Извадки от книгата ми, която днес вече е „пророческа“

От Стопанина на 27.04.2020 г.Войнолюбие, Диктатура, Избрано, Мисловна полицияЕвгеника, Масмедии, Наборна армия, Политпросвета, Темида е побесняла  

Подбрани пасажи от новата ми книга, която излезе в електронен формат в самия край на 2019 г. (Бъдни вечер), а тези дни трябваше да излезе и на хартия. Но печатната премиера няма как да се случи, защото живеем в особени времена и при ограничаващи условия, които предсказах с огромна точност

Първият вариант на новата ми книгата беше за умрелите казарми, които добре известни среди искат да връщат за новите поколения. До коледните празници, сякаш воден от невидима сила, непрекъснато правех промени. И най-значимата от тях беше, че „Референдум: Казарма“ вече не беше само книга против военната повинност, но и срещу статизма.

Какво е статизъм? Имам готовия текст, който е и първата извадка, с която ще ви занимая:

За да съм напълно честен с читателите си, още в увода трябва да призная, че книгата не е толкова срещу умрелите и плячкосани казарми, а срещу разрастващите се ежедневни попълзновения на статизма. Какво е статизъм? – Статизъм имаме всеки път, когато държавата се представя за „бог“, за единствения авторитет. А понеже всяка съвременна държава прави това (в различна степен и с разни изражения), говорим за езичество, за многобожие по света, което не води далеч, а към сигурна катастрофа. (Стр. 16)

Статизмът, който се развихри от мартенския Петък 13 на 2020 година, е адресиран на много места в новата ми книга. Но идеологическото и морално разбиване на развързаната власт е чак в извънредно писания 100-страничен послеслов, с който се занимавах до последните дни на 2019-а. В следваща публикация ще предложа извадки и от него, както и резюме на ЕДИНСТВЕНАТА АЛТЕРНАТИВА на статизма, която чака времето си.

Разбира се, нетърпеливите могат да прочетат книгата ми още сега. Вече четири месеца тя е част от съдържанието на блога в PDF формат. И е напълно безплатна, тъй като е писана с подкрепата на дарителите и безвъзмездната помощ на една дузина тестови читатели.

И така, да видим как някои части от тази книга, особено онези, засягащи статизма (превръщането на цялата държава в казарма или затвор),

се отнасят към днешните времена:

Нищо в досегашния ми живот не ме е карало да презирам държавата си така, както натрапените „чест и дълг“ за военна служба! Това непатриотично чувство се завръща всеки път, когато чуя или прочета за завръщане на казарми от принудителния вид. И няма да се извинявам, че не помислям за „национално единение“ със застъпници на една такава човеконенавистна приумица. (стр. 11)

И ето че днес някакви особи, предвождани от лис джентълмен с мундир, дават ежедневни пресконференции. Човек би си помислил, че Северна Корея или Китай са превзели света. Та, Годжито с пагоните си мисли, че може да ми натрапва „задължения“ и да ме „дисциплинира“.

Само че военно-медицинският генерал е сбъркал келеша. Пожарникарският генерал — също. Важи и за ченгесарницата, следяща акциите на генералитета си зад кулисите.

Добре, щом се налага, нека повторя извадката с лека актуализация: Нищо в досегашния ми живот не ме е карало да презирам държавата си така, когато е олицетворена от две човешки отрепки, които си въобразяват, че ще им козирувам. Никога не е било, няма и да го бъде.

Не нося маска. И няма да нося. Нито планирам да ходя в паркове след казармено-затворническа дресировка, сякаш са плац под контрола на статизъм от военно-диктаторската разновидност.

…под задържане на такива младежи в България нямам предвид онова, което до премахването на военната повинност беше уредено и със закон – наборник, който вече е на военен отчет, да напуска страната само след позволение от военните окръжия. (стр. 12)

И с горните думи, и на много други места в книгата напомних, че (пре)връщането на казармените порядки задължително е свързано и с ограничения за свободното пътуване. Е, не се ли случи? Предсказах на няколко страници и затягането на режима по границите.

Не защото съм пророк

А защото зная как мислят мракобесниците. Зная как мислят, без да мисля като тях. Тяхното „мислене“ просто е нищожен фрагмент от моето.

Обещавам, че – ако някой ден се наложи – ще помагам по същия начин и на българските чеда. Не на всички, а само на онези, които ще бъдат товарени със „задължения“ и „чест“, противоречащи на убежденията им. Давам им мъжка дума, а тя тежи повече от тази на някои казармени възпитаници. (стр. 15)

Нека публикациите ми в блога досега и онези, които тепърва ще пиша, бъдат свидетелство за спазеното обещание. И нека фактът, че такива като ген. Мутафчийски, които първо говореха като доц. Мангъров за коронавируса, а днес са първи паникьори, направо олицетворение на паникьорството (до степен на подсъдност), бъдат свидетелство за това, което съм писал относно „мъжката дума на някои казармени възпитаници“.

Държавата и нейната армия никога не са губили време, нито секунда, да превръщат набор след набор и поколение след поколение в раболепна и шаблонизирана биомаса – идеалния субект. (Ibid.)

Не се нуждае от актуализация, нали?

Думата „повинност“ се смята за русизъм, но отдавна е част от езика ни – среща се във възрожденската литература. Даже Паисий Хилендарски (за когото мнозина говорят смело, но малцина са чели задълбочено) я употребява, когато пише, че чехите се повинуват на немския крал. Значението на думата е: състояние/положение на безпрекословно изпълнение на заповеди, разпореждания и указания; пълно подчинение; робство. Коренът на думата е „вина“. (Стр. 17)

ГЕРБ-ерската НОЩ не губи нито миг от денонощието, като използва даже среднощните часове, да вменява вина на „недисциплинираните“ българи, като ги поставя в положение на пълно подчинение. Както си му е „редът“. Както повелява статизмът.

Всяко правителство обяснява своето съществуване и оправдава своето насилие с това, че ако го нямало, щяло да стане по-лошо. Като уверяват народите, че са в опасност, правителствата ги подчиняват на себе си. (Стр. 18, цитат от Лев Толстой)

Важи и за „пандемиите“, както и за „мерките срещу коронавируси“, които нямат нищо общо с вирусологията или която и да било наука.

Робството почти винаги е било държавно узаконено – още в Древен Рим, пък и до не чак толкова отдавна в САЩ и в Османската империя. Наборното робство – доскоро у нас, а във все по-малко държави – до днес. (Ibid.)

Сега мога да добавя:

Пандемичното робство – тоже

Най-страшното робство обаче не е узаконеното, нито това, при което робовладелците са друговерци и покорители от близки и далечни земи. Най-страшното робство е следствие от индоктринация, при която робът вече не си дава сметка, че е роб. Най-страшното робство е това, при което робът не само не се нуждае от свободата си, но започва да оправдава положението си и го отбранява изцяло от гледната точка на поробителя си. Такива хора си приписват всевъзможни права и основания да се разпореждат със себеподобните и с децата им. (Стр. 19)

Това беше почти универсално определение за тези, които на други места в книгата наричах Чичо-Томовци. Но тук ще изтъкна тенденциозно „умно-красавците“, които с повод и без, даже насред извънредното (полу)военно положение, искат да си присвоят права над децата ви, понеже не сте били в състояние да ги образовате и възпитавате правилно. Имам предвид няколко нови статии в „Дневник“ и „Свободна Европа“.

…допустимо ли е да изпълняваш заповеди, като предоставяш на други своята съвест? Може ли да нямаш свои представи за лошото и доброто и да ги черпиш от печатните инструкции и устни указания на началниците? (Стр. 32, цитат от Александър Солженицин)

Отговорът е: може, може. Когато съвестта отдавна е предоставена на други, говорим просто за дръжки на микрофони. Папагалстващи и прилежно цитиращи безумията на началниците си.

Изцяло споделям позицията на Солженицин. Най-виновни са тези, които дават идеи и указания за едно робство. Има ги и у нас, като не се изчерпват „патриотичните“ ни политици и военните от ведомството им. Дори по-опасни от тях са поддръжниците, даващи силата им – робите, които не искат свобода, а да имат свои роби. (Стр. 33)

Без нужда от актуализация.

Мъже или жени, които подкрепят една държава, организирана по такъв военен начин, пряко или непряко съучастват в греха. Всеки човек, стар или млад, взима участие в греха, като допринася за поддържането на тази държава чрез плащането на данъци. (Стр. 34, цитат от Махатма Ганди)

Отново без нужна от актуализация.

Казват, че с лош човек можеш да се разбереш, но с прост – никога. Има истина в това, затова и рядко отвръщам с нещо повече от личното си мнение, че истинският мъж е този, който отстоява свободата си и определя съдбата си, а не се вкарва сам в казарма заради страха си от репресии, нито се покорява на заповеди от доминиращи го мъже заради едно „мъжествено“ страхопочитание. И отново беседата обикновено приключва. (Стр. 40)

И ето че в наши дни даже мъже с топки, какъвто е все по-издигащият се в очите ми доц. Атанас Мангъров, може спокойно да ни разправя, че носенето на маски и затварянето на паркове и бизнеси е опасно, но, щом имало заповед на „доминиращите“, тези заповеди трябвало да се спазват. Предполагам, че доц. Мангъров е казармен възпитаник и е давал клетва да изпълнява безпрекословно даже идиотски заповеди.

Аз обаче не съм бил в казарма и не съм давал такава клетва, затова и тук ще кажа: Идиотски заповеди не изпълнявам, иначе бих станал по-долен идиот и от идиотите, които издават такива заповеди. С това и тук беседата приключва.

Просто не мога да повярвам, че зрели хора могат да се омагьосат до такава степен с думата „задължително“, която им е натрапил някой друг, че да низвергнат интересите на собствените си деца. (Стр. 49)

Коригирам се… Мога да повярвам. И докато писах горната извадка от книгата, можех да го повярвам, защото съм го виждал всеки ден.

„Не мога да го повярвам“ и „не искам да го повярвам“ са две различни неща. Искам да вярвам, че българите, благодарение на (полу)военното положение, ще се осъзнават на бързи обороти, пряко пропорционално на затягащата се примка. И по-добре рано, отколкото късно или никога, да отхвърлят ярема.

Мога да го повярвам, защото го виждам.

Не с темпото, което ми се иска да виждам, но го виждам!

Следва извадка, в която става дума за казарма от класическия вид. Но четете следните редове с мисълта, че се отнася и за цяла държава (пък и цяла планета), превърната в казарма и/или затвор:

По-добре да те вкарат насила и без вина в затвор, отколкото да си невинен и да се унижиш повече, като се тикнеш сам в казарма… Така разсъждавах тогава, същото мисля до днес.

„Не повече от три дни!“ – Обмислях все по-сериозно и сценария, при който ме отвеждат принудително в казарма или в друг затвор. Още в джипката щях да започна гладна и жадна стачка. Имах известен опит с това, тъй като от съвсем малък изпитвах волята си, напълно доброволно, като знаех и някак по инстинкт кога да спра. Само че при евентуалното ми лишаване от свобода не възнамерявах да удрям спирачки, а да изиграя коза си до край – силната воля. Тя е достатъчно мощна при мен – мога да не посегна към вода, въпреки че може да вехна от жажда.

Бях готов и на смърт.

А когато човек е готов да жертва живота си за убеждения, в моите представи беше много по-мъжествен, отколкото ако се откаже от тях заради единия страх. Вероятността обаче да се стигне чак дотам беше малка. Може би даже – нищожна, тъй като познавах военните, начина им на мислене, работата им в казармите, бумащината им… (Стр. 51 сл.)

И още в същия ред на мисли, които ме занимаваха като тийнейджър и поддържам до ден днешен:

„Свобода или смърт!“ Нима това не е девизът на онези, които в училище бяхме учени да тачим като герои? Нима свободата е само народна? Ами ако „освободената“ държава поробва индивидите, те не трябва ли да си кажат същото, та даже с по-голяма сила:
„Свобода или смърт!“ (Стр. 53)

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ! – повтарям и днес.

И добавям в контекста на актуалните събития: Винаги бих избрал даже смърт от коронавирус, но да умра свободен, отколкото да се лиша от свобода, защото мафията е решила да се прави на бог, като дарява „безсмъртие“ на човеците. Горко на тоя, който се кланя на грешните богове за грешните неща.

Струва ми се, че дори сред колеги, които – за разлика от мен – пишат на политически теми и се занимават с публицистика, се открива незнание (честно или нечестиво) за разделението на властите. Тези три власти са законодателна, изпълнителна и съдебна. И ако има някоя от тези власти, която у нас все още има запазен усет за свобода и човешко достойнство, а не се е предала на статизма, това е част от съдебната власт. Това е и причината доста политици, както и задкулисието, да правят редовни опити за поставяне на още съществуващите читави съдии в положение на пълно подчинение – в нещо като казарма.

Към днешна дата няма нищо по-опасно от стереотипното разглеждане на съдебната власт като клонинг на другите две власти. Това е представа, която целенасочено се натрапва в обществото – за неговото лишаване от права. Когато хората не виждат смисъл да отстояват правата си, те неминуемо ги губят и ще ги губят. Самата съдебна система също губи още позиции и свобода, като най-ощетени са свестните съдии с власт да решават съдбите на бесни политици и онеправдани граждани. Съгласни или несъгласни, това е моето мнение –упражнявам право да го споделя. (стр. 60)

Почти „пророческо“, нали? Съдилищата (с леко преувеличение) бяха затворени и „оказармени“ в началото на „пандемията“ – даже преди училищата и университетите. И понеже зная, че ме четат и съдии, и адвокати – точно от тази „част“ по ниските етажи на съдебната власт, която четкам и на други места в книгата, – не ме разочаровайте! Вярвате или не вярвате, Видовден ще дойде.

И тогава властта ще бъде във вашите ръце. Не каква да е власт, а да решавате съдбите на днешните развързани мракобесници. Това е донякъде Божествена Власт – защото, както ни учи Новият Завет, когато се умножи неправдата, изстива Любовта.

Любовта е друго име за Бога. Ваш дълг, почитаеми съдии, които засега сте „оказармени“ като редници по ниските етажи, ще бъде да върнете вярата на народа в Бога. Като отсъдите по право и по съвест.

Не зная дали ме четат и от прокуратурата. Бих се изненадал, ако още съм извън радара им. Към тях нямам послания, ако не броим напомняне, че идва Видовден – Бог забавя, но не забравя.

Искрено и лично за „силните на деня“

Следното е извадка от една глава, в която действието се развиваше във Военна болница. Бях описал корупция и перверзии. Бях споменал и някои имена, като днес можем да назовем поименно и един герой, който в книгата остана безименен – както казах, не съм пророк, така че не предполагах, че ще го видя отново, че някой ден ще се прочуе, при това ще ни занимава всеки ден по телевизията.

Ако отворим архивите на някои по-стари медии, ще си припомним, че доста „ангели в бели престилки“ не криеха ламтежите си, свързани с властта им над чужди синове. […] Дано съм припомнил чрез тази глава какви бяха техните „медицински стандарти“ и „експертизи“. Замесените лекари със сигурност ще изберат удобната амнезия. (стр. 77 сл.)

Да, Военна болница винаги се е славела с величави „медицински стандарти“ и „експертизи“. Ето защо и сега е „монополизирала“ тестовете за коронавирус чрез една машина за манипулации. Самият тест позволява лесен контрол на ежедневните „случаи на заразени“, а те определят и какви да бъдат следващите „предпазни мерки“.

И всичко това не от днес и вчера се прави за „властта над чужди синове“. Но днес можем да добавим, че това вече не се прави само за власт над синовете, но и над дъщерите, и над невръстните деца, и над презрелите чичовци и лели, отдавна надхвърлили наборната възраст.

И винаги се е правело от силните на деня във Военна болница в услуга на по-силните на деня в държавната кочина

По онова време, което отразих в книгата, силният на деня беше Борислав Герасимов — преди да бъде сменен, след като прекрачи всякакви граници. Днес на негово място е Венцислав Мутафчийски, след като Стоян Тонев освободи този народ и света от присъствието си. Ако ме бяхте питали преди 4 месеца как бих степенувал тези тримата според отвращението ми към тях, вероятно на първо място щях да поставя Герасимов.

Днес не е така. Герасимов паразитираше предимно сред наборници, срочно служещи войници и техните родители. Мутафчийски се качи на главата на целия народ. И ако Герасимов, както съм го цитирал в книгата, „спасяваше“ (срещу заплащане) наборници, защото, с негови думи: „казармата е една голяма е*ня!“, Мутафчийски превърна цялата държава в казарма и дирижира груповото изнасилване на народа.

Почти съм сигурен, че Мутафчийски беше „военният лекар от Военна болница“, който беше организирал перверзната наборна комисия, описана в „Референдум: Казарма“. Този, за когото писах, че „не забеляза фалшифицираните подписи и печати в здравната ми книжка“. Не мога да съм напълно сигурен и не го твърдя – минаха над 20 години, а в спомените ми тази особа беше с повече коса и не толкова пресушена.

Но съм почти (!) сигурен, че е едно и също лице. И да са двама различни персонажи със сходни характеристики, това само потвърждава почти (!) стереотипа ми за „божествата“ във ВМА. И искам да си представите, докато четете следните описания на предшественика му Борислав Герасимов, колко по-голямо е презрението ми към Венцислав Мутафчийски:

Трупаше се и погнусата ми от Герасимов и подобията му от по-долните етажи. Това, че в известен смисъл ми правеше платена услуга, въобще не ме поставяше в положение да го гледам с благодарност. Още по-малко – като божество. Не ми допадаше „каналният ред“ – когато играеш чужда игра, винаги ще бъдеш надигран.

Вътрешният ми усет за ред беше категоричен, че такива като мен, които са крайно демотивирани, не са за военна служба. Но страдах от абсолютно доказани и доста сериозни поражения по гръбнака, които ме правеха негоден за нея. (По собствените ми критерии.) Критериите обаче се определяха от нравствени изверги като Герасимов – а такива „божества“ не гледаха на критериите си като догми. За да могат да цоцат колкото могат и от когото могат. (Стр. 114)

Няма да се отплесвам в повторения за това, как Мутафчийски също обича да променя критериите си за „опасностите от вируси“, когато това позволява да се обслужат собствените му интереси и тези на господарите му.

Герасимовият цинизъм произтичаше от убеждението му, че е недосегаем. Журналистическият цинизъм произтичаше от заблудата за безсилие – че корумпираните може би реално са „с имунитет“. Но, случайно или по-скоро не, в един много решаващ момент двата цинизма се сблъскаха – ама жестоко се сблъскаха! Блъсковият вестник започна все по-често да пише и за произвола във Военна болница, и за сълзите там, и за началници на военни окръжия, обичащи военно-отчетно частно имущество, и за хасиендите на някои генерали, и за джиповете, в които се возят.

Правеха го и други издания.

Правеха го с кеф и хъс.

Едното „отразяване“ на новините не върши работа. Светът си остава със същия запек. Когато обаче в това отразяване се вкара и малко жлъчен сок, констипацията се лекува. Макар и трудно, макар и бавно, се стигна до това, което трябваше да се случи. Много корумпирани лекари във ВМА се уплашиха от медийните прожектори, насочени упорито към тях. Даже те, извратените по своему, бяха заставени да се съгласят, че Герасимов е прекрачил всякакви граници. Но преди всичко пазеха себе си от следствия и последствия. Така се стигна до преврат в пантеона на божествата.

Бесните псета сами разкъсаха алфата на глутницата. След това стана малко по-поносимо. (Стр. 115 сл.)

Да, отдавна отминали времена. Днес Блъсковият „Монитор“ го няма, наследен от Пеевския парцал. Самият Петьо Блъсков „Труд“-олюбиво прави плонжове пред ГЕРБ. И макар да е съвсем остарял, се раздава така, както не го правеше и пред „завръщането на царя Симеон“ по времето, когато работех за него.

И вестник „СЕГА“ явно цоца пандемични бюджети, което е лесно проверимо по резкия завой в политиката на изданието. Грантаджиите са ясни – там се прокарват и ще се прокарват „европейски ценности“, в здраве и в болест, докато смъртта ни раздели. Всичко това прави чувството за недосегаемост на такива като Мутафчийски много по-опияняващо от описаното за Герасимов.

Но Видовден ще дойде. Бих казал – наближава. Защото, както ще видим в следващите части с извадки от книгата, гордостта винаги предшества падението. И колко по-илюзорно е чувството за „имунитет“, толкова по-тежко ще бъде сгромолясването.

Не заради друго, а заради това, че „божествата“ сами и лично сеят ветрове, като ще пожънат бурите, които сами са създали.

Иначе на няколко места бях писал и за медиите. И за тяхното вечно мрънкане, че нямали свобода на словото, сякаш свободата се давам даром и е външен, а не вътрешен процес. И други неща бях вметнал — като предсказание, че именно ВМРО, групировката на Каракачанов (вицепремиер и министър на войната), ще предложи законопроекта за цензура на неудобни журналисти, защото това „бори коронавируса“:

За по-пълен мироглед на тоталитарния агент Иван можете да се ориентирате от това резюме на изказванията му по националното радио: „Каракачанов: БНР не е частно, журналистите да си държат убежденията вкъщи“. Ще го цитирам: „извратени разбирания за света и човешкото развитие“ като неговите са още по-кратко и по-ясно (съвсем по военному) резюмирани от писателя Николай Хайтов: „Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“ Без да се правя на по-велик от Хайтов, ще нанеса лека корекция, като се позова на народната мъдрост, която безспорно е по-велика от този и всеки друг писател – че „и една капка катран разваля цяла каца мед“.

Тъй като работата на журналиста изобщо не е „да държи убежденията си вкъщи“, „на инат“ ще напиша отново, че разврат може да проповядва само някой, опитващ да сее и да жъне тоталитаризъм (статизъм). Тук имаме и поредното свидетелство за думите, които написах по-напред в книгата, че тези, които искат да възвръщат задължителни казарми, задължително ще върнат и казармен режим за цялата държава – където мненията са само за у дома, а навън се изпълняват заповеди на „несменяемите“, които „нямат алтернатива“. Подчинението ще бъде безпрекословно, ако окончателно се подчинят и свободомислещите съдии! Военните казарми у нас винаги са били и ще бъдат школи за режими, работещи против народа. (стр. 88, бележка)

Има ли нужда от актуализиране? Не, нали?

Още извадки без срок на годност предстоят в следващите части на тази поредица. Накрая ще публикувам цялата глава за „Троичния социален ред“ – спасението от статизма. Защото вярвам, че наближава времето, когато българите ще трябва да направят труден, но съдбовен избор.

Освен ако не го проспят.

Следва »

Иван Стаменов
27.04.2020 г.

ТА ние живеем 20век. век, в който войните, С ПОВОД И БЕЗ ПОВОДИ. ВСЕ ЗА НЕЩО ВАЖНО ЗА УЧАСТВАЩИТЕ, се нижат една след друга и не стихват нито за миг...
Венецуела,Сирия1 Либия, Афганестан,.. Африката, Иран ...АЗИЯ.
АКО СЪРБИ И ГЪРЦИ РЕКЪТ ДА НИ НАПАДНАТ ЗАЕДНО И ПООТДЕЛНО, ИМАМЕ СПОРНИ ВЪПРОСИ ЗА ЗЕМИ ОЩЕ ОТ ВРЕМЕ ОНО.
С КАКВО И КОЙ ЩЕ НИ ЗАЩИТИ ОТ НАПАДЕНИЕ ЗА АНЕКСИРАНЕ НА НАШИ ЗЕМИ...
НИКОЙ ОТ КОМШИЙТЕ ...ТЕ ЩЕ ГЛЕДАТ И РЪКОПЛЯСКАТ НА ПРЕСТАВЛЕНИЕТО.
ЗА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ ДА НЕ ГОВОРИМ, ТЕ СИ РЕШАВАТ ГОЛЕМИТЕ,СВЕТОВНИТE ПРОБЛЕМИ...
И СЪРБИТЕ ЩЕ СИ ВЗЕМАТ "ТЯХНОТО". ТРЪНСКИИЯТ КРАЙ. ГЪРЦИТЕ ТОВА ПАРЧЕ НАША ЗЕМЯ, ЗА КОЯТО ПРЕТЕНДИРАТ ОТДАВНА,...
КАТО НЯМАМЕ ВОЙНИЦИ И ВОЙСКА СПОСОБНА ДА ИМ СЕ ПРОТИВОПОСТАВИ... ЩЕ ГЛЕДЕМЕ, ГЛЕДАМЕ. БЕЗ ДА ПОСМЕЕМ ДА СЕ ОБАДИМ... ЗАЩОТО, АКО ПОИСКАТ, МОГАТ ДА ПРЕВЗЕМАТ И СТОЛИЦАТА СОФИЯ...
КОЙ ЩЕ ГИ СПРЕ, АКО НЯМАМЕ ДОБРЕ ОБУЧЕНА И ВЪОРЪЖЕНА С НАЙ- СЪВРЕМЕНИ ОРЪЖИЯ МОДЕРА АРМИЯ, КОЯТО ДА ГИ ПОБЕДИ, СПРЕ И ПРОГОНИ.
КАТО ДЪРЖАВА ПРЕСТАВАМЕ ДА СЪЩЕСТВУВАМЕ КАТО, АКО НИ ПРЕВЗЕМАТ СТОЛИЦАТА СОФИЯ.
ЕДНА ДЪРЖАВИЦА ПО - МАЛКО... НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО.
ДЪРЖАВА С ДРЕВНА ИСТОРИЯ, С ГЕРОИЧНА ИСТОРИЯ. КОЯТО Е ВОДИЛА МНОГО ОТБРАНИТЕЛНИ ВОЙНИ, УСПЕШНИ ВОЙНИ ЗА СВОЕТО ОЦЕЛЯВАНЕ. И БЪЛГАРИЯ ИЗЧЕЗВА ОТ ГЕОГРАФСКИТЕ КАРТИ.
НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО.
ОТ 280/колкото са днес държавите в Света/ БЕЗ ЕДНА...
ПААК остават 279 държави.
НИЩО НОВО ПААК ПОД СЛЪНЦЕТО
ТА ТОВА Е ЕЖЕДНЕВИЕ.
БОРБАТА ЗА МЯСТО ПОД СЛЪНЦЕТО НА ХОРА И ДЪРЖАВИ, КОЯТО СЪЩЕСТВУВА ОТ КАКТО СВЕТА СЪЩЕСТВУВА,
НА ХОРА И ЖИВОТНИ, НА НАРАСТЕНИЯТА,
НА ЖИВАТА ПРИРОДА ПОД ЕДНА ИЛИ ДРУГА ФОРМА.
БЕЗ ДоБРЕ УБУЧЕНА И СНАБДАНА С НАЙ- МОДЕРНИ СЪВРЕМЕННИ ОРЪЖИЯ НАША БЪЛГАРСКА ВОЙСКА,..АРМИЯ.
ДНЕС, В 20 век.
СМЕ ЗА НИКЪДЕ.
И ЛЕСНА ПЛЯЧКА ЗА ВСЕКИ АГРЕСОР И НАШ НЕБРОЖЕЛАТЕЛ.
А ТАКИВА ДНЕС КОЛКОТО ЩЕШ...
ГИ ИМА В ИЗОБИЛИЕ!