От Съмишленици на 29.11.2021 г.Избрано, Книги и разказиИскрено и лично, Кратка проза, Неподправената история, Политпросвета, Темида е побесняла  

Разказ на д-р Хасан Ефраимов

Всяка година, в последната неделя на август, в моето родно село има събор. Това е традиция. Съществува откакто свят светува. Поне тати твърди така. Сигурно е вярно. Не ме е лъгал досега, макар че постоянно изрича:

– Не ми се доверявай и на мен! Мога и теб да предам всеки един момент.

Отдавна не вярвам дори на себе си.

Усмихвам се и винаги му отговарям:

– Ако и ти ме предадеш, не бих живял на този свят повече и минута.

– Аз ти казвам… После да не кажеш, че не съм те предупредил. Я налей още една ракийка!

Гони осемдесетака вече, ама жули ракийка като за последно. Тогава езикът му се развързва. Не, че иначе е завързан. Има дарбата да говори и да завързва запознанства. Ей така, среща някакъв човек и почва да му говори. Говори, а отстрани изглежда сякаш са се познавали цял живот. Толкова му е лесно.

Поне малко да приличах на него. А аз какво? Мълча като темерут и не намирам думи да говоря. Ако ме питат нещо, тогава може да отговоря, и то с една дума. А може и да не отговоря. Това е. Отврат.

Та на въпросния събор се събира цялото село. Идват всички оттам, където са се установили, за да търсят хляб за семействата си. Защото тука хляб няма. Всъщност хляб има, салам няма. Няма и за вафли. Идват и от целия Делиорман. Тогава селото живва. Опъват едни палатки и каравани, и кебапчетата и бирата тръгват.

Скоро в селото не остава трезвен. Е, освен жените и децата. Но останалите жулят на поразия. Що ревове и сълзи се изливат през тази седмица. Седмица, защото палатките ги опъват поне няколко дни предварително. Гостите идват по-рано и се оформя цяла седмица събор.

Седнат приятели, които са израснали заедно. Заедно са ходили на училище, играли са, ергенували са. После животът така се е стекъл, че са се разделили. Единият в Турция, другият в Германия, трети в Англия, Америка, Австралия… и така до безкрайност.

– Не оставили неопикано място по света – възмущава се тати.

Всеки се запилял някъде в търсене на салама и вафлите. Ударят по една-две бири и сълзите тръгват. Сълзи за едно отминало време, което няма да се върне никога. Сълзите изпиват нови бири, бирите леят нови сълзи и така се получава един безкраен порочен кръг, от който няма излизане.

Е, поне до края на седмицата. После идва изтрезняването, а с него и нови сълзи. Качват се всички по колите си, прегръдки, отново сълзи и всеки поема към салама и вафлите. Да, саламът и вафлите така привличат. Привличат и никой не може да им устои. Приберат се там, нейде в големия град, където никой не ги познава, където са като едни безлични мухи, и почват да блъскат ден и нощ за салама и вафлите.

А душите им празни. Бъркат там, където би трябвало да се намират душите, а там няма нищо. Оставили са ги в трънливия Делиорман, изпепелен от жаркото слънце. Върху цветовете на магарешките бодили. Накачулили се душите им по бодилите и чакат, бездомни. Прострени като прани гащи.

Болят… И викат душите им, самотни и изоставени. Вият… Крещят по цяла нощ из пустия Делиорман, но няма кой да ги чуе. Сълзите напират и парят очите. И така в очакване на следващия събор.

– Ела да те запозная с един човек! – дърпа ме тати, хванал ме за ръка.

Оставям масата, която са опънали братовчедите, и тръгвам след него. Намерил си е пак някоя жертва, с която да говори. Постоянно намира някакви, с които и ме запознава на всичкото отгоре.

– Заедно сме служили. Даскал е. Даскал по история. Душата му е пълна. Прелива. Скоро не съм срещал такъв нещастник. А може и книга да напишеш. То без това сърцето му е като една отворена книга. Само трябва да вземеш думите оттам и да ги прехвърлиш на компютъра си – обяснява ми по пътя.

Повлича ме по посока на едно дърво, към края на стадиона, където се провежда съборът.

Под акациите е седнал един човек, направо на тревата. Съвсем обикновен. Метнал е една сива жилетчица на раменете си, въпреки топлия ден. На главата му гордо е килнат бял каскет. Пред него няма нищо. Нито бира, нито кебапчета. Лимонада няма дори. Просто си седи сам и гледа по посока на събора. Не съм сигурен и че не гледа в нищото.

– Наборе, това е синът ми! – гордо се пъчи тати. – Исках да те запозная с него!

– Сядай…! – отговаря човекът и потупва с ръка по земята, като ми показва къде да седна.

Не подава ръка, за да се здрависа.

– Чакай, не сядай…! Иди купи малко кебапчета и бира, и после ела! – командори ме тати.

Тръгвам по посока на палатките и тогава забелязвам племенника ми да се шляе с някакви момчета. Вървят и зяпат момите. Давам му пари и командировам него. Кой когото може.

– Ей… вуйчо, сега ли намери? А и нали знаеш, че не знам български – отговаря той, хвърляйки поглед към някакви Делиормански красавици, невкусали още целувка.

Не знае български, защото е роден в Истанбул и там живее. И той идва за събора. Навремето и сестра ми хукна да си търси щастието там. То тука щастие и без това няма. Има само болка. Погледнете лицата на хората из улиците! Виждате ли някъде щастливи хора?

– За какво ти е да знаеш български? Всички тука са амуджи. Рязани фесове и Делиормански мангали. Тук-таме може да срещнеш някой кьорав българин, ама и той ще знае турски – изричам през смях и го плясвам по дупето. – Бягай…!

Племенникът ми хвърля последен поглед към хубавиците и с огромно съжаление в душата хуква към палатките.

– Ти си докторът, нали? – пита ме даскалът с белия каскет.

– Да…

– Писателят… Дето душата ти е болна като моята.

– …

– Не може да ме излъжеш. Чел съм ти писанията. Не пишеш с ръката си.

– Моля?

– С душата си пишеш. Затова се получава. Лошото е, че не пишеш за всички. Пишеш само за тези, които живеят без душата си. Загубили са я някъде. Тези, които никога не са имали душа, няма да те разберат. Ама за какво са ти, те и без това не четат.

Не казвам нищо. Само мълчаливо присядам на тревата и паля цигара. Подавам и на даскала. Той посяга с трепереща ръка и бавно си издърпва една.

– Някога се опитах да ги спра. Даже за известно време го направих. После си казах, за какво ми е да ги спирам? – промълвява той, докато си взима цигарата.

– Ще живееш с орлите! – ухилва се тати. – Аз ги спрях от страх да не умра. Сякаш като не пуша няма да умра. Ама сега да ми кажат: остават ти два-три месеца живот, ще пропуша отново. Пък колко от тези, дето не пушеха, си заминаха. Май останахме само двамата, наборе? Не пушеха, ама си похапваха като за последно. Освиниха се и хвърлиха топа. А аз и пушех, и ракия жулех. Още жуля българска скоросмъртница и пак излъгах всички. Яд ме е само за едно. Ще взема да умра така, внезапно, и няма да имам време да ги почна пак. Ей това няма да си го простя никога.

Пристига племенникът ми с бирите и кебапчетата в едни пластмасови чинийки и ги поставя направо на земята, на тревата.

– Бягай, че Делиорманските хубавици те чакат! – усмихвам му се. – Но внимавай…! Тука дори хубавиците са диви. Изгарят сърца. Ще ти изгорят и душата дори. Даже окото им няма да мигне. Не вярвай на очите им. С тях изгарят!

– Ей ся, вуйчо! От опит говориш, нали? – усмихва се и тръгва към дивите красавици.

– След време ще станеш като мен – изрича даскалът. – Даже почти си станал. Още малко и си готов. Ще поскита още малко душата ти бездомна и накрая ще дойдеш тук, в Делиормана, за да умреш. Помни ми думата…! Тази земя не прощава на никого. Омагьосана е. Родиш ли се един път на нея и си обречен на вечната ѝ каторга. Вървиш, ходиш, обикаляш, скиташ, но не може да избягаш от аромата ѝ.

Оглеждам даскала от глава до пети. Скоро разбирам, че не е някой случаен човек. Има интелект и разум в очите му. Лицето му е съсухрено. Целият – кожа и кости. Докато придръпва от цигарата, устните му треперят. Цигарата му догаря, но не прави усилия да изтръска пепелта. Сякаш вече му е все едно какво ще се случи. Скоро пепелта полита към земята, подмамена от гравитацията, но той изобщо не отразява този факт. Не отразява и сякаш е в някой друг свят, където законите на нашия свят не важат.

– Пишеш ли?

– Тези дни не.

– Не спирай…!

– Не става винаги. Трябва да се улови моментът. Тогава думите тръгват сами. Сядам и само чаткам по клавиатурата. Няма смисъл да се пъна. Чакам идеята – усещам се, че за пръв път говоря толкова много.

– Тя ще изскочи отнякъде, защото имаш очи да я видиш…, душа да я усетиш… и дар слово, за да я напишеш.

– Знам и затова не бързам. Чакам на гюме.

– Пиши, защото животът заминава! Няма да се усетиш и ще си дошъл на моите години. Естествено, ако ги доживееш. Само щастливците и нещастниците доживяват старини. Другите не. Тогава, някой ден след себе си ще оставиш нещо. Не е вярно, че не се чете в момента. Всичко, което пишеш, се записва някъде там и няма да изчезне никога. Ще изчезна, но ще изчезна аз, ти няма да изчезнеш. Какво ли не преживях през живота си. Все се канех да го опиша, ха днес, ха утре. Но така и не го направих. После си казах, че Всевишният си знае работата. И така до днес. Когато те изправи пред мен. Срещата ни не е случайна. Няма нищо случайно в живота. Всеки човек се движи към предопределени срещи и пътища. Нещо ме теглеше насам, а дори няма какво да правя на този събор. И не само тук. Никъде нямам какво да правя вече, но краката ми тръгнаха сами. Като те видях и веднага разбрах. Никога няма да мога да го опиша като теб. Затова си при мен.

Даскалът отпива от бирата. Отпива на малки глътки, сякаш няма за къде да бърза. Всичко, за което е бързал, е някъде там, далеч зад него. Загубило е смисъл. А сякаш никога не е и имало. Безсмислени неща, които са вършени всекидневно.

Не бърза и напред, защото вече и там няма смисъл. Има само смърт. И тя дебне, дебне в зловеща засада, от която няма как да избягаш. Да, винаги идва този момент, когато и миналото, и бъдещето губят смисъл. Висиш някъде там, в изгубеното пространство между живота и смъртта, и ни напред, ни назад. Дори да можеш, не искаш да се върнеш назад, защото няма смисъл. Знаеш го.

Отново ще се изживее същият безсмислен цикъл и накрая ще стигнеш пак до загубеното пространство между живота и смъртта. И сто да са циклите. И хиляда да са. И какво от това? Напред винаги е смъртта.

– Човек винаги умира сам. Посрещаме смъртта сами. Има някаква интимност в това. Личният ти момент, в който ще загубиш всичко. Когато се раждаш, те посрещат, но когато умираш, няма изпращачи – продължава даскалът по история. – Дори да има някой там около тебе, той е безучастен наблюдател. Няма как да ти помогне и да ти даде дъх. Идва смъртта, а преди това си загубил всичко. Подготвил си се за нея. Чакаш я дори като избавление. Загубил си връзките си с живота. С роднини, приятели, близки, познати. Познал си лъжата, клеветата, огорчението. Любовта на близките ти дори е загубена. Гледаш децата си в очите и изведнъж осъзнаваш, че и те са ти чужди вече.

– Къде живееш, даскале? – прекъсвам нарочно мислите му.

Не искам в момента да слушам лична изповед. Нито от него, нито пък от когото и да било. Това е трик от практиката ми на лекар. Идват пациентите и като се отплеснат и почнат да разказват, няма край. Мислят си, че всичко е свързано с болестта им и има значение за лечението. Тогава им задавам въпрос. Няма значение какъв. Може да е най-тъпият и най-глупавият на света, но така секвам мислите им.

Един-два въпроса, с по-упоритите няколко, и меракът им за разказване изведнъж ги напуска. Наистина ми е омръзнало да слушам изповеди. Понякога си мисля, че не съм лекар, а психолог или изповедник.

– Не знам! – отговаря даскалът и изведнъж се усещам прецакан, защото отговорът му изисква нови въпроси.

– Преди живеех тука. После в Истанбул. Сега пак се върнах, за да умра… у дома – продължава той, без да съм го питал. – Някога, когато напусках България, си мислех, че отивам към нещо по-добро. Мислех си, че започвам нов живот. Помниш какви бяха времената тогава. Бях намразил българите. Нахвърлиха се върху Делиормана като стадо чакали, като ято лешояди. Изпомъкнаха каквото можаха. Гъските и патките изпомъкнаха даже и ядоха на поразия. Една гъска вървеше за два лева. Овцете, дето струваха по 150-180 лв., ги взимаха за по 20 лв. Не стига това, а и още се пазаряха. Беше време повратно. Нагъчкаха се със стока и после ядоха до пръсване. Ядоха, докато свърши. След това останаха гладни. Нямаше ги вече Делиорманските амуджи. И оттогава гладуват. Ама да си чувал някой да говори за това? Мълчат всички. Ни лук яли, ни лук мирисали. Намразих ги и се качих на влака. И тогава изведнъж нещо в мен се преобърна. Влакът тръгва… Ревове, крясъци… Кой се прощава с детето си, кой с майка или баща. Никой не знае, ще се срещнат ли отново? Напред – неизвестността в Турция, назад – пустия Делиорман. Къщите ни – изоставени. Каквото можеш да побереш, е в два куфара. Това е. Нямаш сигурност, само брат ти, дето е заминал преди 10 години. Оттогава не си го чувал, не си го виждал. И тогава изведнъж поглеждам към перона. Един милиционер… Стои на перона. Трябва да се грижи за реда, а той плаче. Плаче, та се дере от рев. – Ти пък защо плачеш? – питам го през прозореца. Беше точно под него. Обръща се към мен. Два метра мъж. Мустаците му като на Филип Тотю. Обръща се, а очите му текат като две пълноводни реки. Дойде до прозореца. Беше висок колкото него.

– Милиционера Гошо – изричам изведнъж. – Това е бил той. Стоеше така на перона и плачеше след всеки влак.

– Да, той е бил – веднага ме подкрепя и тати. – Плака цяло лято.

– Лек път… Лек път, приятелю… Успех… Успех… И извинявайте за всичко! – изрече и ме прегърна, така през прозореца, и се разрева с нова сила. Разревах се и аз. Плакахме и стояхме прегърнати така. Аз и двуметровият милиционер с мустаци като на Филип Тотю. А дори не го познавах.
– Извинявайте…! Извинявайте…! Не трябваше да става така! – повтаряше през цялото време.
– Няма за какво… Няма за какво… Ти не си направил нищо – ревях и аз.
После влакът тръгна, а оня тича с влака и не ме пуска. Не знам колко време тича така. Дълго го гледах, докато се изгуби от погледа ми. Махаше до последно. Тогава нещо се пречупи в мен. Плача и мисля за извинението на този непознат за мене човек. Той ме промени. А дори не беше направил нищо. Исках да дръпна спирачката на влака и да сляза. Вече не мразех българите. Изведнъж осъзнах, че това, което може да направи един-единствен човек, може да е равнозначно на хиляди други. Понякога дори на милиони. Народите не са виновни. Отделните индивиди да, но народът не. Дълги години след това, като чуех за България, аз си спомнях за този човек. Другите бяха се заличили от съзнанието ми. Те бяха безлични нули.

– Наздраве, наборе…! Ще ти се стопли бирата – изрича тати и чуква бутилката на даскала със своята.

Увлечен в разказа и спомена за мустакатия милиционер Гошо, с мустаци като на Филип Тотю, разказвачът беше забравил за бирата. И за кебапчетата беше забравил. Отново е там някъде, в спомените. Някъде на гарата на Хитрино, във влака. Виждам го отново да маха от прозореца на влака, поел към неизвестното, изоставил всичко, което е имал.

Не се обаждам. Стоя и мълча. Тати също не се обажда повече.

– По целия път мислех за милиционера, останал някъде там далеч, на гарата на Хитрино – почва наново даскала по история. – Влакът се движи, после спира. Цяла нощ. А аз не виждам и не чувам нищо. Не ми излиза от главата този човек. Как само успя да преобърне душата ми. Умът ми не го побира. Сутринта слизаме на гарата на Одрин. Народ, навалица, блъсканица. Беше ужас. Багажи се разтоварват. Чуват се ревове. Някои реват от радост, други от мъка. Тук-таме се чува и смях. Гледам огромното струпване на народ и се чудя – как ли ще се оправя сред цялата тази навалица? Слизат някои от влака и целуват земята. Аз не я целунах. Аз целувам само тази земя. Делиормана… Друга не целувам.

Даскалът посяга и отскубва шепа трева. След това дълго я целува и мирише. По едно време я тика пред носа ми и вика:

– Ето виж…! Това е миризмата на Делиормана. Друга не признавам. И друга земя не целувам. Целувам само тази земя, която ме е родила. И в която ще се превърна.

– И какво стана на гарата в Одрин? – прекъсвам го, преди да се е разплакал.

– Какво стана? Идват едни чиновници и ни разпределят в Ерзинджан. Там ни изпраща държавата. Питам един полицай, къде се намира това нещо? А той отговаря:

– Там, където свършва вярата.

После ме придръпва на една страна и ми обяснява:

– Слушай, приятел…! Аз служих там. Не е за тебе. Самите турци бягат от там. Пълно е с кюрди. Турски дори не знаят. Нямаш работа от Бурса нататък. А най-добре до Истанбул. Забрави за нататък.
Отказах разпределението и къде да ида другаде? Поехме към Истанбул, където живееше брат ми. Стисках скъпоценната хартийка в джоба си с адреса, макар че го знаех наизуст. Стигаме до там и звъним на вратата. Вече се свечеряваше. Излиза жена му и като ни видя, краката ѝ се подкосиха.
– Няма го в къщи! – изрече и блъсна вратата.
Останахме пред вратата като попарени. Стояхме и се чудехме, истина ли е това, което ни се случва или не? По едно време гледам, размърда се пердето и брат ми зад него. Оттам ме гледаше нечестивецът. Седнахме на куфарите, там пред неговата къща, и цяла нощ стояхме така. Нямахме пари за хотел. Никого не познавах. Седях и до сутринта изплаках сълзите си. От тогава и да искам, не мога да заплача. Аз го отгледах, когато татко почина. Израсна в скута ми. Аз му направих сватба, а той ме остави пред вратата си. Седях и цяла нощ си мислех за милиционера от гарата. Бях абсолютно сигурен, че нямаше да ме остави на улицата.
Излиза сутринта брат ми на терасата и си пие кафето. Пие и гледа към мене. А кафето му така ухаеше, направо ме подлудяваше. Усещах аромата, така, както е на 20 метра от мен. Какво не бих дал тогава за чаша кафе? Проклех и млякото, дето е сукал от мама.
По едно време пристига един възрастен човек. Приличаше на Господ, така както го рисуват по книгите. Дори дълго време си мислех, че е бил той. Целият побелял, с благородна бяла брада. Разпита ни какви сме, що сме. После ни подбра и заведе у тях. Беше събрал половината България в къщата си. Гаражът му също беше пълен. Дворът… Опънал палатки и не оставил никого навън. Самият той и жена му спяха на терасата. Горката, по цял ден готвеше, за да ни нахрани. Нашите жени ѝ помагаха. Нямаше вода тогава в Истанбул. Мъкнеха с едни цистерни, качени върху трактори и камиони. Хаджията купуваше вода, по цели цистерни, за да има да пием и да се къпем. Беше направил списък и всеки ден по ред на номерата влизахме в банята. Не ни остави нито гладни, нито жадни. Неизкъпани даже не ни остави.
Нападнаха местните турци изселниците и ги мамеха наред. Нападнаха и те като ято лешояди. Нямаше никаква разлика между българите и турците. Тогава разбрах това. Купуваха – кой каквото има, го даваше на безценица. Наемаха изселниците на работа за жълти стотинки, без осигуровки, без нищо. Тогава оскубаха хората още веднъж. Един път го направиха българите, а втори път турците.
Но вече не мразех нито българите, нито турците. Не мразех заради милиционера и хаджията. Те бяха представителите на тези народи, не другите. Останалите бяха кръгли нули.

Даскалът привършва разказа си и дълго време мълчим. Не смее да се обади никой. Мълчи дори тати. Подавам още една цигара на даскала и той отново я поема с треперещи ръце.

– Всички хора са еднакви – изрича отново даскалът, всмуквайки жадно от цигарата. – Този бил българин, оня бил турчин, третият бил не знам какъв си. Всичко е лъжа. А бе, ти откъде знаеш какъв си? Разделят хората по измислени критерии. Ходжите и поповете помагат. На единия вярата била такваз, на другия – онакваз. А бе, какво те топли вярата, като нямаш душа? Всички заминават в тази, черната земя. Аз съм историк! На мене да не ми ги разправят тия. И като си турчин, какво? И като си българин, какво? Цял живот се деляхме и сега, какво стана накрая? Виж, погледни.

Даскалът посочва към насъбралото се множество. Неволно и ние поглеждаме натам.

– Вижте… колко хора, мислите, има тука? Не повече от хиляда! А са дошли от целия Делиорман. Повече от половината са от чужбина. Утре ще се качат на колите си и ще заминат. А навремето толкова народ имаше само в едно село. Къде са турците? Къде са българите? За какво се драпахме толкова? Той, народът, го е казал: „Двама се карат, третият печели“.

– Ще има печеливши. Земята няма да остане пуста – намесва се и татко в монолога на даскала. – Ще минат година, две, десет и ще дойдат нови хора. Даже вече тръгнаха. Но земята пуста няма да остане. Те нямат и земя, пясъци и пустини само. Че къде да живеят тези хора?

– Навремето ходжата разправяше, че нарочно изпразвали земята. Твърдеше, че самият Сатана имал пръст в тази работа. Искал я, за да засели изчадията си – намесих се и аз, припомняйки тези думи на ходжата.

– Не знам, може и така да е. Не споря…! – започва нов монолог даскалът. – Върнах се, за да умра! Казах си: „Даскале, няма да умираш в чуждите земи! Костите ти трябва да са там, до костите на дедите ти. Иначе душата ти няма да намери покой и ще се скита бездомна“. Всяка вечер сънувах един сън. Сънувах магарешките бодили. Онези, които са в Малкия чукур, около чешмата. Ухаеха в ноздрите ми. Поклащаха се от вятъра, а лилавите им цветове ме хипнотизираха. Идеше ми да ги прегърна и да ги разцелувам. Събуждах се, заспивах, а проклетите бодили все пред очите ми. През деня ги виждах из града. Бяха поникнали направо през бетона. Движа се из улиците на Истанбул и изведнъж сградите изчезват, а тяхното място се заема от магарешки бодили, високи колкото къщи. И отново се поклащат от вятъра. Гледам наоколо, коли не се виждат. Няма и хора. Нищо друго няма. Нощем сънят ми винаги приключваше по един и същ начин. Знаете как се точи като косъм водата от чешмата в Малкия чукур? Зиме, лете, в суша, в дъжд, тя все си тече така. Водата нито се увеличава, нито намалява. За да се напиеш, трябва да лежиш под нея с отворена уста. Пиеш, пиеш, а докато се напиеш, отново си се изпотил в жегата и ожаднял. Толкова бавно тече. Та, пиех вода от чешмата. Така ми свършваше сънят. Бях легнал под нея с отворена уста. После изведнъж чешмата започваше да шурти. Тече, ама тече, ви казвам. Скоро коритата преливаха и аз започвах да бягам. Бягах направо през магарешките бодили и те ме шибаха през лицето. Така стигах до селото. Исках да предупредя хората, че идва вода. Без това беше по петите ми. Стигам до село, а там няма никой. Селото пусто. Изведнъж виждам татко. Стои пред вратата, наклонил е глава на една страна. Поглеждам ръцете си, нозете си, всичко е в кръв от магарешките бодили. „Чужбината е като корона от магарешки бодили – изричаше отново. – Корона, ама от бодили“.
Неволно повдигах ръка към главата си – там наистина стоеше огромна корона от магарешки бодили, впили се в плътта, достигнали чак до душата ми. Цялата ми глава беше в рани и кръвта се стичаше по лицето ми – завърши разказа си старият човек и погледът му потъна някъде вътре в самия него.

Трябваше да тръгвам. Така и оставих татко и даскала там, под акациите. Вечерта не можах да заспя. Както и следващата вечер. Мислех постоянно за даскала и за неговата корона от магарешки бодили. На третия ден ми звънна тати.

– Няма го даскала – рече. – Не се е прибрал в къщи вечерта след събора. Търсехме го навсякъде. Няма го.

– Мисля, че знам къде е. Стой там! Идвам до два часа! – изрекох и скочих в колата.

Когато пристигнах на село, взех татко и направо подкарах към Малкия чукур.

– Как не се сетих? – ядоса се веднага на себе си той, като видя накъде поех.

Свали си каскета от главата и го удари с яд по коленете си.

– Трябваше да се сетя… Трябваше да се сетя! – повтаряше през цялото време.

– Да не сте пили след мен? Пиян ли беше?

– Не сме пили. Как ще сме пили? На по осемдесет години сме вече – заоправда се веднага той. – Е…, аз пих още една биричка…, ама малка. Даскалът не пи. Само онази бира, която купи ти, а и нея не я довърши. Исках да го почерпя, но отказа.

– Още ще си кажеш – усмихнах се, за да поразведря малко обстановката.

– Пияна му беше душата… не го ли видя? Не трябваше да го оставям…, завалията. Не трябваше… Ама де да знам, че ще стане така. И в казармата беше такъв. Много чувствителен. Повече се грижех за него, отколкото за себе си. Не давах на никого да го обижда. Беше си един такъв, малко безпомощен сякаш. Не съм срещал човек с такава крехка душа.

Спрях колата и продължихме пеша. По-нататък нямаше път. Още отдалече видях дирята през магарешките бодили. Сякаш някакво животно беше вървяло направо, без да се пази. Бодилите бяха полегнали от двете страни на образувалата се просека.

Даскалът беше там. Целият изподран от бодилите. Някои от тях още стърчаха от различни места по тялото му. Беше издъхнал приклекнал, както си е пил вода от тънката струя на чешмата. Водата още се стичаше в устата му.

– Дано си утолил жаждата си, приятелю! – изрече татко и се разплака.

На главата на даскала имаше огромна корона от магарешки бодили.

– Може да идваш вече, Сатана….! – изрекох там, пред безжизненото тяло на даскала, и се разплаках.– Може да доведеш вече изчадията си. Делиорманът вече е пуст. Гонят се само ветровете из него. Повече няма нито българи, нито турци. Всички изчезнаха… Разрешиха си вековните проблеми веднъж завинаги. Измряха… Емигрираха… Последен остана Събирачът на болка. Земята е твоя… Сатана.

Автор: Хасан Ефраимов

Източник, откъдето можете да поръчате книгите на автора, вкл. и новата, влизаща в печат: