Има една такава приказка – ако си живял през 60-те години и си ги спомняш, значи не си живял!
Аз имам обратния проблем – спомням си много неща, но се чудя как да ги подредя хронологично. И специално за 1968-ма. Това обаче беше годината през която започнах да правя самостоятелни участия. Мики Пини ми подейства вдъхновяващо в това отношение. Той имаше електрическа китара и усилвател Маршал – имаше много мощна колона и опция за дисторшън. Когато за първи път отидох в Мик за да ми я покаже, той я издъни до дупка - къщата се разтресе и имах чувството че ще избие черчеветата на прозорците. Беше монументално! Дори тогава, Мик имаше таланта да създава много изразителен звук, а по-късно стана един от най-добрите блус китаристи в стараната.
Въпреки че бяха надобрял в пеенето, аз все още не бях започнал да свиря на китара. По това време. Любимата ми група беше The Doors. Имах някаква прилика с Джим Морисън и можех да имитирам гласът му доста добре. Това ми донесе голяма популярност сред момичетата. Можех да изпея от началото до края всяко парче от “Strange Days” . Тази ми способност, вероятно ми спечели прякорът „Човекът-джубокс”.
Бях завладян и от авангардния джаз. В Лестър беше открита музикална библиотека наречена Голдсмитс, където можеше срещу малка такса да взимаш плочи. Имаше предимно класическа музика, но също и фолк и джаз секция. Бях впечатлен от Ornette Coleman, Albert Ayler и особено от John Coltrane’s “A Love Supreme” и Archie Shepp’s “The Magic of Juju”. Затова реших да изтупам от прахта кларинета си, на който не бях свирил от известно време и да започна с free jazz. Открих, че с него мога да наподобявам звукът на китара, а също се опитвах да импровозирам странни звуци. Бе въобще, експериментирах! Поетът Тери Уилфорд, наскоро ми припомни как веднъж съм се опитвал да свиря под водата на фонтана на Town Hall Square.
Освен това започнах да пиша страховити апокалиптични поеми, вдъхновени от Уилям Блейк и Библията на крал Джордж, които изпълнявах комбинирайки с джаз импровизации. Репутацията ми на артист се увеличаваше и започнах да бъда канен за изпълнения и джемсешъни. Мисля си, че бях считан за някакъв вид особняк.
По това време, направих и първото си платено участие със собственото ми име на рекламата в Leicester Mercury. Гигантска стъпка!
Беше в едно място наречено Raynor’s, направено в стила на 50-те години, намиращо се точно зад Грандхотела. Говореше се, че собственикът е съдружник с с братята Крей (иззвестна гангсреска фамилия от Ийст енд, която управляваше престъпна империя по това време). Това е напълно възможно, защото Чарли Крей(единствения от тях, който не беше пълен психопат) живя известно време в Лестър в началото на 70-те – даже съм го срещал веднъж. Клубът имаше хипи-вечер всеки понеделник, когато канеха разни банди. DJ Stuart Greasley (който предпочиташе да го наричат “Gensian Sprunt”) имаше яко светлинно шоу, почти като на Пинк Флойд. Светлинното шоу беше направено с разноцветни капки мастило капнати в съд с вода, които бяха поставени на прожеектора - при нагряването набъбваха, променяха формата си и започваха да се движат. Както се сещате, това преебаваше прожекторите, които нямаха много дълъг живот. Стюарт си имаше и една каска, която в края на сета си, поливаше с газ за запалка и я подпалваше така както му седеше на главата – не ебаваше въобше за противопожарната безопасност или собственото си здраве - беше си малко ексцентричен тиквеник, но пък беше много ефектен.
Канеха ме там всяка седмица, а когато нямах участие, ми позволяваха да влизам безплатно. Да ама, нещо не бях симпатичен на гарда на входа, който не ме пускаше да вляза докато не викнех собствениците.
В залите на Leicester University and Leicester College of Art (now DMU) се прганизираха много концерти. Там съм гледал the Who, Pink Floyd, Incredible String Band, Marsha Hunt и още сума ти неща от тоя сорт. Имаше концерти също и в Corn Exchange и разбира се в Il Rondo на Silver Street. Заедно с Мик се сприятелихме с Флитууд Мак, които редовно идваха в Лестър. По-късно, Мик живя заедно с Питър Грийн в Лондон и може да се каже, че отговаряше за стила му през 70-те и 80те. Julie Driscoll of the Brian Auger Trinity, която направи един от най-добрите кавъри на “This Wheel’s on Fire” на Дилън, беше известна със своя темперамент и имаше навика да хвърля микрофона си в публиката. Веднъж ме уцели по челото и едва не ме нокаутира.
Поезията беше преоткрита и получи ново възраждане. В 1965 Алън Гинзбърг премина Атлантика и беше част от голямо поетично събитие в Royal Albert Hall. Toва събитие се превърна в триумф на „grassroots” (оставям го така, щото не може да се преведе с една дума – проверете си го в Гугъл какво означава – бел.моя). Спонтанно организирано, събитието изгради самоувереност на организаторите и даде импулс за нови творчески търсения. Филмът за него на Peter Whitehead (“Wholly Communion”) имаше голям успех през 1968 и вдъхнови много поетични събития в страната. Пенгуин Букс издаде цяла поредица от книги с поезия, която направи известни много поети - например Roger McGough (който имаше група наречена Scaffold с братът на Пол Маккартни Майкъл, с хитове като “Lily the Pink” and “Thank You Very Much”), Adrian Henry (който също имаше група, наречена Liverpool Scene) и вероятно най-добрият от всички - Adrian Mitchell, чиято поема “Tell Me Lies About Vietnam” е гениална.
В Лестър имахме ярка поетична сцена, главно благодарение на усилията на поета Boyd K. Litchfield, който беше считан за романтик. Беше също и блестящ организиратор на събития. Главните места за поетични четения беше Town Arms, което се намираше на Pocklington Walk и Chameleon Coffee Bar на King Street. Имаше също и много хепънинги в Лестърския университет, под егидата на G.S.Fraser – известен автор и професор в университета. Дори председателя на Leicester Poetry Society (общност на тези, които правеха традиционна, консервативна поезия) Alan Bates беше редовен посетител в Town Arms. Tой понякога правеше сбирки и в собствения си дом на West Avenue, канейки поети, артисти и интелектуалци. Имаше най-голямата колекция от книги, която съм виждал. Друг интересен образ от онова време беше Charles Hickson, който освен че беше блестящ поет и сладкодумен събеседник, приличаше на карикатура на Джордж Бърнард Шоу. Той е единственият човек, когото познавам, прочел всички романи на Пруст!
Моят първи голям успех като музикант беше, когато Бойд ме покани да направим група заедно. Ние и без това вече бяхме направили няколко представяния заедно, като аз се грижех за музикалния фон на стиховете. По-късно, взехме още един член, който свиреше на нещо като гайда, което беше известно с името Китайско банджо. Никога не подготвяхме предварително музикалния съпровод – всичко беше спонтанност и импровизация, в резултат на което, всяко представление беше различно. Имахме участия в цялата страна, включително и в Лондон, в легендарната The Roundhouse – на същата сцена, на която са излизали The Doors, Jefferson Airplane and Pink Floyd – пътеводните звезди на онова време.
31.01.2015 23:49
За да омекотя подобни тълкувания, горе писах, че не познам пострадал. Но съм виждал професор как издевателства над приятеля ми (гениален математик и музикант), че има часовник и ризка, пък не можел да научи историята на партията, която му ги осигурила...
Свидетел съм как след неколкокранти неуспешни опити да си вземе изпита по история на БКП, приятелят ми получи невроза и отлагане на следването за 5 години по медицински причини. През което време неврозата само се задълбочи и полета на един изключителен талант беше прекършен без да е направил нищо лошо, без дори някой да е казал и една лоша дума за него.
Няма как да гледам с радост на подобни неща. Няма как да се възхищавам на професори, които правеха научна кариера с издевателства над усещането за свобода и не намериха грам съвест да признаят поне пред себе си, че таланта и идеологическата лоялност нямат нищо общо помежду си.
