Избрах си я. Онази невъзможност,
която ме държи на разстояние,
далеч от грях и сънища тревожни,
с  присъдата единствена - мълчание. 

Мълча. И пращам вест по звездопадите,
защото нямам право на измамата,
че имам смелост  пак да скоча в кладата,
наречена от някой „свят за  двама“. 

Да, знам, че няма пръстите ти огнени
вълшебства да рисуват по лицето ми.
От мислите си, вярвах, че прогонвам те,
но дом ти сторих, в храма на сърцето си. 

В ръцете ти жаравата магическа
не ще отпия. Нито пък на устните,
усмивката на тръпнеща езичница,
ще можеш като пламък да почувстваш. 

И няма да се слеем с необятното,
в прегръдките си няма да се стапяме.
Клонят към нула всички вероятности
да е любов, без жертви и разпятия. 

Не знам дали и вечност би ми стигнала,
стената от неверие да срутя...
Държи ме само късче скреж на миглите
и ако ме докоснеш, ще се счупя. 

Любовта може да превърне невъзможността във възможност.

..и ми минава..мерака..за блогуване..хубав ден,земела..

1. kvg55 - zemela,
11:22

За много години, скъпа Вики!
Бъди здрава и много щастлива!
Четох тези стихове с усещането, че нещо крехко а-ха ще се пречупи, а-ха ще се разтопи...и го дочаках в поантата:)) Но чудно как порасна в руините увереността, че не, не е възможно да изчезне онова, което не в пространството и времето, в мислите и в човешкото сърце сме приютили.
Сигурно за стотен път ти го пиша, но това, която твориш, Земела, е много красиво, много талантливо! Поздравления!

Благодаря! :-)

Хубаво.