Иван Стаменов — „2024“ (разказ)

От Стопанина на 16.06.2019 г.Избрано, СвитъциКратка проза, Масмедии, Политпросвета, Темида е побесняла  

„Такава деликатна работа никога не се поверяваше само на един човек: от друга страна, да се повери на комисия би означавало публично да се признае, че се извършва фалшификация.“ — Джордж Оруел („1984“)

http://www.otizvora.com/2019/06/10866?fbclid=IwAR1npCpjXxVQLDl4_zBn4f5-c2NNtJBqqFtg437Avkju5wuMdZDd1tOsQYo

Изтегли разказа:

PDF | 0.3MB

Недалечното бъдеще. Село Остфолд в Норвегия се събуди с вестта за жестоко убийство. Медиите не разгласяваха сигурни подробности. Едни пишеха, че жертвата е местна млада жена, а други настояваха, че била чужденка.

Първият пробуден в селото даваше показания в полицейския участък на близкия град. Полицаите го бяха извлекли от леглото му преди разпространението на смразяващата вест.

Следователят Хелге Хлинурсон включи една камера и каза на заподозрения:

— Да го направим официално, кажете името си за протокола!

— Ерик Кристиансен — отвърна младият мъж, а недоспиването и умората му от разпита личаха и по лицето, и по гласа му. — За протокола, не знам защо съм тук и за какво всъщност правим този протокол.

— Ще разберете… — заяви Дагмар Фискер, която беше третият човек в стаята за разпит.

Като полицейски сержант, тя се обучаваше под ръководството на Хлинурсон за следващата степен в йерархията.

— Възраст? — попита следователят.

— Двадесет и шест — отвърна Ерик и се прозина.

— Къде бяхте снощи между 22:00 часа и…

Сержант Фискер не завърши въпроса. Следователят ѝ направи знак, че избързва, след което попита за пред камерата:

— Кажете за протокола, с какво се занимавате!

Ерик го изгледа така, сякаш опитваше да разбере дали не му се подиграват.

— Колкото и пъти да ме питате, блогър съм — отговори, без да прикрива раздразнението си. — И да, преди отново да попитате, блогър е реална професия като всяка друга. — Като погледна към полицайката, добави: — И преди да ме попитате за пети път, след 22:00 часа бях в леглото си, където ме намерихте… сутринта? За Бога, даже не знам колко е часът, още ли е нощ, утро или ден!

По навик той посегна към дънките, за да извади телефона си, но джобовете му бяха празни.

— Много мило — измърмори, — че поне ми позволихте да се облека, преди да ме натикате в патрулката. А сега, струва ми се, е крайно време в разговора да се включи и адвокат. Бих искал да ми върнете телефона.

Сержант Фискер обясни:

— Ще го задържим. Веществено доказателство е.

— Доказателство за какво? — недоумяваше Ерик.

— Ще разберете, когато и ако е необходимо — някак заучено прозвуча полицайката и стрелна ръководителя си в търсене на одобрителния му поглед.

Следователят Хлинурсон се поинтересува:

— Ваш адвокат ли искате или да ви потърсим служебен?

— Искам телефона си! — настоя Ерик. — Ще се обадя на една приятелка. Тя ще ми намери адвокат, който да ви постави на място. Нямате право да ме задържате и да ме разпитвате, без да ми кажете причина.

— Добре — вдигна ръце Хлинурсон като че се предаваше. — Как се казва тази приятелка? Ние ще я потърсим.

— Лисбет Бюрстром! — изстреля младият мъж.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Твърдите, че познавате журналистката Лисбет Бюрстром и че е ваша приятелка? — попита сержант Фискер.

Звучеше изненадана, а в гласа ѝ имаше и нещо повече, смътно определимо.

— Приятелка ми е — потвърди Ерик, — не в онзи смисъл. Тя ми е като сестра. Работим по една тема.

Следователят мълчеше с безизразно лице. А пък полицайката закима с присвити очи, издаващи недоверие и подозрение. Това подразни Ерик:

— Дайте ми проклетия телефон и ще ѝ се обадя пред вас!

— Блестящо, Кристиансен! — ухили се Хлинурсон. — Изигра го за „Оскар“ пред камерата…

И кимна на сержант Фискер. Жената не чака втора покана и осведоми задържания:

— Лисбет Бюрстром е мъртва.

Ерик изхлипа.

— Какво актьорство! — саркастично подхвърли следователят. И се обърна към ученичката си: — Виждате ли, колко убедителни могат да бъдат такива като него. Добре го беше измислил: „Хей, дайте телефон да се обадим на Лисбет Бюрстром. Опитвам да ви заблудя, че още я мисля за жива. Значи, едва ли имам нещо общо със смъртта ѝ. Ако имате някакво съмнение, вижте как случайно споменавам, че ми е приятелка, като родна сестра ми е направо! Нали не мислите, че бих ѝ посегнал?“ Да, отлично изиграно!

Сержант Фискер се смути. Изнервяше се, когато Хлинурсон се държеше по този начин със заподозрените. А той го правеше често, твърде често.

— Наистина ми беше като сестра — каза Ерик повече на себе си, след като излезе от първоначалния шок. — Израснахме при едни и същи приемни родители. А сега вие мислите, че аз съм я убил, нали?

— Току-що си го призна — вдигна вежди Хлинурсон. — Ние казахме, че е мъртва, без да уточняваме, че е убийство. Можеше да е катастрофа, инфаркт или аневризма… всичко друго. Имам тридесетгодишен опит, Кристиансен. Другите като теб се сещат да питат: „Ама кога, къде, как, кой…?“ Не питаш, защото знаеш, а знаеш, защото ти си я убил!

Полицайката му направи нервен жест зад камерата: „Нямаме доказателства!“ Хлинурсон ѝ отвърна с крива усмивка и едва забележимо кимване: „Знам какво правя!“

Жената понечи да спре записа, понеже последните думи на началника ѝ несъмнено щяха да се използват от адвоката на заподозрения. Но получи въртелив знак с ръка от шефа си, че записът трябва да продължи.

Откакто научи за смъртта на най-близкия му човек, Ерик почти не обръщаше внимание на двамата полицаи. Досещаше се за причината да убият Лисбет. Досещаше се и кой може да го е извършил. Това би обяснило и защо искат да натопят него като извършител на престъплението.

— Несъмнено всичко е заради статията на Лисбет — обобщи на глас мислите си.

— Каква статия? — попита сержант Фискер.

— Каква статия? — следователят повтори нейния въпрос, за да му придаде тежест.

Ерик обясни:

— Имам доказателства, че правителството на Норвегия знае за предстояща война с Русия. Войната е на прага ни, въпреки че знаците са косвени и не се разбират от всеки. Но Лисбет изчете всичко и се съгласи с мен. Тя правеше и собствени проучвания, наскоро започна да пише.

— И ти я уби — скръсти ръце Хлинурсон. — Ядосал си се, че твоите писаници ще излязат под нейно име. Сигурно Бюрстром е коригирала и безумната ти теория, че Норвегия знае за тази война, но не се готви за нея.

— Чели сте блога ми? — изненада се Ерик.

— От няколко часа трима от хората ми четат блога, имейлите ти, всичко! Впрочем, те ти благодарят, че не слагаш парола на телефона и лаптопа. Е, Кристиансен, заради това ли я уби… за една безумна статия?

— Не съм я убил! — отрече заподозреният. — Лично я насочих към темата. Естествено, че разследването ще излезе с нейно име във вестника. Аз само ѝ дадох всички материали. Ако с това съм допринесъл да я убият, да, в известен смисъл съм виновен. Но не съм я убил аз! Не и физически.

Сержант Фискер предположи:

— Може би в страстта си не сте си дал сметка какво правите?

Следователят я изгледа кръвнишки.

— Какво намеквате? — насълзи се Ерик. — Не, не, не… Била е и изнасилена?!

— Не сме го казали — доволно отбеляза Хлинурсон. — Ти го каза! Да те питаме ли, откъде знаеш за изнасилването, или пак ще ни плашиш с адвокат?

Просълзеният Ерик се облегна назад и заяви:

— Искам адвокат.

Опитният полицай се съгласи:

— Ще ти е нужен…

И даде знак на колежката си да спре камерата.

— …но няма да ти помогне! — додаде, след като се увери, че разговорът продължава, без да се записва.

Като помълча и си даде вид, че тепърва мисли върху версията си, Хлинурсон каза:

— Вярвам ти, че не си я убил заради една статия. Всеки би ти повярвал, щом види, че си развивал фантасмагорията си месеци преди Бюрстром да подхване тази тема. Какво беше писал още миналата година… — Следователят прочете разпечатка на една статия в блога на Ерик: — „Норвегия, една от основателките на НАТО, подготвя заедно с Русия следваща Световна война!“ — Като прелисти още разпечатки, обобщи: — „Русия това, Русия онова, Норвегия и Русия действат съгласувано…“ Личи, че си вярваш и че очакваш война с Русия, организирана съвместно с някакви „норвежки предатели“. В един момент си научил, че биологичните родители на Бюрстром са руснаци. Узнал си, че рожденото ѝ име, преди тя да попадне в системата „Барневерн“, е… как беше?… да, Светлана Смирнова. Разочарованието, а след това и параноята съвсем са те побъркали.

На това място следователят направи пауза и изпитателно се втренчи в Ерик.

— Убил си я, защото по произход тя е рускиня — обяви бавно и с натъртване. — Руски враг, който е станал известен норвежец, но според теб е работил „като Столтенберг от НАТО“.

— Не бях чувал толкова скалъпена измишльотина — прекъсна го младият мъж и широко се прозина, за да го подразни, както онзи дразнеше него.

Хлинурсон се обърна към ученичката си:

— Такива са, Фискер, всички са такива. Отричат до дупка, отричат и в съда, след като ги засипят с порой доказателства против тях.

— Какви доказателства? — попита Ерик с насмешка. — Нямате доказателства и никога няма да намерите, защото аз не съм го направил!

Полицайката стрелна с поглед следователя: „Засега наистина нямаме нещо, свързващо го директно с престъплението.“ Онзи се направи, че не я е видял. И като облегна лакти върху масата, която го делеше от заподозрения, занарежда:

— Кристиансен, постарал си се да не оставиш улики. Не намерихме нито следи от слюнка, нито един косъм. Несъмнено си бил с кондом, когато си изнасилил Бюрстром. Но си направил дребна грешка, която ще ти струва скъпо. След като си свършил, си избързал да свалиш кондома. Една капка сперма е паднала върху тялото на жертвата.

— Не е моя — отрече Ерик. — Тестовете ще го докажат.

— Анализите ще те свържат с намерения генетичен материал — сигурен беше Хлинурсон. — Това не е всичко. Оставил си ясни, пълни отпечатъци от всичките си пръсти! Досетил си се, че е умно да носиш хирургически ръкавици, докато душиш „сестра“ си. Но в бързането и след стореното си се паникьосал. Направил си не една, а няколко грешки. Изхвърлил си ръкавиците близо до дома на жертвата. Не си се съобразил, че оставяш отпечатъците си от вътрешната и външната страна на латекса.

— Тези отпечатъци също не са мои и ще докажат, че нямам общо с това — убеден беше Ерик.

Сержант Фискер този път не се сдържа и се намеси:

— Прав е. Не сме направили анализ. Не знаем със сигурност.

— Вие не знаете, Фискер, но аз знам! — позволи си да ѝ размаха пръст следователят.

— Но… — опита да каже нещо полицайката.

Хлинурсон я отряза:

— Има какво още да учите! Сега провеждам един от главните ви уроци. Мълчете, гледайте и слушайте! После ще обсъдим случая.

А на Ерик каза:

— Кристиансен, ще прекараш остатъка от живота си в затвора, това е несъмнено. Имаме свидетел, който ще потвърди в съда, че те е видял да влизаш в дома на жертвата, а след това да бягаш и да изхвърляш ръкавиците. Тук си, защото бяхме насочени към теб по негов сигнал. Доказателства има и ще те посочат като безспорен извършител на изнасилването и убийството. Знаем, че не си имал съучастник. Единствен извършител си! Адвокатът няма да те спаси от затвор. — И подигравателно додаде: — Но няма да лежиш дълго. Скоро започва война! Русия ще запали Норвегия, заедно със затворите…

Преди Хлинурсон да излезе със сержанта от стаята за разпит, каза на заподозрения:

— Ерик Кристиансен, арестуван сте за убийството на Лисбет Бюрстром. Имате право да мълчите. Имате право да говорите с адвокат. Имате всякакви права, за които вече сте се осведомен от филмите.

Двама едри полицаи от участъка се заеха със заподозрения, а следователят и ученичката му се насочиха към изхода. Скоро бяха на паркинга пред участъка.

— Фискер, качете се в колата — нареди Хлинурсон.

— Трябва да поговорим, тук и сега — каза полицайката.

— Качете се в колата! — изгледа я кръвнишки мъжът и посочи пагоните си. — Моите са по-лъскави от вашите и не обичам да се повтарям.

Не след дълго пътуваха по улицата, водеща до един хълм извън града. Шофираше Хлинурсон, а Фискер очакваше той да ѝ обясни случилото се, без да го подпитва.

— Не ставайте наивна, Фискер — започна следователят. — Нали не мислите, че съм блъфирал?

Ученичката му недоумяваше:

— А защо му казахте, че сте сигурен в резултатите от тестове, които още не сме направили?

— Защото съм сигурен — лаконичен беше той. — Ако вие поставите игла в купа сено, ще знаете какво да търсите и къде най-лесно да го намерите.

Сержант Фискер не разбра веднага думите му.

— Но… — изцъкли се тя и някое време не можа да продължи мисълта си.

А когато се окопити, само попита:

— Защо?

— Не ставайте глупава, Фискер, понеже не сте такава. Защо се обезвреждат журналисти и блогъри? Не е, защото са норвежци, руснаци или с друг произход. Пффф… Не е заради това, а заради писаното от тях.

— Значи „фантасмагориите“ на Кристиансен са истина! — не вярваше жената на думите, които излязоха от собствената ѝ уста. — Но… кой знае за това?

— Фискер, а сега не ставайте абсурдна! — скастри я Хлинурсон и метна поглед към огледалото за задно виждане, за да се увери, че са сами на пътя към хълма. — Няма да ви кажа кой е наясно с истината за този случай. Ако не знаете на кого можете да имате доверие, няма да се изкушите да се разприказвате. За ваше и мое добро е.

Жената се ужаси от тази прямота на началника си и се огледа за помощ. Но беше сама в колата с корумпирания си колега. И бързо съобрази, че в този заговор участват не само полицаи, но и по-високопоставени особи.

— Нямам друг избор освен да мълча, нали? — обобщи тя.

— Преди да отговоря, Фискер, искам да знам: в каква степен ви смущава случилото се днес?

— Не знам!

— По скалата от 1 до 10?

Сержант Фискер сви рамене:

— Наистина не знам… Не разбирам… Всички в управлението трябва да са замесени, ако резултатите от тестовете ще бъдат подменени. Това означава, че оставяме истинския извършител на свобода и всички са окей с това.

— Не е задължително… — лаконично отвърна на подпитването ѝ Хлинурсон. — Сигурно се питате, как отпечатъците на Ерик Кристиансен са се озовали на ръкавиците, ако не ги е докосвал. На вас няма да ви обяснявам, че в системата имаме биометрични данни на почти всички граждани в Европейския съюз. Имаме и модерни 3D принтери. Когато пожелаем, можем да принтираме копие на пръстите на дадено лице. Биометричните особености ще са напълно еднакви с оригинала. — След кратка пауза, целяща Фискер да осмисли чутото, той добави: — Имаше само едно препятствие. За да оставят отпечатъци по ръкавиците, пръстите трябва да са живи, да отделят естествена мазнина. Наложи се да импровизираме с не чак толкова естествена. Все тая… Нали не мислите, че адвокатът на Кристенсен ще изисква експертизи за неща, които не подозира?

— Искате да кажете — досети се Фискер, — че колегите, които ще сравнят отпечатъците от ръкавиците с тези на Кристиансен, може да не участват в заговора. Те биха потвърдили с искрено убеждение, че е заловен вероятният извършител. Напомняте ми, че не знам на кого да се доверя.

Хлинурсон възкликна:

— Така ви искам! Съобразителна. Вероятният извършител ще се окаже сигурен след ДНК експертизата. Като казах на блогъра, че затворът му е в кърпа вързан, го мислех.

— Набавили сте генетичния материал по методите на старата полицейска школа — размишляваше Фискер на глас. — Ровили сте в боклукчийската кофа пред дома на Кристиансен. Намерили сте използван кондом…

— Ставате смешна! — през гърлен смях каза Хлинурсон. – Един кондом в боклука би могъл да е използван не от него, а от друг, от някой, който го е посещавал. Не сме проучвали дали спи с жени или с мъже… Това не беше важно в този случай. Важното беше да „намерим“ сперма, която анализите ще свържат с Ерик Кристиансен. Експертизата ще посочи 99.9% вероятност, че донорът е той. Достатъчно за съда.

Сержант Фискер се умълча. Учестеното ѝ дишане и шумното ѝ преглъщане озвучиха купето. Следовател Хлинурсон изгледа изпитателно жената, веднага разпозна симтомите на хипервентилация и побърза да я успокои:

— Не възнамерявам да те убивам, Дагмар, нито да ти навредя, ако това мислиш. Обратното, стига да имам твоето съдействие, ще работя за оцеляването ти!

— Къде отиваме? — попита сержантът.

— Дагмар, понякога ме вбесяваш с такива въпроси — тросна ѝ се Хлинурсон. — Знаеш, че този път води само до едно място. Искам да проветриш главата си там, защото знам, че днес беше труден ден за теб.

— Представа си нямате…

Следователят изпуфтя и отбеляза:

— Бил съм на твое място. Може би бях и на твоите години, когато се возех в една подобна кола, а шофьорът беше моят тогавашен началник. Пътувахме към същото място след една сходна история. — И шеговито добави: — Е, да, тогава работехме по методите на старата школа. Нямаше 3D принтери и нямаше блогъри, още по-малко такива, които сами ни осигуряват особен генетичен материал, за да го използваме срещу тях. Когато и ако се наложи, разбира се.

Жената го изгледа с недоумение.

— Когато е бил повикан за армията — обясни Хлинурсон, — Кристиансен е участвал в едно изследване. То, впрочем, вече се провеждаше секретно от над тридесет години. Когато се разчу за него, официалната версия беше, че се сравнява плодовитостта на норвежците с тази на шведите и датчаните. Кристиансен, също като безброй други наборници, срещу 75 евро, добра сума за безделници и бъдещи блогъри, е дал сперма при обстойните прегледи преди армията. Малка част от нея е била използвана за официалните цели. Останалата част доскоро беше замразена и съхранявана в една генетична банка. Тази банка по принцип има друго предназначение, но импровизирахме.

Сержант Фискер не разбираше:

— Защо ми разкривате мръсните си тайни? Откъде сте сигурен, че ще мълча?

— Съвършена сигурност не съществува, Дагмар, и го знаеш — каза опитният полицай. — Ерик Кристиансен… Поставени са му всички ваксини в детска възраст. След като попада в системата „Барневерн“, сменя няколко приемни семейства. В последното се запознава със „сестра“ си Светлана, с която имат сходна съдба и общи интереси. Въпреки всички превантивни мерки те, точно тези двамата, някак са се намерили под един покрив и се подкрепяли в самостоятелното си мислене. Стават си истинско семейство и изповядват архаични ценности, макар да са били лишени от влиянието на роднини. Бих казал, че това се е случило не въпреки, а всъщност чрез превантивните мерки на държавата. Каква ирония, а! Една държавна система случайно свързва двама, които да се борят срещу нея! Та връзката на „брата“ и „сестрата“ се запазва, докато Кристиансен е бил в армията. През това време Светлана сменя името си на Лисбет Бюрстром и става журналист. Кристиансен надценява и себе си, и нея, като я убеждава да изобличат „предателите“, без да знаят срещу какво се изправят. В крайна сметка двамата се задавят с лъжица, която е прекалено голяма за тяхната уста. В случая на Бюрстром задавянето беше фатално.

След като даде малко време на сержант Фискер да осмисли казаното, Хлинурсон обобщи:

— Каквото и да ти направим, Дагмар, никога не можем да сме сигурни, че ще си мълчиш завинаги и че ще притъпиш съвестта си… Няма да те лъжа, от днес ще бъдеш изкъсо контролирана. Но, както показва историята на Бюрстром и Кристиансен, именно този контрол може да те тласне към действия, които не препоръчвам. Ако знам нещо с пълна сигурност, Дагмар, то е, че искаш да живееш. Виждал съм те как тренираш и че неотклонно следваш правилата за безопасност. Ти си от оцеляващите, не те избрах случайно.

Хлинурсон не беше избрал случайно и хълма. От високото се разкриваше панорамна гледка към града. Далеч на изток се виждаше и село Остфолд, което по-късно същия ден щеше да се прочуе в цяла Норвегия като последния дом на жестокия убиец Ерик Кристиансен преди затвора.

— Руснаците ще изпепелят всичко това — каза с равнодушие Хлинурсон. — Ти, Дагмар, заедно с мъжа си и сина си, може да си долу, в ниското, когато се случи това. А то ще се случи! Не знам кога, но ще е скоро, иначе нямаше да се занимаваме с блогъра и „сестра му“. Войната ще сложи край на сегашната система и на случаите като Кристиансен и Бюрстром. Ще се установи нов ред в цяла Европа, в който Кристиансен и такива като него ще бъдат невъзможни. Къде ще си ти тогава, Дагмар? Може и да си тук, горе, на високото и сигурно място, заедно с хората, на които истински държиш.

— Доведохте ме тук, за да ми предложите избор — досети се сержант Фискер.

— Труден избор, но не невъзможен — закима опитното ченге. — Не ме убеждавай, че един блогър, когото познаваш от няколко часа, е по-важен за теб от оцеляването на сина ти!

Ученичката му беше объркана и едва формулира въпрос:

— Тази война… Защо война, няма ли друг начин?

— „Защо, защо!“ — огледа се Хлинурсон. — Ние сме на високо, но сме на един нищо и никакъв хълм. Норвегия има и планини! А от норвежките планини има много по-високи по света. Чували сме едно или друго за тях, но ще разберем тайните им само ако знаем пътищата до тях и те ни приемат. Може да се случи един ден. Може и никога да не се случи. Но във всеки случай трябва да сме сред оцелелите.

Въпреки съвестта си сержант Фискер сериозно се замисли върху трудния избор.

Изтегли разказа в PDF формат (0.3MB, 15 стр.) »