Макар и рядко в небеса прелитам,
и кацна ли за малко на върха,
щом укротя сърдечния си ритъм,
поема ли по-леко и дъха...
... раздавам в светли стихове възторга
от полета над земния си свят.
И лекомислено тогава мога -
да го опиша с розовия цвят.

Макар и рядко ме повлича мъка
по бързея на мътната река.
Не плувам, а водата е бездънна.
И докато обречено тека...
... споделям черната си безнадеждност,
тревогата и мировата скръб -
по миналото - вече неизбежно,
по бъдното - баланс по остър ръб.

Най-често съм опънатата струна
между земята долна и небе -
такава да съм, Господ ме целуна.
Благослови ме, но и ме прокле... 

Малко са опънатите вертикално струни. Те еднакво силно ликуват и стенат. Благодари за това. Има кого да радваш и размисляш. И те съпреживяват. А проклятието не е от Господ - иде от крачещите и пълзящите, но никога от летящите.

Болезнено е да си опъната струна. Трептиш и от най-малкия полъх.
Благодаря, мила emelika! Бъди благословена и ти. Господ да помага и на двете ни!

Опъната струна на чувства между земята и небето - съдба на поет. А поезията е дар от боговете.
Благословена си наистина с този божествен дар, Ваня! Бъди благодарна, отговорна и смела!
Прегръщам те!

Дали е само на поет, не знам. Пък и доста спокойни поети съм виждала - е, колко са истински поети, също не знам... Откакто се помня съм такава, а първото си стихотворение написах на 46 години. Преди това дори не ми е хрумвало, че някога би било възможно.
По-скоро на всеки чувствителен човек, на всеки сетивен човек, който резонира на всяко трептене край него.
Най-силно завиждам на другите за спокойствието, за способността да казват "майната му!", за тяхната притъпена чувствителност, която ги държи далеч психически от проблемите и омекотява ударите на съдбата. Завиждам им за спокойния сън.