https://bultimes.com/169-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B0-%D0%BD%D0%B0/

Навършват се 169 години от рождението на Иван Вазов. От 11:00 часа пред паметника на писателя в градинката на столичния храм „Света София”, Националният литературен музей и къщата музей „Иван Вазов” в столицата организират възпоменателно честване, съобщава “Дарик”. Сред поканените са родствениците на писателя – Григорий Вазов и Анна Николов, директорът на Народния театър, чийто патрон е народният поет, Мариус Донкин, учители от Средно училище за чужди езици и мениджмънт „Иван Вазов”; представители на Културното ведомство и на Столичната община. Иван Вазов е роден на 9 юли 1850 г. в Сопот, в семейството на Съба и Минчо Вазови. Освен поет и писател, той е академик на Българската академия на науките, министър на народното просвещение, председател на Окръжния съд в Берковица, а случай от съдебната практика го вдъхновява за написването на поемата „Грамада”.

Творчеството на Иван Вазов отразява две епохи в историята на България – Възраждането и годините след Освобождението. Освен поет, писател, публицист и драматург, той е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от септември 1897 до януари 1899 г.

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли по нов стил 1850 г. в Сопот, в патриархалното патриотично семейство на Минчо Вазов. Това семейство е дало на България видни военни, общественици и политици – офицерите Георги Вазов и Владимир Вазов, политика Борис Вазов, д-р Кирил Вазов.

Иван Вазов отрано се запознава с оригинална и в превод европейска литература. Учителят му Партений Белчев му помага да се запознае с руската поезия и проза. През 1866 г. Вазов учи в Калоферското училище при Ботьо Петков – бащата на Христо Ботев, и става негов помощник. Там той намира богата библиотека от книги на френски и руски език, които изиграват важна роля в израстването му като писател.

През 1866 г. Вазов се записва в четвърти клас в Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където изучава гръцки и турски език; там бъдещият писател изучава френски език и се увлича по поезията на П. Беранже, В. Юго, А. дьо Ламартин.

През 1868 г. Минчо Вазов извиква сина си в Сопот, за да поеме търговията, но младежът изпълва търговските тефтери със стихотворения, една част от които излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка“. През 1870 г. в „Периодично списание“ излиза първото стихотворение на Вазов „Борба“.

Покровител в творчеството на Вазов е майка му – Съба Вазова, което не харесва на Минчо Вазов и той изпраща сина си в Олтеница да се учи при чичо си за търговец. Там Вазов изучава румънски език, чете румънска литература, пише патриотично-просветителски стихотворения, които печата в списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др.

В Браила Вазов живее 2-3 месеца при хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Срещите с Ботев в Браила и Галац се отразяват на гражданското и патриотичното му съзнание.

През 1870 г. той се връща в Сопот, учителства в Мустафа паша – днес Свиленград, работи като преводач на Баронхиршовата железница, усъвършенства френски език, учи немски език. През 1875 г. се връща в Сопот и става член на подновения Сопотски революционен комитет.

След началото на Априлското въстание Иван Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“, с псевдонима Пейчин, и „Тъгите на България“.

През Руско-турската война – 1877-1878 г., е писар в Свищов при губернатора Найден Геров; стихосбирката „Избавление“ е отклик на войната.

След Освобождението Вазов е председател на Окръжния съд в Берковица, където пише поемата „Грамада“.

През 1880 г. в Пловдив, който по това време е столица на Източна Румелия, писателят се включва в политическия живот като член на Народната партия. 

През 1881-1885 г. заедно с Константин Величков Вазов редактира вестник „Народний глас“.

През 1881 г. Вазов е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и е главен редактор на списание „Наука“.
Заедно с Величков основават първото чисто литературно списание в България – „Зора“. Съставят и двутомната „Българска христоматия, която запознава българския читател с над 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е благотворен в литературната дейност на Вазов и написва шедьоврите „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

През 1889 г. Вазов се установява в София, основава списание „Денница“, пише силни критично-реалистични разкази, но и отрицателно посрещнатия от критиката роман „Нова земя“.

В следващите години Вазов заема постове в Народната партия, става министър на просвещението в третото правителство на К. Стоилов, депутат в Петото Велико Народно събрание.

На Балканските войни посвещава три стихосбирки, противопоставя се на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но в стихотворенията си възхвалява победите на българските войски. Втората национална катастрофа го огорчава силно.

През 1920 г. е чествана 70-годишнината на поета. Той е обявен за народен поет. Умира в София от инфаркт на 22 септември 1921 г.
Творчеството на Вазов е 22 тома, с разнообразно жанрово съдържание: стихотворения, елегии, оди, сонети, балади, поеми, разкази, повести, романи, очерци, пътеписи, фейлетони, публицистика, драма.

Някои от псевдонимите на писателя: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев.

Името на И. Вазов носи морският нос „Вазов“ на остров Ливингстън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.

ОТКЪСИ ОТ ПОВЕСТТА „ЧИЧОВЦИ“

ИВАНЧО ЙОТАТА

Втори път читателите се срещат с Иванча Йотата.
Но що беше това нещо Иванчо Йотата?
Иванчо Йотата не е нещо, а человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и с голямо честолюбие.
По-младите си години той е преминал в литературни занятия, а след смъртта на дяда си варди бакалницата. Мазните ръкави на зеленото му шаячово сетре и оръфаните крачоли на оваляните му (делнични) панталони доказват неуморното му трудолюбие.
Иванчо Йотата, както казахме, е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора. Той взема участие във всичките сериозни въпроси, които се възбуждат в Джаковото кафене, и може да се препира успешно с учител Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който още припознаваше гръцкия патрик – по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора – по външната политика.
Прочее Иванчо беше ученолюбив и не се мислеше за прост човек. Той преди няколко време например, в кафенето беше казал на господин Фратя по повод на българското правописание:
– Време е, ние, учените, тоест, да се соберем и влезнем в соглашение… трябва да оправим язика и прочия.
Той се изразяваше по книжовно и говореше на мющериите си:
– Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.
Иванчо преди години четеше дамаскини и житиета от амвона; еднъж прочете житието на “Алексия божий человек” и всичките баби плакаха. Той даже бил съчинил три слова: за Неделя Вайа, за мученичеството на св. Георгия Новий и за грехопадането Адамово. Те, както и житиетата, били от него саморъчно писани с черковни букви – черни и червени – и с лози, и с образи, и толкова прилични на печатни, щото покойният дядо поп Станчо напразно гуждал и двата си чифта очила да ги разпознае, но не можал. За жалост, всичките тия съкровища, не знам как, изгорели и той често в кафенето, като разказваше за това славно поприще, свършваше със сърдечно съкрушение:
– Кешки аз да изгорях, та не списанието ми… За народа загуба велика.
Затова често караше дъщеря си Андроникия, или Мужепобедителка, както я наричаше в български превод мусикословеснейши Хаджи Атанасия, да му пее известната патриотическа песня:

Де са нашите славни списания?
И наш’те славни списатели?

И той повтаряше все тия тъжни думи:
– За народа загуба велика.
Но Иванчо Йотата и днес не отстъпва никому в учението и е страшен привърженик на i-то (йотата), която учител Гатю злодейски изгони из класовете на училището. Той и днес записва в бакалския си тефтер с твърде красиви черковни букви:
Нikitа Пiшiкат: четiрiдесе др. сiлiмikia – 3 гр,
Дiмitpia Пiнtiяta: пiл пitie – 20 гр.
Освен това Иванчо Йотата беше бъбрица сплетник, дръзновен и блажеше през коледни пости – скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и гони простаците като Варлаама.

КАКВО КАЗВАШЕ ЕДНА НОЩНА КАЧУЛКА

Мирончо се повдигна малко, подаде ръка на госта си и когато той излезе из градината, попита Хаджи Смиона любезно:
– Какви известия, драгий приятелю жаркий! – по български вече.
Хаджи Смион отговори също по български:
– Известията са важни, които казуват новините: Филип трепи ли, трепи “зелките” из Балкана… Аз, каквото ми се варди, ще се освободим, но само турската сила, а?… Чорт! Па и тоя дяволски, като кайш, черковен въпрос, не се решава… замотани работи…
Мирончо се намръщи изразително и извика, като замахна с флаутата:
– Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос! Не искам да го зная… На филибелийските чорбаджии трябват владици… Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото… Чети “Горски пътник”! Чел ли си “Горски пътник” ти?
Хаджи Смион се посмути малко, но отговори решително:
Право, право, кога да е Русия ще превземе Цариград. Бай Мичо има право и Мартин Задека право казва: в “десятата индикта” ще стане, а сега сме, да речем, в 1868 лято, и без друго ще се сбъдне. Руските генерали са непобедими… Щом прегазят Дунава, аз познавам пътеките през Балкана, двайсет пъти съм минувал през Карнарския балкан. Страшно царство, майки, Русията… доде се чак простира! Аз по-преди ми разправяше Гьочката за Сибирия, да те побие страх: царство ли е, та земя ли е? А бе, добре, каиш… доде ми на ума… Виж, политиката, и в политиката също, сиреч… Прусия и Аустрия се биха при Садова. Биха се, та се поразиха! И защо? – За земя… Защото един цар, за да бъде истински цар, трябва да има земя в царщината, сиреч казано по простому, и един мъж, за да бъде истински мъж, трябва – разбираш? – да си вземе жена във фамилията… Сиреч искам да кажа, Мирончо, време е вече, аз ти казвам като на приятел, време е вече.
Мирончо го изгледа учуден.
Хаджи Смион му клюмна приятелски.
– Да се оженя?
– Брр… не е зле да се ожени човек.
– Не е зле, не е зле – каза Хаджи Смион.
Мирончо се замисли пак.
– Сиреч ти, драгий жаркий – каза той навъсено, като сложи флаутата на коленете, – казваш да си увра врата в женския хомот?
– Пази, Боже!
– Да има кой да ме води за носа?
– Ама чувай!
– Да стана още отсега роб на някой шарен малакоф?
– Не, не, не! – викаше Хаджи Смион, който вече се разкайваше, че политиката неволно го увлече в препирня по тоя дяволски въпрос.
– Ти вярваш ли, че Мирончо е толкова простак?
– Кой вярва?
– Мирончо няма нужда от жена, драгий ми приятелю. Какво ми липсва? Ето моята булка сладкогласна, с нея веселя и мене си, и хората – тя чува ли се чак у вас?
– Всяка вечер я слушаме с булката… тя много обича оная, влашката; но не дай, Боже…
– Какво не “дай, Боже”?
– Да се мисли за старини, за старини да се мисли, драгий ми приятелю – каза отечески Хаджи Смион.
– Е?
– Човек е добре да си има дечица.
– За това ли? Браво, любезний мой приятелю драгий, браво! Сега ако храня мене си – Миронча, тогава да храня рояк сополиви Мирончовчета! Аз не съм Селямсъзът! Кой закон пише това?
– Как кой закон пише това? Православний наш закон – отговори храбро Хаджи Смион.
– Вятър – закон! А моят закон е написан на качулката ми: лъжовен свят и суета сует! Всичко е дим!
– То се знае, всичко е вятър и дим – каза убедено Хаджи Смион.
– Женен бил, неженен бил, се ще се мре, нали?
– И аз това щях да кажа.
– Чувай, драгий мой приятелю любезний, каква е моята философия, ти знайш, аз съм философ?
– Ти си философ?
– И има нещо в тая (Той посочи главата си.)
– Има, знам.
– Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен в тоя свят, а знайш ли кое?
– Знам.
– Свободата.
– Американски.
– Па друго не ти трябва…
И той се наведе внимателно над флаутата си, като се мъчеше да запецне една клапа…
– Да, па друго не ти трябва.
Хаджи Смион видя пак, че губи полека-лека бойното поле пред необоримите доказателства на философа. Но той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие, за да се закрепи на позицията си, та като отстъпи, да му е чиста съвестта. Той подхвана бодро:
– Но виж, халоолу, човек, ако е спокоен в къщата си… а кой дава спокойствие в къщата? Пак жената. Например аз, ти питай мене, става осем години как водя Гинка, а за нищо не се грижа… нито на влакно грижа нямам, разбираш? А като не си спокоен, как ще бъдеш благодарен?
Мирончо все стоеше наведен над флаутата си и не отговори.
Хаджи Смион се одързости.
– Неженен – добро… Но хората по нас, знайш… не можеш да им вържеш езика… Виж, ти ходиш например у калугериците, совсем невинно, да кажем, но светът, разбираш? Не иде хубаво, разбираш?… Без фамилия. Не, не, не е хубаво, нито е пък прилично… Какво ще кажат хората?
Мирончо се намуси, тръсна силно главата си и пюскюлчето на качулката се преметна отпреде.
– Виждаш ли какво казва това? “Не ме е грижа от никого!”
Хаджи Смион се смути от тоя неопровержим аргумент и каза, без да ще:
– Качулката има право, и тя е философ.
– Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш.
– Право, право, и аз понякога, когато ме ядоса нещо булката, викам си: их, чорт го взел, да бях сега Мирончо!
– Е, и ти видиш, я?
– Как не виждам?
– А идеш, па казваш: драгий приятелю, ожени се ? А сам знаеш…
– Не за това, аз само тъй, приятелски… ти, харно правиш, ти си философ.

„Чичовци“ е битово-хумористична повест, написана в периода 1884-1885 г. Тя е публикувана в списанието „Зора“ през 1885 г. Повестта влиза в „Сопотските спомени“ на Вазов, в които влизат още разказът „Хаджи Ахил“, романът „Под игото“, повестта „Митрофан и Дормидолски“.
Подзаглавието на „Чичовци“ е „Картинки от типове и нрави български в турско време. По-късно думата „картинки“ е заменена с думата „галерия“.
В първото издание на повестта присъства мотото „Див глог, питомно грозде не ражда“. То означава, че героите ще са малки хора, обединение в социалната категория „чичовци“. Повестта има връзка с романа „Под игото“ и голяма част от героите й се пренасят в него.
„Чичовци“ е пародия на предосвобожденското българско общество, която пресъздава бита, мисленето и взаимоотношенията в един малък град от 60-те години на 19 век.

Издателство PACПEP