ИЗКАЗВАНЕ НА Г/Н ИВАН НИКОЛОВ НА 23. 11. 2022 г. НА ВЪЗПОМЕНАТЕЛНАТА ВЕЧЕР В КАМЕРНАТА ЗАЛА НА НЧ „СЛАВЯНСКА БЕСЕДА” ПО ПОВОД 103 ГОДИНИ ОТ ПОЗОРНИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ НЬОЙСКИ „МИРЕН” ДОГОВОР.

 

   За тази възпоменатлна вечер писах в блога си,

но още нямах копие от словото на г/н Николов, което ще поместя сега. Аз сравнявам дейността на Иван Николов за Босилеградско с тази на Левски за България. Не е пресилено да кажа, че той крепи духовността на българите там, откъснати от Родината си, превърнати в заточеници в собствените си имоти в чужда страна.

     Подобно е и положението на Българите в

Царибордско, но там природните условия са много по-добри. Босилеградско съгласно Договора е откъснато от плодородното поле на Кюстендил и оградено с плнината Бясна кобила от към Сърбия. Това е напрвено съзнателно, за да бъде обезбългарен този регион и така, чист, да премине към Сърбия. Ние, българите не сме съгласни с този развой на събитията. Зпознатите с казуса знаят, че Сърбия няма нищо общо с тези наши земи и ги държи незаконно.

 

   От Итернет изваждам част от биографията и делото на г/н Иван Николов, аз за него съм писал много пъти. Сега само ще напомня За селото му, Ресен, на границата, с изгед към най-красивата част на планината Бясна кобила, нейният връх Църноок

  „Иван Николов е български поет, публицист и общественик,председател на българския Културно-информационен център „Босилеград“. Иван Николов е сред най-активните защитници на правата на българите в Западните покрайнини.”

Биография

Роден е на 14 март 1959 година в село Ресен, Община Босилеград, Западните покрайнини. Следва право и още като студент се обявява против сръбската асимилаторна политика над българите в тогавашна СФРЮ. След 1990 година е един от идейните творци на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ).

Иван Николов е редактор е сп. „Бюлетин“ в Босилеград. От 1997 година е председател на българския Културно-информационен център „Босилеград“. Като активен общественик е написал над 400 статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител е на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Автор е няколко книги и стихосбирки за българите зад граница, носител е на награда за родолюбива песен от Сдружението на българските писатели.

Издадени книги и стихосбирки

·      „Ничии хора“

·      „Прокудени стихове“

·      „Послание към Тангра“

·      „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“ ^[1]”

 

 

 

    Ето и словото на г/н Николов пред участниците във възпоменателната вечер:

                            

Уважаеми дами и господа,

Скъпи сънародници!

 

Скоро се навършват 103 години от подписването на най-срамният и най-унизителен Ньойски диктат, който ни остави в границите на Държавата на СХС. Равносметката от 103-годишния ни престой във всичките седем югославски формирования, до днешна Сърбия, е фатален за нас по своите икономически, културно-просветни, социални, духовни, екологични и демографски последствия. Отделно от това, трябваше да изтърпим всичката омраза, отмъстителност и презрение натрупани към българите за всички нанесени им от българите военни поражения. 

В историята на Западните покрайнини ние сме губили средно по 1 000 души на година. Със свито сърце очакваме резултатите от последното преброяване на населението което се проведе през октомври. Няма никакво съмнение, че сега сме още по-малко от преброяването през 2011г. когато бяхме само 18 300 души.

Цифрите показват всичката жестокост на сръбската асимилаторска политика на която сме били подложени през изминалия век и всичкото безсилие на българската външна политика да ни защити.

Основният проблем на всеки заовевател е, как да задържи и трайно да „усвои“ окупираната територия и население. През изминалия век върху нас бяха приложени всички известни в световната история методи за отродяване и национална асимилация. 

Ние също използвахме всички известни методи на борба за оцеляване – от въоръжена съпротива, до всички видове културно-просветна дейност и политическа пропагандна, както и илюзиите, че можем да реализираме правата си в рамките на политическата система на бивша Югославия и днешна Сърбия.

Накрая претърпяхме крушение пред очите на България и пред очите на цивилизована Европа. На нашия пример се срина цялата европейска концепция за правата на човека и правата на малцинствата. Видяхме, че цялата тази концепция не струва нищо, ако държавите нямат политическа воля да я приложат на практика.

България и до днес няма ясно формулирана и последователна политика нито към Западните български покрайнини, нито към Македония. Опасявам се, че тия нерешени проблеми от миналото ще ги платим в бъдещето на двойна цена и с лихва отгоре.  

Българската външна политика за защита на правата на българите в Западните покрайнини е непоследователна и неефикасна. От 1920г. до края на Втората световна война тя настоява за ревизия на Ньойския договор и връщане на Западните покрайнини към България. С Директива № 19 от 19 април 1939г. правителството на Кьосеиванов и публично афишира целите на тази политика. По време на Втората световна война Западните покрайнини са върнати и се администрират от България.

С възстановяване на предивоенното статукво и влошаването на отношенията между Югославия и България по линията на Коминфорбюро от 1948г. българите в Западните покрайнини стават заложници на югославската/сръбската теза за македонско малцинство в Пиринския край.

Едва към края на 1970г. външните министри Иван Башев и Петър Младенов започват плахо да поставят основите на една по-конструктивна позиция както по въпроса за “македонското малцинство” в Пиринския край, така и по проблемите на българското малцинство в Западните покрайнини.

След разпадането на Югославия, България не постави въпроса за решаването на проблема на Западните покрайнини като част от югославската криза. Тогава българските външно-политически приоритети бяха членството на България в НАТО и ЕС, а мълчанието по Западнопокрайнинския въпрос наивно беше наречена „инвестиция в бъдещето“ с наивното очакване, че когато Сърбия се демократизира и започне преговорния процес за присъединяване към ЕС, тя ще оцени българския принос и ще реши проблемите на българите в Западните покрайнини. 

Въпреки всичко, България и особено българското общество никога не са преставали да се интересуват от положението на Българите в Западните покрайнини. През последните 20 години, България даде образование на стотици млади българи от Западните покрайнини по 103 ПМС, подпомагаше културните центрове и други граждански организации в борбата за опазване и развитие на българската култура, даде българско гражданство на всички които го поискаха и оказваше хуманитарна и медицинска помощ на населението. 

Равносметката показва, че това не беше достатъчно да се запази българският характер и да се задържи българското население по родните си места. Към днешна дата имаме нужда от цялостно преосмисляне на българската политика към Западните покрайнини и търсене на други спешни начини и средства за тяхното спасяване. 

Недопустимо е, по времето когато международното положение на България като членка на ЕС никога не е било по-добро българското малцинство в Западните покрайнини да бъде застрашено от опасността завинаги да изчезне под натиска на отречената и поразена великосръбска политика.

Много сме говорили за методите с които над 100 000 българи в Западните български покрайнини бяха изгонени от родните си краища, претопени най-напред в „югославяни”, а след това и в „сърби” при това антибългарски настроени и изправени едни срещу други. Много сме говорили за начините по които се подменя езика, писмеността, историческата памет, идентичността, културата и вярата. 

Икономическата катастрофа в крайна сметка ни доведе и до демографска катастрофа. 

Тоя път искам да предупредя българската общественост за надигащата се антибългарска вълна която кипи в Сръбската православна църква, научно-историческите среди, медиите и училищата. Непрекъснато се тиражират и преувеличават „сръбските жертви избити от българската армия по време на Първата и Втората световна война” и вече достигнаха чудовищни размери 30 – 50 000 жертви. От 2008г. в Сурдулица и Враня под патронажа на Президента, Сръбската православна църква и Сръбската академия на науките се провеждат научно-исторически конференции на които се фалшифицира историята и се създава негативна обществена нагласа към българите като окупатори, предатели и врагове с което сред младите сърби се насаждат чувства на омраза и отмъщение към българите, а сред младите българи – чувство на вина и срам от това че са българи. Стигна се дотам в училищата да се  провеждат конкурси за есета и ликовни творби с антибългарска тематика.

Националните телевизии в най-гледаното телевизионно време отново чертаят карти върху днешната територия на България в стремежа си да създадат някакво сръбско малцинство или поне нещо междинно – сърбошопски етнос. Известни имена на сръбската наука открито говорят по сръбските телевизии, че сръбският идеал е да създадат Велика Сърбия която да се простира на 40 км. до Загреб и на 20 км. до София. Сръбската чалга, сръбските телевизии и други форми на сръбско културно влияние опасно наближават София при пълно мълчание от българска страна.

От друга страна, през 2017г., съгласно официално декларираното желание на Сърбия за членство в ЕС, и изхождайки от европейската практика, българските граждански организации в Босилеград „ГЛАС“, КИЦ „Босилеград“ и ДСБ поискаха да отбележат и почетат паметта на цивилните жертви от Босилеградския погром на 15-16 май 1917г. и да инициират процес на национално помирение между двете държави в интерес на малцинството, в интерес на добросъседските отношения между двете държави и членството на Сърбия в ЕС. За съжаление, кмета на Босилеград на 15 май 2017г. отказа да приеме българският вицепрезидент г-жа Илияна Йотова, а плочите бяха конфискувани от местната полиция. След намесата на президента Румен Радев, паметните плочи бяха върнати, но и до сега си стоят в КИЦ-а. 

През последните 7 години Босилеградско е изправено пред екологична катастрофа. Международните рудодобивни компании „Минеко” и „Дънди Прешълс”, както и безкотролното изграждане на мини ВЕЦ-ове отровиха речните води с галенит и арсенопирит и буквално унищожиха биоразнообразието.  Въпрос на време е, кога отровната вълна ще премине границата и ще застраши кюстендилската котловина и долината на Струма. Както мината в Бор и безконтролното изливане на отровни води в река Тимок отрови стотици хектари обработваема земя при Брегово при почти пълно мълчание от българска страна.

Ето защо, опазването на малкото останали българи в Западните покрайнини или поне историческата памет за тях, не е въпрос който касае само нас, той касае българите от двете страни на границата. Защото агресивният великосръбски национализъм отново протяга ръце към България, а българските политици, историци, журналисти са потънали в европейските си сънища.

София

23. 11.2022г.

да обяснява истини в коментар, който изтрих.
Имам препоръка към него:
Да премине на кюмюрджийска шлоьокавица от което и да е пернишко село и тогава да пише коментари. Но след като е порнало кило, че и повече...
Пиянище да се опитва да дава раздава акъли означава, че то е и психясало.