Свободната и пълна „изява“ на личността се е превърнала в постулат за днешния човек.

     Всеки вярва, че има право на такава „свободна изява“, – срещал съм дори хора, които смятат това за свое задължение.

     В рязка противоположност с тези възгледи е изискването, поставяно във всички времена от онези, които са искали да освободят ближните си от земна обвързаност, като им посочат щастливата възможност да стигнат до собствен опит в духовния свят.

     Съгласно това изискване устременият към Духа трябва да се научи преди всичко да побеждава себе си, както гласи следното, парадоксално звучащо предупреждение: „Да намери себе си ще може само онзи, който е удържал победа над себе си.“ –

     На пръв поглед не може да се прокара мост над бездната, разделяща двете противоположности, и все пак естествената потребност и мъдростта си остават завинаги непримирими само ако в тези думи бъде вложен взаимно изключващ се смисъл…

     Докато потребността за „свободна изява“ се свежда единствено до тесните рамки на земно-физическия живот, тя не може наистина да се съчетае с духовния дълг да удържим „победа над себе си“.

     Това изискване си остава впрочем неизпълнимо, ако го тълкуваме като „умъртвяване“ на себе си: – като отрицание на собствения ни живот.

     В края на краищата условието да победим себе си не е нищо друго освен плод на познанието, вкусен от всички, които не са се задоволявали само с изявите си в земно-физическата сфера: – които са искали да се „изявят“ и там, където са предусещали скрита най-дълбоката основа на своето собствено съществувание. – –

     Не става изобщо въпрос да отричаме потребността да „изживеем живота си“!

     Целта, напротив, е да отговорим по-пълно на тази потребност и така да стигнем до осъзнаване на истината, че за да “изживеем“ по най-съвършен начин живота си, трябва първо да победим в себе си всичко, което пречи на това върховно изживяване. –

     А като ограничава „изявите“ си само във физическата сфера, онзи, за когото всички възможности за изява се изчерпват с физическия живот, всъщност упорствува в своята заблуда, понеже не съзнава, че изпитваната от него потребност да даде пълен и цялостен израз на живота си е насочена далеч отвъд сферите на земното съществувание. – –

     За да може тази потребност да бъде разбрана и насочена по най-правилен начин, трябва много добре да сме осъзнали целия обхват на действителната човешка същност.

     Не бива да се задоволяваме само с нейния физически възприеман аспект.

     Разглеждан единствено като земно създание, човекът не е нищо повече от едно своеобразно животно, притежаващо всички характерни особености на животното.

     Почти не смея да го нарека дори „по-висше“ животно…

     Имам предвид не само тялото, но и душата на животното.

     Ала за разлика от другите животни, животното-човек е станало поле за изява на една духовна сила, вследствие на което и душата на това животно се е издигнала с течение на хилядолетията на едно по-развито и по-диференцирано равнище.

     Въпреки това животинската природа си е все същата и не би могла никога да бъде „одухотворена“ – тоест преобразувана в духовна субстанция, – дори да съществуваше вечно в една и съща индивидуална форма.

     На свой ред и духовната сила, стремяща се към изява в тази животинска форма, не би могла никога да бъде „анимализирана“.

     Тази духовна сила е свързана всъщност с един изключително фин, невидим организъм, който може да бъде наречен – макар и не „извънкосмичен“ или „свръхкосмичен“ – във всички случаи „свръхземен“, понеже се състои от субстанция, от която земята е наистина проникната, но която не спада към съставните елементи на планетата земя.

     Става въпрос за космичния духовен „Човек“ в неговата най-близка до земята разновидност, без чието въздействие земното животно, служещо като негово проявление, не би могло да се превърне в земен човек.

     В тази своя най-близка до земята форма космичният духовен Човек е без съмнение най-тясно свързан със своето поле на изява: със земночовешкото животно, докато продължава животът му тук, на земята, – и тази свързаност може да стане за духовния Човек както извор на радост, така и причина за страшни, пъклени мъчения, защото стремежът му да се изяви чрез земното животно може наистина да получи съдействие, но може и да бъде възпрепятствуван или дори напълно осуетен от него.

     По правило земният човек осъзнава единствено своята животинска същност, извисена на едно или друго равнище под въздействието на духовния Човек.

     Това е в сила за образовани и неуки, за млади и стари, за владетели и просяци!

     Възможно е обаче правилото да бъде нарушено и тогава земният човек ще се изживява не само в животинското си съзнание – колкото и високо диференцирано да е то, – но едновременно с него и в просветленото съзнание на духовния Човек.

     Необходимо условие за това състояние е да бъде изпълнено предварителното изискване, формулирано от мъдреците на всички времена като „победа над самия себе си“!

     Ала не бива тези думи да се тълкува погрешно и стремящият се да надхвърли животинското си съзнание земен човек не бива в никой случай да мисли, че от него занапред се изисква пълен отказ от животинската природа, която е нужна на духовния Човек, за да може да се изяви чрез нея на земята. – –

     „Умъртвяването“ на животинското начало е престъпление – все едно дали то води само до парализа, или пък до пълно самоунищожение на животното! –

     Аскетът, който измъчва непокорната си животинска природа, не може по никой начин да се смята за по-издигнат от самоубиеца, който с един удар слага край на животинското си тяло, – понеже действията му, макар и не толкова последователни, съвсем не са по-малко осъдителни! – – –

     Необходимо е да удържим победа единствено над онези желания на животното, за които чувствуваме, че могат да бъдат пречка за изявата на духовния Човек.

     Необходимо е животинското съзнание да признае същността си и да се стреми да надхвърли себе си.

     Това именно е истинската „победа над себе си“! – – –

     Тя може да доведе до обединение на животинското съзнание със съзнанието на духовния Човек в хомогенно единство сега и во веки. – –

     Тогава смъртта наистина ще „загуби жилото си“, защото при преминаването си от този земен живот в света на субстанциалния чист Дух така обединеният нов Човек запазва съзнанието за своята идентичност!

     Човекът-животно сам е направил възможно своето спасение, – но в същото време той спасява и духовния Човек, като го отървава от мъчителните спънки, пораждани от животното, понеже то ще бъде занапред негов верен слуга на земята, оставайки в неразривна душевна връзка с него. –

     Не стане ли това обединение още тук, на земята, могат еони да изтекат, преди надживялата човека-животно „душа“ да бъде в състояние да се свърже със съзнанието на духовния Човек, който е гарант за нейния собствен вечен живот…

     На тази земя във всички времена е имало човеци, които още по време на земния си живот са съединявали „животното“ с „Бога“ в себе си: – съзнанието на човека-животно със съзнанието на духовния Човек, – и всяко духовно знание, което и днес още се среща на земята, колкото и да е примесено с най-различни добавки от непризвани „учители“, води началото си от тези именно човеци, тъй като за да проговори на земното човечество, Божеството не може да мине без посредничеството на човека. –

     А всичко казано от онези, които са упълномощени да поучават от името на духовното Човечество, защото са се осъзнали в него, е помагало винаги само на хората, приели да съсредоточат цялата си воля за „победа над себе си“ в посочения тук смисъл.

     Никой човек не може да спаси ближния си, – но който познава спасителния път, може да го покаже и на другите.

     Ала той няма нито власт, нито право да ги накара да тръгнат по този път!

     Трудно, много трудно е за земния човек да си признае, че все още живее само в животинското си съзнание!

     Особено трудно е това за „праведниците“, убедени, че отдавна вече са намерили спасение в някое религиозно учение, – трудно е и за онези, които се мислят за „богати“ духом, защото острият им ум е способен да разнищи всичко!

     Не бих се изненадал, ако тези спънати от собствените си предразсъдъци хора се отнесат единствено с пренебрежение към думите ми, вместо да се постараят да изпитат тяхната истинност…

     В немалко мозъци коловозите на мисълта са непоклатимо вледенени като следи от колела по кални зимни пътища!

     А съгласно вечния Закон никой не ще може да променя вече съдбата си, след като напусне един ден земята…

     Сега, в мига, в който четеш тези думи, за теб е настъпил часът на опомнянето!

     Сега ти можеш още да решаваш и си все още господар на своите решения!

     Но няма да имаш полза от внимателното притегляне на моите думи, ако не се стремиш с всички сили да постъпваш в съответствие с тях!

     Най-разумно ще е да не обръщаш внимание на предразсъдъците си, защото няма да можеш да преценяваш истински, докато победата над самия теб не те освободи един ден от игото на твоята животинска природа и докато не встъпиш в съзнанието на своя духовен Човек! – –

     Трябва да удържиш победа не над мен и моите думи, а над собствената си заблуда, чиято причина се корени в самия теб!

Съвършенство

Цялата най-висша мъдрост се таи

не в „мисленето“, – тя е в Битието.

Живата Действителност ще ти дари

мислене, в сияние въззето!

Мислене, което само „мислене“ остава,

води към затънтена пътека –

истинското Битие единствено рои

мисли, пълни с милост към човека!

Цялата най-висша мъдрост на света

с пълнота в живота се постига, – –

с празно мислене най-висша мъдрост ти

никога не би съзрял, дори на книга!




– – – – – – –
Източник: "Възкресение"
Автор: духовно име – Bo Yin Ra
            светско име – Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876 – 1943)
Издател: ИК "ИРИС-95", 1995 г.
Преводач: Борис Стоянов