Структурите, мимикриращи като местни общности и общества, са либерални и консервативни ислямистки, т.нар. гюленисти, събрани главно в две обширни мрежови структури – ислямисткото обществено движение „Хизмет /служба, служене на обществото-тур.-Е.-Б.Сл./”, членове, на което са многобройни служители от висшите етажи на администрацията и дори висши военни, и неговото религиозно допълнение, орденът на нурсистите „Нурджулар”, създаден от популярния от времето на Ататюрк и негов враг ислямски проповедник-кюрд Саид-и Нурси, на един клон, от който начело от 1970 г. е проповедникът Фетуллах Гюлен. Неговото ислямско братство се превръща във втората по мощност в страната общност след по-старата фундаменталистко-националистическата „Национален възглед-Милли Гьорюш”. Модерният турски проповедник и политически деец в сянка Фетхуллах Гюлен, приближен на турските ислямистки неоконсерватори и въведен и използван за първи път в политическите среди и процеси от бившия президент Тургут Йозал още в началото на 90-те години, е известен през 60-те години борец против комунизма в организираните антикомунистически структури, успешно синтезирал османизма, турския пантюркистки национализъм с ислямизма, един от главните основоположници на ислямския фундаментализъм в Турция и имащ в свое разпореждане капитал от 50 млрд. дол. документиран агент на ЦРУ, който установява връзки с всички почти глави на монотеистичните вероизповедания в света, е обвиняван като основен организатор на преврата от 15 юли 2016 г.

Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” удивително добре се съгласува и удобно допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия – с цел от страна на последната да изпълнява важна функция в осъществяване целите на последната в ислямския и останалия свят.

Активната „световна” роля на „модерния мек” ислям на най-новото поколение турска ислямистка олигархия, към което за десет години се присъединяват и всички по-големи олигархични кръгове от предишни периоди, се демонстрира много ясно и настойчиво във верижната „арабска пролет” в света от края на 2010 г. насам, в която му е отредена уникална роля. „Модерният мек” ислям на турската ислямистка ПСР е лансиран като алтернатива на авторитарните режими в северноафриканските и други арабски страни в Близкия изток, в които за изключително кратко време последователно се разразяват еднотипни бунтове и „революции”, призоваващи към демокрация. На вълната на тези обществени пертурбации популярността в посочените страни на председателя на партията и премиер на страната Р. Т. Ердоган като създател и носител на „ислямската демокрация” се увеличава неимоверно много. Междувременно косвената и пряка американска и на отделни страни от НАТО намеса там носи разруха, смърт и хаос – обществено състояние, много целесъобразно за установяване контрол върху процесите и ресурсите от страна на глобалните играчи и сили. Всичко това се вписва в контурите на проекта на американския финансов капитал за „Големия близък изток(ГБлИ)”, прокламираната цел, на който е бързо изграждане по правилата на неолиберализма на нововъзникващ пазар на територия с големи местни запаси и източници и евтина работна ръка, един от проектите на неолиберализма за излизане от глобалната криза, увеличаване печалбите и осигуряване динамика в ръста на брутния вътрешен продукт на САЩ, както и елиминиране пазара и значението на Европейския съюз. Чрез проекта ГБлИ Турция и турският „модерен” политически ислям активно се включват в осъществяване целите за печелившо преодоляване от страна на глобалния капитал на деструктивните за него последици в неолибералния глобален пазар, които са явен признак за хроничната криза на системата и демонстрация на неизбежния й завършек.

Неприкрито реваншисткият имперски и първоначално непоколебимо проамерикански глобалистки курс във външната политика на Турция е манифестиран открито и безапелационно през втория мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам. Неговата амбиция и цел са хегемонистичната и агресивна експанзия на турския капитал, подмяната на цивилизационно-културната същност и налагане в страните от прилежащите региони, най-вече на Балканите, на турско-ислямска цивилизация с оглед създаване на мюсюлмански анклави като начало, а впоследствие – пълна експанзия и окупиране. Този курс е формулиран почти веднага след назначаването през 2009 г. за външен министър на Ахмет Давутоглу. Той огласява имперската доктрина на „неоосманизма”, която „обосновава” възможностите и “правото” на Турция като „център на модернизирането, мощта и развитието” да „заличи новите конфликтни огнища на Балканите”, породени според доктрината от „геополитическия и геокултурен вакуум вследствие заличената от международноправна гледна точка Османска империя” и да постави под свой контрол населението и териториите на бившите османски владения, днес прилежащи на Турция суверенни държави на Балканите и в Близкия изток, намирали се повече или по-малко продължително време под османска власт. С постоянно нарастващи претенции за първостепенна регионална сила и все повече отправяща поглед към първите позиции на военно-икономическия глобализъм, в днешната епоха Турция увеличава всестранния агресивен натиск, все повече и повече чрез ислямисткия неоосманизъм за реставриране на Османската империя, а в перспектива – за изграждане на глобален турски халифат, поставен върху национал-ислямистки основи. Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” доста дълго време удобно се съгласува и допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия – с цел да изпълнява важна функция в осъществяване целите на последната в ислямския и останалия свят.

Неоосманизмът е вписана в глобализма ислямистка идеология, построена върху турския манталитет, начин на мислене и светоглед, която извежда легитимността за хиперактивните си експанзионистични действия от „присъщото на Турция османско наследство”, което тя била „призвана” културно и политически да обнови в съвременните условия, като действа с модерни политически, икономически, ако потрябва, с военни и всички други разполагаеми средства и се възползва от благоприятните условия, предоставяни ѝ от дадена регионална и по-широка международна конюнктура. Става дума за прагматичен съвременен проект, с органични идейни и емоционални корени в манталитетната почва на имперската османска носталгия, която у средния турчин е дълбоко изразена и силна. Следните думи на автора на „Стратегическата дълб/оч/ина” Давутоглу неоспоримо сочат какво е средоточието, на което като на фактор се осланят и крепят претенциите и целите на тази политика конкретно на Балканите и в България: „Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава, са фундаментът на политическото влияние на Турция на Балканите… На Балканите днес Турция разполага с големи възможности, обусловени от историческото наслояване в рамките на османското наследство… А турските и мюсюлманските малцинства в България, Гърция, Македония, Санджак, Косово и Румъния са важен елемент на балканската политика на Турция.

Двете първостепенни цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект са стабилизирането и укрепването на Босна и Албания и създаването на международноправни основания за разтваряне на чадър на сигурност над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва постоянно да следва целта за получаване гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. Респектиращ пример в съвременния период, Кипърската военна операция придоби легитимност в такава юридическа рамка.

Турция е в състояние да получи това право само и единствено, ако провежда активна балканска политика, съобразена с културните и историческите фактори…

За да избегне нова балканска катастрофа, подобна на тази в началото на века, и за да не се изправи сама пред нов Балкански съюз, Турция е принудена да се стреми към активна политика, обвързана със съдбата на останалите от Османската държава мюсюлмански общности, и ефективно да използва разпределението на силите в региона и факторите извън него…

Трябва да се положат усилия линията на сигурност, създадена в Източна Тракия по време на Студената война, да бъде изместена на запад чрез многостранни и двустранни споразумения на балканско равнище в областта на сигурността. В този смисъл в региона и извън него е неизбежно разтварянето защитни чадъри, които да неутрализират руския фактор, и най-вече да се изготви рамков план за гарантиране вътрешната стабилност и териториална цялост на Албания, Босна и Македония.”

В тези външнополитически постановки, получили гласност и обнародвани едновременно с основаването още на ПСР през 2001 г., напълно ясно са обявени всички открити балкански реваншистки претенции на ислямистките управляващи кръгове. Претенции, в които заедно с останалото са заложени и част от мотивите, произвеждащи автономните от хегемона САЩ стратегически намерения и стремежи, проявявани и налични частично и „неочаквано” при специални случаи, особено от 70-те години насам. В България плът и кръв те получават от началото на 90-те години с поднесена от местната компрадорска колониална власт картбланш за безпрепятствено настаняване на користните турски политически и икономически интереси в българското общество, не без съдействието и на Турция целенасочено обезкървявано разорявано и лишавано от жизнени сили. Тези претенции са нееднократно изразени от турския президент Ердоган, който в не едно свое изказване през последните години огласява небивало нарастващи и дръзки домогвания и искания за „братство” между балканските мюсюлмани под турското знаме и за обединение под същото това знаме на знакови балкански земи и населени места на автохтонните народи с останало в наследство от Османската империя потурчено и/или ислямизирано население, върху което турската политика с все сили и възможности се стреми да формулира юридическо малцинство, удобно за експлоатиране в постигането на нейните гореописани цели чрез международното право. Почти васалното и национално безотговорно поведение на българската държава през всичките години след кардиналната промяна през 1989 г. крайно агресивните цели на ислямисткия неоосманизъм у нас се реализират безпрепятствено. Турските план-прогами за ескалиращо обсебване на българската национална държава и на българската нация се осъществяват най-демонстративно с постоянна безцеремонна намеса в развитието на европейска България, член на ЕС. България е използвана и като трамплин за посегателство към Централна и Западна Европа. Мюсюлманите и тюркоезичните хора в България стават обект на нечуван натиск от страна на тази чужда държава за политическото им самоопределение. Върху тях се действа с всички възможни средства – религиозни, икономически, културни, етнически и се обсебват техните семейни, роднински и лични връзки, както и се поставят в зависимо стопанско положение от тази чужда държава. А България се оказва неспособна да отстоява националния си суверенитет и националната си цялостност.

В преследване близкоизточните си неоосманистки стремежи и за постигане по-далечната цел – подготвяне терена за лелеяния турски халифат и изграждане образа на световна суперсила – турската ислямистка олигархия и нейният елит връхлитат в сирийската авантюра като подизпълнител все пак на глобалния хегемон САЩ. Автономните външнополитически стремежи и цели на ислямистката турска олигархична върхушка, проявили се за първи път още при американското нахлуване в Ирак в 2001 г., когато след съгласие за присъединяване към американската агресия правителството на ПСР се отмята в името на държавния интерес, ярко се проявяват в трагично приключилото през 2011 г. в Сирийската агресия активно мероприятие „арабска пролет”, през която в уникалната роля на подизпълнител на САЩ в Близкия изток, неоосманистка Турция е лансирана като алтернатива на авторитарните режими в региона. А преследва всъщност преди всичко целта максимално да разшири и разпростре популярността и влиянието на своя, „турският модерен мек ислям”. Израз и един от първите ярки демонстрации и признак на автономистката функция на неоосманисткия ислямизъм е агресивното обвинение на претендиращия, че закриля „своите братя мюсюлмани” в Газа Ердоган, отправено в Давос в 2009 г. към израелския президент Шимон Перес за убийството на палестински деца. Месеци по-късно последва авантюрата с „Мави Мармара”, когато отношенията се обтягат до край и дори смелото извинение на премиера Бенямин Нетаняху три години след това не успява нищо да промени. „Терористичната държава Израел надмина Хитлер във варварството чрез своите атаки по Газа”, заявява Ердоган по време на поредната война в ивицата през лятото на 2014 г.

Турция извършва много усилени подривни действия, съдейства и с всички финансови и материални сили сътрудничи с, дори финансира, диверсионните терористични антисирийски армии и групировки и на т.нар. Ислямска държава и следва крайно опасна и авантюристична външнополитическа линия на поведение. Р. Т. Ердоган обявява за „враг” президента на Сирия Асад, а само година преди това го нарича „брат”, летува заедно със семейството му и организира заедно с него „съвместни министерски съвети”, каквито прочее организира и с българския министър-председател Борисов през 2012 г. Заедно с Катар, Саудитска Арабия, САЩ и Франция управляващата турска върхушка с всички налични средства съдейства за разгрома на Сирия и представлява основния център, въоръжаващ антисирийските терористични сили на най-крайните организации на политическия ислям начело с Ал Кайда и Ал Нусра. Крайно опасната й авантюристична външнополитическа линия е с тенденция да пренебрегва и дори да отрича международното право – президентът Ердоган през 2016 г. на два пъти оспорва границите на страната, очертани с основополагащия за Турската република Лозански договор 1923 г., определен от него като „текст, който не е свещен”, и се противопоставя на установената след ВСвВ система на международните отношения. Опитва се да се позовава на „историческата несправедливост”, в резултат на която „Турция не е успяла да защити историческите си граници”. В по-ранно изказване на същата тема той сочи, че някои историци включвали в тях Кипър, Алепо, Мосул, Ербил, Киркук, Батуми, Солун, Кърджали, Варна и егейските острови, които днес са части от суверенни съседни държави.

Обусловеното от сложен и вътрешно противоречив комплекс глобалистки интереси на Новия световен ред /НСР/ и автономистки неоосманистки интереси поведение на турския премиер и впоследствие президент и на управляващата ПСР във външнополитически план е ескалиращо противоречиво, трудно предсказуемо, крайно предизвикателно и едновременно с това лавиращо, служещо си с ловко извъртане и „многовариантност”. Правителството инструментализира т.нар. бежански проблем, осигурява лагери за милиони мними, сред които повечето терористи от ИДИЛ, и действителни бежанци, чрез активни логистични действия обезпечава американските подразделения на НАТО с бази, основната, от които голямата военновъздушна „Инджирлик”, и възможности за обучаване терористичните сили, навлизащи през турско-сирийската граница по създаден от турските власти коридор, многократно по протежението на границата възникват опасни военни инциденти и кризи по повод свалени самолети на ТВС, със стрелба по мирното население и с голям кървав самоубийствен атентат с три коли-бомби през пролетта на 2013 г. в гр. Рейханлъ, Хатай, близо до сирийската граница, в който загиват над 50 души, а ранените, сред които и получили много тежки рани, са повече от 100 души, правителството на ПСР се въвлича изключително активно във войната против Сирия, а гражданското напрежение нараства неимоверно много. А израелският министър на войната Моше Ялон официално обвинява през 2016 г. Турция в нелегална търговия с петрол с ИДИЛ – след среща с гръцкия си колега Панос Каменос той казва „Както знаете, ДАЕШ се радва на турски пари от петрол от много, много дълъг период.” А още през декември 2015 г. Русия официално обвинява турския президент Реджеп Тайип Ердоган и членове на неговото семейство в пряко замесване в нелегални доставки на петрол от петролните кладенци в Сирия, контролирани от ИДИЛ. От руското военно министерство заявяват, че Турция е основният потребител на петрола на ДАЕШ. Иран също обявява, че притежава снимкови и видео доказателства, които показват, че ДАЕШ продава контрабанден петрол в Турция.

През м.юни 2013 г. в проведен с президента Обама телефонен разговор Ердоган внезапно заявява, че закрива коридора за снабдяване на „въстаниците” от Свободната сирийска армия (ССА) с оръжие от САЩ и НАТО и за прехвърляне на терористите през турско-сирийската граница, с което нанася удар по решението на САЩ да модернизират въоръжението на бандитските групи в Сирия. Решението си Ердоган оправдава със „страх от възмездие от страна на Русия”. Първата сериозна проява обаче на противоречивото и „многовариантно” манкиращо поведение на Ердоган, следствие и от неспособност за измъкване от задънената улица на автономните турски цели, е по-ранна. Това е подходът в Иракската война 2001 г, когато в съответствие с натиска от страна на Джордж Буш-младши и държавното ръководство на САЩ, той в разстояние на четири месеца коренно променя отношението си към въпроса за турско военно навлизане и с всички сили се мъчи да убеди своята партия, че страната има полза от участие в агресията. След като дълго време уверява американските съюзници, че Турция ще вземе участие с армията си във военното „установяване на демокрация” в Ирак, неспособен да надмогне хазартния подход във външната политика, Ердоган в последния момент внезапно се отмята и отказва самостоятелно турско иницииране агресията против съседната страна.

След като президентът Обама престава да залага на провалилата се опозиция и на ССА, а въоръженото нападение в Сирия и глобалният конфликт са предотвратени чрез умелата и ловка политика на Русия, през м. август 2013 г. Ердоган, тогава премиер, и турското ръководство изпадат в почти пълна външнополитическа изолация. Тя се усилва и вследствие категоричната и безрезервна подкрепа, която турският режим оказва на свалените от власт в Египет „Мюсюлмански братя” и на правителството на Морси, и вследствие твърдата враждебност спрямо силовото египетско правителство на военните. Такава една позиция сближава все повече турската ПСР със Саудитския двор и сочи за все по-голямо идеологическо и политическо сближаване на турския сунитски и сунитско-салафитския ислямизъм на саудитите, отношенията на САЩ, с които стават доста хладни, едва ли не враждебни, след военния преврат в Египет. В Близкия изток се очертава обща политическа позиция в сунитската политика на Турция и Саудитска Арабия с позицията на Израел. Въпреки известно напрежение и пертурбации в отношенията с важни политически фигури в ЕС, след като канцлерът на Германия и други европейски политици обявяват прекратяване преговорния процес с Турция заради кървавите действия на правителството срещу протестиращите за Парка „Гези” в страната, по-късно ЕК препоръчва преговорният процес да бъде продължен. Но агресията в Сирия се разраства и ескалира с голяма сила през септември 2013 г., насочена главно против значителна част от сирийските кюрди по продължение на границата с Турция. Активното турско участие в нея е на страната на Ал-Нусра. Наелектризира, възпалява и се активизира неразривно свързаният и с войната в Сирия и изключително сложно структуриран кюрдски национален процес и въпрос, и в самата Турция.

Частта от външнополитическата дейност, изключително важна за реализиране регистрираните и предначертани в капиталния труд на Ахмет Давутоглу „Стратегическата дъл/боч/ина” неоосманистки имперски цели, е непреодолимо и последователно амбициозното домогване до „своя” пай в глобалистката агресия срещу Сирия чрез създаване на турска „буферна зона” в кюрдските райони в Северна Сирия по протежение на турската граница или съвместни такива с други играчи в сирийския конфликт. Основното съображение за активната турска намеса и домогването до формиране на такива „буферни зони” е недопускане обединение на различните формирования на сирийските кюрдски въоръжени сили с тези на ПКК и особено съвместното им действие на турска, а също и на сирийска територия.

Недопускане създаването на независимо/автономно кюрдско държавно образование или участие на сирийските кюрди във федерализирана Сирия е червената линия на турската стратегия по кюрдския въпрос. Турското държавно ръководство разработва тази стратегия с цел основно да изолира „своите” кюрди от общокюрдския освободителен процес, да намали въздействието на факторите, целящи дестабилизирането, а и вероятно териториалното орязване на държавата. Турската държава е принудена да отстъпи от тази червена линия с утвърждаването на Регионалната кюрдска администрация в Северен Ирак и особено след голямото поражение, което турската армия понася през 2008 г. от добре обучените вече от страна на САЩ партизански въоръжени сили на ПКК в Оперцията „Гюнеш”/Операцията при Зап, негласно подкрепяни от иракската кюрдска квази-държава. Сега, през 2017 г., турската държава има една стратегическа цел и тя е – да не допусне кюрдите да участват и заемат своето място в новоструктурирания Близък изток.

В стремежа чрез лавиране да се придвижи към непреодолимо лелеяното въжделение за регионална, а и глобална турска империя-халифат, управляващият екип на Ердоган през 2014-2015 г. отново активизира близките партньорски и съюзнически действия със САЩ и тяхната коалиция в Сирия и срещу Ислямска държава, без да престава и за момент отблизо да сътрудничи и подпомага антисирийските терористични сили и самата Ислямска държава, с която поддържа усилени отношения, които се старае да държи забулени в мъгла. Ердоган установява тесни връзки с джихадистките организации, като предава на “Ал Кайда” и ИДИЛ оръжието, доставено му от Саудитска Арабия, Катар и НАТО. Той използва войната в Сирия за лично обогатяване – първоначално демонтира и пренесе в Турция оборудването на заводите в Алепо, а после се включи в търговията с нефт и антики, заграбени от джихадистите. С времето целият клан се обвърза с джихадистите. Например мафиотът премиер Бинали Йълдъръм организира на териториите под контрола на ИДИЛ цех за производство на контрабандни стоки. След намесата през 2012 г. на „Хизбула” и, особено през октомври 2015 г. на Русия, в сирийския конфликт съотношението на силите там коренно се променя и хиляди джихадисти дезертират и се укриват в Турция. Техният разнороден взривоопасен състав и разрушителна уахабитска идеология представлява потенциална заплаха, както за турската държавна територия, поради стремежа им към „свой” Халифат, така и за пантюркисткия елемент в идеологията и политиката на ПСР и Ердоган.

Респектирани от присъствието и действията на Русия като съюзник на Сирийското държавно ръководство и Асад, САЩ на Обама, нямат смелостта да подкрепят турските амбиции за създаване на „буферни зони” в Сирия. Подходът на новата американска администрация от 2017 г. на Тръмп първоначално очертава линия на съгласуване действията си с Русия за даване предимство и възможност на кюрдските сирийски демократични сили за отблъскване на ИДИЛ и пресичане амбициите на Турция да се настани като окупатор на сирийска територия. Тази линия на руско-американско съгласуване през 2017 г. бележи категоричен резултат в блокирането и неутрализирането на турските военни части в Северна Сирия и придвижва Русия към заветния Средиземноморски коридор. Мълниеносната ловка и ефективна намеса на руските Военно-космически сили през октомври 2015 г. в страната постави Турция в безизходица, като й отреди маргинална роля и алтернативата да се люшка и балансира между интересите и действията на двете глобални сили – Русия и САЩ. Предизвиканият от агресивния ракетен удар от 7 април 2017 г. на президента Тръмп драматичен обрат в Сирийската война ислямистката турска върхушка приветства като добре дошла – защото значително я улеснява в следването на нейните користни цели в Сирия и в лавирането между двете глобални сили, САЩ и Русия, в заложник на противоборството, между които тя доброволно се превърна от две години насам.  Съобщението на Руското външно министерство от 7 април за временно прекъсване споразумението със САЩ за предотвратяване на сблъсъци и осигуряване безопасност на полетите във въздушното пространство на Сирия постави обаче Турция в безизходно положение и блокира напълно възможностите й за военновъздушни действия в небето над Сирия. Това, заедно с преградения й път към Ракка от американски специални сили я лишава от нейна заветна цел – единствената възможност да попречи на обединението на прокюрдските сирийски демократични сили в коридора по протежение на сирийско-турската граница. А тази цел е изключително важен елемент от нейната червена линия по отношение на кюрдите в Близкия изток – недопускането им до участие като субект в трансформационните процеси в Сирия и в региона. Съобщението на руската страна след приключване разговорите с американския държавен секретар Тилерсън в Москва, че отново може да се включи в споразумението за предотвратяване инциденти в сирийското въздушно пространство, отново поставя Турция в положение на страна, зависима от волята на външен глобален фактор.

Турското външно министерство веднага направи изявление, в което поддържа американските въздушни удари по базата Шайрат, и обещава и в бъдеще ударите да бъдат поддържани.  „Ние оценяваме много положително операцията /на САЩ-Е.С./. Турция напълно ще поддържа стъпките, които са насочени към това, подобни престъпления да не се повторят никога повече”,  заявява турското външнополитическо ведомство по повод авиоудара на сирийската армия, нанесен в провинция Идлиб на 4 април. Министърът на външните работи Мевлют Чавушоглу призова за незабавното отстраняване от власт на президента на Сирия Башар Асад. „Ако той не иска да си ходи, ако няма преходно правителство, и ако той продължава да извършва хуманитарни престъпления, е нужно да се предприемат необходимите за изгонването му стъпки”, казва той, цитиран от Ройтерс. По-рано турският президент Реджеп Таийп Ердоган поздрави Доналд Тръмп за изказванията му за потенциална интервенция в Сирия и даде ясно да се разбере, че страната му е готова да участва в нея. „Благодаря на Тръмп, но това не трябва да остане неизпълнено. Ако наистина се предприемат действия, ние сме готови да свършим своето“, коментира Ердоган ден преди ударите.

Така, след  конюнктурното сближаване с Русия от края на 2016 г. насам, сега Турция, в унисон с подхода на президента Тръмп, рязко  променя първоначалната си позиция по въпроса за сирийската власт и за легитимността на президента Асад, по отношение  на премахването, на когото  беше крайна и непреклонна, беше проявила сговорчивост и беше отстъпила по въпроса за оставането на Асад на власт, поради невъзможност да наложи пред Москва исканията си. Но направи впечатление нейното отсъствие от последното заседание по сирийското урегулиране в Астана, Казахстан /в което е страна заедно с Русия и Иран/, в самия край на март, което говори за въздържане и отдръпване от дипломатическия път и от масата за преговори по решаването на въпроса. Точно тогава, дни след официалния край на операцията на турската армия в Северна Сирия „Ефратски щит“, президентът Ердоган заяви, че турската агресия в Близкия изток продължава и ще последват и други задгранични интервенции, една от целите, на които ще бъде и задушаването на кюрдската борба за независимост в лицето на сирийските Народни отряди за защита – кюрдските милиции в Сирия – и на ПКК (Работническата партия на Кюрдистан), поставени от турската държава на обща обвинителна скамейка заедно с Ислямска държава, например.  „Завършихме първия етап на операция „Ефратски щит“ с прочистването на Ал Баб от терористи. Сега това приключи и ще има други операции. Подготвяме се за нови, за да прегазим терористичните групировки в други региони. Ще дадем нови имена на новите операции. Имаме добри изненади за всички терористични групировки, включително  ПКК, Народните отряди за защита, ДАЕШ и ФЕТО, които ще дойдат през пролетта“, заяви Ердоган, цитиран от „Хюриет“. С това той обяви продължаване окупаторската роля на турската армия на сирийска земя. И оправдава някои предвиждания на кюрдско-турски анализатори, че „трябва да искаме след референдума турците да нападнат едновременно Африн, Манбидж и Кобане. /Изчакване в смисъл полагане усилия за въздържане/. Предполагам, че САЩ няма да предотвратят турското нападение /във всеки случай след нападението няма да останат безучастни, но е ясно каква ще е реакцията им/. Според мен това ще бъде най-голямото безумие, което турците ще извършат в историята си, защото поражението им ще е отвъд всяко въображение. А основното крушение на турския дух ще дойде след това събитие.” /http://rojevakurdistan.org/m-husedin/24524-surece-dair-notlar/

Страната не пренебрегва основните си задължения като член на НАТО, но и постоянно предявява условия и претенции към съюзника САЩ. Несигурното и небезусловно турско членство разхлабва още повече и без друго разстроените бойни структури на НАТО, засилва нуждата от преформулиране на военната организация и като следствие дава възможност за по-голямо заздравяване позициите на Русия в Сирийския конфликт и в Близкия изток. Турските военни са разочаровани от глобалните международни структури на сигурността още от 90-те години. Те търсят нови технологии, които биха могли да гарантират за Анкара ядрено оръжие, нови технологии, които да гарантират на Анкара ракетно и ядрено оръжие. В турската армия почти до последните години продължават да са живи идеите за национална империя, която може да се базира само на пантюркистката система великодържавни възгледи. Ердоган, обаче, подлага на удар олигархичните финансово-промишлени и банкови структури на военните. Управляваното от висши офицери т.нар. “Дружество за взаимопомощ на армията-ОЯК” контролира дълги години много големи и важни сектори в икономиката. Ердоган заставя това дружество за първи път от 30 години да публикува своя отчетност. С това той дава знак на висшата военна олигархия, че може да бъде „поставена на място”. Тези действия са в пълен унисон с политическия разгром над прокемалистките генералитет и висши военни след 2011 г., обвинени в заговор против властта на ПСР и осъдени на различен срок затвор заедно с изтъкнати интелектуалци. Впоследствие много от тях са помилвани и освободени.

Следствие от турската безпомощност за провеждане самостоятелен външнополитически курс върху принципите на международното право е люшкането между глобалните играчи и допускане изключително опасните авантюри – свалянето с ракета въздух-въздух от турски изтребител Ф-16 близо до сирийско-турската граница на 24 ноември 2015 г. на участващия във военната намеса на Русия в Сирия руски бомбардировач Су-24 и публичният разстрел на руския посланик в Анкара Андрей Карлов на 19 декември 2016 г., Макар официално извършителите и на двете крайно опасни авантюри да не са оповестени, повече от ясно е, че те не са реализирани по турски замисъл и инициатива, а са провокирани и наложени отвън, не без турско участие, от съвместни американо-турски и задкулисни групировки на натовските специални сили и на т.нар. държава в сянка в страните от НАТО, а също и не без участието на Израел. Първият инцидент причинява крайно изостряне на турско-руските взаимоотношения, окачествен от президента Путин като „удар с нож в гърба от съучастници на терористите (от „Ислямска държава”)“. НАТO се опитва да уталожи ситуацията, но не предприема абсолютно никакви действия в защита на турския си съюзник. Като реакция на турския акт Русия прави демонстрация на военна сила и разполага ракетния крайцер „Москва“, въоръжен с ракети С-300 с далечен обсег на действие при сирийския бряг на Латакия и мобилна ракетна система С-400 в авиобаза Хмеймим, чрез което категорично и окончателно настанява военното си присъствие в Сирия и Близкия изток. От края на 1915 г., след този изключително сериозен инцидент, се очертава нов етап във външнополитическото поведение на Турция, който още по-категорично и ясно демонстрира лавирането на държавното ръководство между съюзническата обвързаност със САЩ и НАТО, от една страна, и другия глобален силов полюс – Русия, от друга, целенасочено с цел извличане единствено тясна турска изгода. Отношенията с нея се възобновяват и развиват постъпателно, но условно възходящо, в икономическата и дори във военната сфера, доколкото това е във връзка с войната в Сирия, с унищожаването на Ислямска държава и с кюрдския въпрос в Близкия изток. Ескалиращото лавиране като външнополитически поведенчески подход и авантюризмът като основа на действие, са израз на турския стремеж да се демонстрира отдръпване от пълната едностранна зависимост от САЩ и домогване до по-автономна линия на поведение в атлантическата общност. Но то заедно с външнополитическия рекет, шантаж и изнудване спрямо България и други съседни страни на Балканите, както и спрямо страни-членки на ЕС като Австрия, Германия, Холандия, е и израз на безпомощността и неспособността на управляващите кръгове и държавната машина да действат на равнището на поставените в стратегическа перспектива цели и идеалистични планове на международната арена в актуалното сърце на света – Близкият изток – а и в отношенията с ЕС, САЩ , Русия и дори Израел в линията на международното право и добросъседството. Тези стремежи в последвалите две години са белязани от крушение и всъщност са доказателство за неспособността, а оттам и нежеланието, на управляващите кръгове да скъсат с едностранното си атлантическо обвързване. Конкретно тяхно проявление е и жаждата на президента Ердоган за извоюване образ на нов султан на неоосманистката ислямистка империя. Този етап във външнополитическото поведение е израз и на търсене пътища към неудържимо лелеяното от турския управляващ елит реализиране на нова империя, т.нар. „Нова Турция”, иначе казано, съвременния турски халифат. В предвиждания иреален идеал за съвременния турски халифат на име „Нова Турция” може да се съзре и съучастие в реализиране намерението и стремежа на външни глобалистки сили за пълно геостратегическо и геоикономическо преструктуриране на Близкоизточния регион, което, от друга страна, може да има фатални последствия за Турция.

Лавирането се закрепва и става възходяща и вече постоянна характеристика при внезапното, не и неочаквано, рязко подобряване на отношенията и наново конюнктурно сближаване с Русия от пролетта и лятото на 2016 г., станало поти едновременно с възстановяване високото равнище на отношения с Израел, обвинен като кървав убиец на деца на „братята-мюсюмани”. Рязкото подобряване на отношенията с Русия е предприето след също толкова рязкото им крайно влошаване при инцидента, последвани от нееднократни зигзаги и вълнообразни спадове, нормализиране и извисявания, които имат политически, а и категорично пагубни икономически последици, особено за средните слоеве и средната класа в Турция, поради налаганите и впоследствие не изцяло отменяни драконовски икономически санкции от страна на Русия. Договорени са и големи двустранни енергийни проекти и оръжейни сделки с несигурно бъдеще.

Подходите във външнополитическите действия от 2016 г. са обусловени на първо място от необходимостта за блокиране дейността на сирийските кюрди в отхвърляне агресията срещу сирийската държава и безапелационните им успехи в разбиването в коалиция със САЩ на ИДИЛ на сирийска кюрдска земя, което започна при Кобане, продължи с Менбидж, блокирането на турските сили в действията им за Ракка, също и с отхвърлянето на турския „Ефратски щит”, приключването, на който е обявен от турското правителство в самия край на март 20167 г. и за успех, на който е обявено напускането от страна на ИДИЛ и турската окупация на гр. Ел Баб.

От пролетта и лятото на 2016 г. насам Русия окончателно маргинализира Турция в сирийския конфликт, а Турция се впуска да компенсира тази несполука и отстъпление от позициите чрез ново сближаване със САЩ. Съветникът на президента на Турция Илнур Чевик заявява, че сътрудничеството на Анкара с Москва не е алтернатива на взаимодействието със западните партньори, в това число и с НАТО. „Сътрудничеството ни с Русия не е алтернатива на обединяването ни със западните ни партньори, с НАТО, но в дадения момент се движим не към ред, а към безпорядък и тук взаимодействието с Русия, взаимодействието на Турция и Израел са ключови за бъдещето на Близкия Изток“, заявява съветникът пред RT. В началото на 2017 г. обаче автономните цели на Турция в Сирия, а и въобще в Близкия изток, са напълно блокирани от Русия, с подкрепата и чрез съгласуваните действия с американските сили за борба с ИДИЛ през 2017 г. при новия президент Тръмп.

В края на март 2017 г. Русия постига споразумение със сирийските кюрдски Сили за народна защита /YPG/ и открива база в Африн, Северозападна Сирия, която е под техен контрол, а това съвсем я приближава към целта да си гарантира необходимия средиземноморски коридор. Кюрдските милиции – Силите за народна защита /YPG/ – предвиждат да увеличат числеността си с две трети – на близо 100 хил. бойци, което ги превръща от милиция в „по-организирани“ сили, подобни на армия.

Появата на руски военен пункт в Северозападна Сирия съвсем не влиза в плановете на Анкара, което предизвиква незабавната й гневна реакция – вицепремиерът Нуман Куртулмуш заявява, че страната му не приема създаването на „район на терора“ в Северна Сирия и настоява да се съхрани етническата структура от преди войната, т.е. там да се завърнат туркмените, турската пета колона на сирийска земя. Милициите на YPG са  подкрепяни от САЩ  за борба с „Ислямска държава“, но Турция ги третира като част от забранената като терористична в САЩ, ЕС и Турция Кюрдска работническа партия (ПКК).

Офанзивата, която страната започва в Северна Сирия през 2016 г. година, цели да попречи на кюрдите да разширят териториалните си претенции там. Анкара обвинява Вашингтон, че въоръжава YPG и така подкрепял терористи. Турските власти безуспешно се противопоставят и на кюрдския авторитет чрез участие в битката за Ракка – сирийската „столица“ на ИДИЛ.

Последната среща на Ердоган с Путин в Москва протича и завършва не особено ентусиазирано и без хвалебствени пресконференции.

Шокиращият факт, че руските специални служби имат голяма роля в предотвратяване опита за преврат и за спасяването дори живота на турския лидер през лятото на 2016 г. изисква допълнителен акцент. Задължителната оценка на руската намеса в динамиката и справянето с противодържавния пуч, който на първо място има за цел „справяне” с Ердоган и неговото обкръжение, съдържа ясно разчитане на тези действия като стремеж за отскубване от американската прегръдка, а и за разчистване на чисто двустранни руско-турски сметки. По време на първата чеченска война Р. Т. Ердоган стои начело на мащабната организация на турските фундаменталисти и „Милли Гьорюш-Национален възглед”, имаща много непосредствено отношение към ислямизма в Чечня. През декември 2016 в натовски бункер в Източен Алепо от сирийската армия са пленени заедно с останалите натовски и турски офицери. Владимир Путин с ловки и умели действия успява да превърне Ердоган от враг в „приятел” и не му позволи да разрушава Русия. Последват го президентът Башар ал-Асад, Сайед Хасан Насрала и аятолах Али Хаменей, с надеждата да се окажат на печелившата страна в Сирия. „Изводите са, че в надеждата си да завоюва Сирия, президентът Ердоган трябваше да воюва на три фронта като резултат от собствената си политика – САЩ и движението ФЕТО на Фетхуллах Гюлен, Работническата партия на кюрдите, устремила се към създаване на независим Кюрдистан, и ИДИЛ”, казва големият независим френски изследовател, анализатор на Близкия изток и активист Тиери Мейсан, основател на Rйseau Voltaire / Неочакваният турски обрат, Нова зора, 2017 бр. 5/. Не можем да не се съгласим и със заключението на Мейсан, че „към тези трима врагове може да добавим и Русия, която разполага с много данни за личните дела на турския президент. Затова сигурно Ердоган реши да се приближи плътно до Москва, обаче сложното си остава – как ще излезе от НАТО.” Режисирано истеричното поведение на Ердоган и на турския политически елит и отговорът им на претенциите на ЕС към агресивната пропаганда в европейските страни на турския референдум за промяна формата на държавното управление и на тоталните наказателни „мерки за сигурност” и за разчистване на политически сметки след опита за преврат през юли 2016 г. е блокиране работата по повечето от партньорските програми на НАТО, според „Ди Велт”. Анкара е в конфликт с редица европейски държави, които не позволиха на турски министри да присъстват на мероприятия с избиратели в рамките на кампанията преди референдума. Турция затруднява военното сътрудничество между 28-те страни-членки и партньорите им в Европа, Азия и бившите съветски републики, като Грузия или Украйна. Заедно с това нарастващото напрежение дава основание германският министър на отбраната Урсула фон дер Лайен да предупреди, че Анкара трябва да остане в Алианса, независимо от конфликтите с редица европейски държави, възникнали покрай турската кампания за предстоящия референдум за президентска република. Министърът предупреждава, че разкъсването на връзките между Турция и НАТО ще насади в демократичната турска опозиция усещането, че Западът я изоставя. „ Но никой не трябва да смята, че Турция извън НАТО ще се вслушва повече в думите ни“, казва Урсула фон дер Лайен, която категорично отхвърля и идеята за изтегляне на германските войски от турската база „Инджирлик“.

Подобно развитие е коренно противоположно и на интересите на Тел Авив. „Ню Йорк Таймс”, четвъртата по значение медия в САЩ, изразяваща интересите на ционисткото лоби, отразява с одобрение убийството на руския посланик А. Карлов, което не е изключено да е било поръчано от израелско-американските ционистки кръгове. Първоначално убийството на посланик Андрей Карлов бе сметнато от страна на Москва за двойна игра на Ердоган, понеже убиецът бе телохранителят на дипломата, после обаче се стигна до извода, че Ердоган няма никакво отношение към този акт. В крайна сметка Владимир Путин засилва мерките за сигурност по отношение на руските граждани и представителите на държавата в чужбина. Така този изключително шокиращ инцидент свидетелства, че въпреки високия си пост, Ердоган не е стопанин в собствената си страна. Тиери Мейсан изказва основано на наблюдения мнение, потвърдено и от наличието на натовски бункер в Източен Алепо, че ръководството на джихадистите е дело на командването на НАТО, дислоцирано във военната база в Измир. Но висшият орган на Алианса – Атлантическият съвет – не е издавал разрешение за подобна операция. С други думи, САЩ използват силите на НАТО без съгласието на страните-участнички, както и в не един друг случай, например, атаката на Триполи, Либия, през август 2011 г. Но това още веднъж доказва, че Ердоган не е собственик в собствената си страна. САЩ и разпадаща се Турция, както и разпадаща се Турция и НАТО все още са взаимозависими и обвързани и взаимната им обвързаност може да бъде прекратена само след като причините за съществуването на блока НАТО напълно се изчерпят. Още повече, от НАТО никой съюзник до сега не е успял да се измъкне. Провокациите и крайно грубите квалификации, с които режимът на Ердоган засипва близки съюзници от НАТО, са причина Генералният секретар на Алианса Столтенберг да препоръча на всички в организацията да се съсредоточат върху „онова, което ни свързва”. Но след американския удар по военновъздушната база Шейрат, до крайност изострил глобалното международно напрежение, Германия незабавно прекрати участието на свои самолети за операции в Сирия.

От друга страна, каквото и конюнктурно сближаване и временно съюзяване да се очертава между Русия и Турция, на първо място винаги ще стои дълготрайното съперничество помежду им в геополитическо отношение в тюркоезичния, в арабския и мюсюлмаския свят – освен в Сирия техните непреодолими противоречия са и в Кавказ, Средна Азия, Сибир, Балканите, както и във връзка с руските и други мюсюрмаи сунити, в това число в Крим, Новорусия и Молдова – Гагаузката република.

Турция има голям съперник в лицето на възходящата сила Иран, има търкания и с новия глобален играч и съюзник на Русия Китай, особено поради турските претенции за пантюркистко водачество сред уйгурите в Уйгурския автономен район Сян цзин.

Непреодоляната чрез силовите и насилствени методи на действие в близо столетната република демографска, културно-цивилизационна аморфност, слаба национална консолидираност и социална нееднородност на обществената система са предпоставка и способстват деструктивните и дестабилизиращи обществени и държавни процеси, предизвикани от вътрешни и стимулирани от външни фактори. От особена важност за възприемане насилствените политически методи и за колонизаторската роля на политическата класа, която не произлиза от единна етнична общност и не успява да изгради единна народност и нация, е нейният неавтохтонен, неместен, а, така да се каже, дошлячески, външен произход.

Определената обществена аморфност, обусловена, освен от демографската и национална нееднородност, още и от социално-икономическата база на обществото, характеризираща се, благодарение своеобразното историческо развитие, с особена нестройност и дълготрайна социално-икономическа многосекторност, засилва и, може да се каже, е в основата на цялостната обществена аморфност. Върху проевропейското модернизиране се монтира неолибералистко-ислямисткият модел на икономика, станал основа за мощния ислямистки неоосманистки елит и възходящата ислямистка консервативна средна класа. Като цяло обществото е поляризирано, и икономечски, и политически.

Външната среда и глобалните външни фактори и, от друга страна, съглашателството и зависимостта от съответния глобален хегемон продължават и днес да са първенстващи фактори в развитието на „турската еднонационална република”, което я поставя в зависимост от промяната в идеологията на глобалния хегемон, от промяната на неговите принципи и „ценности”, както и от неговите планове и проекти за страната и регионите, към които принадлежи. Това е и основната причина за слаба перспективност на еманципиращите автономистки амбиции на Турция по отношение мястото и ролята й в системата на международните отношения.

На днешния етап от развитието на глобалната система на международните отношения – външният и определящ фактор за бъдещето на олигархична ислямистка Турция – държавата не успява да реализира стремежа за издигане ролята си на по-високо равнище – от регионална суперсила придобиване характеристиките и превръщане в глобален играч. Неоосманистките стратегия и цели претърпяват крушение в Сирия и Близкия изток. Нейното място и роля в международните отношения, въпреки автономистките й цели като регионален с амбиция на глобален силов център, са в зависимост – остават подчинени и се определят от интересите, значението и мощта, преди всичко военна, и силовото съотношение на основните два глобални играча – САЩ и Русия. И голямото значение, което те придават на тази страна, се изразява в линията им тя да бъде държана под гъвкав контрол и в подчинение, а ако това налагат интересите им, и да претърпи геополитическо преобразуване. Турското държавно-обществено равнище не е в състояние по естествен път да приобщи толкова сложно и в много отношения по-високо структурираните общества специално в балканските страни. Активизирането и осъществяването на нейните регионални международни потенции в Балканския регион също е функция преди всичко от руско-американското глобално и регионално силово съотношение.

Ескалираща агресия и агресивност в действията в Сирия и преди всичко във фразеологията на президента Ердоган спрямо съседните страни на Балканите, както и спрямо централно- и западноевропейските страни в ЕС са следствие от недостатъчната енергия, потенциал и реализаторски възможности за претворяването на практика на поставените в доктрината за стратегическата дълбина неоосманистки цели.

Крехката, дори „пирова”, победа на съдбоносния за бъдещето на Турция референдум за промяна на конституцията в посока открита диктатура и голямото разделение и поляризиране в обществото по линията светски кемализъм-неоосманистки ислямизъм сочи слабостта на режима и огромните проблеми и изпитания, пред които е изправена властта на Ердоган. Поради липса на механизъм за задържане държавната цялост, може да се прогнозира неуправляем държавен срив. Предстои да станем свидетели на засилващо се противопоставяне между кемалистко-секуларистката и ислямистко-консервативната части на обществото, което е в интерес на кюрдската съпротива и борба за независимост. Може да се очакват и много негативни стопански последици и икономическа криза. Всичко това едва ли обещава за Турция мирно бъдеще.

КРАЙ

Автор:  Емилия Славкова,
София, 17 април, 2017 г.
The Bulgarian Times

Вижте още от тюрколога Емилия Славкова:

• Израел и САЩ дестабилизират Турция

• Варна е лична амбиция на Ердоган

• ЦРУ клати властта на Ердоган чрез Гюлен – той действа и у нас

• ВИДЕО коментар-анализ за случващото се в Турция  (нещо, което няма да чуете в “свободните“ и “независими“медии“)

• Турция се управлява от ционисти, след Давутоглу диктатурата става тежка

• ВИДЕО: Ще успее ли турция да излъже ЕС