от Костас Вергуполос в Геополитика, Селекция · 14/04/2016 · 12:08

 http://www.zahariada.com/

Икономическият експерт Костас Вергопулос отчита, че през 2016 година, осем години след „голямата рецесия“ от 2008 година, резултатите на глобализацията изобщо не са убедителни. Костас Вергуполос е почетен професор по икономика в Университета на Париж-VIII и бивш експерт в ООН и Европейския съюз. Гръцкият експерт е преподавал и в няколко университета в Северна и Южна Америка.

През последните трийсет години призракът на глобализацията преследва умовете на политиците и икономистите. При това става дума не за неизбежността й, а по-скоро за фрустрация, че все още е толкова далечна. Както и да е, възторжените държавни лидери и обществеността направиха всичко, за да я претворят в живота. А именно: силна валута и стабилност на курса й за свободно придвижване на международните капитали, небивала либерализация на стокообмена със санкции за нарушителите, безпрецедентна синхронизация на световните финансови пазари с цел осигуряване на единство на международните финанси, макар и с цената на раздробяване на реалната икономика. И преди всичко се отмениха предишните изисквания за пълна заетост, което свежда стойността на труда до положение на променлива величина за всяка икономика. Някои предричаха формиране на единно глобално правителство или най-малко на система за световно управление. Държавите се отказаха от традиционните лостове в областта на суверенитета, на валутната и бюджетната политика, дори когато те са необходими за стабилизация на икономиката и борба срещу безработицата. С две думи, откакто през 80-те години се появи този термин, глобализацията винаги са я представяли като нещо съкрушително, като нова тенденция на ХХІ век, на която всички държави са принудени колкото може по-бързо да се подчинят, определяйки всяка жертва на народите като „оправдана“, „неизбежна“ и „спасителна“.

През 2016 година, след като изминаха осем години от „голямата рецесия“ на 2008 година, резултатите все още изглеждат доста неубедителни. В името на глобализацията се дават не малко жертви, обаче плодовете са оскъдни, както за държавите и световните икономически региони, така и за самия процес на глобализацията. Необузданата либерализация премина в истинска финансова разюзданост, която на свой ред стана причина за краха през 2008 година. Освен това, оттогава упоритото провеждане на тази политика само усилва световния хаос.

Днес всички показатели на икономиката говорят по-скоро не за напредване на глобализацията, а за нейното отстъпление по всички фронтове. Засега тя все още не се вижда, въпреки всичките реализирани от нейно име програми за строги икономии. Тъкмо обратното – тя, по всяка вероятност, става все по-далечна, рискувайки да разочарова своите привърженици, а някога отслабените заради нея национални управленски, валутни и бюджетни лостове си възвръщат предишната актуалност. Тази година световната икономика отново се оказа на ръба на още по-дълбока пропаст, което може да постави под съмнение цялата провеждана досега политика.

Щабквартирата на Световната банка във Вашингтон

Последните отчети на Банката за международни разплащания и наСветовната банка, както и статистиката на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и МВФ свидетелстват за „изключителна нервност“ на пазарите във връзка с „признаци на отдавна назряваща буря, която предвещава нова разрушителна криза на петте континента“. В началото на годината американският носител на Нобеловата награда за икономика Джоузеф Стиглиц отбеляза, че световната икономика страда от „много силно неразположение“, което само се усилва.  Дори известната със своите мрачни (и не особено точни) прогнози Кармен Райнхарт, която някога определи „праг на търпимост“ на дълга в размер на 90% от брутния вътрешен продукт (БВП), този път едва ли ще сгреши, предсказвайки за тази година цяла „поредица от дефолти по държавните дългове“, първо в развиващите се страни, а после и в целия свят. Думите „турбулентност“, „волатилност“ и „нестабилност“ днес се появяват във всички официални доклади за състоянието на световната икономика в началото на 2016 година.

Основополагащи движещи сили на глобализацията – а) преките чуждестранни инвестиции, б) международната търговия, в) стабилността на международните финанси – по всяка вероятност от 2010 година не са в състояние да осигурят необходимата стабилност и единство на международната икономическа система. Преките чуждестранни инвестиции, основната опора на глобализацията, неизменно се свиват, падайки под 2% от БВП на основните страни-инвеститори през 2015 година. И в името на тези жалки 2% от БВП, безработицата на около 12% от икономически активното население в Европа продължава да се представя като нещо „неизбежно“ и „оправдано“, нещо което е необходимо за запазването на конкурентостта на континента в рамките на глобализираната световна икономика. Освен това, както се вижда от статистиката на ООН, за първи път от 2008 година изнасянето на чуждестранния капитал от развиващи се страни превиши нивата на постъпленията му със 100 милиарда долара годишно.Ако днес първи жертви на глобализацията стават онези, които, както е известно, извличаха най-голяма изгода, как да не се съмняваш в промените, които още вчера изглеждаха „необратими“?

Във всеки случай, финансовите задължения, както държавни, така и частни, продължават бързо да се натрупват и да се увеличават много по-бързо от БВП на страните-кредитополучатели. За последните осем години световната емисия на дълговите облигации постоянно е нараствала с 8% на година, при което ръстът на световния БВП се е равнявал средно само на 4% годишно и дори на 3% през последните две години. По данни на McKinsay Global Institute съотношението на общия световен дълг към световния БВП става все по-голямо: от 246% през 2000 година до 269% през 2007 година и 286% през 2014 година.

Но дали този излишък на дълга не се обяснява със „слепота“ или „щедрост“ на финансовите институции? Или пък с резкия спад на растежа на световната икономика заради плахостта на същите тези институции, които установиха навсякъде „златни правила“, тоест изискване за строги икономии и нулев дефицит? Ако финансистите и банкерите от целия свят в правото си да се притесняват относно способността на страните-длъжници да погасяват своите дългове по надлежен начин, то те би трябвало да обърнат повече внимание на причините за все по-големия спад на платежоспособността на клиентите си. Дълговете ги създава не ръстът на икономиката, а по-скоро забавянето на този ръст. Каквото и да говорим, ако дълговете се увеличават по-бързо от БВП, отношенията между кредитора и кредитополучателя явно водят ситуацията в безизходно положение, при това както за първия, така и за втория. И ако тези отношения касаят не отделно взета държава, а цялата световна икономика, то тази икономика със „златните правила“ за кредиторите и кредитополучателите е обречена на провал.

За всичко е виновно не „натрупването на дългове“, както твърдят кредиторите, а „недостатъчният ръст“, който е налице заради приоритетното реализиране на мерки на строгата икономика и на „реформи“ с рецесивни последици, които само допълнително затрудняват обслужването на задлъжнялостта. 

И ако в такива условия някои държави все пак успяха до постигнат равновесие и стабилност, това е станало единствено на значително по-ниските нива на дейност, което само способства за предсказуемото и неизбежно понижаване на нивото на функционирането на световната икономика, в това число и в страните-кредитори. Във всеки случай, на фона на забавянето на растежа на световната икономика, рискът от непогасяването на дълговете нараства в пъти, особено докато „кредиторът на последната надежда“ в лицето на МВФ,  Федералната резервна система (ФРС), Европейската централна банка или новата Азиатска банка за инфраструктурни инвестициине предприеме всички стабилизационни функции, поемайки „неефективните дългове“. 

От друга страна, двигателят на международната търговия (още един стълб на глобализацията) също сериозно намалява оборотите, при това дори по-бързо от световния БВП. През периода 2000-2008 г. световната търговия нарастваше с 2-4 пъти по-бързо от БВП. През 2010 година ставаше дума за 14% спрямо 4%. Същата година латиноамериканският износ нарасна с 18%, а азиатският – с 14%. Само че през 2014 година ръстът на световната търговия спадна под показателите на БВП: 2% спрямо 3%. Дори в Китай, най-голямата страна-износителка, прирастът на износа започна да пада за първи път от 1970 година, а общият китайски дълг за последните осем години се увеличи четирикратно до 28 трилиона долара, което е по-високо дори от показателите на САЩ и ЕС.

Хонгконг

В условията на такъв спад на международната търговия сривът на цените на суровините (не само на петрола) става особено значителен. Тези цени падат първи и повличат след себе си всички останали.Според Даниел Грос от Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел, засега показателите на ръста на икономиките заобикалят международния пазар на суровини, което говори за поява на нова заместваща суровина от местен произход, неучастваща в международната търговия. Най-малкото това означава, че ориентираните към износ икономически модели все повече губят рентабилност, и че вътрешните пазари постепенно заменят свиващото се външно търсене. Разбира се, ако това действително е така, то става дума за необходимо преориентиране от външен към вътрешен пазар, което задължително следва при отслабването на връзките на глобализацията в полза на ориентиращи се към себе си и по-малко зависими от външни условия национални и регионални образувания. Освен това, ако преориентирането на икономиките в посока на вътрешното пространство се потвърди, това ще позволи по-лесно да се обясни паралелният ръст на дълговете, тъй като това би съответствало на увеличаване на дефицитите и държавните разходи за стабилизация през кризисния период, въпреки консервативните директиви на глобализацията. Ако всичките кризи в историята неизменно са довеждали до усилване на ролята на държавата, защо сега трябва да бъде иначе? В назряващата световна криза е трудно да не се забележи смяната на икономическия модел. В частност това засяга разпространения днес постулат за ползата от международната ориентация.

А какво става с „валутните войни“, за които вече толкова се изприказва? В последния доклад на ООН за 2016 година се посочва, че е налице усилване на „разнородни и нестабилни“ курсове във валутната политика вместо придържане към установените в тази сфера „правила“. Преди всичко тези разминавания водят до нарастваща волатилност на паритета на валутите и до инверсия на световните потоци на капитал, които вместо да финансират развиващи се държави, се връщат в развитите страни. Трудностите на ориентираните „навън“ икономики на свой ред оказват натиск върху валутните курсове заради девалвацията, нещо което се наблюдава в момента в Бразилия и Русия.

Същото се отнася и до политиката на количествено облекчаване, която бе започната от Централните банки на САЩ и Япония и днес се прилага също така от Банката на Англия и ЕЦБ в Европа, от Китай и много други държави. Тази политика предизвиква рязка критика не само заради принципа на своята работа (дават се пари само на тези, които и без това ги имат), но и поради слаби резултати. В подобни условия „прекаленото“ валутно предлагане способства не за развитие на реалната икономика, а за инвестиции в недвижимо имущество от страна на банкери и финансисти, които всъщност и извличат от всичко най-голямата изгода. Както и да се погледне, всичко това неизбежно води до увеличаване на паричната маса, която тегли надолу валутния курс в международен план. Колкото по-далеч се предвижват страните по този път, толкова по-силно е объркването в световната валутна система, която настъпи след съществуващата до 2008 година показна стабилност.

Ако се вярва на класическата история на Чарлз Киндълбъргър за кризата през 1929-1939 г., световната търговия тогава се е сринала под въздействие на „голямата депресия“ преди всичко заради последователната девалвация на валутите във връзка с отказа на Англия от златния стандарт през септември 1931 година. Впоследствие всички държави се впуснаха в състезание по девалвация. С помощта на девалвациите всяка от страните се е стремяла да отстои своите работни места, изтласквайки безработицата към партньорите по търговски обмен. Кръгът се е затворил, когато накрая всички държави се оказват лице в лице с безпрецедентна безработица. Днес, независимо от това, че подобна открита надпревара на девалвации не се наблюдава, увеличаването на държавните разходи и на валутната маса след рухването на международната среда води до сходни валутни разриви. И днес всички държави се стремят да изтласкат безработицата при своите партньори. Дори Китай, държава с бюджетен излишък, която би трябвало да повишава стойността на юана, постъпва точно обратно, което само още повече затруднява съвместното управление на световната икономика. Макар днес скритата валутна война да не е сред очевидните за всички перспективи, това не я прави по-малко реална, което отразява пукнатините и непоследователността на съвременната световна система.

В епохата на студената война и биполярния свят, световната система все пак оставаше единна от гледна точка на това, че държавите от съветския блок се придържаха към правилата на МВФ, осигуряващи системно единство. А днес много често държавите предпочитат индивидуални решения, които са в разрез с директивите на МВФ, защото не желаят да изпълняват нарежданията му в сферата на дефицита и строгата икономика, което преобръща наопаки целия свят. Да, твърдението, че парите не са същината на икономиката, а  нейния локомотив, все още е вярно. И все пак, ако този локомотив се лута във всички посоки, това е белег за по-сериозна криза в дълбините на икономиката. Докато глобализацията се намира в ръцете на международни финансисти, нейните последици за реалната икономика ще са катастрофални за всички, в това число и за нейните привърженици. Финансистите не трябва да управляват икономиката, а да я съпровождат и да й предлагат своите услуги. Днес обаче наблюдаваме точно обратното. Контролираната от финансистите глобализация не създава обещания световен ред, а само води до по-дълбок световен хаос, който напомня за най-тъмните страници от нашата история.

 Превод: Memoria de futuro

Източник: Le Figaro