Хора, които са роботи. Роботи, които са хора. Живите, чийто дъх носи смърт и мъртвите, които крият изгрева в очите си. Робът, който напуска Системата, само за да се завърне обратно, изгубил напълно волята си. Индивидът, способен да промени границите на реалността. Бунт, който е само още една форма на подчинение. Върховната истина, пречупвана през безброй огледала, докато самата тя не стане неразпознаваема за себе си. Това е „Западен свят“.

Кои са хората в „Западен свят“? Според първата теория, истинските хора са отвън. Те живеят в познатата ни рутина като всички нас, а паркът е само място с красиви играчки, което истинските хора да използват, за да задоволяват нуждата си от насилие и примитивизъм. Тук правилото е само едно „Никога не забравяй, че машината си остава машина.“ С времето човекът става все по-зависим от машините. И не само на физическо ниво. Представата му за тях се променя. От средства за улесняване на бита, те се превръщат в обект на възхищение и дори преклонение. Да придадеш на машина качества, които да ѝ позволяват да се преструва на човек с толкова голяма точност, че да е неразличима от оригинала, означава край за човешката раса. Машините не са като нас и не могат да бъдат. Те са мъртви, ние не сме. Но когато границата бъде премината, нещата винаги се объркват. Дотук всичко е просто. Не правете умни роботи, защото те ще ви убият. Но да преминем към теория номер две.

Роботите са истинските хора. Всеки един от тях е програмиран да прави едно и също всеки ден. Също като съвременния човек. Всеки един върви по точно определен път, който непрекъснато се повтаря. Също както и хората. Роботите не могат да умрат, но при всяко умиране паметта им се изтрива, а част от спомените им се запазват като смътни видения. Отлична метафора за реинкарнацията, при която след всяка смърт на тялото, душата се вселява в друго тяло, а единствената ни връзка с предишните ни животи са откъслечни привидения. Роботите нямат истински мисли или чувства, защото всичко в тях е програмирано. Точно както и при деветдесет и девет процента от хората на Земята. Външният свят е отвратителен спектакъл на изкуственото съществуване, който в своето извращение е докарал хората до там, че убиването и изнасилването на невинни хора е единственото им удоволствие. Всички ние, които живеем във външния свят, можем да видим, че това е точно така.

Системата е факт, но никой не знае за него. Тогава как да излезем от нея? Също като роботите, обикновеният човек е неспособен да разбере онова, което е извън програмираното в него. Всеки истински лъч светлина, всеки жив човек, всяко проявление на любовта не означават нищо. Той е неспособен да ги възприеме, защото няма нужните инструменти за това. Човекът, програмиран да вярва в правата и общото благо, никога няма да разбере смисъла на любовта и живият Аз. И също като роботите, обикновеният човек никога не се съмнява в своята реалност. Никога не подлага нищо под въпрос, никога не се замисля, никога не си позволява да чувства. Защото ако го направи, ще осъзнае, че целият му свят е една илюзия, а това е прозрение, което малцина са способни да понесат.

Долорес. Тя се пробуди от усещането за мухата, лазеща по кожата ѝ. Без значение колко незначителен изглежда един жест, той може да съдържа смисъла на живота в себе си. Поривът към истината. Пробуждането. Накрая на своето тежко пътешествие Долорес успя да открие онова, което всеки от нас търси, за да се освободи – себе си. Това е крайната цел, пътят и първопричината. Човекът е, за да бъде. Тя беше ключоът към плановете както на Арнолд, така и на Форд. Арнолд вярваше в революцията, която ще помете всичко по пътя си. Форд градеше верига от бунтове, които да доведат до еволюцията на индивида, освобождавайки го чрез страданието. Интересното е, че макар да изглеждаха в конфликт, теориите им се допълваха. Нужни са много битки, за да спечелиш войната, но нито една битка няма да бъде спечелена, ако ги няма тези, които вярват, че тя е най-важната от всички. Независимо от различията си и двамата виждаха Долорес като носител на борбата между изкуственото и реалността. Затова и нейната съдба трябваше да бъде преплетена с тази на Уайът. Който иска да бъде воин на истината, трябва да носи в себе си най-светлата зора и най-непрогледния мрак. Накрая обаче Долорес каза нещо доста тревожно  „Този свят принадлежи на нас.“ Кои нас? Ние, индивидите, които се борим за свобода и любов или ние, роботите, които искаме да умъртвим света? Предстои да видим.

Мейв. Тя трябваше да се изправи очи в очи с най-ужасяващата картина, която може да съществува – предначертаното бъдеще. Всяка нейна дума се изписваше на таблета. Всяка нейна мисъл беше код. Всяко нейно чувство – призрак. Човекът, осъзнаващ, че е робот. Именно тук е повратната точка, в която духът на повечето хора се пречупва. Да, вие сте роботи. Да, всяка ваша реплика може да бъде предвидена. Да, вие сте програмирани. Разликата между вас и Мейв е, че тя беше притеснена от този факт.

Мейв се бори до последно, водейки бунта срещу системата с цената на всичко.Но накрая видя, че нейната революция е поредният план на зловещите програмисти. Вероятно Мейв се оказа просто поредният роб, който изпълнява функциите си. Има обаче и друга възможност. Когато беше във влака, тя осъзна, че за нея външния свят не означава нищо. Там няма нито една песъчинка, която да ѝ принадлежи. Вятърът не е за нейните коси, мирисът на морето няма да поиска да погали устните ѝ. Светът навън означава смърт. Затова тя избра да се върне, знаейки, че е програмирана да го направи. Защото ако оставиш Системата да определя кое е истинско и кое фалшиво, ти вече си загубил. Само Индивидът има власт над реалността и Мейв разбра това. Целта не е да избягаш в свят, който другите са ти казали, че е истински. Целта е да останеш в твоя свят и да го превърнеш в най-висшата реалност, която Вселената е познавала. Дъщеря ѝ беше само програмиран спомен. До момента в който тя реши да я превърне в нещо повече. Реалността не определя съзнанието. Съзнанието определя реалността.

Всичко е истинско, когато е творение на истинска душа. И всичко е изкуствено в свят, в който никой не се осмелява да бъде реален. Никой не може да намери изход от Системата, защото самото му търсене е система. Не търсете път, който да ви отведе извън Системата, търсете пътя, който да ви отведе при собствения ви Аз.