Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2021 23:05 - Патриотичното и консервативно пространство преди изборите
Автор: prostoprikazki Категория: Политика   
Прочетен: 1130 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Патриотичното пространство в страната е задръстено със стари, нефункциониращи политически проекти от лидерски тип, които продължават съществуването си единствено по инерция. Това е финалната оценка, която всеки безпристрастен наблюдател би направил след дори минимално изследване на партийната реалност в България.

Да започнем с най-очевидния пример – “Атака” на Волен Сидеров. Това е архепатриотичната организация в страната, първият голям представител на популярния националистически сантимент в българския парламент. През (вече) далечната 2005г. “Атака” събира над 8 процента от вота на парламентарните избори и се превръща в четвърта политическа сила. На последвалите през 2006г. президентски избори Сидеров печели 24% на втори тур срещу Георги Първанов. А през 2009г., когато “Атака” участва в изборите за нов парламент самостоятелно, партията взима почти 10% от вота.

Към 4-ти април 2021г. ПП “Атака” се радва на подкрепата на по-малко от 0.5 процента от българските избиратели. Престоят в управлението като част от коалицията “Обединени патриоти” определено не се отрази добре на Сидеров и сие, но истинският разпад на партията дойде още преди участието в Борисов 3. “Атака” набра своя електорат в късните години на Прехода чрез спонтанни, но масирани, акции. Някои от най-емблематичните протестни събития на 2000-ните години бяха предизвикани именно от националистите – никой не би могъл да забрави сблъсъците пред софийската джамия “Баня Башъ” преди точно едно десетилетие. Тогава фигурата на Волен Сидеров всяваше истинско притеснение и смут в българското общество; книгите му бяха изпълнени със завоалирани препратки към нацистката идеология и тематика, действията му бяха хаотични и трудно предвидими, а реториката му нямаше прецедент в модерната българска история. С годините, естествено, това се промени. Всеки лидер губи своята мистика отвъд определена възраст. Особено тези, които създават около себе си култ към личността без да си правят труда да търсят наследник.

Постепенно Волен Сидеров премина от повод за притеснение към повод за развлечение, а честите му изблици на публична интоксикация го превърнаха в същинска карикатура. Бившият дисидент, член на СДС, телевизионен журналист, водач на националистическото движение в посткомунистическа България, замръкна като обикновен член на патриотична коалиция през 2017-та година. Тогава “Атака” се включи в “Обединени патриоти” заедно с ВМРО и НФСБ.

Особеността на “Атака” идва от нееднозначната й, но все пак много шумно заявена и тиражирана, политическа принадлежност отвъд проблемите директно обвързани с това, което днес наричаме културна война. Партията е силно русофилска в геополитически план и активно пропагандира организирането на референдум за излизане от НАТО, но най-озадачаваща е позицията й по отношение на социалното благо и икономиката. “Атака” застъпва някои изключително леви икономически политики – национализирането на енергийните дружества, прекратяването на концесиите за добив на ценни метали и връщането на дейността в ръцете на българската държава, въвеждането на златен лев и административното покачване на минималната заплата.

image

Контрастът с другите две големи патриотични партии, НФСБ и ВМРО, е огромен. Докато “Атака” откровено формулира поне част от своите политически амбиции, бившите коалиционни партньори на Сидеров държат електората си под постоянно напрежение и дефинират целите си единствено под формата на бегли културно-цивилизационни опорни точки, които трудно могат да бъдат определени като база за основаване на кохерентна политика. Това усещане се затвърждава още повече по време на престоя на коалицията “Обединени патриоти” във властта. В рамките на последния кабинет на Борисов и ГЕРБ, приносът на т.нар. патриотични формации бе минимален отвъд запълването на някои ключови административни позиции и осигуряването на кворум в парламента.

Това не е опит за възхвала на “Атака”. Тезата в случая е следната – в България така и не се материализира дясно-популистката вълна, която заля Европа през 2015г. в следствие на мигранстката криза и надигналото се антилиберално движение, което се зароди в Централна Европа и заля целия развит Запад. ВМРО – партия, която може да се определи дори като традиционна по силата на консистентното си присъствие в българския политически живот, както и на принадлежността на председателя й Красимир Каракачанов към средите на същинския политически елит на страната – е една умерена консервативна формация, която не предлага друго освен класически либерални икономически мерки, примесени с известна доза културен шовинизъм и антициганска реторика. Само по себе си това не е достатъчно, за да обявим някого за същински участник в “илибералната революция” на Европа. Особено когато става въпрос за партия, която участва във властта като младши коалиционен партньор на умерена центристка формация, която открито зависи от германските си настойници и основатели.

При НФСБ дефинирането става още по-трудно. Партията е продукт на телевизия СКАТ и на нейния собственик Валери Симеонов, а посланията й са постоянен миш-маш между тихичкото и пасивно насърчаване на евроатлантизма и също толкова предпазливото пропагандиране на източна геополитическа принадлежност. Всичко това се размива още повече след 2017г. когато на партията се налага почти всекидневно да излъчва противоречащи си послания по отношение на полюсната ориентация на България. Отвъд конфликта “Европа-Русия” е трудно да се каже точно за какво се застъпва НФСБ – членовете на партията често споменават теми като демографската криза, възраждането на традиционните ценности и опазването на природата, но същински предложения и програми отсъстват. Ако погледнем сайта на НФСБ в раздел “Цели” виждаме неща от рода на:

Подкрепа и издигане на източното православие – традиционна религия на българския народ и утвърждаване на православните християнски ценности и морал.

https://nfsb.bg/about-us/

Какво означава това? Трудно е да се каже принципно, а след престоя на партията в управлението на ГЕРБ разгадаването на подобни послания се оказва напълно невъзможно. Вероятно това е една по-умерена вариация на целите на “Атака” от годините след 2005, когато партията официално заявява желанието си да институционализира БПЦ и да заложи православното християнство като официална религия в българската конституция. Подобна формулировка е изключена за “меките” консерватори и патриоти в модерната ни политика.

През изминалите 2-3 години се появиха няколко нови претенденти, които се състезават да запълнят вакуума, оставен от “Атака”. Основният е “Възраждане” на Костадин Костадинов. Партията често се свързва с Русия заради отявлено антинатовската си реторика, както и афинитета на Костадинов (по-известен с прякора си Копейкин) към славянската и руската култура. Застъпват се и други идеи за национализацията на ключови индустрии, борбата с т.нар. джендър идеология и еманципирането от Европа и Запада (макар това да не се заявява толкова ясно и по-рядко да се коментира отявлено; самият Костадинов често говори за колониалната зависимост на България от либералните демокрации в Западна Европа, но посланията на самата партия не са толкова експлицитни).

Това, което прави впечатление у “Възраждане” е високото ниво на мобилизация, особено преди изборите на 4-ти април: множество активни местни структури из цялата страна, редовно участие в масови публични мероприятия (включително и чрез организирането на големи протести), засилено присъствие в интернет пространството чрез добре оформени и поддържани страници във Фейсбук и Ютуб. Не е случайност, че партията набра голяма част от избирателите си именно в чужбина. Много е вероятно на предстоящите избори “Възраждане” да увеличи подкрепата си допълнително, но за това малко по-нататък.

Друг своеобразен заместител на “Атака” се появи съвсем наскоро в лицето на Жан Виденов и неговата “Лява алтернатива”, която юли месец ще се яви на изборите в коалиция с още няколко формации, сред които русофилите от “Възраждане на отечеството” и отцепниците от БСП, които формираха партията Българска прогресивна линия. Тук вече става въпрос за откровено комунистическа реторика и соцносталгия, примесена с голяма (та чак нездравословна) доза конспираторство. Отхвърляне на евроатлантизма, наказване на виновниците за перестройката и така нататък. Черешката на тортата е станалото типично за патриотичното пространство в България демонизиране на либералната политика на идентичността.

image

ВОЛЯ на Веселин Марешки пък е най-новият коалиционен партньор на ВМРО и НФСБ. Тази партия също, малко или много, копира модела “Сидеров” за лидерска партия, която зависи почти изцяло от думите и действията на разпознаваемото си публично лице, което на свой ред пък прибягва до все по-налудничави мерки, за да си осигури дори малко време под прожекторите. При ВОЛЯ това е даже по-осезаемо заради роднинските и приятелски зависимости в партийните структури, както и очевидната обвързаност между политическите и бизнес интереси на самия Марешки. Подходът на варненския предприемач се отличават естетически от тези на Сидеров, но качествена разлика няма. Докато “Атака” обсаждаше джамии, Марешки сключваше предизборни договори за големи суми с избирателите си и правеше гръмки изказвания по телевизията за това как той бил Доналд Тръмп на Балканите. Резултатът е горе-долу същият.

Чисто идеологически ВОЛЯ остава енигма въпреки факта, че играе сравнително значима роля в активния политически живот вече от 5 години. Много от заявените цели на партията включват директни финансови плащания и помощи за определени уязвими или приоритетни групи от обществото. Въпреки че формацията на Веселин Марешки често се описва като дяснопопулистка, точка 8 на сайта на партията гласи следното:

Създаване на държавна верига от бензиностанции, гарантиращи цени на горивата около 1,80 лв. за литър, във всяка една българска община. Това ще доведе до ефективно намаляване на цената и намаление на всички цени, зависещи от тези на горивата.

http://volya.bg/prioriteti

Отвъд това се споменават и стимули (сиреч пари на ръка) за първокласници, както и за млади родители, които правят деца. На пенсионерите ВОЛЯ обещава безплатни лекарства, както и някакъв неясен вид административно регулиране на цените на лекарствата като цяло за всички български граждани. На думи всъщност ВОЛЯ най-много наподобява новото поколение европейски популисти, но от престоя й в 44-тото НС се видя, че тази прилика е единствено козметична и капацитетът за подривни действия на тази формация варира някъде между нулата и минусовите стойности (като минусовите стойности в случая символизират подкрепата за управляващото мнозинство). С времето Марешки възприе и открито проруска реторика, което окончателно уби шансовете му да привлече поне малка част от традиционния консервативен вот в страната. Не е случайност, че след самостоятелното прехвърляне на бариерата за влизане в парламента през 2017г., на априлските избори партията взе едва 2%, и то в коалиция с НФСБ. Тук бих си позволил да констатирам, че коалицията би се представила поне малко по-добре ако прекрати постоянно криволичене между Русия и Запада и се обяви категорично в едната или другата посока. Но това едва ли е възможно.

Въпреки така очертаната картина на постепенно разпарчетосване и разпадане на патриотичния и националистически сектор, електоралната тежест на този вот остава непроменена. Всъщност дори може да се каже, че тази тежест расте като намира сериозно отражение и в позициите на останалите партии в българския политически живот. Никой не може да си позволи да управлява в България без да флиртува с национализма поне привидно. Слави Трифонов и неговата “Има такъв народ” са пореден пример за това – партията напрактика няма друга дефинираща своя характеристика освен благовидния патриотизъм. Сценаристите на Трифонов са противници на ВМРО и НФСБ, но не са съюзници на Истанбулската конвенция или на софийския Прайд. Същото се отнася може би даже в по-голяма степен за БСП, която през последните 5-6 години се определя като консервативна левица, бранител на традиционните православни ценности и закрилник на българската цивилизация срещу чуждите влияния. Дори Демократична България, вероятно най-либералната формация в рамките на страната, често прибягва до способите на патриотизма в кампаниите си, та дори и в някои от точките от програмата си (като тази за бежанците и миграцията).

Но да се абстрахираме от по-широкия идеологически отзвук и да се съсредоточим върху конкретния, лесно измерим патриотичен електорат. Спрямо резултатите от последните избори, той се равнява на 9.74%, като в това число влизат ВМРО, “Възраждане”, коалицията НФСБ-ВОЛЯ, “Атака”, “Възраждане на отечеството”, КОД и БНС-НД. Бихме могли при определени условия, както и натъманяване на някои дефиниции, да добавим към този списък и БНО, която предостави регистрацията си на “Българско лято” на Васил Божков, АБВ на Георги Първанов и Румен Петков и “Глас Народен” на Светльо Витков. Тогава общата тежест става приблизително 13.5%.

Само по себе си това уравнение няма значение – тези партии, въпреки общия си патриотично-националистически уклон, имат твърде малко общо помежду си, а тези, които имат идеологически допирни точки често се разделят заради тежки междуличностни кавги (какъвто е случаят при НФСБ и “Атака”, или пък скандалът между Каракачанов и Костадинов). Това, което има смисъл да се изтъкне е следното: общо гласовете за отявлено патриотичните организации (без БНО, АБВ и ГН) са приблизително 312 хиляди. Иначе казано с около 6000 по-малко от 2017г. Тогава коалицията “Обединени патриоти” (“Атака”, ВМРО и НФСБ) бе трета политическа сила.

В момента става въпрос не толкова за отлив на патриотичния вот, колкото за липса на пъстрота в политическия живот на страната; ГЕРБ не е просто дясноцентристка партия, тя съчетава едновременно крайнодесни тези (като изграждането на ограда по границата с Турция и стриктната политика по отношение на бежанската криза) и леви социални практики като пенсионните надбавки по време на пандемията. БСП не е просто социалистическа партия – тя е православна партия, която отстоява традиционното българско семейство, а междувременно преговаря и с бизнеса и подкрепя (поне в една своя част) плоския данък. Големите партии са се превърнали в огромни “тенти” на политическите идеи и съдържат в себе си по малко за всеки, един странен идеологически буламач, който прави информирания избор ако не невъзможен, то поне заплашително труден. Каква е качествената разлика между позициите на ВМРО и ИТН, абстрахирайки се от историята както на едната, така и на другата партия? Ето откъс от програмите на двете партии по въпроса за раждаемостта и демографската криза.

Задвижване на законодателни и административни промени с цел по-лесно отглеждане на деца в биологично семейство. Мерките целят ограничаване на демографския срив, чрез осигуряване на здрава семейна среда, финансово подпомагане на отглеждането на деца и по-голяма гъвкавост на труда. Открит граждански диалог и ефективно обществено обсъждане на стратегически документи и законопроекти засягащи семействата и децата.

https://pp-itn.bg/socialna-politika/

Отпускане на нисколихвени кредити за младите работещи и учещи семейства и тяхното частично погасяване от страна на държавата при раждане на второ и трето дете… Косвено стимулиране на брачността и раждаемостта чрез данъчни облекчения, като от дохода на родителите ще се освобождава от данък месечно сума в размер на една минимална работна заплата за всяко дете…

България 2050, ВМРО

Едното е по-подробно, другото избягва конкретиката, но същността е идентична. Някои биха казали, че в текста на ВМРО в една от точките се споменава православната църква и насърчаването на ролята й във формирането на обществен консенсус по темата за традиционното семейство, но същото послание присъства, макар и прикрито, в програмата на ИТН. Точно това се има предвид под изричното споменаване на думите “биологично семейство”. В този смисъл Трифонов и сие стъпват върху основите, които именно по-нелицеприятните патриотични партии през последните 10-15 години са изградили.

Доскоро имаше повече формации, които обхващаха доста по-широк спектър от политически убеждения, та дори и минимални нюанси сред тях. ББЦ на Бареков до голяма степен се припокриваше с ВМРО, РЗС присъстваше в дяснопопулисткото пространство, имаше множество по-малки (и по-радикални) националистически партии и коалиции като “Защита”. И така нататък. Постепенно всички те се консолидираха и се преляха в големите партии – ГЕРБ и БСП основно. Георги Марков, например, от РЗС премина в ГЕРБ и стана пръв привърженик на бившия премиер Борисов. Всъщност изобщо не е нужно да изброяваме всичките доскорошни дейци на по-малки партии, които в момента се оказват лица на основните политически сили в страната.

imageБГНЕС

Понякога това движение не е еднопосочно. Състоянието на БСП след изборите на 4-ти април е показателно именно за това какво се случва с установената партия, когато се нароят по-малки и комбинативни претенденти за мястото й, които започват да късат хищно от електората й. В случая това бяха ИТН, Изправи се! Мутри Вън! и, в по-малка, но все пак осезаема степен, “Възраждане” на Костадин Костадинов. ИТН и “Възраждане” отвлякоха част от “патриотичните леви”, които държат повече на културните и социални проблеми, отколкото на икономическата политика, докато Изправи се! откъсна парче от по-прогресивния градки електорат на социалистите. Досега БСП се хранеше с отломките на просъществувалите кратко социалдемократични и националистически проекти. Сега, когато се случи обратното и столетницата се оказа в позицията на умиращото говедо, над което кръжат лешояди, БСП се зае да реанимира част от жертвите си в отчаян опит да създаде предпазна стена между себе си и сигурната смърт.

В това отношение ГЕРБ няма много от какво да се страхува – досега не се е появил десен патриотичен или популистки проект, който да е разполагал с нужната комбинативност или гъвкавост да измести партията трайно. Трифонов се доближава до това най-много и в действителност една не малка част от избирателите му са бивши привърженици на ГЕРБ, но за момента “Има такъв народ” не изглежда способна да нанесе финалния съкрушителен удар. ГЕРБ, въпреки всичките си косури и вероятни престъпления, бързо се натаманява според обстановката и успява да погълне опозицията си. Буквално. Единствената причина това да не се е случило с “Обединени патриоти”, която коалиция е от малкото субекти, които са съвместими с ГЕРБ идеологически и имат потенциал да издърпат някаква значима част от електората на партията, е, че ГЕРБ се нуждае от потенциални партньори. А такива, освен ВМРО, НФСБ и ВОЛЯ, няма. Оттам произтича и големият impasse, в който се намират доскорошните управляващи – твърдото им ядро е напрактика непоклатимо и трудно ще се намери субект, който ефикасно да комбинира едновременно мекия им популизъм и внушенията им за стабилност и ред в евроатлантическата рамка, но пък потенциал за каквато и да е възходяща мобилност като че ли няма. Освен ако партията на Трифонов не се разпадне внезапно (което ще се случи рано или късно, но няма да бъде в рамките на следващото НС) или пък не се случи чудо и дейните младежи от Демократична България не решат да мигрират вкупом в посока ГЕРБ. За момента, ако изключим някакви непредвидени събития и промени (каквито винаги има и провалят всеки план и всяка прогноза), изглежда ГЕРБ могат единствено да кървят електорат. Бавно, много бавно, вероятно и много неравно, но също толкова сигурно.

В крайна сметка има една неизбежна онтологична даденост, с която българите (би трябвало) да сме дори интимно запознати – времето ни изтича. Кокалът за всички се смалява и то с потресаващи темпове. Макар пропорционално патриотичният сектор да не се свива особено, битката за електората като цяло ще става все по-настървена колкото повече се доближаваме до повратния момент, в който родните избиратели ще са предимно възрастни хора, а сънародниците ни в чужбина ще имат доста по-сериозна роля при определянето на дневния ред в политическия живот. Това ще бъде, по всяка вероятност, началото на същинската ерозия за този тип партии освен ако не наблюдаваме явлението, което Сам Хънтингтън описва в “Сблъсъка на цивилизациите”, а именно – тенденцията потомците на първите поколения реформатори и либерални активисти (в нашия случай основно децата на заминалите след 89-та) да се оказват много по-консервативни и традиционалистки настроени от родителите си заради невъзможността да се интегрират в новото си общество, било то в чужбина или пък в различен град вътре в самата страна. Във всеки случай, времето на сегашните патриоти в българската политика изтича. Оцеляването им ще зависи единствено от способността им да се приспособят към актуалните нужди на избирателите си.

Завършвам тази тирада с няколко спекулации, които са плод по-скоро на интуиция отколкото на някакъв задълбочен качествен анализ; казвам това с надеждата, че никой няма да ги приеме като сериозна прогноза или опит за гадаене на резултатите.

Съществува голяма вероятност новото патриотично обединение в лицето на ВМРО, НФСБ и ВОЛЯ да се представи по-слабо от “Възраждане” на Костадин Костадинов. В патриотично-консервативното пространство се чу огромно недоволство по отношение на решението в коалицията да бъде включен Веселин Марешки. Една сериозна част от електората на ВМРО смята партията за носител на т.нар. просветен консерватизъм в страната. Не е трудно да се съзре точно колко далеч от подобно определение е варненският бизнесмен. Отсъствието на лидерите от листите едва ли ще спаси положението, доколкото на никой потенциален избирател не би могло да убегне кой точно стои зад завесата и дърпа конците.

Тези гласове по всяка вероятност ще се прелеят почти изцяло в новата дясна коалиция на КОД, БЗНС, БДФ и СЕК. Основна причина за това ще бъде принципното решение на Москов да откаже съюз с ВМРО именно поради евентуалното участие в него на НФСБ и ВОЛЯ. От своя страна КОД представлява нещо, което доста повече наподобява новородения западен популизъм на Доналд Тръмп (по-точно Стийв Банън) и Виктор Орбан. Тази кампания ще бъде първия лакмусов тест за това до каква степен подобен вид реторика може да пробие в българското общество. Истинският изпит ще дойде на местните избори, но засега целта ще бъде прехвърлянето на единия процент. Предвид ужасяващата “форма” на традиционното патриотично обединение, това не изглежда никак невъзможно.

Дали “Възраждане” ще прескочи бариерата от 4 процента зависи до голяма степен от представянето на други субекти: дали Васил Божков ще загуби голяма част от подкрепата си заради санкциите (а неговите гласоподаватели са основно млади, гласуващи за първи път, много от тях в чужбина; все демографии, които са цел и на “Възраждане”) и дали БСП ще успее да преодолее зашеметяващото поражение на миналите избори. Ако БСП не се организира достатъчно бързо и ако новите попълнения в коалицията не успеят да възбудят ентусиазма на електората, то е много вероятно да видим силно представяне за сметка на столетницата дори от “Лява алтернатива” на Жан Виденов. Той, впрочем, много ще зависи от пандемията – тези, които гласуват за Виденов ще са по-уязвими от средното. Ако ситуацията с КОВИД се влоши и отново се яви страхът от заразяване, Виденов едва ли ще прехвърли и един процент. Роля ще играе и външната политика в това отношение. Евентуално изостряне на конфликта в Донбас би могло да доведе и до консолидиране на проруския вот заради засилването на реториката и от двете страни, както и на мобилизацията на идеологическите врагове на НАТО.

По всяка вероятност наближава краят на “Атака”, поне в сегашната форма на партията. Сидеров изчерпа социалния си и политически капитал, а вече не разполага и с физическата енергия да предприема действия като тези отпреди десетилетие. В средносрочен план, ако предположим, че партията на Жан Виденов просъществува по-дълго от няколко месеца, трайна коалиция с “Атака” и евентуално сливане на структурите на двете формации не изглежда невъзможно. Това, разбира се, е твърде спекулативно твърдение – преговори вече е имало между партиите още броени дни след обявяването на “Лява алтернатива”, но до съгласие така и не се е стигнало. При добър резултат на изборите от една от двете страни, а защо не и от двете едновременно, това може да се промени.

Никой няма интерес от систематичното потискане на този сектор от електората и принуждаването му да се примирява с все по-незадоволителни отводници на недоволството и притесненията си. По този начин сами създаваме условията за воденето на така любимата на всички анализатори хибридна война на собствена територия. Външните сили не създават хаоса, те се възползват от него. Това е единственото заключение, което си струва да се направи от цялата тази ситуация.

Сигурно подобни мигове на унижение са създали робеспиеровци.

Стендал, Червено и черно, гл. 9



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: prostoprikazki
Категория: Политика
Прочетен: 24144
Постинги: 15
Коментари: 19
Гласове: 12
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031