–  Ще си купувам пушка. Ще ставам авджия.

          –  Само това ти липсваше. Малко ли ти са другите красти.

          – И тъй си ходя по горите и планините. Хем да ми е пазач, хем с празни ръце да се не връщам. Представяш ли си диво прасе да уцеля. Що ядене ще имаме. Нашият Гошо колко време го угояваме в кочината.

          –  Ще уцелиш. Та ти от войниклъка стрелял ли си?  Забравяш, че маленко внуче си имаме. Ами ако направи беля с тая гърмяща пущина?...  За толкова години торбата дето я мъкнеш, с нещо да си я напълнил? Туряш по някоя билка, да не е без хич. Все казваш: „Тоя път ще намеря!“ И пак нищо. Пусто ти иманярство. Всичките  тия приказки и легенди са празна работа, картите дето къташ – също. Пък по-добре, че не намираш. От такова прокълнато злато файда няма, само ядове.

           – Затуй не намирам де, ти го гониш с мислите си. То златото е като дивеча. Трябва да вярваш, че ще докопаш. Пък ти го пъдиш с тия думи. Казвам ти, да знаеш, но не ще ме разкандърдисаш, решил съм го вече.

Илиния добре познаваше всичките странности  на мъжа си и знаеше кога да спре да приказва. Пък как да си признае, че точно те ѝ харесаха навремето. Такъв си беше нейният Петър - не като другите. Със странни идеи и приумици, много от които нереализирани и без надежда да се случат някога, но човекът си вярваше, че един ден… На нея чудатостите му не пречеха.  Беше работлив, верен и грижовен. Пък и снажен, духовит,  музикант. И занаят си имаше – майстор шивач. От градския театър при него идваха да им шие фраковете и рединготите, че градските шивачи не се наемаха.  Запознаха се навремето по седенките. Денем работеше, а след икиндия прехвърляше  по стръмни пътеки Балкана да я види – той да посвири с гайдата, тя да попее. Песните ги събраха и в дните им останаха. Гонеха умората и духът в беда възправяха. Като е решил и пушка да нарами. Тъй и тя ще е по-спокойна с неговите пътешествия в пущинаците по нощите. Не дай си Боже вълк или мечка да срещне…

Отиде той в града с авери, дето разбираха от авджилък, та купи пушка. Като на малко дете й се радваше. Прави що прави, па влезе в одаята,  нежно я взема, гледа я  милно, гали я като млада булка и ѝ се усмихва. Също както синът все край новият мотор се мотае. Туй са те мъжете – дай им гръмове и бръмчила. Тъй  както жените галят везмото и чергите в становете си. Илиния нощем си представя шарките, мъжът й чува шума в храстите и стреля, ама не на халос, или копва и пука делвата, нощта заблестява…Ех!.... После се прегърнат и заспят умиротворени.  Редят  се дните един подир друг, уж еднакви, но мечтите и копнежите като мъниста в момино герданче.

Ето го и  пълнолунието. Времето когато играят самодивите и проблясва златото из под земята. Застяга се припряно за първо приключение новоизлюпения ловец. Не можеше да каже какво му се иска повече – делва с копача ли да разбие или с лов да се върне. Ходи чак от Гецовото кладенче да си напълни манерката с изворна вода на кадем да е и наслука. Пък каквото дал Господ.

И Господ реши да даде.

Изпълни се луната, цялата. Специално наду бузи, пътеките на провиращия се по  стръмното към високите скали нощен странник да огрее. Повика и звездици – сестрици да помагат. Не се налагаше да хаби фенерчето. Щом свършиха човешките пътеки, свърна по сърнешките. Те криволичеха и се губеха. Понякога го закачаше гневна драка и го драсваха къпинаци, че им стъпва в нощния сън. Налагаше се одве да се сниши, за да премине. Губеше се за кратко в гъсталака, но небесното светило следваше мисията на нощта и светеше по пътеката. Сякаш сърните знаеха онова тайно място, белязано в картата с кръстче. Дълго вървя. Излезе от гората на висока ливада. Оттатък  започваха скалите. Предпочете да върви по пътеката, оставена от копитните, край папратите, а не да потъва в избуялата от дъждовете трева. Тя лъкатушеше на границата с гората. Еленските стада предпочитаха да вървят край гората, за да могат бързо да се шмугнат и скрият в нея при опасност. Наближаваше петте братя , отбелязани  на саморъчната карта – пет бука, допрели стволове и сплели клони, единствените сред царството на бял ясен, или мъждрян, както го наричаха в равнината. След тях се редяха трепетликите. Една голяма дългоуха сова ги уведоми за нощния пришълец  и те зашушукаха оживено,  разбудиха дремещия вятър. Той внесе още по-голяма паника в листите им и хукна нагоре да събаря жълъди за дивите прасета. По натам смесените с цер букаци, посрещнаха спокойно и достолепно новината и отново се възцари тишина. Същинската тишина на нощта гъделичкаше загадъчно въображението. Сенките се превръщаха в демони, светлите звездни сияния в бели одежди на самодиви, свежият хлад в унес от изпълними желания, единни с многомерната реалност, с усещане ,че някой дебне зад изпречилата се на пътя канара. Усещането не бе лъжливо. До сами нозете на самотния нощен скиталец се  търкулиха камъчета. Той инстинктивно, с войнишка бързина свали пушката и стреля натам, откъдето се посипаха камъните. Чу се стенещият звук на ранено животно и строполяване зад валуна. Колкото ѝ силно да светеше луната, тя не можеше да премине през скалната грамада. Иманярът щракна фенерчето и мина зад нея. Видя потрепващото тяло на умиращото ранено животно. Освети го. Разгледа го. Беше диво яре с бяла главица и  тъмни ленти край очите чак до муцунката, сякаш майсторски вапцано. Имаше и рогца, още не толкова големи, но впечатляващо извити. Дожаля му за животното. Изгуби желание да продължи към същинската си цел – пещерата в скалите. В торбата носеше  конопен чувал, за всеки случай. Сложи ярето в него, метна го на едното рамо, пушката на другото  и заслиза обратно за към вкъщи.

Илиния чу отварянето на портата с онова издайническо скрибуцане. Мъжът ѝ минаваше през задния двор, не както обикновено. Наметна плетения вълнен шал и излезе от къщата. Стопанинът взе масура с който надуваше закланите агнета, цепна кожата на задния крак и го пъхна в него. Наду го, както надуваше гайдата си.

           – Ти какво, яре за гайда ли си намери? – рече Илиния

           – За гайда ли? Вярно бе, жено! И през ум не ми мина. Наистина ще си направя гайда от това яре, да се помни първия ми лов. Имам две бели гайди, а тая ще е кафява. Да ми е меко, уютно и топло като я прегърна. Никой няма да има такава.

Помисли за миг, засия сякаш го осени най-гениалната идея , пръкнала се от човешки ум на тоя свят, дигна жена си и я завъртя както на младини, не че беше стар, но четвърт век скоро ще правят откак са заедно.

 Да , гайда! Ще си направя такава гайда, каквото в цял свят няма да се намери. Моята гайда ще си има всичко – и глава, и рогца, и ушички, и очички, дори опашчица. И най-вече мен – дъхът и сърцето ми. Във всяка песен ще има  благодарност и сълза към душицата на това невинно животно дето от страх гръмнах.

Речено, сторено. Направи си пишман ловецът  точно такава гайда – с писана главица. От  муцуната излизаше гайдуницата, да танцуват по нея пъргавите пръсти на свирача. От главината на едното предно краче ще мърмори жаловно  и глухо ручилото, а от другото стърчеше духалото, което Петър си наричаше надувало. Духалото било за ковача.  И опашка си имаше, както каза – като малко кръгло балонче, което се издуваше при надуване на гайдата и се прибираше с излизане на въздуха при свирнята. Веднъж тази опашчица взе ,че се пошегува с него. Свири той в средата на хорото с кларнетиста , тъпанджията и гъдуларя, а около тях дечурлига. По едно време звукът за миг не бе както трябва да бъде. След малко пак, и пак. Спира свирнята, развива гайдуницата, проверява пискуните, натяга ручилото. Уж добре звучи и всичко си е наред, след малко, насред хорото, пак същото. Децата подскачат край него и се смеят. Усети нещо заговорническо в този смях и започна да ги наблюдава с притворени очи, уж вживян в песента. Звукът пак се промени. Ах, дяволчета такива. Ето какво било. Малките ръчички натискат опашчицата- балонче. Другите не разбират, но за него звукът не е който трябва да е. Дори не беше предполагал, какво ще му спретне едно куйруче.  Много свирене се изсвири  с тая специална гайда. По мегданите на околните села го викаха, безброй хора се завиха край нея, ергени задяваха под музиката ѝ момите, чановете на кукерите  и танците им следваха ритъма ѝ, злото гонеха.  Дочу за тази специална гайда и баш майсторът на националния фолклорен ансамбъл по това време Филип Кутев. Дойде в подбалканското селце от столицата да я види. Хареса я. Тъй я хареса ,че предложи на местния гайдар дето сам си правеше  инструментите, опъваше кожите и дялкаше пискуните, да я купи за много пари. Но наш Петър си я не даде. „Част от мен е“ вика. „Сърцето ми е в нея, едно сме, ще спре да бие.“ Мина що мина, софиянеца пак похлопа на скромната селска къщичка. Чу свирнята на самоукия музикант, дето не знаеше какво са ноти, захласна се  по дългите, неизвестни му протяжни песни на Илиния ,па взе че ги покани в големия град, в най- големия ансамбъл за народни песни и танци, там да живеят, там да свирят и пеят двамината. Каза им, че това е най-голямата чест за хора, които не са учили музика. Беше сигурен, че няма  да  откажат. Колко големи музиканти е върнал.

Селският човечец помисли , помисли, па попита:

         –  А ми тук кой ще ми гледа добитъка? Как тъй ще го оставя? Него и къщата си, дето кирпича сме мачкали с нозете си. А и кой ще шие дрехите на театъра. Кой ще обръща старите балтони и костюми на селяните от околността. Градските шивачи туй го не правят. Добре си ни е тук. А и цветната градинка на булката кой ще реди. Тя е най-хубавата, не само в наше село.  Тук си оставаме.

Отиде си, изпратен по живо, по здраво големият човек. Малкият остана с добитъка си, с шевната си машина, с единствената в света гайда от диво яре с глава и рога, с очи /вярно изкуствени, дълго  търсени/,но пък писани , с уши и опашка, надувана с мерак, с издищани звуци от човешко страдание и радост.

Веднъж в града имаше голям юбилей, на известен поет от този край, но живеещ в столицата,  с много гости от там, натъкмени, модерни. Гайдарят сред поканените. Облече си везаната за празници копринена риза. Гайдата с него, за всеки случай. Голям ресторант, големи пълни  маси с бели покривки. Поздравяват юбиляра. Стана и една жена да го поздрави с песен. Оперна певица. Пее, а никой не ѝ свири. Поогледа се нашият гайдар, поослуша се, не му трябваше много да мисли и наду гайдата. Тая певица малко се стресна като засвири.  „Види се не е виждала гайда с глава“ – помисли си Петър и още по- гордо наду бузи. Тъй де, как без съпровод. Не разбираше думите ,бяха на друг език, но чуваше музиката – с ушите и сърцето си.  На певицата взе, че ѝ хареса. Отпусна глас, мощен такъв, красив, никой тук не пееше така, но беше хубаво. След песента тя дойде и седна до музикалния си съпровод. Заразпитва го за гайдата.  Той ѝ разказа. А накрая рече:

          – Това е моят специален трофей от първият ми и единствен лов! Тъй казват другите. За мен е нещо без което вече не мога, няма да се чувствам жив. Ти би ли се чувствала жива без песента си. Всеки живее със своята си песен, дори да е без звук и думи. Може да е песен на вретеното или на шарките, тракането на машините или  тихия труд. Не е щастлив, който  си няма своя песен.

          – Така е. Освен иманярството имаш ли други „красти“?

          – Колкото щеш. Ти отбираш от чужди езици , пееш на тях. Аз  поназнайвам цигански, турски и каракачански, малко македонски и влашки – от хората ги научих. Говоря им по тяхному. Радват се. Да ти кажа ли нещо на един друг език?

           –  Пях на италиански. Кажи.

           –  Атнесеп отяок яп ешеб несеп аз амавд . Япзи  и  етикжъм имуд.

           –  Преведи ми.

           –  Ще ти го напиша и ти сама ще си го преведеш, като четеш отзад напред думите.

            –  Как така веднага го изговори. Това е трудно.

           –  Не е. Упражнявал съм се. Не съм можел винаги. Хрумна ми като мислих с какъв нов майтап да развеселявам хората. В повечето време те са угрижени и тъжни. Трябва им веселие, да живнат, да отправят поглед далеко и все по-далеко.

           –  От кога и колко далеко отправяш своя поглед?

          –  От както се помня – до безкрая.

          –  И как стигаш до там – с медитация?

          –  Тая дума италианска ли е?

          –   Не. Международна.

          –  Не е международна. Трябва да си я учил. Международната трябва да се разбира от всеки, да се чувства на мига, като песента.

           –  Както ти разбра, че пях две партии, т. е. за двама. Вие с Илиния пеете ли двамата различни думи, като разговор?

          –  Ние така си живеем. Много от песните сами си ги мислим. Понякога вие гражданите, използвате странни думи за обикновени неща, някак не на място. Като тези твои партии. Партиите да си гледат политиките. Веднъж един градски ми нарисува един охлюв с ченгел и дума: „ Това е ключът сол. Ще те уча да си пишеш музиката.“  Не  е наред човечецът. Да посипва ключа със сол и да рисува охлюви, за да ме учи на музика. Та тя сама си иде, но е птица, трябва  да я уловиш. Как се лови птица? Само  перце можеш да си дръпнеш или тя да ти го подари. А нашите песни са по различни от познатите. Защо трябва да им приличат. Сърце със сърце еднакво бият ли? Едно бие сърцето на орела, друго на славейчето. Но навярно и орелът иска понякога да запее като славейчето и то да стигне облаците като него. В нашите песни често аз съм слънцето, булчето ми луната. Пеехме така още от младини, като ни домъчнее  един за друг. Паса кравите на ТКЗС-то и току откъсна едно орехово листо и засвиря. Първо ми идва музиката, сетне думите:

                                 Луната разсипа
                                 гердан от мъниста 
                                 по звънкия мрак
                                 на полето.
                                 Полето ѝ прати
                                 въздушна целувка,
                                 която, когато пристигна,
                                 облаче прашно повдигна...

Чува моята невеста песента ми. Представям си как оставя сърпа или мотиката за малко, оправя косите си и запява в отговор, който стига до мен. Ако е далеко, вятърко ми го носи. Дори кравите спират да хрупкат и се ослушват.

                                Луната си няма герданче.
                                Загуби или откраднаха?
                                Мъниста звънели из мрака.
                                Звънели, звънели
                                до Балкана не стигнали.
                                Търкулнали се по стръмното
                                и в речица поспрели.
                                Луната си лъч протяга
                                и все опитва
                                да ги извади…

А когато цяло село копаехме канала за водата, че до тогава все от герана вадехме, колкото и уморен да бях от жегата и кирката, пак грабвах орехов лист да ѝ отговоря. Тя пее сякаш шепти, а гласът ѝ надалеч стига:

                                             Следва продължение