още неродените тогава наши деца от тежкия социално-икономически Махмурлук, с който лековерието ни беляза тяхното детство и юношество…и да не им се налага да протягат напразно гладни погледи и длани…към никого и към нищо … даже и към Слънцето




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: souroujon
Категория: Технологии
Прочетен: 1465947
Постинги: 448
Коментари: 93
Гласове: 634