Русо и всички “марксизиращи” интелектуалци, хвърлили своята сянка върху  последните стотина години, са обърнали всичко наопаки. Не неприязънта към различието изисква историческо обяснение – тази неприязън е характерна за човека. По-скоро частичната, но изумителна способност на либералното общество да преодолява племенното начало и изключването е онова, което трябва да бъде пояснявано, особено в неговото изключително американско постижение. Тиранията и злоупотребата с власт са също така характерна за човека. Обратно, ограничаването на властта и признаването на правата на личността изискват историческо обяснение. Не робството озадачава, тъй като робството е една от най-универсалните човешки институции. По-скоро разбирането за личната автономност (self-ownership), за свободата и доброволния труд изисква историческо обяснение, както и ценностите и агентите, посредством които Западът разпознава робството като зло и – нещо, което би трябвало да ни учудва – го отхвърля. Западните интелектуалци пишат с драматизъм, сякаш относителните анклави на бедност на Запад трябва да ни изумяват, докато всъщност до съвсем скоро названието за безкрайно по-лоши абсолютни нива на бедност беше просто “живот”. Онова, което нашите светски интелектуалци по принцип забравят да изследват, е какви ценности, институции, знания, поведения, рискове и свободи позволяват на Запада да създаде такова благоденствие, че ние изобщо забелязваме тази относителна бедност, да не говорим, че вярваме в нейната изкоренимост. Трагично е, че самото усилие да се съборят развилите се системи и ценности на Запада води до най-крайните исторически примери тъкмо за злина, безредие, насилие, принуда, неравенство пред закона, нетърпимост и жестокост...

Тази част прочетете ТУК