Блогът на zahariada :: История на българите - от акад. К. Иречек

Да описваме как живеели славяните в първобитната си родина, преди да се преселят на запад и юг, не е наша задача : достатъчно е да посочим богатата литература, която съществува по тоя въпрос. [2] За племената, които се заселили през VI и VII в. на Балканския полуостров, ние имаме едновременни известия от гърците Прокопий, Менандър и Маврикий и подир това от сириеца Йоан Ефески.

Според Прокопий всички славяни били с висок ръст и с яко телосложение. Тяхната коса не била ни много светла, ни много тъмна, а по-скоро руса (ὑπέ ρνϑροι). У днешните им потомци нерядко се среща черна коса. Характерът на старите славяни по свидетелството на Маврикий е чужд на злоба и коварство, но е по-скоро добър и откровен; много хвали той тяхното гостоприемство. Гостенина завеждали от място на място и ако с чужденеца нещо се случвало поради нехайство на домовладиката, най-близкият съсед трябвало да отмъсти за него.

Семейното родство у южните и северните славяни било основа на техния обществен и държавен живот. Такова учреждение и досега се е запазило в най-първобитна форма у българите, сърбите и хърватите. В какво се състои тоя семеен съюз, задруга? Това е общество, в което няколко души от еднакъв родов произход или няколко семейства, свързани с близко кръвно родство, живеят заедно и задружно работят и владеят имот под управлението на един избран старейшина (сръбски — старешина; старочешки — староста, владика; български — дядо, домакин). Има „задруги”, които се състоят от 60 членове. Старейшина обикновено бива или

1. [Тази глава трябва съвършено да се преработи на следната основа : славяните във Влашко и т. н., топографски данни за тях, местата, гдето са преминавали през Дунава, нрави според изворите. Общите славянски работи да се отстранят. След това ще дойде разселването по полуострова, племената. Остатъци от траки, албанци; на румьните мястото им е по-напред, в главата за римляните; остатъци от старото население. Nota bene. Сърби и българи съществуват и до днес, лангобарди, готи, франки са загинали между романите — старият елемент следователно е бил много по-устойчив в страната по брой и цивилизация, отколкото на запад. Срв. разсъжденията в увода към лекциите ми върху географията на Балканския полуостров. За славяните у Прокопий, I, 3, сар. 14; вж. ed. Camparetti, 2, стр. 292 сл.]

2. G. Krek, Einleitung in die slav. Literaturgesch., I, Graz, 1874; книга, която заслужава внимание. Jos. undHerm. Jireček, Цsterr. Geschichte 500—1000, Wien, 1865. I. E. Wocel, Pravěk země českй,Praha, 1868 (руски превод на Задерацкий, Киев, 1875). Herm. Jireček, Slovanskй prбvo, Praha, 1863. V. Bogišić, Pravni običaji Slovena, Zagreb, 1867.

116

бащата, или най-старият брат. Той управлява къщата и обществения имот, разпределя работите между мъжките членове на общината и работниците и произвежда продажба и покупка, пазейки интересите на целия род. [3] В езически времена той извършвал богослужението, също както в наше време негова длъжност е да урежда празненствата. Той бил представител на своя род на общите събрания, в които се обсъждали родови и народни въпроси. Между членовете на общината владеело най-пълно равноправие. Земята, на която живее семейството, е общински имот, от който всички членове на общината еднакво можели да се ползуват. При такова учреждение не е могло да има бедни : всеки бил член на някое семейство, което във всеки случай осигурявало неговото съществуване. Само лицата, изключени за наказание от семейния съюз, били бедни — оттам и еднаквостта на понятията бедност и порочност. Положението на жените в семейната община било почетно. Най-старата от семейството (сръбски — домачица; български — домовница, стопаница) управлява всички жени в семейството и разпределя работата между тях; в българските общини, когато мъжете са вън от къщи на работа, настъпвало женско междуцарствие.

Държавният строй на славяните бил демократичен. Прокопий разказва, че те „не се управлявали от един човек, а от старо време у тях съществувало народовластие (δημοκρατία); и както при мирно, тъй и при тревожно положение на работите всички обстоятелства се подлагат на обща обсъждане.”

Няколко роднински семейства, които живеят в отделни селски поселища, образували племе, а земята, заета от племето, се наричала жупа. Център на жупата бил градът — крепост на жупата. Славяните обикновено правели това укрепление или посред блата, или на възвишение, подобно на полуостров, което от тая страна, дето се съединявало с околните височини, било защитено с насип и ров, а от другите страни — със стръмни склонове. Всяка жупа се управлявала от един старейшина, който всякога бил избиран от едно определено семейство; от тия именно привилегировани семейства се развило славянското дворянство, което със западноевропейското феодално дворянство изпърво имало общо само наследствеността. Общите дела на жупата се решавали в събрание от всички старейшини на семействата.

Славяните мразели властта на едно какво да е лице. „Господар те не търпят и не живеят помежду си сговорно”, казва Маврикий. Само през време на опасност племената се съединявали за обща отбрана или нападение; ала щом минавала опасността, всеки се грижел само за себе си. Тая прекомерна любов към свободата била причина, дето славяните толкова често били покорявани от по-добре организирани другоземци. „Най-

3. [Задруга : вж. Strabo, XI, стр. 501 за иберите (грузинците) : κοιναὶ δ’εἰσὶν αὐτοῖς αἱ κτήσεις κατὰ συγγένειαν, ἄρχει δὲ καὶ ταμιεύει ἑκάστην ὁ πρεσβύτατος. Gabler в Osvěta, 1892, стр. 296, за задругата в Auvergne : Legrand, Voyage fait en 1787 et 1788 dans la ci-devant Haute et Basse Auvergne, Paris an III, 3 vols. (I, стр. 474—495 село Pinon при град Thiers).]

117

вече от всичко те обичат независимостта и за нищо не биха позволили да се обърнат в поданство и зависимост. В своята родна земя те проявяват голяма храброст и търпение, понасяйки твърде лесно горещина и студ, липса на облекло и храна.”

У славяните, също както и у германците и келтите, нямало укрепени градове. Градовете, които се намират на славянска земя, са повечето от румънски или гръцки произход или са се развили от предградия (селище около жупните крепости). Византийците разказват за славяните от VI в., че живеели в бедни и отдалечени една от друга колиби, които си правили сред гори, покрай реки, блата и езера. Всяка къща за в случай на внезапна опасност била снабдена с по няколко изхода. Най-ценния си имот скривали под земята. Това ставало поради тяхната незаседналост на едно място и след като се закрепили напълно на полуострова. За разпръснатите селища, за които говори Прокопий, и досега още напомнят на пътешественика из Сърбия и Далмация дворовете на отделните задруги, които, ако и да са съединени в една селска община, но са разпръснати по гори и планини.

От незапомнени времена славяните се занимавали не само със скотовъдство, но и със земеделие. Според Маврикий те имали „в изобилие говеда и зърнени храни, особено просо (μάλιστα κὲγχριν καὶ ἐλύμον) [4], които сипвали на купища”. Че просото било най-любимата зърнена храна на славяните, казва и Приск (448 г.), досежно славяните на Тиса [?], и арабинът Ибн Даста.

Доста много свидетелства за домашния живот на славяните представя самият език. Нещата, чиито имена еднакво звучат на всички славянски езици, без съмнение им били познати преди тяхното разделяне на различни народности : те не са могли да се пренесат в по-късни времена от Триест до Волга, от Шумава до Олимп. [5]

Император Маврикий ни дава най-обширни сведения за особеностите на военния бит у южните славяни. Те се сражавали най-често пеша, много пъти голи почти до пояс, прикривайки се с як и тежък щит; мнозина се сражавали и без щит. Освен това те употребявали дървен лък и малки, напоени със силна отрова стрели. В сблъскванията си те употребявали чукове, брадви и тояги. Те не умеели да се сражават на открито

4. [И двете гръцки думи κέγχρον καὶ ἐλύμον означават просо.]

5. Названията на житните растения сега са еднакви у всички славянски народи : ръж, пшеница, ечемик, просо, също тъй грах, мак. Общи са също за всички славяни названията на земеделските оръдия : плуг, коса, сърп, мотика, лопата и т. н. От домашните животни те имали рогат добитък (говедо, бик, вол, крава, теле, бивол), овца, коза, куче (псе), гъска. В градините развъждали : ябълки, круши, череши, вишни, сливи, орехи. Пчеловъдството било много разпространено; от меда правели любимото си силно питие. Желязото, медта, златото и среброто им били известни, също както от оръдията — клещи, секира, нож, длето, пила и т. н. Думата ремесло (занаят) се среща у всички славянски езици, също както думите ковач, грънчар, тъкач. Славяните правели вино, отглеждали лозя, грозде. Платно, сукно, плащ, риза са думи, общи за всички славяни, също както и печат, пръстен, търг, мяра, лакът. От оръжията на всички били еднакво известни : копие, меч, сулица, стрела, щит, прашка; на война употребявали дайрета, тръби, рогове и хоругви. Срв. Воцел, гл. II.

118

поле, но затова в малките сбивания отлично използували изгодите на местността в тесните и мъчно проходими места, в горите и блатата. Внезапните нападения и скритите засади образували тяхната любима тактика, с което и накарвали противника да бъде винаги нащрек. Особено били сръчни и досетливи във всички военни хитрости. Често пъти оставяли плячката си видимо беззащитна и се скривали в гората; но щом неприятелят непредпазливо се приближавал, те го поразявали със стремителна бързина. Поради това Маврикий в своята стратегия съветва да се води сражение със славяните само зимно време, когато дърветата са без листа и горите не са толкова тъмни, когато по снега могат да се забележат следите на избягалите, а покритите с лед реки лесно могат да се преминат. Старите южни славяни умеели изкусно да се гмуркат в реките, както и в миналия век хайдамаците през време на борбата с поляците умеели отлично да се крият във водите на Днепър. Ако ги нападали неочаквано в техните жилища, славяните тутакси се нахвърляли във водата, лягали на дъното по гръб, вземали дълга цев от тръстика, която излизала над водната повърхнина, и дишали чрез нея. Неопитният неприятел не забелязвал тия тръстикови цеви, а опитният бързал да прободе или устата на потопените във водата, или като измъквал цевите, накарвал скритите да излязат от влажното си прибежище. [6]

След време славяните се научили на много неща от римляните и византийците. Описанието на обсадните машини, които те употребявали при обсадата на Солун, показва голямо изкуство от тяхна страна. Там четем за железни тарани, големи метателни машини, които били издигнати за хвърляне на големи камъни и прикрити с покриви, за щурмови подслони, които се покривали с пресни волски и камилски кожи за защита против изгаряне от запалителни венци.

„Военнопленниците, разказва Маврикий, славяните не държаха във вечно робство, както другите народи, а само известно време; след това им предлагаха или да се откупят и да се върнат при своите, или да станат между тях на свобода и в дружба.”

Най-труден за изучаване дял от славянските старини е тяхната митология. Едно, по липса и неясност на изворите, друго, поради крайно безсмислените съображения на по-новите писатели, славянската митология се е превърнала в един хаос, който е трябвало да изстуди интереса, възбуждан от тоя въпрос. Едва в последните години безпристрастната критика си е проправила и тука път. По-рано някои безраборно събирали всичко, каквото намирали у разни славянски народи, от разни исторически епохи, и всичко това заедно приписвали еднакво на всички славяни от всички времена; други се лутали из безпределните гори на арийските

6. [Към известията на Маврикий за славяните : Leonis imperat. Tactica, Meursii Opp. VI, стр. 806. Думите у него Σκλαβικὰ ἔϑνη, които покорил баща му Василий (стр. 806), се отнасят към далматинските славяни, срв. Hirsch, Byz. Studien, стр. 255. Много важна място за сръбската история. Zach. von Lingenthal в Byz. Zeitschrift, III, стр. 437 сл., доказва, че Tactica била от Лъв Исавър, с извлечение от законите в Stratigikб на Маврикий. Но как тогава да си обясним онова място по-горе?]

119

митове и давали воля на раздвижената си фантазия за смели комбинации. Най-положителни сведения ние имаме за полабските славяни, които най-дълго от всички други останали езичници; за южните славяни, у които постепенното покръстване се наченало рано, съществуват най-малко известия. Броят на изворите е нищожен; много нещо би могло да бъде изяснено чрез критичното издирване на днешните приказки и песни, поверия и обичаи. Тук ще изложим само онова, което е вън от всяко съмнение. [7]

Най-старо известие за религията на славяните намираме у Прокопий : „Те признават като творец на всички неща един бог-мълниеносец, комуто принасят в жертва бикове и други жертвени животни.” И по-нататък : „Те също тъй почитат реки, нимфи и други божествени същества (δαιμόνια), на които и принасят жертви, като произнасят предсказания (μαντείας).”

Цялата природа те си представяли оживена от същества, подчинени на висшия бог. Те различавали богове от бесове; първите били благосклонни към човека, вторите напротив. Славяните нямали идоли, както римляните и гърците; също нямали жреци и храмове. Християнските проповедници заварили идоли само у полабските славяни и у русите. А жреческа каста възникнала едничко само у полабските славяни. Висшето божество се наричало Сварог (срв. санскрит. svarga : coelum ludri, aether svar — небе). Негови синове били слънцето и огънят. В една българска народна песен, която и сега още може да се чуе в разни кътове, за брака на слънцето с Деница, братът на слънцето се именува Огнен. [8] Слънцето се наричало също тъй Дажд-бог или Хръс. [9] За поклонение на Свѧтовит, толкова важно у полабските славяни, еднакво както и на Триглав, у

7. Срв. Jos. Jireček, Studia z mythologia českб, 1863. [Срв. Rad, 77, стр. 63.]

8. Женитба на слънцето, издали : Раковски, Dozon, Веркович, критично (от Панагюрище); Дринов в Периодично списание на Браилското бълг. книж. дружество, 12, стр. 153. Огнен като лично име се среща в Дебърско; братът на покойния епископ Партений се наричал Огнен.

9. В старосръбски грамоти от XIV в. се срещат собствени имена Хрс, Хрсович (Даничиħ, Рјечник). При Дунава има град Хърсово (Гирсово на картата). [Сварог : Мястото на Сварог и Дажбог у В. М. Истрин, Хронограф Ипатского списка под 1114 г., ЖМНПр, 1897, ноември, декември, стр. 83—92. Митическата песен „Женитба на слънцето” у Раковски, Дозон, Веркович; критически (от Панагюрище) я издаде Дринов в Браилското ПСп, ХII, стр. 153. Слънцето се оженило с „Дена Деница”; братът на слънцето се нарича Огнен. Личното име Огнен и досега се среща в Дебърско, у мияците (вж. песента оттам в ПСп, XII, стр. 159; братът на епископ Партений се наричал Огнен). Дажбог : Болярин Дажбог се споменава между свидетелите в една грамота на Стефан Велики, молдавски воевода, 1489 г. В. Petriceicu—Hвjdeu, Archiva istorică a Romвniei, I, 1, стр. 155. Вера пана Дажбога пръкалаба Немецкого (Niamc) в грамотата на Стефан Велики молдавски от 1481 г. Hвjdeu, I, 1, стр. 75; 1480 г., пак там, I, 1, стр. 116. Хръс : В малко Влашко имало село Хръсова 1424 г. (Hвjdeu, Archiva Romвnieп, I, 1, стр. 19). Хрьсојевиħ у Новаковиħ, Српски поменици, стр. 150. Хрьсоѥ, пак там, стр. 112. Село Хърсово на три часа от Разград. „Възраждание”, 1876, бр. 19. Бърдо Хърсовац при Динара над изворите на Кърк. Nikolajević, Srb. dalm., Magazin, 1845, стр. 9. Караула Расовати Камен на границата на Княжевацския край. Хърсово село при Аврет Хисар в Солунско.]

120

южните славяни няма никаква следа. За поклонение на Перун, бог на гърма, толкова високо почитан от русите, на Балканския полуостров не са запазени други следи освен името на растението перуника (ирис) и това на планината Перунова в Родопа при Пещера. [10]

По-горе ние приведохме две места из едни апокрифи от български произход, запазени в руски ръкописи. В едно от тях се говори за почитането на Троян, Хръс, Велес, Перун, а в другото — за Перун, Хръс, Дий (Ζεύς) и Троян. [11] Съществували ли са тия места в българския оригинал, или ги е прибавил руският преписвач — въпросът не е решен. Велес, бог на скотовъдството, бил известен на русите и чехите; също и между южните славяни се срещат някои следи от поклонение нему. [12]

Славянинът се молел на боговете под открито небе, в храстите, под сянката на дърветата, по скалите и височините. При жертвоприношенията пеели. Промените на годишните времена, които имат такова важно значение за един земеделски народ, се ознаменували винаги с весели празненства — обичай, който се запазил в продължение на средните векове и до наше време на Балканския полуостров. Старославянското обѣть означавало дадено на боговете обещание, оброк; жрътва (литовско гирти — laudare) е хвалебно или благодарствено приношение. [13] Думите вѣщьсь — знаещ (корен вѣд — scire), влъхва (magus), жрец (срв. жрътва) са общи у всички славяни; разбира се, от тия авгури след време би могла да възникне каста от жреци.

Относно космогонията всички славяни мислели, че светът е произлязъл от морски пясък, който бог взел от дъното на морето и го пръскал

10. Захариев, пос. съч., стр. 63. Албанското Перендия — бог не бива да се смесва с Перун (гръм), понеже първото се отнася към слънцето : perndуig — аз ида надолу; perndуn — залез слънце, запад. Такова е и значението на името Пирин планина. [Перун : Захариев, пос. съч., стр. 63 : „Около Пещера (в Родопите) има много развалени крепости, т. е. 1/2 час към юг от селото в Перунова гора една, 3/4 час към югоизток в Тъмбра гора друга” и т. н. „Перунова гора” се нарича Пирин (при Пещера), вж. ПСп и нашия Пътепис. — Перин град = Перник. Cesty. Перунград, Сборник, II, 1890, стр. 12. Растението перуника и перунига, вж. Илиев, Народни песни. Perun locus, ubi vinea, стр. 1090. Rački, Doc. chrvat., стр. 153; „vinea in Peruno” на манастира S. Petri in Selo u Spleta. Perun връх на юг от Učka gora (monte maggiore) в Истрия — Generalsthabskarte. Pirin в Босна. Албанското peręndн бог IMPERANTEM. G. Meyer in Grцbers Grundriss der roman. Philologie, I, стр. 808.]

11. [Велес : Велесьница село у Новаковиħ, Српски поменици, Београд, 1875, стр. 127. (Пак там. Велетово, Вѣлѣтово село). Велесница село на Дунава между Кладово и Бърза Паланка. — За почитането на Троян, Хърс, Велес, Перун, Дий : Jagić, Archiv, 11, стр. 305.]

12. Jos. Jireček, O slovanskйm bohu Velesu, в Časopis českйho musea, 1875, стр. 405—416. [Други славянски божества : „Това изражение се говори в с. Вратца и Врачанско : „вика до Белб-бога; пищи, та се чува до Белб-бога”. Ц. Гинчев в една граматическа статия в бележка, сп. Труд, Търново, 1888, кн. 22—24 (1 февруари, 1888), стр. 1465. „Dada, lai dado” : „Майко, ах, майко”. Начало на една македоно-румънска песен у Weigand, Die Sprache der Olympowalachen, Leipzig, 1888, стр. 113, бр. VII.]

13. Jos. Jireček, в Časopis česk. musea, 1873, стр. 98.

121

на повърхнината му, за да създаде земя. Следователно славяните си представяли земята плаваща над морската повърхнина. [14]

Че славяните не били фаталисти, доказват думите на Прокопий : „Те никак нямат понятие за съдбата (εἰμαρνένη]) и не ѝ приписват никаква власт над хората. Но когато в някое сражение или при някоя болест почувствуват приближаването на смъртта, те се обричат на бога, ако ги спаси, да му принесат благодарствена жертва (θυςίαν). Спасени, те принасят обречената жертва, мислейки, че са измолили спасение чрез тая жертва.”

На славяните не било чуждо вярването, че боговете владеят над хората още от тяхното раждане; това доказват чешките приказки за судичките (парки, μοῖραι), именувани по руски рожаници, по сръбски и хърватски родјеници или судјеници, по български наречници и в някои места орисници (ὁρίζω, аор. ὥριστα).

Към останките от езичеството принадлежат също тъй празникът русалия и вярата в русалки, които срещаме у българи, сърби, словенци, словаци, великоруси, малоруси. Името русалия било пренесено по-сетне на празника „Св. Троица”. Шафарик вижда в русалките водни богини, речни и изворни нимфи; а Миклошич поддържа, че това име е взето от византийското ῥουςάλια (романско pascha rosarum), т.е. уж християнският термин бил пренесен в езическото богослужение. [15]

Гори, реки и потоци били свърталище на женски същества, които у старите руси се наричали, а у сърбите и днес се наричат вили (единств. вила). В една грамота на българския цар Константин (1258—1277 г.), в една местност до Прилеп е упоменат изворът „Вилски кладенец”. [16] У българите и до ден днешен се пази твърдо вярата в самовили. Тия самовили (в Тракия — самодиви) живеят по планините, по чиито върхове охотно играят хоро на голяма тълпа. Бързо се пренасят по въздуха; по земята яздят на елени, при което диви водянки им служат за юзда, а жълти змии (смокове) — за камшик. Към хората изобщо те не са благосклонни, охотно ги ослепяват и им изпиат черните очи; който се осмелява да работи в празник, особено на Великден, той се подлага на наказание от самовилите. Ала те другаруват с юнаците, като например с Крали Марко, спасяват ги от смърт и живеят с тях, според южнославян-

14. К. I. Erben, Bбje slovanskб o stvoreni sveta. Časopis česk. musea, 1866. Това предание се е запазило в приказките в Галиция, Южна Русия, Крайна, Черна гора и у българите.

15. Šafařik, O rusalkach., Sebr. spisy, III, стр. 81—95; Miklosich, Die Rusalien, Wien, 1864 (Sitz. Ber. d. W. Akad., XLVI); строга критика на А. Афанасъев, в Москов. Древности. I. Новые труды, стр. 35. Бълг. : „сека пролет през Росальа”, Захариев, пос. съч., стр. 78. На Беломъ Дримѣ 1330 межа : „од Русаліи у локву”. Miklosich, Mon. serb., стр. 92. [Русалки : И дакийските, па и македонските румъни почитат русалиите.]

16. Šafařik, Pamбtky, стр. 25. [Вили : А. Н. Веселовский, Славяногерманские отрывки, ЖМНПр, 1889, юлий, стр. 8, вили в „Слово Христолюбца” според Паис. сборник от XIV в. : в Перуна п в Хорса п в Мокошь п в Сима п ве Рьгла п въ вилы, їхже числомъ гө. сестрѣниць” и т.н. Гръцки текстове. За български поверия има място в ръкописите.]

122

ския обичай в побратимство, в приятелски отношения, като посестрими. Има и морски самовили; много живеят в дъбравите и под мостовете. Някои сини и жълти цветя са посветени на тях. Със самовилите са сходни юдите (единств. юда), известни само в Македония, в околностите на Охрид, Прилеп и Солун, в Дебър и в родопските планини. В много песни юди и самовили са едно и също нещо. [17] Това са пак жени-нимфи с дълга коса, които живеят в глъбините и водовъртежите на езера и реки. Когото видят във водата, оплитат го със своите разпуснати коси и го притеглят към дъното. Често пъти те причесват косите си на брега. Юдите също така обичат хората; ала горко на оногова, който попадне в „юдинско село” и трябва да играе с тях „юдинско хоро”. [18]

Най-старо известие за самовилите се намира в сръбския пергаментен кодекс у Григорович; там четем, че в България владеят поверия в бродници (вълшебници) и самовили. Друго известие се намира в един ръкопис от края на XIV в. [19]

В 1756 г. един монах от Габрово на Балкана преписал житието на св. Иван Рилски, за да го прочете на жените; повод за това били дяволщините на бабичките, самовилите и бродниците. [20] Досега ние нямахме щастието да намерим стари известия за юдите. [21]

Стиите, които днес се явяват заедно с юдите в народните вярвания на жителите от Македония, не са нищо друго освен гръцките στοιχεῖα (стихии). Виюлиците са невидими същества, които притежават грамадна телесна сила и могат да пренасят хората по свое желание; поради това македонците плюят в опасните места. Тях често смесват със самовилите. Духовете лудуват нощно време, като извикват хората и ги подмамват по такъв начин към реките и пропастите.

Открай време у всички славяни е съществувала вяра във вампири (влкодлак). От българите (влъкодлак, връколак) вампирът е възприет от албанците (vurvolak), румъните (vъrkolak) и новогърците (βρουκόλακας). В старосръбския номоканон (1262 г.) се чете следното тълкуване : „Облакы гонещеи [отъ селнъ] влькодлаци нарицають се. Да егда убо погибнеть луна или слънце, глаголють : влькодлаци луну изѣдоше или слънце. Си же вьса басни и льжа суть.” [22]

Според мнението на славяните-езичници душата била същество, съвсем различно и отделно от тялото, живее в гърдите и се проявява в дишането. Те вярвали в задгробния живот. Думите небе и рай са общи на всички славяни.

17. Апострофи : Юдо Самовило! Стара Юда Самовила!

18. К. и Д. Миладинови, Български народни песни, Загреб, 1861.

19. Изь млада пострадаетъ зли другь, будеть Самовили брать. Cod. Chodoš (в Праж. музей), стр. 134. (Miklosich, Lex. palaeosl.)

20. Сочинения Гильфердинга, I, стр. 131, бележката.

21. Самовила, срв. гръцкото ἁμα δρυάς (изпърво sama—).

22. Обнародвано от Ягич в Starine на Загребската академия, VI, 1874, стр. 83. [Вълкодлаци : Вж. Jagić в Archiv, 5, стр. 91, посочва и на Menčetić, Stari pisci, 2, стр. 336, и на бълг. песен в ПСп, старото, 11 и 12, стр. 152. Romanische Forschungen, III, Erlangenv 1887. G. Baist, стр. 643—644. Brucolaque, Wort seit 1600 im Frankreich und im Abendland bekannt, „Leiche eines im Banne gestorbenen”. От Гърция, от архипелага. — Βρουκόδλακα у гърците : Spon et Wheler, Voyage d’Italie, de Dalmatie, de Grиce etc. (1675—1676), Amst. 1679, II, стр. 251. — Вампири : Никариб, остров при Самоs. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 153. Срв. Неплаховата хроника, Fontes rerum boh., III, стр. 480, 481 : в 1336 пастирът Mystala в Кадана, в 1344 г. жена в Лерин вампири. Μάρκου μοναχοῦ Σερρῶν χήτησις περὶ βουλκολάκων, ed. Lampros, Νέος Ἑλληνομνήμων, I, 1904, стр. 339—352.]

123

Б. Славянска колонизация. Местни имена

При разглеждане местните имена на Балканския полуостров нас ни поразява тяхното богато разнообразие. В това личат следите от народностите, които са преобладавали тук поред. Покрай най-стари трако-илирийски и старославянски имена явяват се румънски, албански, новогръцки и безброй славянски наименования в пъстри, сменявани форми. През последните четири века прибавила се и нова група, турски, а понякога и татарски названия.

Когато славяните дошли в тия страни, те запазили една част от предишните имена на планини, реки и градове, като ги изменили само-според звуковите закони на своя език, а друга част заменили със свои еднакво звучащи названия. Така са преправени по брега на Адриатическо море : Scodra в Скадар. Lissus — Леш, Salona — Солин, [Апсопа — Якин, Fianona — Пломин], Albona — Лабин, Nona — Нин, Scardona — Скрадин (изобщо римското ona по славянски е ин, срв. Roma — Рим). В България Bononia е преименувана в Бъдин (срав. Colonia, по чешки Kolin), Ratiaria в Арчар, Almus в Лом, Durostorum в Дръстър, Naissus в Ниш, Astapus в Щип, Scupi в Скопие, Sirrae в Сер, Debolia в Девол (?). Nicopolis запазил името си. Serdica, наречена така по името на тракийското племе серди, получила название Средец, преправено от византийците в Triaditza. Thessalonica се нарича Солун, [мак.-рум. Сърэн], Hadrianopolis — Одрин, Dydimoteichos — Димотика. [1]

Интересно е името Пловдив, с което сърбите и българите наричат гр. Филипопол. Безсмислено е обикновеното обяснение на тая дума с българското „плоден” (плодороден) или „пладне” (полден, юг). В най-старите паметници ние вредом четем Пловдин [-ив се явява тепърва в XVII столетие. Този -ин произлиза навярно от -она, -ониа]. [2] Независимо един от друг венецианецът Доменико Негри (1567 г.), новогъркът Георги Цукалас (1851 г.) и българският историк Дринов посочили древния Плотинопол, южно от Одрин на разстояние един ден път. Името близко подхожда, но разстоянието е много далечно. [3]

1. [Срв. Пътувания по България, гдето е посочена литературата, и Archiv f. sl. Fhil.,. XVI. — Palatino? Срв. Jireček, Die Heerstrasse, стр. 95.]

2. Даничиħ, Рjечник, 1864, 3 тома; Kukuljević, Monumenta hist. Slavorum meritionalium, I, Zagreb, 1863, стр. 234 (глаголическо писмо, 1529 г. Също тъй старочешки съчинения, например у Hбjek и у други се чете Plovdin).

3. Dom. Nigri, Geographia, Basiliae, 1567, стр. 270; Tsukalas, Ἱστοριογεωγραϕικὴ περιγραϕὴ τῆς ἑπαρχίας Φιλιπππουπόλεως, Виена, 1851; Дринов, Заселение, стр. 24, бел. 112; срв. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 95.

124

От названията на планините запазили се най-важните Scardus (Шар) и Rhodope (Родопа). В голямо количество останали стари названия на реките, разбира се, не без значителни звукови изменения : Naro — Неретва, Drilon — Дрим, Drinus — Дрина, Margus — Морава, Timacus — Тимок, Cebrus — Цибрица, Oescus — Искър, Utus — Вит, Iatrus — [Iйтъръ] Янтра, [Asemus — Осъм], Strymon — [Строумѫ] Струма и т. н. [4] По крайбрежията и до ден днешен са в употреба множество неизменени старогръцки местни имена : Месемврия (старобълг. Несебър), Анхиал, Калиполис и т. н. Византийците употребявали до XV в. старите местни имена дори в такива местности, които вече напълно се пославянили, тогава когато в устата на народа тия имена отдавна вече отстъпили място на славянските названия. [5]

Славянската колонизация вървяла нагоре по реките до техните извори. Населявали се удобните за оран полета и плодородните долини. Височините пък се оставяли на траките, румъните и албанците, които повечето пъти след време се пославянили.

Славянското селище първоначално не носело местно име, но се наричало по името на рода, който го населявал. Поради това и до ден днешен повечето места в славянските земи носят събирателни или фамилни имена (множеств.); тяхното окончание на чешки и полски е icн; сега по-често е ice; на сръбски и хърватски — иħи, в средните векове — ики; на словенски и руски — ичи, старобългарски — ищи, новобългар. — овци, евци. [6]

У сърбите и хърватите преобладават такъв род названия : Лазаричи, Драговичи, Богдановичи, Момушичи и т. н. В България : Драгомирци, Филиповци, Николичевци, Владимировци, Страшимировци, Бериславци, Гълъбовци, Стояновци и т. н. [7]

4. [Преправяни от славяните имена на планини и реки. Nota bene. В промените на славянски често се запазва родът : Rhodope — Родопа?; Asemus — Осъм. Срв. Осма, приток на Днепър, Барсов, стр. 21. Iatrus — Iйтъръ, тази е старата форма, вж. Acta Bulg. eccl. и Мелетий, новогръцки географ. Oescus — Искър, по-скоро искри — близък (Vondrбk, Jo. Ех., стр. 17), откъдето от искра. Στρυμών — Строумѫ.]

5. [Образуването на местните имена в славянските езици : Ольга, и ѥсть село ѥ Олжичи и до селѣ. Нестор, ed. Mikl., стр. 34. Формата Ольжичи е следователно от основателя и господаря, а не от прародителя.]

6. Šafařik, Sebrбnй spisy, III, стр. 438. За образуването на местните имена на славянски език срв. Jos. Jireček, Nakres mluvnice staročeskй, Praha, 1870, и статията на Миклошич за славянските местни имена. [Българските местни имена на -овци : Срв. Гешов, ПСп, 21—22, стр. 438. Според него родовете на -овци се именували по старейшината, макар той да не бил всякога бащата. Срв. братята българи Цанковци, Миладиновци, Генчовци, изобщо от -ов, мн. ч. -овци. Старовремски патронимични имена от Татимир, Добромир и т. н. вж. в списъка на македонските селища у Ризов и Гешов. — Пътеписът за колибите, срв. турските имена Хасанлар, Карамустафалар и т. н. — Имената на -ищи в българските страни : Воевищи, 1348 г. Не е ли тук щ = ć както в грамотите Брачска и Качичска (от 12 и 13 столетие)?]

7. Нашите примери са взети отчасти от сръбски и български паметници от ХIII и XIV в. (Даничиħ, Pjeчник; Šafařik, Pamбtky, 2 изд.), отчасти от най-новите карти и списъци на местности.

125

Забележително е, че в Тракия, поне според нашите списъци, такива, фамилни имена се срещат много рядко. В българските страни сега са напълно изчезнали имената на ищи (ишти) : Воевищи 1348 г.; затова те са твърде чести в романизуваните страни : Владимирещ, Богданещи, Татомирещ, Драгомирещ (във Влашко). При това често смесвали ищи с окончанието ище (множеств. ища) тогава, когато последните означават място на някое действие : търговище (място за пазар), стражище (място за. стража) и т. н.

Други фамилни имена означават характера на обитаваната местност и имат окончание от множественото число ане (единств. анин) : Езерене, Тръстеничане, Могилене и т. н. [8]

Нагоре

Тагове: Акад,