Сенека – Златото се изпробва с огън, жената със злато, а мъжът с жена
СЕП. 5 VENEZIA


 Луций Аней Сенека (на латински: Lucius Annaeus Seneca) е римски философ и писател – един от най-видните римски мислители и пръв представител на т.нар. Нова стоа – заключителния етап от историята настоицизма. Произхожда от богат аристократически род – баща му е ретор, принадлежащ към съсловието на конниците. За да даде по-добро образование на децата си се преселва в Рим, където учители на младия Сенека са Сотион, Атал, които по идеи са близки на стоицизма. Безспорно най-силно е влиянието на баща му.

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ :

1. Там, където нищо не можеш, не трябва нищо да искаш.

2. Най-доброто лекарство срещу гнева е времето.

3. Езикът на истината е прост.

4. Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб няма попътен вятър.

5. Златото се изпробва с огън, жената със злато, а мъжът с жена.

6. Величието на някои неща се състои не толкова в мащаба им, колкото в тяхната навременност.

7. И след лоша реколта трябва да се сее.

8. Какъвто е човекът, такава е и речта му.

9. Тълпата е най-лошият съдия.

10. Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

11. Не е свободен този, който е роб на тялото си.

12. Излишеството на храна пречи на бистротата на ума.

13. Прекарвай времето си само с тези, които те правят по-добър. Допускай до себе си тези, които ти самият можеш да направиш по-добри.

14. Едно престъпление открива път на друго.

15. Има повече неща, които ни плашат, отколкото такива, които ни измъчват. А ние по-често страдаме от въображението си, отколкото от действителността.

16. Ако искаш някой да мълчи за нещо, първо ти мълчи.

17. Не мисли за щастлив този, който е зависим от щастието.

18. Живей с хората така, сякаш Бог те наблюдава. Говори с Бог така, сякаш те слушат хората.

19. Ако не можеш да промениш света, промени отношението си към него.

20. Ако на земята имаше само едно място, от което се виждат звездите, всички хора щяха да се стекат натам.

21. Колкото по-несправедлива е омразата ни, толкова е по-устойчива.

22. Най-силни са тези, които владеят себе си.

23. Верността на приятеля нужна и в щастието, но в бедата е абсолютно необходима.

24. Величието на душата трябва да бъде качество на всички хора.

25. Равенството на правата не е в това, че всички ще се възползват от тях, а в това, че са предоставени на всички.

26. Замисленото, макар и неосъществено престъпление, е едно и също престъпление.

27. Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече.

28. Глупаво е да правиш планове за целия си живот, след като не си господар дори на утрешния ден.

29. Да заповядваш на себе си е най-голямата власт.

30. Животът е дълъг, ако е пълен… Нека го измерваме с постъпки, а не с време.

31. Изпълнението на нашите най-силни желания често стават източник на нашите най-големи скърби.

32. Който не умее да мълчи, той не е способен и да говори.

33. Само малките скърби говорят, големите са безмълвни.

Твърде млад, образованият и блестящ оратор Сенека бързо добива популярност и по време на управлението на император Калигула влиза в сената. Една от речите му предизвиква такава завист у императора, че последният заповядва да го ликвидират. Спасява го една от императорските наложници, която убеждава императора, че Сенека е тежко болен и скоро ще умре. През 41 г. по подозрения наМесалина, съпруга на Клавдий, Сенека е обвинен в прелюбодеяние с една от племенниците на императора и едва спасил се от най-тежото наказание, е въдворен на о. Корсика. Там написва „Утешение към Хелвия“ – послание към майка си и „За краткостта на живота“ – написано в последните години от заточението му. През 48 г. Месалина е убита и съпруга на Клавдий става Агрипина, благодарение на която се завръща в Рим, получава висша държавна длъжност и става наставник на сина ѝ Нерон. В хода на дворцовите интриги Клавдий е отровен и скиптърът поема 16-годишният Нерон. Сенека е негов съветник и автор на речите му. Започват жестокостите на Нерон, които философът оправдава; първо поддържа тезата за самоубийството на майка му, но колкото повече се множат престъпленията, толкова повече подозренията към Сенека се увеличават. Това хвърля черна сянка върху името му. Вроденото му чувство за самосъхранение го подтиква да се оттегли от двора. Прави го под предлог, че желае да се посвети на литературно-философската си дейност. Ала все по-редките му появи в двореца засилват подозренията на Нерон. Наклеветен за участие в заговор срещу императора Нерон нарежда на бившия си наставник да се самоубие; така Сенека прерязва вените си през 65 г.

Сенека е автор на философски и други произведения.

Голям майстор на формата — блестящ стилист — Сенека въздейства с елегантност на литературните форми и като добър познавач на античността. Главното му и най-известно съчинение е „Нравствени писма до Луцилий“, съдържащо 124 писма, образец на римския епистоларен жанр. В него са отразени етико-философските идеи на мислителя, преживял немалко от превратностите на своето време. Писмата са адресирани до приятеля му Луцилий, който от епикурейството преминава към позициите на стоицизма. На проблемите на етиката са посветени още „За гнева“ , „За милосърдието“, „За щастливия живот“, „За благодеянията“, „За снизхождението“ и др. Автор е на натурфилософското произведение „Естествено-научни въпроси“, където продължава богатата традиция на стоиците по въпросите за природата.

Автор е на девет трагедии, сред които „Медея“, „Едип“, „Агамемнон“ и др., сюжетите на които са почерпени от творбите на Есхил, Софокъл иЕврипид. В сатирата „Отиквяването на Клавдий“ обрисува иронично образа на бившия император.

Натурфилософските идеи на Сенека утвърждават пантеизма.

Основното понятие в етиката на Сенека е понятието добродетел, схващано като обща цел на всички индивиди, независимо от техния произход или съсловна принадлежност. Върху осъществяването на добродетелния живот не играят такива фактори като слава, обществено положение и други подобни. Решаващото условие за създаването на моралния човек е разумът, който трябва да господства над чувствата, страстите, нагоните и навиците. Рационализмът на Сенека е отрицание на хедонизма, цинизма и грубо материалистичната и вулгарна представа за живота.

Според Сенека, нищо не ни вдъхва увереност, че утре наистина ще имаме време да направим онова, което можем да направим днес, и поради това трябва да действаме сега и то по такъв начин, сякаш в неотложността на действието изразяваме целия смисъл на живота си.

Племенник на Сенека е известния римски епически поет Лукан.

Още цитати : 

Защо е нужно да викаме сами злото, като дос­татъчно скоро ще трябва да го преживеем, защо е необ­ходимо да го предварваме и да съсипваме настоящия момент със страхове за бъдещето? Без съмнение глупа­во е сега да страдаш само защото си щял някога си да страдаш.

Ако искаш да се освободиш от всякаква тревога, представи си, че това, което се боиш да не се случи, ще се случи непременно; и каквото и да е това зло, ти го мери със своята мярка и го тегли със своя страх. Веднага ще разбереш, че това, което те плаши, не е нито толкова голямо, нито толкова дълготрайно, нито толкова силно.

Накъдето и да се обърнеш в наша­та или чуждата история, ще срещнеш примери на хора, които или са успели да сторят това, или силно са се стре­мили към него.

Та нима може да ти се случи нещо по-тежко от това да те изпратят в изгнание или в зат­вора? Нима има нещо по-страшно от това да те горят или да загинеш?

Изброй такива случаи и посочи хората, които са ги презрели — няма нужда да ги търсиш, а само да ги подбереш.  В затвора Сократ е беседвал и когато се намерили хора да му предложат да избяга, той не пожелал, а останал, за да заличи по този начин страха от двете най-тежки за хората неща — смъртта и затвора.

Муций е сложил ръката си в огъня. Мъчително е да те горят, а колко по-мъчително е, ако сам си го при­чиняваш!

Виждаш как един човек необразован и непод­готвен от никакви философски наставления срещу смъртта и болката, въоръжен само с войнишката си твърдост, се самонаказва за неуспешния си опит. Той стоял там, наблюдавал как плътта му се стича върху вражеския жертвеник и дръпнал тлеещата си ръка с ого­лени кости от огъня едва когато врагът дръпнал самия него.

В онзи лагер той е можел да извърши нещо по-успешно, но не и по-мъжествено.

Виждаш ли колко по-голяма е силата на храбростта да овладее злината, отколкото на жестокостта — да я причини: по-лесно Порсена е простил на Муций, че искал да го убие, отколко­то Муций е простил на себе си, че не го е убил.

Казваш: „Това са изтъркани школски примери. Сега, щом стигнем до презрението към смъртта, ще ми разкажеш за Катон.“ А защо да не ти разкажа за онази последна нощ, когато той четял книгата на Пла­тон с меч до главата?

В тази безизходица той си бил приготвил две средства:

Едното — за да поиска да умре, другото — за да може.

И след като уредил така нещата — доколкото може да се уреди нещо погубено, решил, че трябва да се погрижи никой да не може да убие Катон или да го спаси. И като извадил меча, който до този ден бил опазил неопетнен с убийство, рекъл:

Нищо не постигна ти, съдба, като се противо­поставяше на всичките ми начинания! Не за моята сво­бода се борих досега, а за свободата на отечеството и бях толкова твърд, не за да бъда свободен аз, а за да живея сред свободни хора. Сега, понеже човешкият род е загубен, нека Катон се оттегли на сигурно място.

Пос­ле си нанесъл смъртоносната рана. Лекарите я пре­вързали и макар че изтичали и кръвта, и силите му, духът му останал същият и вече ядосан не само на Це­зар, а и на себе си, той бръкнал с голи ръце в раната и не изпуснал, а изтръгнал своя благороден дух, презрял всяка власт.

Подбирам тези примери, не за да упражнявам писателските си умения, а за да ти дам кураж пред ли­цето на това, което ти се струва най-ужасно.

По-лес­но ще те окуража, ако ти покажа, че не само храбри мъже са презряли мига, в който отлита душата, но и че хора, малодушни в друго отношение, в това са се изравнявали по сила на духа с най-храбрите.

Огледай се в нашето време, дето се оплакваме, че било разпуснато и изнежено: ще се намерят хора от всички съсловия, с всякаква съдба, на всякаква възраст, които са прекъснали нещастията си със смърт. Повяр­вай ми, смъртта дотолкова не е страшна, че благодарение на нея всичко престава да е страшно.

Затова със спокоен дух изслушай заплахите на врага си.

И макар че собствената ти съвест те прави уве­рен, все пак — тъй като един съдебен процес зависи от много външни неща — ти хем се надявай на пълна справедливост, хем се подготви и за пълна несправед­ливост.

Преди всичко обаче не забравяй едно: махни безпокойството и виж как точно стоят нещата. Тогава ще разбереш, че в тях не е страшно нищо, освен самият страх. Каквото наблюдаваш да става с децата, това се случва и на нас — също деца, но по-големички: те, когато видят маскиран някой човек, когото обичат, с когото са свикнали, с когото играят, се уплашват. Несамо от хората, но и от нещата трябва да се смъкне тяхната маска и да им се върне собственият облик.

Премисляй си нещата, които често си чувал и често си казвал. Но дали правилно си чувал и говорил, проверявай по резултата.

Какво, ти чак сега ли разбра, че те грози смърт, изгнание, страдание? За тях си роден. Нека мислим за всичко, което може да стане, като за нещо, което ще стане.

Съветвам да не удавяш духа си в тези тревоги, защото ще отслабне и ще има по-малко сили, когато ще трябва да се въздигне.

Изведи го от частния случай към общочо­вешкия.

Кажи му, че тялото ти е тленно и слабо, че с болки го заплашват не само злодеяния или насилие на властник; самите удоволствия се превръщат в мъчения, угощенията предизвикват разстройство, пиянството— разслабване на жилите и треперене, сладострастието поразява краката, ръцете, всички части на тялото.

Щял съм да обеднея — ще бъда един от мно­гото. Щял съм да ида в изгнание — ще си мисля, че съм роден там, където ме пратят. Щели да ме оковат — и какво? Сега да не би да съм на свобода? Природата ме е приковала към бремето на собственото ми тяло. Щял съм да умра — с други думи, вече няма да мога да се разболявам, вече няма да мога да бъда в окови, вече няма да мога да умирам.

Смъртта или ни унищожава, или ни освобождава.

Ако ни освободи, смъква ни бремето и ни остава по-доб­рото. Ако ни унищожи, не ни остава нищо — отнето ни е и доброто, и злото.

Всеки ден ни се отнема частица живот и тъкмо докато растем, животът ни се смалява. Загубили сме детството, сетне юношеството, по-после — младо­стта.

Дори и до вчерашния ден всеки миг, който е изтекъл, е загубен; дори днешния ден, в който живеем, делим със смъртта. Не последната капка изпразва вод­ния часовник, а всички, изтекли преди нея; по същия начин последният ни час не е единственият, който пра­ви смъртта, но той е единственият, който я осъществява: тогава ние пристигаме при нея, но сме пътували дълго.

Не една е смъртта; но която ни грабва, тя смърт е.

Епикур порицава хората, кои­то копнеят за смъртта, не по-малко от онези, които се страхуват от нея. Той казва: