Глобализацията като социална психопатия

Глобализационните процеси са факт на нашето съвремие, който има своите многообразни аспекти и последствия (положителни и отрицателни, както всички неща на този Божи свят) в различните области на човешката практика: икономически, политически, правни, социални, хуманитарни и др.

Глобализацията е съпроводена понякога изненадващо и съвсем нежелано и от изменения и деформации в обществената психика, представляващи de facto социални психопатии.

Обикновено този проблем необосновано се игнорира.

Ще се опитам да представя неговите основни ракурси.

І. Среща в Манхатън.

Злокобният Единайсети септември на 2001-та година от Рождество Христово е всъщност денят на символичната среща на основните социопсихични тенденции при глобализацията, навлизащи дълбоко в тъмнината на патологията.

Този ден експонира и демонстрира конфликта, а в същото време и взаимозависимостта между интегриращата хомогенизация (в името на доброто) и отстояването на другостта чрез неприемането на глобализационния модел (също в името на доброто и справедливостта).

Известно е, че във всички социални процеси впоследствие и поради може би хомеостатични причини съществува особена кумулативна тенденция към нарастващо и усилващо се самоутвърждаване, стигаща до непоносими барокови стойности, които стават начало на собствено обречено самоотричане.

Тази тенденция, в качеството си на фактическа деформация, самата тя ражда отклонения (патология) в различни сфери, включително и в обществената психика.

Обикновено тези обществени психопатии се самоактивират и възпроизвеждат като такива, докато по някакъв начин не бъдат овладени и/или ликвидирани от самото общество, от случайност или от Божията промисъл.

Преди години в София великолепният Жан Дерида в своята лекция за глобализацията изтъкна съществуването на библейски “аврамичен” монотеизъм както в самата глобализация, така и в най-акутните (до истеричен ислямо-палестински тип тероризъм) антиглобализационни реакции на “Ал Кайда”.

Глобализационните и антиглобализационните процеси и танденции прикриват и оправдават най-различни по своя характер и по своята сила интереси, намерения и стратегии, маскирани като прослава или обругаване (демонизация).

Дерида предпочита (и препоръчва) пред концепта на английското globalisation и на немското Globalisierung друг термин – мондиализация (от le Monde, свят) не поради известната на всички френска хипертрофирана патриотичност, заслужаваща според мен възхищение и подражание, а защото “концептът за свят препраща към някаква история”, съдържаща човешка памет (по-друга от паметта на глобуса), чувство за отминалото Някога, генеалогични корени.

Концептът за глобализация не включва всичко това; той е по-скоро панорамно-механичен (отвън) и икономико-политически (отвътре).

При него насочеността е само към бъдещето и към самите екстраполации, видени единствено през призмата на въпросните чудовищно увеличени интереси и коварни стратегии, дълбоко лишени от същинска човечност и християнска доброта.

Това няма как да не предизвика у хората (народите) на определи места по света обществени чувства на откъсване от народностните, етническите и конфесионалните им корени. Няма как да не породи усещане за социална безтегловност и за неистинска (подменена) общностна самоличност и идентификация. Няма как да не доведе със себе си подозрение, потиснатост, тревожност, страх.

Освен това няма как тези фактори от своя страна, подкрепени от бедност, религиозни обсесии и религиозна неистовост, от простовато патриотарство и национализъм, от социална омраза, гняв и др., да не предизвикат психогенни реакции най-вече под формата на обществени истерии.

На другия полюс индуцираните обществени чувства за уникалност, избраност и величие (в клетвата за вярност, която сама по себе си е екстрапсихичен акт, произнасяща се задължително преди учебните занятия в американските училища, има фраза “Единна нация, закриляна от Бога”), убедеността в месианство и демиургичност (която е съчетана с постоянно чувство за омраза и за преследване), вярата в собствената особеност и извисена отделеност от останалите народи, надменното отношение към незначимите “други”, общественото настроение на приповдигнатост и екзалтация и др. няма как да не породят втория основен симптомокомплекс – обществената параноя. Параноята се усилва и от реалните обстоятелства на богатство, охолство, разкош и блясък, стигащи до гротескност на фона на влудяващата мизерия, бедствия и глад при “другите”.

Та тъкмо тези рожби на глобализацията – параноята (на САЩ, на бившия СССР, на имперска Германия, на едновремешния Албион и др.) и истериите на унижените и оскърбените “други” (Афганистан, Палестина, Югославия, Чечня, Ирак и др.) се срещнаха през един слънчев септемврийски ден в Търговския център на брега на Худзоновия залив, в Манхатън, Ню Йорк Сити.

И оттогава започна ново (и обратно) летоброене за цивилизацията с очакване на Апокалипсиса.

ІІ. Изкушенията на надчовешкото.

Още Данте Алигиери съвсем в зората на модерния и глобализиращ се свят пише в своя “Рай” за надчовешкото (trasumanar), а както се знае, по-късно Гьоте, Шопенхауер, Ницше развиват идеята.

Глобализмът (като идея) и глобализирането (като практика), движещи се по тази магистрала, в психологически аспект са просто търсене на друга плоскост за развитието на човека и човечеството.

Сякаш човечеството захвърля окъсели демодирани парцаливи дрехи и започва да си търси нови; стреми се към нови същности, даже към нов морал (на свръхчовека, на модерността).

Много погледи се обръщат с очакване и надежда към масонството. Макар че то е с няколкохилядолетна история, неговата същност като идеология и практика е в променянето и усъвършенстването на човека и човечеството, в търсенето на нови извисени стойности на човешкия дух.

Тъкмо затова масонските принципи са в основата на много държавни конституции, включително и на Търновската конституция в България. Тъкмо затова масонството помага на прогресивните национални движения за освобождение и развитие (“робът – за свобода, свободният – за съвършенство”), включително и в България

Основните процеси, които глобализацията фактически ражда, подкрепя и адмирира, са шест.

1. Създаване на въображаеми общности.

Самият израз е на Б. Андерсон и се използва за представяне на феномена на активното внушаване у много широки социални маси на специфична представа за обединеност на социуми.

Изключителна роля за въображаемите общности играят както наднационалните институции: ООН, Европейският съюз, НАТО и др., така и идеологическите и религиозните парадигми (католицизъм, комунизъм, ислям и др.)

Хората престават да са само членове на реални човешки обединения; те се чувстват или искат да се чувстват като части от виртуални и имагинерни общности (например: европейци, натовци, демократи, християни, комунисти и др.). С това на мига или постепенно те губят поне няколко свои идентичности: социална, етническа, стратификационна, религиозна и др.

Тези загуби, разбира се, не са без последствия в общественото съзнание и в общественото подсъзнание.

Обикновено в дълбините на личностната и на обществената психика те формират подсъзнателна енергия (на изтласканото, на емоциите и потиснатите чувства и т.н.) и в края на краищата по известния фройдистки механизъм, пряко детерминират или спомагат за появата на обществени психопатии.

2. Конфликт на идентичности

Преди окончателното си изчезване гореспоменатите загубвани заради виртуалната общност идентичности се противопоставят помежду си една на друга.

Този много важен процес на конфликт на идентичности води със себе си параноичност и истеричност като немаловажни характеристки на глобализацията в социалнопсихопатологичен план.

На практика става въпрос за реални процеси, водещи до деетнизация (със загуба на майчин език, загуба на род и родина, загуба на религиозна вяра, на традиционна ценностна система, на национална гордост, на морал и т.н.).

Обикновено глобализационните процеси търсят и инспирират по един перфиден начин не откровената деетнизация, а по-скоро замяната на етничността с гражданска идентичност, близка до “лоялното поданство” от западните идеали на Алексис Токвил.

Прокламира се, че уж етническата идентичност е необходимо богатство за всички (“На Европа й трябва българското” - лъжат в Европейския съюз), а в действителност целта е променяне (надмогване) на националната самоличност чрез общ език (английския), обща (чужда) вяра, общи (чужди) ценности, сходно обществено поведение и т.н.

Това всъщност са сложни и крупни психични сътресения, както за отделния човек с неговия личностен Космос, така и за цели народи с тяхното изграждано с векове самосъзнание и дух (например: македонци, албанци, турци, араби и др.)

От тези сътресения при конфликта на идентичностите следва появата на масови реактивни психози (депресии, фрустрации, обсесии и др.) и масови психопатии (масова параноя, например) със съответните екстремни форми на социално поведение (девиации, агресия, тероризъм, война и др.)

3. Национализмът като омраза на съседите

Глобализацията предизвиква като ответна масова реакция раждането и развитието на националистически идеи, включително и фашизъм в най-рафинираните му разновидности.

От социалнопсихологическа гледна точка национализмът е съчетание на две неща: обич към Отечеството плюс омраза и претенции към други етноси или народи (обикновено съседни).

Основна идея на национализма е превъзходството на една общност над друга, която се съчетава с обществения егоизъм. Всичко това поражда негативни представи, нагласи и стереотипи спрямо другите, придружени със съответстващото най-малкото пренебрежително или неприязнено отношение и поведение на отхвърляне и вражда.

Много често национализмът се маскира с патриотизъм, самопожертвователност, религиозни чувства и високи идеи.

В социалнопсихопатологичен ракурс национализмът се вижда като съчетание на параноидни и истероидни симптоми в обществената психика на една нация, чиито корени са нейното подсъзнание.

4.Ксенофобия

Очевидна е корелацията между развитието на глобализационните процеси и нарастването и усилването на ксенофобичните настроения в редица страни на съвременния свят.

В общественото съзнание например на редица западноевропейски народи (французи, германци, австрийци и др.) отрицателната настройка и негативните чувства спрямо имигрантите заемат твърде важни и определящи социалнопсихичния статус на нацията позиции.

Погледната психологически, ксенофобията в същността си е обсесия, чиято основа е в сферата на предразсъдъците.

Те й дават част от когнитивното оправдание. Това обикновено става чрез психичните защитни механизми интелектуализация, репресия, рационализация и др.

Другата част на когнитивното оправдание на ксенофобията произхожда от сферата на образованието, възпитанието и културата, включително изкуствата и масмедиите.

А енергетичният заряд на ксенофобията, осигуряващ мотивите за характерната настойчивост (агресивност) на ксенофобското поведение, се осигурява чрез деформации на характера, чрез влияние върху системата личностни и обществени ценности, чрез въздействие върху чувствата.

Тук също важна роля играят фройдистките психични защити заместване, компенсация, проекция, сублимация и др.

В крайна сметка реалните ксенофобични състояния и постъпки на значителна част от съвременните национални общности всъщност са преддверие към по-ярки и по-силни социални психопатии.

1. Дискриминация

По дефиниция дискриминацията е сбор от различни форми на политическо насилие срещу отдели социуми.

Сега обикновено тя е свързана с позицията и участието на тези социуми в глобализационните процеси.

И отделният човек в неговото лично битие, и социалната общност, подложени на дискриминиране, изпитват силни (понякога непоносими) отрицателни емоции и чувства в техните стенични и астенични форми.

В резултат на това много лесно могат да се деформират в по-малка или по-голяма степен отделни части на обществената психика, особено в сферата на преживявания.

Възможна е и цялостна деформация на общественото съзнание и националния характер с последващите я печални резултати.

Например, изумителната покорност на българите е следствие на петвековния турски гнет.

По подобен начин стоят нещата и при такива яростни войнстващи народи като баски, чеченци и др. Причината за тяхната агресивност пак е преживяна многолетна дискриминация и национално подтискане, но формата на деформиране на националния характер вследствие на това е коренно различна: не е покорност, а истерична ярост.

6. Етнокрация

Особен продукт на глобализацията, който заради очевидната си морална несъстоятелност и опасност най-трудно се признава от глобалистите, е етнокрацията.

Тя представлява налагане на волята на един етнос, властването му над други етноси. Този етнос ръководи и управлява обикновено всички сфери на социалния живот на други социални общности и групи.

Самият процес на етнокрация, какъвто и да е той в съдържателно отношение, силно засяга деликатни струни в човешката душевност (лична и обществена). Натоварва и обременява съзнанието на отделния човек и на групата с неприятни и неприемливи чувства на подчиненост, зависимост, робуване, униженост и др.

В реалната действителност етнокрацията е свързана с ред други обществени процеси: етнорадикализъм, етносепаратизъм, етноцентризъм, езикова асимилация, преконфесиониране, разрушаване на културни традиции и др.

Тези процеси, както и самата етнокрация стават причина за пораждане на социалнопсихични деформации и психопатии.

Горепосочените шест основни процеса, включени в глобализацията или нейни спътници, на практика издърпват обществото (по-точно обществената психика) от обичайните традиционни чисто човешки параметри и характеристики. Карат го да постъпва по неодобрявани от досегашния морал начини, които освен всичко друго според мен са и твърде несвойствени за самата човешка природа. Например, това е така при ксенофобската омраза, при нарушаващата принципа на справедливост етнокрация и др.

Стремейки се към проекциите на бъдещето, глобализацията сякаш иска и си търси други хора. Те непременно трябва да са по-различни от сегашните наши съвременници. Те трябва да са с нови, не традиционни качества. Да са надчовеци.

Но, както казва Данте, това желано “надчовешко” бленуваният trasumanar може да се осъществи единствено и само с милостта на Бог, който е Велик Архитект на абсолютно всичко във Вселената.

Или с други думи казано, доста е трудно за обикновените смъртни от която и да е част на света ни.

ІІІ. От трема до апокалипсис

Известно е отдавна, че култури и субкултури, когато са насилени да се променят, реагират на самия натиск по истероиден начин. Възможно е в някои случаи реакциите да бъдат параноидни и параноялни.

В социалнопсихологически план всяка наложена от някого среща на обществото с нови, непознати, неочаквани и нежелани неща създава твърде добри условия за така наречената налудна преработка и респективно – за поява на социални психопатии.

Несигурността и недоверчивостта, както и изолацията (социална, езикова, битийна, културна и др.) в условията на глобализиране с придружаващите или следващите го шест основни социлнопсихични процеса, които вече разгледахме, предизвикват параноидно развитие.

Чувството за страх, рискованост и тревога от реална или мнима заплаха сега е изключително разпространен феномен на много места по света. Допълнително той се стимулира от сполетелите в последно време човечеството природни бедствия: цунами, наводнения и др.

Налице са общества, чиято основна грижа всъщност е оцеляването им: африкански народи, албанци, Косово, Израел, религиозни ислямски общности в Близкия Изток и др.

В последно време пандемията от тревожност заради Единайсети септември и заради Нюорлеанската трагедия ни кара да включим в този списък, колкото и парадоксално да изглежда, и САЩ.

В тези общества в една или друга форма е налице обществена параноя.

От друга гледна точка, известната социална потребност от поддръжка и симпатии, осигуряващи необходимия душевен комфорт, компенсаторно и хиперкомпенсаторно се преобразява в непоколебима горда независимост на всяка цена (даже ако се плаща с повсеместен глад или с липса на антиботици) и мания за величие.

В тези случаи отричането, противопоставянето и унищожаването на “другите” се използва за избягване от болезнената непоносима реалност. Както е в Афганистан, някои райони на Пакистан, бедните африкански народи, държави на ортодоксалния ислям и др.

Там възмущение и обществен гняв се проецират върху външни обекти. Случаят с българските медици в Либия е ярък пример за това.

Съответната общност (народ, етнос, конфесионална група и др.) се фиксира върху себе си с особен обществен нарцисизъм при загуба на истински представи за действителността. Обикновено за това се търсят външни поводи. В България подобни неща се случиха преди години заради футболните успехи на националния ни тим в Америка, а сега – заради световните ни шампионски титли по шахмат.

Налице са и други психоаналитични феномени.

Все пак по-интересно е за нас да видим, че механизмът на действие на обществената параноя преминава през две различни форми на социална депривация: депрементална и аспирационна.

При депременталната социалните очаквания (експектации) се съхраняват, но достижимите ценностни позиции се отдалечават, намаляват и губят.

При аспирационната форма на обществена параноя е налице непомерно нарастване на очакванията при едни и същи запазени възможности.

Депривациите и при двата случая предизвикват социална фрустрация, която заедно с действието на други фактори и механизми създава обществената параноя.

Социалните истерии, които могат да бъдат видени и като контрапункт на обществената параноя вследствие и по повод на глобализацията, в действителност представляват ненормални реакции спрямо наложените промени в действителността и спрямо разгледаните вече шест основни съпътстващи ги социалнопсихични процеса, видени през призмата на собствените обществени интереси, собствената морална система, собствената религиозност, собствените представи за света и битието.

Социалните истерии зависят пряко и от конкретните силни и дълготрайни неблагоприятни жизнени обстоятелства, включително бедствия и катаклизми, и от стандарта на живот на съответния социум (етнос, народ, социален слой, религиозна група и др.)

Когато социалнопсихичното напрежение надхвърли определена критична стойност, се реагира посредством патологични форми на обществено поведение: терор, самоубийства, война, масови ексцесии (при антиглобалистите и при футболните фенове, например), мародерство, агресии и др.

При тези реакции можем да говорим и за сумрачност на общественото съзнание, а в някои случаи и за компулсивност на постъпките (например, у нас постоянното твърдоглаво гласуване за дадена политическа сила, независимо от пораженията, нанасяни от нея на обществото и на общественото развитие).

Обществената параноя и обществените истерии, както вече беше подчертано, са взаимосвързани, взаимно се обуславят и сякаш се изискват една друга.

Но освен това и алгоритъмът (хрониката) на тяхното собствено раждане и развитие е сходен. Той включва следните стадии:

1. Трема (отделяне). При този първи стадий отпадането при глобализацията на установения познат обичаен ред води до негативни преживявания, друго по-лошо настроение, социална отчужденост, дереализация, страхове.

2. Апофения (поява). При тази фаза в общественото съзнание вече има нови образи и представи за глобализиращия се свят и съответната му действителност. Тези образи са деформирани от страховете и дереализацията. Налице са неадекватни деформирани тълкувания на новите реалности.

3. Конвертиране (обръщане). При тази фаза се стига до обръщане (метаморфоза) на обществения разум и обществените чувства в единия случай по посока на социалната параноя, а в другия – по посока на социалните истерии. Осъществяват се съответните действия и поведение.

4. Изолиране. Това е възможен стадий; не винаги е налице в хрониката. При него се наблюдава затваряне и капсуловане на параноидната или истероидната социална общност в самата себе си. Тя се усамотява и отграничава от всички, възприемайки се като самодостатъчна (Северна Корея, донякъде Куба на Кастро и др.)

5. Апокалипсис. Това е другият възможен изход при развитието на социалната параноя и на социалните истерии. Това е и последната фаза на разпадане и окончателен разрив с действителността (излизане от реалността). Фактически предпоставя морално и физическо погиване на социума.

Очевидно е, че глобализацията има много страни, много проблеми и много трудности от най-различен характер, включително и от социалнопсихопатологичен.

В нея, защо да крием, има и много неизвестности и много рискове за цялото общество.

Проблемите на глобализацията, каквито и да са те, не бива да се игнорират, а трябва задълбочено, компетентно и безпристрастно да се изследват, обсъждат, контролират и управляват по възможно най-добрия и ефективен начин.

И това трябва да става с усилията на цялото глобализиращо се общество.
Автор: проф. Петър Иванов
(2007г)

 

Безспорно. Съществуват много фактори, които ще я наложат тая глобализация. Донякъде е необходима, за да се избегнат комфронтациите между отделни държави, етноси или цивилизационни /религиозни/ противоречия. Все пак едно наднационално правителство би било по-ефективно при решаването на глобални проблеми, /ако разполага с необходимите пълномощия, разбира се/. В сферата на екологията, някои планетарни проекти, проблема с пренаселеността, проблема с тероризма и пр. В същото време би снело напрежението в отделни региони, тъй като тези, които сега се чувстват пренебрегнати или потиснати /чеченци, кюрди, баски и др. ще станат част от цялото и ще придобият самочувствие. Но, съвсем понятно, тази промяна би трябвало да си извърши много бавно /от самосебе си; то и сега се извършва/, а не с някакво разпореждане или закон. Това би дало отрицателен ефект.