На всички деца, жертви на война
Дванайсети,
тринайсети...
Кой ден от войната е вече?
Обърках се и не знам.
Някъде някой плаче.
Някъде – там.
Та-ра-та-там, та-ра-та-там...
Някъде някой умира,
друг – дезертира...
Някъде там –
та-ра-та-там.
Падат ракети –
човешки комети
чертаят зловещи следи по небето.
И – ето
плаче
сираче
там, на полето,
разорано от бомби,
вместо от плугове...
Нощ е. Студено е –
не заспива –
чака космическа смърт.
Няма път,
няма плът,
не умира
надеждата в детското сърце –
тупти като птичка,
леко перце...
Кой ден от войната е?!
Някой помни ли още?
Петнайсети,
шестнайсети...
стотни?!
Та-ра-та-там, та-ра-та-там –
там,
на полето
от небето
капе смъртта.
Облак пада в нозете ми –
търся път, помогнете ми!!!
Дете пее под бомбите,
там, на площада
и моли пощада –
от ада.
Моли – да се върне бащата
и още –
мама да стане,
да стане
от гроба,
където е с баба
и с още,
и с още...
Детето не пее –
немее
под бомбите,
скрито е в яма,
и няма
надежда,
няма
пощада.
Та-ра-та-там, та-ра-та там,
там,
на площада,
децата умират върху телата на майките.
Картечни откоси
окосяват живота –
та-ра-та-там, та-ра-та-там,
там,
децата вървят
по прашния път –
ракетите падат,
куршуми свистят –
те няма да спрат,
няма да спрат...
Детето не пее –
птици пищят…
мъртва майка люлее
дете на гърдите си –
капки кръв върху бузите,
вместо мляко –
взриви се Галактиката,
звездите мъждят…
Кой ден от войната е вече,
Човече?!?
Росатом крие наводнението на токсични кл...
Великата пирамида и малкият Хуфу