Дариха ме с книга, с томче разкази.:-)
     Дариха ми го и ми го нарекоха: „Да ми е приятно четенето и да се уча!”
     ...
     Взех книгата, погледнах корицата и ... се слисах! 
     Усмихнах се целия, от вътре и от вън, от ухо до ухо.:-)
     Стоях и премигвах – как само ме уцелиха с това томче, удивително. Да ми дарят сборник разкази на Дончо Цончев.:-) 
     Гледах книгата и си мислех – „Не съм споделял, че харесвам разказите му. Не съм разказвал, че докато прелиствам нов вестник, гледам за негови творби.” И как да кажа такова нещо, като до този момент съм прочел едва 10-на негови разкази 
     ...
     Това се лучи преди около месец, в събота късен следобед. Изписах горните няколко реда в неделя, по обед. Помня защото бях се отплеснал в писането и закъснях с десетина минути за среща ... Като разбраха защо съм закъснял не ме мъмриха, а ме възнаградиха с въпроса: „А кой е Дончо Цончев?!”
     Тогава отговорих, но сега като се замисля не биваше. Трябва, той, писателят да отговори. Да отговори, с творбите си - със своите думи, мисли, емоции!

      Цитирам няколко негови реда с пожелание да Ви приятно четенето.;-)


     Из разказа „Питонът”
     ...Прехвърлях законите на химията в човешките взаимоотношения. Правех изводи от вида: „Живият човек е като йон, той не е завършен като атома. Все нещо не му достига или му е в повече. Затуй е активен – търси, което му липсва, или къде да дене това, което му е в повече.”
 
                                                                       Дончо Цончев – автопортрет 
     Из разказа „Родовите библии”       
     ...Зяпам снега през прозореца и се сещам, че поколенията по-скоро приличат на него. Ето той покрива всичко. Но когато неизбежно се стопи по нашите земи, картината отдолу си остава същата. Реката си тече, скалите са си на мястото си, зеленото на буките тръгва отново и полските цветя шарват ливадите.
        

     Из разказа „Защо пишем”  
     ...С времето разбрах какво съм искал да се получи: Провинциално суперменче, което се бие, играе футбол в отбора на големите, свири в джазовия оркестър на гарата, краде пушката на баща си и ходи на лов в забранено време на забранено място, после го изключват от гимназията, отива в София и освен отличник, първата му работа е да стане републикански шампион по бокс. Всичко това е точната истина и то много се харесваше на околните.
     ...Само че зад него остават скрити няколко тетрадки, които майка ми е запазила и ми връчи когато бях утвърден...в тези тетрадки има стихотворения...Бил съм 14-годишен.
           
     Из разказа „Звуци в тъмното небе”
     Цифром и словом 12 (дванадесет) яйца от дива патица щях да смачкам до коренището на една стара върба.
     ...Радвах се на яйцата – като да бях попаднал на съкровище. Дълго ги зяпах и когато вече отминах, знаех че утре пак ще съм тук. Така и сторих. Очаквах да видя мътачката. Пет пъти се връщах през този ден, нея все я нямаше.
     ...Всичките дванадесет се излюпиха. То се знае, че преди това бях изкопал гьол в двора. И наблюдавах ето какво...В мига е вече излязло от черупката на яйцето, то се устремява към гьола, като пада непрекъснато. И почва да плува вътре.
     ...Откъде знае новоизлюпеното патенце къде под дръвника къде е водата? То не я търси. Не се обръща. Просто хуква към нея.
     ...Но и до ден днешен, щом се появят звуците на дивите патици в тъмното небе, аз чувам нещо повече, отколкото е трясъкът на един майсторски изстрел.

И още: Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

И няколко съвсем нови негови разкази, които прочетох в пресата през последните няколко години:
 
За селяните
      Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката "малък коментар" - дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно - на тях оставяме света. Този път въпросът е: "Какво е селянин?"
      Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
      Момченце: Те са, които отиват в затвора.
      Те са глупави, мръсни - продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
       Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
      Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
      Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) - виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: "Жетва е сега, пейте робини." С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края - режат лицето ми и потта силно люти.
      Порасъл съм под една картина у дома, наречена "Градушка". Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза - моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира "Градушка" на Яворов.
      Виждам лелки, стринки, каки - наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно "На нивата". Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките - като в картините на Майстора.
      Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им - откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?
      Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
      И тръгна ято въпроси - от мен към мен - като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?
      Защо англичаните напират напоследък у дома - да си купуват къщи по селцата?
      Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите - пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните - все по наследството от вековете.
     Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.
 
 
За писателската професия
     Още като малък установих нещо много обезпокоително - чета и се разплаквам. После пък, когато плача, веднага вземам нещо да чета. Нормално, даже много яко момче си бях - какви са тези "отклонения"? Навикът ми остана и когато пораснах. По едно време си забраних да чета, освен уроците. И да плача, освен когато режа лук.
      Бях почти на зряла възраст, когато се сетих как мога да се излекувам. Ще почна да пиша, вместо да чета. И ще почна да се смея, вместо да плача. И почнах. И потръгна. Никакво четене, никакви сълзи. Вече бях завършил университета, нямаше нужда и за изпити да чета. Вестници - да, в тях никога нищо не може да те разплаче.
      Далеч по-смислено се оказа писането, отколкото съм мислил. Забелязват те, коментират те, ти се надуваш победоносно, без да го усещаш. Ставаш известен, явяват се някои удобства. В един момент разбираш, че си професионален писател - с времето другите ти го натрапват. Свикваш. Сравняват те с твои кумири. Това е върхът, светът е разкошен, а животът - много лесен. И не е вече майтап, а действителност. Професионализмът ти е в това, да превръщаш трудната, мръсната, жестоката реалност в изкуство и обикновен занаят - така се справяш с всичко, по принципа на Достоевски.
       Годините си вървят, ти спазваш гениалния принцип и всичко е точно. Понякога - блестящо. Започваш да се питаш кое вътре в теб пише хубаво. Не е екстремното и скандалното, това са дребни монети. Не е и дидактичният показалец на стар учител. Още по-малко - услужливите думи за силните на деня.
      Да бе, кое пише наистина хубаво - вътре, дълбоко в човека? Кое рисува хубаво и пее или свири страхотно? Не е "пиянството" на Ботев. Не е налудното у Ван Гог. Не знаеш кое. А не си и длъжен, разбира се. Остаряваш полека, слава на Бога. Започваш да се изтегляш от безкрайната шумотевица, в която сам, с голяма страст си се навирал. И пак не ти е ясно всичко в занаята, който успешно си практикувал повече от половин век. Не стига брилянтната словесна техника, за да е наистина хубаво написаното. Факирското боравене с думите (дори със звуците им) също не стига.
      Да се отчае човек от собствената си безпомощност. Но тъй като не съм човек на отчаянието, нещата изведнъж се промениха коренно. Забелязах, че като чета, вече не плача. И не се хвърлям да чета, когато се разплача за нещо. Най-сетне го постигнах!
      Сега плача, като пиша. И пиша, когато се разплача. Дори да е смешно всичко това.


За красивото
       Не ми омръзва да търся разликата между човека и животните, не ми е достатъчна антропологията - костта на носа и противостоящият палец - нито някога съм вярвал на Дарвин.
      Сам открих, че няма животно, което изобразява нещо по стените на пещерата си, това прави само човекът.
      Имат си песни птиците, но те са едни и същи в хилядолетията. Човекът комбинира звуци както си иска, той единствен прави музика.
      И поезия прави, като си играе мъдро със словото. И тежка проза, за да си създаде историята.
      Тези са разликите, истинските, и се събират само в една дума: Духовност.
       Резките промени в света през последните десетилетия силно се отразиха на духовността - у дома и навсякъде. Първо се изметна поезията, след нея белетристиката, а най-пъргаво журналистиката. Кой пише днес за белоцветните вишни? Кой разказва като Омир?
       Днешната "модна" поезия е зла и често енигматична. Тя е обратното на гениалното и просто до съвършенство: "Господи, колко си хубава!"
      Съвременната проза е вулгарна и по някакъв начин отмъстителна.
      Журналистиката пък надмина всичко - не е ли нещо ужасно, зарежи го.
      В новините от сутрин до вечер се изброяват подробно жертвите по целия свят. Няма нито едно изречение например колко деца са се родили на тази дата, у нас и по целия свят.
      Вярно, Моцарт се слуша и днес - в паузите между рапърите. Един Сули Сеферов рисува красиво. И Румен Статков. Но сред стотици техни колеги, които страстно ни предлагат уродливото. Някои от тях като че ли си вземат моделите от моргата.
      "Стефан Данаилов има незаконен син!" - заглавие на четен вестник, на първа страница, наполовина заета от огромните букви. В следващия брой: "Стефан Данаилов е докер на бургаското пристанище, той има незаконен син."
      "Иван поръчал убийството на Драган, май." Пак огромно заглавие на сериозен наш вестник. "Май." Може би едва ли не. Абе един ми каза, че чул... Но е шокиращо. За убийство става дума.
      Не става дума за едно момиче вдън Родопите, което ходи на училище пешком, седем-осем километра всяка сутрин, и през зимата. Вълци се навъдиха напоследък, сигурно сте чули. То си ходи. Подмята плитка на връщане към селцето и си мечтае. За красиви неща, естествено. И така ги вика. И те ще го намерят някой ден.
     Знайно е, че извикваме (почти изобретяваме сами) съдбата си. Какво правим напоследък - писатели, поети, художници, журналисти и проповедници на нищото? Дай ни шок и ужас да изобразяваме, та да смаем простака. Да ни забележат. Какъв е този стремеж да скъсяваме дистанцията между човека и животните?
     Докато я премахнем ли?
 
 
За чекмеджето
      Истина е, че нито един от нас - българските писатели във втората половина на ХХ век - незвади ръкопис от "чекмеджето". Тоест нищо написано честно докрай, но неподходящо "за момента", че и опасно за издаване. Което значи, че сме били съгласни с всичко. Или ни е било страх да кажем какво мислим, освен понякога в кръчмата, сред близки приятели.
      Не бяхме съгласни с всичко, разбира се. И не бяхме чак толкоз уплашени. Но е факт, че нямаме книги от чекмеджето. Както нямаме и дисиденти в сериозния смисъл на думата. Е, имаше една велика световна комедия, когато Франсоа Митеран дойде след промените и даде закуска на "българските дисиденти". Повечето от тях бяха членове на ЦК на БКП.
      Ние българите, като гледам, не си падаме много по дисидентството. Поне от Априлското въстание насам. По-приспособими сме към ярема. По-уютно ни е в ролята на управлявани. Оправяме се някак. Повтаряме си "преклонената главичка"...
      А в днешно време пък не можеш да си дисидент, защото всеки говори, плещи и пише каквото му текне. Само че "като ми пееш Пенке ле"...
      Не съвпадат нещата, които върша в така нареченото обществено пространство, с онова, което мисля дълбоко в себе си. Тази естествена двойственост се отнася за всяко живо същество, като помислиш. И животните имам предвид, не само нас.
      Не става абсолютната еднаквост на самия ти. Какъвто си в очите на другите, обикновено в дълбоката си същност си обратното; глупаво е да се лъжем.
      Може и да е налуден стремежът ми - дори на стари години - да изравня напрежението в неизбежния (вероятно зададен) конфликт общество - личност, но все опитвам. Както зная, че тая няма да я бъде. За да видя докъде мога да стигна без капка съображения, като елиминирам дори автоцензурата, реших да пиша, поне някои неща, за чекмеджето. Никакво печатане, да си стоят там.
      Къде? Защо? За кога и за кого?
      Нито един смислен отговор. И ми се видя голяма глупост това - да мушкаш някъде съкровените си неща "за после". Все едно да криеш в гащите си, мъжки или женски, което Бог и природата са ти дали - за после.
      "После" е за други. А ние сме сега. Не напъхвай нищо в чекмеджето, приятелю.
      Там тебе те няма.

За онзи в мен
      Всъщност единствено той - Онзивмен - можеше да се справи със седемнадесетгодишния звяр, какъвто бях някога. После с двайсетгодишния, с трийсет и с петдесет; тогава звярът беше поне триглаво чудовище. Онзивмен го надви и него.
      На шейсет също не бях лесен, защото на всичкото отгоре взех да захитрявам.
      След седемдесет се оставих да ме озаптява. Аз - бившето "Лудо-лудо, че бясно!" - тъжната и основна характеристика от майка ми за мен.
      Лесно му е вече на Онзивмен да подчини един кротък старец, какъвто съм сега. Старец, който сам търси подслон под нещо по-силно от него. И сега всичко е нормално. Спокойно. Даже нещата са прости. Макар да не са за прости хора.
      Един въпрос ме измъчва напоследък. Кой е онзи в мен? Възможно е например пак да съм си аз, но в друго състояние. Ето, водата - все си е тя, но веднъж я пием, после я дишаме като пара, трети път я пускаме на кубчета в чашата ни с уиски.
      Освен това елементите си имат изотопи. Тоест Онзивмен по всяка вероятност е мой изотоп. Същото нещо, само с малка разлика в атомното тегло. Това ме успокои. И си помислих, че ПОСЛЕ ще се съберем ведно - аз и Онзивмен.
      Чета това на дъщеря ми, която е тук през ваканцията, тя се хили и казва:
      - Може би по-точен е "онези" в мен. А, татко?
      Поевропейчила се. Пофранцузойчила. Бива си го детето (44), но или е забравило, или още не знае, че Бог е един.

Послепис:
Още няколко творби на други прекрасни български автори, който прочетох през последните три години:

Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева

Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.

Из Приказен свят, том първи от Ангел Каралийчев

Из Избрани произведения за деца и юноши от Елин Пелин

Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

“Родна стряха” – учебно помагало по роден край, за 1 клас + моите впечатления от детските букварчета

Апропо, о „Апропо”

+

Гатанките на баба

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)

Благодаря ти за Дончо Цончев...Хубави откъси...
Знаеш ли, и на мен ми се е случвало да се загледам през прозореца, навън към дърветата...Да се заслушам в шума на реката...Или омагьосана, да съзерцавам красота на скалите...И да си мисля точно това, че всички ТЕ съществуват извечно и ще съществуват, независимо от сезони, време, човешки взаимоотношения... Човек в такива моменти може да се докосне до мъдростта...
Благодаря ти още веднъж...Аз също много ценя Дончо Цончев...
Ася

"...Да се заслушам в шума на реката...Или омагьосана, да съзерцавам красота на скалите..." - чудесно звучи:) Умееш да виждаш малките неща;-) - Продължавай да го правиш;-)
:-)
Желая ти: Слънчева и интересна седмица;-)

се убеждавам,че писателите ловци винаги имат какво да кажат.Интересен е погледа им върху природата.Имат чувствителност за това.Съчетанието с дар слово и много впечателния раждат невероятни творби.Сещам се и за Емилиян Станев.И него чета с интерес.Пренасям се в гора или поле.Чета,а чувам шум от вода или просто вятър.Усещам мирис на гора,трева,настъпана мащерка...:))
Моля те,напиши издателя и името на книгата!:)Искам да я прочета!:)
Благодаря!:)))

„Пренасям се в гора или поле.Чета, а чувам шум от вода или просто вятър. Усещам мирис на гора,трева,настъпана мащерка...:))” - Много хубаво си го написала:-)

Удивително е, че споменаваш Емилиян Станев – не знам дали подозираш, но той е много чест гост в творбите на Дончо Цончев, двамата са били близки приятели:-)

За конкретното томче разкази – Маряна, извинявай, но не мога да ти кажа името на книгата и издателството. Хич не харесвам това конкретно издателство, и в никакъв случай не искам да му правя реклама.

Това, което мога да ти кажа, е че Дончо Цончев е издал над 40 книги през годините, писал е и продължава да пише за много вестници и списания, негови сборници с разкази могат да бъдат намерени във всяка библиотека или книжарница;-) – предполагам, че всичките му творби си струват да бъдат прочетени;-)

Здравейте!!! Сещам се за едно ваше произведение нещо като "Компасът" или нещо такова?!? Не мога да го намеря!!! Как е заглавието му??

Голям, неимоверно голям комплимент е да ме сравняваш с Дончо Цончев:-) - За жалост, нямам нищо общо с автора на "Живите разкази", освен, че съм негов читател.:-)

Лека седмица:-)

В разказа винаги се появява изневиделица някоя мъдрост.Преминеш през написаното, а после погледът ти пак се върне на нея. И си казваш, че човекът ненапразно е написал точно това така. Не да ти направи впечатление, а да сподели своята мъдрост с теб. Да. Точно с теб.

Много хубаво си го написала.