Психология Бележки по книгите на Сергей Лазарев „Опит в оцеляването“

Бележки по книгите на Сергей Лазарев „Опит в оцеляването“

 

*****

„Физическата енергия е показател за работата на функцията. Ако енергията спада, това означава, че функцията не е наред. Значи са избрани погрешни цели. След като сега в света наблюдаваме масово така наречения синдром на хроничната умора, това вероятно е показател, че вярата на хората е отслабнала.“ Опит в оцеляването 5, стр. 178

В математиката функцията е свързана с аргумент, а той на свой ред със стойност. Как стоят нещата в математиката на живота? Функция идва от латински и означава изпълнение. Гьоте я нарича „Приведена в действие мисъл.“ Изпълняване на причинна аргументация, резонност, идваща от изначално смислена стойност. Запознатият с вътрешната символика на човешкия микрокосмос и аналогията му със съзнателните нива на макрокосмоса, веднага прозира паралелите в градацията на това живо понятие.

Целият домейн, през който преживяваме отелесената си съзнателност, е функционален – майа, холографска вселена. Една нереална реалност, субективна обективност, пуста в основата си феноменалност (будизъм, шунята), следствие от една по-висока причинност, произлизаща от космическия смисъл.

Функцията е целесъобразна и качествено реализираща предназначението си, когато изпълнява зададеностите на стоящия зад и над нея, причинил проявата ѝ смисъл.

Единичната клетка, явяваща се функция на органа, е дотолкова целесъобразна, доколкото изпълнява задачите на органа или тъканта си. Единичният, специфичен орган е дотолкова оправдано здрав, доколкото изпълнява собствените си конкретни цели, в служба на организмичното цяло. Човек е здрав, когато живее според смисъла на любовта, мъдростта и творческия потенциал на комическия организъм, по законите на Дхарма.

По-горе дискутирах пример, в който тялото остава здраво, въпреки тоталния душевен разпад – но, това е привидно, илюзорно, частично и изкорубено от целостта, псевдоздраве.

Сергей Лазарев често говори за важността на поставяните цели. Когато са съответни на стратегическите посоки на причинната смисленост на Бога, на организма на целокупния, разумен живот, в телесно организмичната функционалност, се влива постоянен, стабилен приток от захранваща енергия.

Когато целите са дисонантни на Бога, енергията намалява, секва, а функционалността на телесно психичната система заблатясва. Появява се уморяемост, тревожност, депресиране, зараждат се болестни симптоми и житейски сривове – не за да измъчват, а за да насочат вниманието на човека към течащия извор на живот от позицията на цялото, в който функционалната частичност на земното, социално битие, се явява целево свързана с причинния смисъл на живота за цялото.

Цели, идващи от Бога и през социално телесната функция, изпълнявани за Бога. Тогава източникът на енергия е непреривен, константен, насищащ до здрава жизненост душата, ума и тялото. Божественост, конкретизирано иманентно проявявана във функцията си. Функция, трансцендираща себе си, за да трансформира обусловеното битие в безусловността на Логоса, на смисъла. Цялост, проявяваща се в частта, служеща на организмичното единство на целокупния живот. Или, както метафорично или не, се твърди в една мъдра книга, царството Божие на земята и земя, качествено отразяваща през функциите си Бога. Каквото горе, такова и долу.

Когато целите на человека синхронират със стратегически валидните цели на безкрая, с любовта, мъдростта и истината, тогава енергията е преизобилна. Когато целите идват от тактически струващите се изгодни, но стратегически невалидните цели на тялото, съзнанието и щенията на егото, откъснати от Бога, тогава енергията секва, а потокът на живота се превръща в тинеста, отцепена от извора локва. Появяват се неврозите, психозите, телесните болести, трудностите в житейската съдба.

Когато човекът се вслуша и прояви съзнателна готовност за учене, характерова, поведенческа промяна и целеполагане в акорд с принципите на живота, преживените трудности са си свършили работата и отстъпват, а енергията и здравето се завръщат. При всички изброени трудности – неврози, психози, болести и преживелищни сривове, душата боледува, но връзката с нея присъства, а шансовете за обръщане и завръщане (покаяние) към извора на Бога, на цялото, са налице.

Съществува обаче психичен процес, при който нещата се задълбочават. Процес, който масово се възпитава и стимулира от медиите, политиците, финансовите тъмни лидери на съвременното деградиращо спрямо закономерностите на безкрая общество. Процес на психопатизиране. Говоря предимно за асоциалното (социопатия), нарцистичното и параноидното личностови разстройства (често се случват в букет, с превалиране симптоматиката на някое от тях).

При психопатията егото в огромна степен се откъсва от цялостната личност, от висшите принципи, от същински човешкото, от Бога, от Буда природата, от тази същина, от която се излъчва всяка любов и живот. Съществува историята за един светлоносец, най-искрящият от сите ангели, решил нарцистично да откъсне себе си от Себе си, его самостта си от целостта на Бога... Малкото его инфлирано гордо се поставя в центъра на субективната вселена. Поради сцепената отделеност от любовта, изплуват параноидни страхове, компенсирани от социопатни цели и поведение. Властовата психопатия, целяща още и още социален контрол, започва да оправдава каквито и да е, колкото и кошмарни да са средства за постигането му. Защото енергията, идваща от любовта и безкрая, липсва. Самата любов тотално липсва, отчаяно замествана от сурогатите на удоволствието, разврата, насилието. Когато енергията липсва, на такъв жив дявол, диаболизирано общество, държава и свят, му се налага да я изсмуква чрез насилието, манипулацията, нараняването на ближния, обществото, природата, планетата, живота...

Но, какво ползват цялата земна власт, всичките финансови средства и имане, когато човек загуби душата си?! Та нали целият насилствен кошмар, причиняван от психопата чрез разделяй и владей, манипулация, болно властолюбие, лъжа и кражба, му служат през експлозиите от малките, изстрадани искрици на болката, да осветят поне мъничко празната дупка, крещяща на мястото на липсващия живот, любов и светлина на душата?! Няма запълване тази вътрешна психопатно диаболична липса.

Трудно е връщането на психопата към здравия, наситен с любяща светлина живот. Възможно е – през преминаването през обичайното сито на болестта, житейските бури, вече приемани смирено, невротизирането, а понякога и психотизирането. Но, твърдя, че това е малка цена в сравнение със загубата на извечната същност, на Себе си и Бога. Защото цената се заплаща, здравето, любовта и светлината заживяват отново, но загубата на Себе си е духовно неинтелигентна дебилност, купуваща шарените дрънкулки на преходността с непреходните бисери на вечността.

Искаш енергия – живей по Бога!

 

*****

 

„Видях колко мъчително се отдава на хората да се променят. На много им е по-лесно да умрат, отколкото да се променят. Добре разбирам тези хора – аз самият бях такъв. Но когато съдбата ме постави пред лицето на смъртта, разбрах – нито властта, нито парите, нито статусът ми, нито усещането, че съм прав могат да ми помогнат. Оставаше ми само да се надявам на Бога и да опазвам любовта в душата си. Само в този случай са възможни промените.“ Опит в оцеляването 4, стр. 226

Наблюдавам това човешко затруднение, тази инертност, трудността на промяната в работата си като психотерапевт ежедневно. Трудността, идваща от леснотата да продължиш по модела на статуквото, дори да е болезнен и пагубен, но затова пък привичен, отколкото да осъзнаеш Себе си и от тази позиция да промениш с целенасочено усилие, обич и светлина мисленето, чувстването, поведението, а оттам и стария зловреден навик. А навиците във възприятието, мисленето, чувстването, поведението, всъщност сформират характера. А характерът определя съдбата на човека. Защото през неговите когнитивни схеми и автоматизирано заложени сценарии, се пречупва възприятието, менталната, емоционална реакция, решенията, изборите, делата – тоест животът във всеки един момент.

Промяната може да бъде и съзнателна, доброволна, идваща от здрав устрем към любовта, нравствеността, към смисъла. Когато обаче такъв устрем липсва или е слаб и само интелектуално теоретичен, промяната е тласкана доброзорно. Когато характерът, мисленето и поведението дисонират с любовта и законите на живота-Дхарма, се появяват трудностите – невротизирането, душевната болка, телесните болести, житейските катаклизми и пертурбации. Доколкото човек се учи от тях смирено и променя характера си, дотолкова те отпадат, тъй като са изпълнили мисията си на насочващи към целостта на любовта.

Цялостната характерова промяна отнема време. Това, което наблюдавам в практиката си, е че характерът най-често запазва основните си тенденции, но преминава в позитивните им потенциали. Шизоидният характер се преобразува до характера на стратега/съзерцателя, оралният до емпат/лечител, садомазо до здраво егоистичен/алтруистичен, нарцистично фаличният до лидерски, ригидният до смирено воински (виж „психотерапевтични паралели“). По-рядко, когато болката и напрежението са наистина огромни, но приемани със смирена благодарност и отношение на приемащо учене, е възможно цялостно преминаване от един към друг или въобще надрастване на характерите до комплексно богатство в палитрата на вътрешния безкрай, изливан от потенциала на духа.

Мнозина нерядко изразяват съмнение дали човек въобще може да се променя. Съмнението е валидно, когато е приложено към блеещата маса от индивиди, живеещи като „навити на пружинка“, програмирани биороботи. Когато става дума за съзнателния или развиващия съзнателността си човек, характеровата оптимизация не само че е възможна, а неизбежно случваща се в пътеката към целостта. Наблюдавам я всекидневно.

Най-често отначало процесът е доброзорен, човекът е изпълнен с бунт, съпротиви, самосъжаление, страх от страха, самотата, живота, смъртта, предателството, несправедливостта, унижението, отхвърлянето, изоставянето, неадекватността и излагането… При душевното, невротично страдание, мъката е дори по-голяма от при телесната болест, тъй като е невидимо, всеки ти казва „Стегни се, нищо ти няма!“ (докато ти отдавна си като пренавита пружинка и се пръскаш от стягане...), не винаги можеш да се скриеш зад удобното клише „Аз съм случайна жертва на несправедливия живот“ и изнесеш отговорността извън себе си, пренебрегвайки причинно следствената връзка, довела те до положението ти (макар че и при неврозите мнозина с охота прегръщат такава слаба позиция)…

При общия случай, в началото водещи са болката, трудността, неудачата, симптомите, житейският срив, телесното заболяване, психичното страдание… Когато липсва осъзнаване и искрено желание за учене и растеж, или пък се робува на вторични и първични печалби, тази начална позиция може да бъде задържана дълго и дори хронифицирана. Но не за такава посредственост говоря тук.

Когато болката стане смазваща, страхът залее, а съзнанието е достатъчно готово да надрасне жалкото мрънкане и психичните маладаптивни защитни механизми, с помощта на лечител или без, човекът започва да вижда причини, да свързва познавателни точки, да осъзнава характеровите си дефицити, кривотийки, поведенческите си и социални обусловености, спиращи здравето и любовта. Започва да се променя.

Не винаги процесът върви така гладко обаче. Нерядко настъпва т.н. тъмна нощ на душата – чувството е, сякаш си напълно сам, захвърлен в нищото, тотално объркан - тревожно депресиран си. Старите стратегии за справяне не действат, нови няма. Невротичният свръхконтрол напълно се е сринал, или по-скоро, цикли на празни обороти в тоталния си неуспех да промени каквото и да е – искаш или не, си скочил в страховете си, оказал си се лице в лице със сянката си. Тогава именно, в този плутонов катаклизъм, изборът е между смъртта и трансформацията. Или смъртта на старото, за да се роди през трансформацията новото. Защото не е ли всяка трансформация смърт и прераждане?!

Когато си на ръба на смъртта, в която никой не може да те последва, се запалва пламъкът на любовта. Нямаш за какво да се хванеш – всичко външно е сринато. Остава духът ти, Бог. Може да си на легло и лекарите да са безсилни или да минаваш през житейско сътресение, да си предаден, унижен, изоставен и отхвърлен… Тогава умът стихва, смиряваш се, всички преходности се срутват – отвътре се възпламенява огънят на вярата и любовта, носещи живо присъствие за закрила, неслучайност, доверие в едно по-глобално Себе и неслучайността на това, през което преминаваш в качеството му на подходящ и нужен за душата ти урок.

Бидейки в тази жива вяра, любовта изпълва клетките, насища душата. Маловажното отпада, стратегически смисленото дава ориентирите си. А то винаги е любящ смисъл, виделината на Бога, пълнеща малкия земен живот със субстанцията на свързаността и принадлежността към всеобщия организъм на живата, разумна природа.

Не че не може и без катаклизми, но човешката психика е така устроена, че за изваждането ѝ от руслото на статуквото най-често те са нужният катализатор. Когато има съзнателен стремеж и действително продвижение в характера, мислите, чувствата и постъпките към Бога, към съвършенството, тогава противоречията са много по-модерирани и преминавани с песен на уста, тъй като са виждани от високата диалектична перспектива, която синтезира противополюсите им през осъзнаването на нуждата от създаваното от тях напрежение.

Ако съзнанието ти не разбира, бъди сигурен че подсъзнанието и свръхсъзнанието ти прекрасно знаят за що иде реч.

Трансформацията е смърт и възраждане в нов, по-добър вариант на човешката ти система. Само любовта има силата да издържи и надживее смъртта!

 

*****

 

„Човек, извършващ престъпления против любовта, нравствеността и душата си, непременно ще бъде възмезден. Неговото собствено несъзнавано ще му осигури болести, нещастия или смърт, за да спаси душата му. Докато смятат, че тялото е първично, че съзнанието и чувствата са страничен еволюционен продукт на мозъка, хората винаги ще се молят за благополучието на тялото си и ще го защитават. Ще убиват душата си в изгода на телесните интереси.“ Лазарев, Опит в оцеляването 3, стр. 101

Причина и следствие – карма. Сееш тръни, жънеш бурени, а бодилите праскови не раждат.

Често човек се подлъгва, взирайки се в тактическите цели на тялото и социалната си персона, в тяхно име жертвайки стратегическите цели на душата. Но това е да жертваш Себе си в името на себе си – а това е същността на психопатния дяволизъм. При това, тъй като кармата не действа незабавно, човек въобще забравя за законите на Битието и провъзгласява малките си его щения за господар на мотивацията си. Да, но както се казва в библията, Бог отлага, но не забравя, а всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. А понастоящем трептенето на планетата ни стремглаво се покачва и това противодействие настъпва все по-бързо – насочено към собствената ни, но и към съдбата на потомците и рода ни. Защото съществуват мъдрите закони на Дхарма, на целокупния живот. А те произтичат от любовта.

Само живеенето по законите на любовта носи щастие в един изпълнен със смисъл и радост живот. Когато говори за любовта и нравствеността, Лазарев обозначава същностно човешкото, това което определя човека като такъв. Престъпването на закономерностите на любовта и произтичащите от нея естествена нравственост и жива етика, наранява самия човек, но и всеки свързан с него. А в колективното несъзнавано всички сме неизменно свързани. И не само хората с хората, но с цялата разумна природа.

Защо след като всеки търси щастието, а то е невъзможно без единството с любовта, нравствеността и висшия разум, защо тогава човечеството в последните няколко хилядолетия, а още повече в съвремието ни, се държи така варварски, въпреки техническото развитие, регресира все повече по отношение на хуманността, братолюбието, добросърдечието и изяжда планетата, флората, фауната и себе си?! Защо?

Защото откъсването от любовта и Бога, е откъсване от Себе си. Когато връзката с любовта, нравствеността и висшия разум (манас) е отрязана, човекът се превръща в двуного, лишено от висшите си принципи. Остава му да живее единствено през егото, социалната персона, нагоните, властово-териториалните инстинкти и щения на животното, като интелектът, лишен от озарението на любомъдрия разум, се превръща в слуга на властовата психопатия. Няма истинско щастие в такова съществуване, колкото и власт, пари, вещи, социална потентност да упражнява такъв плешив примат. В дълбините на душата му зее празнина, родила се от раздирането, от откъсването от Бога, от Себе си. В тази празнина заживява страх – дълбоко потиснат от все по-озверялата нужда от още и още власт, още социален контрол, още нараняване на брата, през което такава ходеща черупка преживява искрици псевдо компенсация на безлюбния ужас и празнота отвътре си. В жив дявол се превръща така самоотлъчилия се от любовта човек и общество.

Но, всичко тече и нищо не остава същото, а в една и съща река два пъти не можеш да влезеш – всичко се променя, а преди изгрева е най-тъмно!

 

*****

 

„Имаше време, когато не ме оставяха на мира с въпроса защо безнравствените, непорядъчни и подли хора са здрави, процъфтяват и се ползват от всички блага, а нравствените и порядъчни хора боледуват, живеят в недоимък и страдат? Подобни наблюдения често водят хората до атеизъм. Но, това по същността си е гледната точка на користолюбивия и ограничения човек.

Същият въпрос може да се постави и другояче. Защо хората, които все още имат в душата си много любов и енергия, хората на които всички желания им се изпълняват, хората които са здрави, успешни и богати, бързо изгубват нравствеността си и стават подлеци и негодници? И защо, когато човек има малко любов и енергия вътре в себе си и затова боледува, не може да постигне успехи в работата си, няма пари и благополучие, защо този човек става порядъчен вярващ? Защо благополучието убива любовта, вярата и нравствеността, а страданията, нещастията и болестите усилват любовта, вярата и нравствеността?

Отговорът е много прост. Вярата и любовта ни са много слаби. Все още много зависим от човешкото щастие. Имаме един много стар стереотип – богатият е подлец и негодник, а бедният, той е добър и благороден човек. В действителност съвсем не всеки богат, успешен и силен човек се превръща в негодник. И далеч не всеки беден и нуждаещ се става порядъчен и добър.

Всичко зависи от любовта и вярата в душата. Просто енергията и възможностите на любящия човек не се разкриват веднага. В миналото това е ставало поколения по-късно – както развитието, така и упадъкът, са се разтягали на четири до девет поколения. Сега тези процеси протичат неимоверно по-ускорено, така че ние полека лека се учим да проследяваме връзката между явленията. Много неща започваме да разбираме и се приближаваме към истината, тоест към любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 194

Често сме чували споменатия аргумент. И виждали. Добрите страдат, а гадовете богатеят безнаказано при цялата си зловредност. Да, но цялата картина ли виждаме, или по малкото, което можем да регистрираме, достигаме до криви изводи?! Ако трябва да сме истински честни със себе си, ще признаем че нерядко гадовете притежават силна харизма, енергия, способности, мотивация, настойчивост, целеустременост, заряд от потенциали.

Както и че много от почтените добряци са в огромна степен лишени от въпросните потенциали и тепърва ги трупат. Лишени са, защото са ги изразходили (карма, прераждане…) и сега им се налага, за да оцелеят, да се посветят на изконните ценности. Интуитивно чувстват, че така се спасяват, че това е пътят им.

На свой ред, вече притежаващите висока енергия, харизма, способности и ум, могат да ги ползват за живот по Бога. Път, по който са ги натрупали. Както и могат лесно да се подлъжат по червените фенери на суетата и да ползват натрупаните си заложби за тактически примамливи, но стратегически деградиращи душата им цели. Избори. Някой ще каже, че има и посредствени преуспяващи хора. На много ниско ниво, да. Но тези действително успешните социално на високо ниво, по правило притежават много отработени дарби. Дарби, чрез които лесно сбъдват желанията и постигат целите си.

В оптималния вариант, вече притежаващият много заложби, ги ползва за да продължи в пътя си към сливането с Бога. На изток се говори за т.н. сидхи – това са хора, които чрез много дисциплина (тапас) и труд, отключват психични сили, открояващи ги силно от стандартния индивид от тълпата. Законите на мъдростта предупреждават, че разкриването на тези сили е неизбежно в духовния път (а това е естественият път на човека), но че ползването им за социален успех на цената погазване принципите на Дхарма, на любовта, мъдростта и истината, е пагубно подхлъзване. Ето едно директно обяснение на изтока, резониращо пряко с чудесните наблюдения на този съвременен пророк – Сергей Николаевич Лазарев.

 

*******

 

„В близките години, за да оцелее, разумният човек трябва да се превърне в любящ човек, който няма да се стреми да превръща любовта само в наслада. Все пак Бог не само дава, но и взима. Всички блага, които получим в този живот, Бог ще ни отнеме. Ще ни остави само любовта, за да разберем, че точно това е онова най-важното, заради което сме се появили на този свят.“ Опит в оцеляването 5, стр. 195

Кратък текст, в който Сергей Николаевич казва много. В едно изречение само Сергей формулира дълбоко потъналата в подсъзнанието и допускана за доказана лема, докато е единствено хипотетична презумпция, а именно: човекът е интелектът си. Хипотеза, която погледната през призмата на науката на посветените, е базисно невярна.

Логиката е неутрален, механичен инструмент – такъв е както в естествената интелигентност, така и в изкуствения интелект (от несъзнаваната интернализация на въпросната хипотеза се пръкват всякакви сценарии за хуманизиран изкуствен интелект – което е кауза пердута). Инструмент, подлежан от магична, митична, предоперационална когниция, но и надхвърлян от визия логика, кентаврична, психична, проницателна и недуална интелигентност (Уилбър).

Логиката е прекрасен граундинг, когато е ръководена от надхвърлящите я когнитивни нива, през които все повече заблестява любящата мъдрост на богочовека. Както и е бездушен инструмент на насилието и лъжата в ръцете на психопатната, откъсната от висшите принципи когниция. Безпристрастен инструмент сам по себе си, логиката е подобна на меч – в ръцете на нравствения, ще послужи за извайване на произведение на изкуството, докато в тези на социопата, ще сее смърт и болка. Не за изоставянето на логиката, а за ползването ѝ на 100% и надрастването ѝ говори Лазарев, чрез прехвърляне центъра на самосъзнателност в любовта. Не за връщане назад към магичното мислене, а за здраво стъпване върху разума, вече погледнат отгоре, от позицията на същностната, любомъдра природа, говори руският пророк. Така човекът на новото съзнание, обичащият човек, стабилно стъпил на основата на логическия ум, преживява самосъзнателната си идентификация във включващата го, но и надхвърляща го, любяща интелигентност.

Народът свързва любовта единствено с получаване на удоволствие, с мекичко, приятничко и лекичко. Тя е и това. Но много повече е. Любовта е Бог. А богосъзнанието е недуално диалектично (адвейта веданта). Да обичаш, означава да видиш, че доброто, отричащо злото, го създава и поддържа, както и че злото, презиращо доброто, го подхранва. Да обичаш, означава да бъдеш в позиция, от която знаеш, че и дяволът (не говоря за личност, а за злото като нееволюирала съзнателност) и ангелът са еднакво важни в борбата на противоположностите, създаваща житейското динамо. А гадният дявол е лош, а ангелът добричък единствено в дуалното съзнание. В него обаче винаги е касапница, без извинение. Противополюсите се отричат и борят един с друг, докато всъщност безкрайно си приличат. Защото в тази битка дяволът е сянката на ангела, която той не иска да види в себе си и затова яростно проектира навън. Както и дълбоко в лошото зло стои добро и винаги е за добро. Но, както казах, на ниво дуалност винаги е касапница, наш‘те срещу ваш‘те.

Колкото повече обаче расте личното и колективно съзнание, толкова повече взаимното отричане прераства в диалектичния синтез на визия, от която вече добро и зло не съществуват. Вече има мъж и жена, плюс и минус, ден и нощ, дясна и лява ръка, ян и ин, симпатикус и парасимпатикус, не и добро и зло обаче. Разбираш ли, читателю – оказва се, че и злото и доброто на дуалната визия се взаимоподдържат взаимно, докато не се намери визията на любовта. А тя включва и двете, но вече в здрав, хармоничен вид. А любовта е както женска, мека и блага, така и мъжка, твърда и поставяща здрави граници. Но е една.

Разцепи ли се в инфантилното психотично преживяване на добро и зло (разцепването е психотичен механизъм - оказва се, че светът масово живее в психоза, приета за норма…), както се случва в черно бялото виждане и поляризация на света в последните доста хилядолетия, естественото напрежение между двата поначало единни полюса, се превръща в болезнена война на стражари и апаши на житейската арена, на която добрите ченгета преследват лошите злодеи. Уж преследват и уж са добри, докато някак си отвътре силно приличат на преследваните, а те пък се оказва, че са неедномерно и не чак толкоз черни. А всички заедно шмъркат кокаиновите магистрали на невежеството. Защото нито такова добро е способно да обича, докато се готви за рая и тайничко завижда на лошите момчета, отиващи където си искат, нито пък последните са способни да изпитват реално щастие. Дуалните полюси на потъналото в инфантилна психоза човечество или индивид еднакво поддържат съзнанието далеч от любовта.

А любовта включва и трудното и лесното, и удоволствието и страданието, и радостта и горестта, поравно. Любовта, през синтезиращата ги, диалектична визия, приема страданието и се учи от него толкова, колкото е непривързана към удоволствието, което също въздига до себе си. Човек се учи, докато е жив…

*****

„Не участва ли душата в процеса на оздравяване, тя деградира. В излекувания пациент може да започнат патологични изменения в характера и на съдбата, но тялото ще си остава здраво.“ Опит в оцеляването, Сергей Лазарев

По същество, механистично-материалистичната медицина отрича холистичността на човека и лекувайки единствено тялото, без психичните причини зад външните симптоми, при това дори на чисто телесно ниво на парче, вместо да изпише вежди, често вади очи. Да, няма лошо да се лекуват симптомите, ако успоредно с това се осъзнават причините и се работи по тях. Такава работа е психотерапевтична, психосоциална, културална, нравствена и морална. Ако тя липсва, соматичното лечение в тактическо видим план помага, а в стратегически, дългосрочен усложнява, отклонявайки вниманието от нерешените причини. Както казва Лазарев, при такова разбиране страда душата – невротизира се, а при продължаващо неглижиране и отричане на нравствените дискорди със законите на живота, настъпва психопатизиране, развиват се личностни, характерови разстройства – психопатии. Цели родове страдат около такъв телесно здрав, но с изрязана душа двуног, жив дявол…

Бидейки психотерапевт, ставам свидетел на всякакви съдби – повече и от свещеник. Ето, идва млад мъж с невротични тревожности и симптоми (поради спазването на психотерапевтичната конфиденциалност, говоря общо, променям частично при запазване на смисловото послание, без каквито и да е подробности), . Оказва се, че негов близък роднина ѝ е бил властова, мутренска фигура в страната до скоро. Премахнат е от конкуренцията физически. Мъжът обаче е изключително отдаден на Бога и духовността човек. Чувства, че ако не е, има два варианта. За да спре душевната болка, напираща от греховете на близкия в съдбата му, да последва примера му и психопатно да отреже душата си, оставяйки сенчестото его да възкачи на трона на живота ѝ нагонните цели – заграбена на всяка цена власт, пари, контрол, сила, финансови територии, имане и още и още… Или, чувствайки мощния напор на престъпленията му, да се устреми с всички сили към духовността, за да може в огъня ѝ да вложи гадостта, напираща в съдбата му. Той го правеше, а психотерапията му помогна да неутрализира душевната, невротична болка. Всичко се развиваше добре… Докато не го убиха, в името на парите, властовите и финансови взаимоотношения на диаболистичния роднина. Проклятие е да имаш в рода си подобни капо ди тути капи. Наистина огромен огън, мощна любов се изисква, за да се изгори успешно цялата смрад и гряз, вливаща се от греха на психопата в съдбата на сиблингите, роднините, поколението.

Мнозина мечтаят: „Как ли бих живял, ако баща ми беше много богат, без значение как е спечелил?!... Ех, ще направя всичко, за да се омъжа за милиардер. Не ме интересува как е станал такъв, само да се поставя в условията на мечтаните вещи, имоти, изобилие… Ех, колко хубаво би било ако имах някой чичо от Америка, който да му остави голямо наследство…“ и т.н. Илюзия е, че мръсно спечелените пари носят щастие. Защо ли? Защото, за да ги имаш, си „продал душичката“, тоест изрязал си висшите свръхсъзнателни слоеве, дефиниращи те като Човек. А без тях няма истински смисъл, любов, радост, преживяване на красота, мъдрост, единство. Такъв е процесът на психопатизиране. Продал си сливи за смет, перли и злато за пластмасови дрънкулки. Такъв двуног убива собствената си душа, тоест Себе си, но и целият му род носи проказата на бездушието му – тоест резултатът от характеровата му психопатия навлиза в съдбата на поколението и околните чрез нещастия, болести, катаклизми.

Другояче стои въпросът, когато парите са спечелени честно. Такъв бизнес подсигурява работни места, служи за благото на всички, а движещият го, когато е свързан със законите на Битието, осъзнава позицията си единствено на разпределител, на управител на блага, принадлежащи всъщност на живата Природа, на Бога.

Накратко, лекуваш ли тялото без душата (там, където са възникнали отклоненията), засилваш корените на проблема на причинно равнище и разболяваш още повече душата и съдбата си в дългосрочен план. Своята и на рода си. Когато обаче заедно с тялото, лекуваш и душата си, болестта се явява път по акордиране с любовта, мъдростта и свободата на същински човешкото, акордиране с Бога. Тогава и съдбата в такъв човек и род е качествено устойчива, здрава в стратегически план.

*******

 

„Горделивостта първо се лекува чрез унижение, а след това чрез връщане към любовта. Тоест, първо човек трябва да загуби всичко и след това да открие любовта.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Гордостта е главният грях, от който следват всички останали. Тя откъсва от целостта и поставя личното над цялото. Глупава е гордостта, тъй като личното най-качествено се задоволява, когато е част от целостта. Възгордее ли се вътрешно човек, прекъсва връзката с Бога, с висшите си принципи, престава да умее или дори да иска да жертва животинското и канализира човешкото в потока към свръхчовека, към Себе си.

Според степента на прекъсване на тази връзка, следва градацията от невротизиране, психопатизиране (психопатия, характерови акцентуации) и психотизиране (полудяване).

Най-леки в тази градация са неврозите – съответно и смиреното завръщане (покаяние) към хармонията, е най-лесно.

Психопатията (говоря предимно за нарцистичното, параноидното и асоциалното /социопатия/ личностови р-ва) е далеч по-сериозно отдалечаване от любовта. Няма ли я любовта, ражда се страхът. За да се справи с напиращия отвътре ужас, под въздействието на масовите социални внушения, човекът изцяло загрубява, „втвърдява се сърцето му“, в огромна степен се откъсва от Себе си. Остава едно голо его, лишено от любовта, мъдростта и истината, но тласкано единствено от нагоните, желанията, властовите попълзновения, грубото удоволствие и сила, управлявани вече не от Човека, а от сухо безсърдечния, откъснат от човещината интелект. Когато такъв двуног е гордо лишен от любящата нравственост, автоматично следват всички останали престъпления (грехове): алчността, насилието, развратът, завистта, лъжата, кражбата, манипулацията…

Психозите – разпадът на азовата цялост тук служи като автоматично лечение. Да, колкото и странно да звучи, психичната болест е лечение – на душата. Като принудително зануляване, срив на его-гордостта, чрез разкъсването или тоталната налудност на самото его.

Съвременното „лечение“ на психозите представлява химическа интоксикация, намаляваща допаминовите нива, свързани с разискваното его раздуване. Тоест, химическото потискане, париращо както его разпада, така и мотивацията, енергията и творчеството, замества унижението, което психозата вече върши, в компромисен вариант. Потиска, но не лекува. За в бъдеще, за да имаме истинско лечение и истински лекари на психозите, вместо психиатри-поточни линии за шаблонно и механично предписване на невролептици – в такова бъдеще въз основа обсъжданата холистична етиопатогенеза, ще можем да прилагаме и реално работещо от позицията на душевната ни цялост, лечение. Засега антипсихотиците са нужни, разбира се. Но, при условие, че основанието за работата с тях е единствено биологичната хипотеза за чисто соматичната етиология при психозите, пропускаща същинските в тях процеси –такава основа няма как да произведе реално работещо лечение, докато не бъде надрасната.

Ето, човек страда от панически атаки, генерализирана тревожност, страхува се за здравето си, страх го е да общува, преживява натрапливи мисли и поведение, агорафобично става затворник в дома си… Невротичните състояния са придружени от симпатикотонична вегетативна симптоматика: главоболие, замайване, стягане и пробождания в гърдите и корема, тръпки и вибрации (парестезии), безсъние, шум в ушите, тахикардия, „топка“ в стомаха и неврогенни болки, дразнимо дебело черво, трудно преглъщане и „буца“ в гърлото, чести позиви за дефекиране и уриниране… Когато човекът следва логиката на света и ортодоксалното мислене, автоматично започва гордо да отрича преживяваните соматични и психични симптоми, развива гордо невротичен свръхконтрол, с който поддържа една постоянна битка със … собственото си несъзнавано, причиняващо неврозата… за добро. Защото, между симптомите физични и психични и скритите зад тях страхове, има директна връзка.

Самите симптоми, когато бъдат чути и последвани с доверие, водят до подсъзнателните страхове. Тази пътечка бива вървяна, когато човекът си позволи да загуби гордия невротичен контрол, да се гмурне и погледне страховете право в очите смирено и с доверие в дълбоко заложените в тях послания. Да, симптомите, както и въпросното „скачане“ в страховете, в началото силно унижават. Мачкат, докато съумееш със силата на смиреното, любящо доверие да ги прегърнеш, приемеш. Тогава заблестяват скритите зад твърдата им черупка бисерни послания по смирена смелост, характерова хармонизация, обич и живот живян от позицията на творчеството. Така се оказва, че психичната мъка е била нужна, за да акордира характера и насочи към Себе си.

*****

„Хората, които притежават свръхспособности, не осъзнават че използването им за користни цели е опасно за душата и води до измиране на потомците. На маговете, екстрасенсите, гадателите, целителите почти винаги потомците им страдат. Жените от нищото започват да правят аборти или не искат да се омъжват. Или почват безплодие и болести, които не позволяват да се родят деца (или просто не искат деца, бел. ред.). Родените деца често са нежизнеспособни или за тяхното спасение боледуват и умират родителите.

Ако родителите са се занимавали с окултизъм, с магии, предсказания, децата им могат да имат проблеми с психиката, с характера. Такива деца ги влече развратът, сложно им е да преодолеят похотливите желания.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Пророкът ясно казва – ползвайте способностите си не за лична облага и изгода, а за служба на любовта, смирено и преданоотдадено на Бога. В по-широк план това важи и за по-обикновените качества като високия интелект, харизмата, талантите в дадена област. Относно ясновидските и пророчески умения предупреждението на Сергей Николаевич е в качествен план същото, но в количествена степен още по-наситено. Защото ясновидецът навлиза в тънките планове, където смисълът, любовта, мъдростта и блаженството са проникновени, но и отговорността е далеч по-голяма. Ако на обикновения човек му е позволено да бърка отново и отново, дава му се време да се учи, да поправя грешките си, за да резонира със законите на любовта, то ясновидецът черпи уменията си от нея, познава я съзнателно. Користолюбивият егоизъм в такъв случай е съзнателно престъпване законите на любящото единство, на Дхарма. А любовта винаги свързва, обединява, работи за целостта.

Когато човек живее по Бога, ще каже: „Не мои, на Бога са тези умения, способности и дарби – за неговата слава са!“ Тогава водещи са висшите принципи на любовта, мъдростта, творческата свобода, а каквито и да е дарби са ползвани не за малкото его облагодетелстване, а за провеждане на любовта в малкото земно битие. Такъв човек знае, че тя е важната, нежели самите дарби. Когато живееш по Бога, смирено – тогава себезаявяването ти не е его пънене и дуене, а изява на любомъдрието. Когато частта живее за цялото, енергията е преизобилна.

Ползваш ли поверените ти от Живота дарби и способности алчно и себично, за да задоволяваш въжделенията на егоцентризма си, страда собствената ти и на всеки свързан с теб карма.

А колко красиво, простичко, вдъхновено и щастливо може да живее човек, превръщайки планетата си в земен рай. Тя вече е такъв, когато е лишена от психопатията на плешивия маймун. Обичащото сърце познава този свят прекрасно!

*****

“В зависимост от това, доколко виждаме Божествената воля във всичко наоколо, до такава степен получаваме помощ и подкрепа свише. Помощта не идва при човек, който обръща гръб на Бога. А по-точно, помощта идва, но вече във вид на нещастия, болести и несгоди.“ Опит в оцеляването 6, стр. 11

Когато всяка мисъл, чувство и дело е посветено на Бога, когато човек живее през боговдъхновения устрем към любовта, мъдростта и истината, съзнава че всеки миг от живота му е неслучаен, че е част от закономерна причинно следствена верига, в която и най-малките подробности и обстоятелства във всяко мигновение се явяват точно най-подходящите за него. Така живеейки, се оказва, че не е нужен животът в манастир или ашрам, тъй като целият живот се явява учебна школа, ръководен от фино присъстващите и задвижващи всичко, божествени закономерности. Целият живот се превръща в преданоотдадена йога.

Когато така постоянно помниш и се стремиш към Бога, към любомъдрието на потенциала си, нещо тотално различно се случва в бита ти. Причинно-следствената верига е пронизана от озарението на безкрая, на живота не само ангелски, но и божествен. Карма е проникната от Дхарма. Ежедневното ти и ежесекундно колело на самсара е осветено от виделината на надхвърлящия времето и пространството свят на нирвана. Свят дом, проявяващ се дотолкова през силата и състоянието на съзнанието ти, доколкото резонираш с принципите на вечността си. Започваш да разбираш, да прехвърляш самосъзнателния си център все повече в позицията на богочовека. Знаеш, че цялото това съществуване е игра, Майа, отразено-пречупена, холографска проекция на един величествен свят и живот. Започваш да чувстваш, че само лъчите на тази дивна свръхсъзнателност дават любящия смисъл, мъдростта и щастието да живееш по Бога.

Принадлежен си, свързан си, закриляна и напътствана част от целокупния живот си. Малък грешник си - опитваш се да минимизираш грешките си, за да заживееш все по-силно през потока на Бога. Донякъде успяваш, често падаш, бавно растеш и прогресираш. Превръщаш се в човек на знанието и силата. Мъдро знание и смирена сила. Преживяваш съдбата/ кармата си лична, родова, държавна, етническа, расова – страдаш, боледуваш, радваш се, обичаш, проваляш се, въздигаш се. Появява се обаче съзнателна възможност за избор. Както и получаваш помощ отгоре, така че преживяваното да послужи за провеждането на смисъла, на Бога. Кармата може да се разпредели така, че да успееш да я вложиш в огъня на устрема си към Бога. Така и страданията и радостите се превръщат в гориво по пътя към Себе си – Йога.

 

*****

„В юдаизма болестта се разглежда само като наказание за греховете. Християнството е допълнило това разбиране: болестта ни се дава като възпитание, за да се научим да обичаме, за да променим самите себе си и своя мироглед.“ Опит в оцеляването 6, стр. 14

„Нужно е да се учим да обичаме. Да сме благодарни на Твореца за всичко, да виждаме волята Му във всичко, което се случва – тогава желанието да се ровим в миналото изчезва. Когато се променяме в настоящето, тогава се променя нашето минало и едновременно с това, нашето бъдеще.“ Опит в оцеляването 6, стр. 23

Сергей ясно казва – болестите, противоречията, трудностите първо, не са случайни и второ, предназначени са не да мъчат, а да учат, да възпитават човека и го насочват към акорд с Дхарма.

Великият душевед Беинса Дуно категоризира преживяването на житейските трудности и противоречия в три степени: мъчение, труд и работа. Мъчително отричане на всичко пречещо на егото да се наслаждава на удоволствието, труд в който страданието е понасяно, но противоречиво – все още от его позиция. Работа, в която човек живее от позицията на Душа, обича, смислено щастлив е, еднакво влага в горнилото на творческия си огън както трудността, приемана като възкачващо учене, така и удоволствията, които също влага в смисъла и щастието си, без да прилепва прекомерно към тях. Погледната от позицията на живота като Душа, съзнателно работеща в света, болестта се явява възпитателен коректор, насочващ към волята на Бога, към любовта, носеща всичко, за което си струва да се живее.

Психичните или телесни болестни симптоми носят символични послания, които вече насочват към посоката на лечението. По правило, на причинно ниво повечето заболявания започват от характеровия мироглед, дисонантен на законите на битието. Когато човек пострада качествено, болестното напрежение му помага да трансформира системата си от вярвания така, че да насочи живота си към консонанс с Дхарма. Тогава болестта психична или соматична е свършила работата си и освобождава пространство за здравето. А истинското здраве винаги първо е душевно. Както и добрият лекар/ лечител задължително първо е добър душелечител.

В психотерапията работя основно със страхове. Страх има, когато няма любов. Има ли любов, страхът изчезва. Така психотерапията може да бъде разбирана като път към любовта. От любовта следва смелостта, себезаявяващият се и смислен живот, качествената връзка със социалната, но и с тази на целокупния живот реалност, удовлетворяващите душата цели, преливащата харизма и щастието. Няма живот в безлюбието.

В по-старите си книги Сергей Лазарев споделя начина си на работа, който включва доста ровене в миналото. Ясновидско ровене, чрез което той свързва минали лични и родови дела, отношения, емоции, начин на мислене и мироглед с настоящи трудности, болести, уроци. Постепенно в разбиранията му се наблюдава градация, в която той работи все повече в настоящето, на едно по-високо - принципно, каузално ниво. Понякога отново диагностицира и проследява миналото, та чак до предишни животи, но само за да извлече наличното сега и да насочи към промяната му. Защото миналото не е някъде там назад, а се проявява тук и сега, в настоящите характерови, светогледни, отношенчески заложености, в разбиранията, целите и световъзприятието – сега. Съвременникът ни, пророкът Лазарев дори все по-рядко ползва способностите си, а с помощта на обичаен умозрителен процес достига до главните предпоставящи проблемите на човека убеждения, базисни характерови вярвания и сценарии, които е нужно да се променят.

В практиката на психотерапия душелечителят често минава през качествено подобен процес. В началото, както е учен, безкрайно анализира, насочен е към миналото. Ако целта му е действена помощ и промяна, не след дълго осъзнава, че такъв подход не само, че не води до оздравяване, а задълбочава психичните конфликти и невротизира още повече. Фокусът постепенно се премества към справяне, към решения и възможности. Миналото отново се сканира, но много по-бързо – правят се връзки, изкристализира характеровата структура, наличности и динамики. Оказва се дори, че често не е нужно каквото и да е ровене из миналото, тъй като характеровите наличности са видими не другаде и не някога, а тук и сега, през всяка мисъл, чувство и реакция на човека.

Терапията се насочва към справяне, към преработка на маладаптивните наличности. Такава работа променя миналото, преобразува характера. Характерът отразява съдбата на човека – така и съдбата и бъдещето също се променят. Да, понякога се работи през автобиографичните преживявания, дори и с тези от минали животи – но отново през познанието, че те не са времево другаде, а само паметови следи и характерови програми, съществуващи сега.

Защото в света на любовта и миналото и бъдещето се случват сега.

Нека се учим да се обичаме!

*****

„Процесът по угасване на душата може да се точи години и десетилетия. Впрочем, така е ставало преди, а сега всички процеси протичат по-бързо. Грешката на много хора е, че възприемат себе си като тяло и съзнание. Може десетки години да се държат като идолопоклонници, а после, осъзнали от броени дни колко гибелно е това направление, променят възгледа си върху нещата и им се струва, че са станали други хора и всичко трябва да им се промени – животът, здравето и съдбата.

Но, нали съществува и понятието душа, част от която е подсъзнанието. Мащабите на душата са огромни и тя не върви по петите на мислите ни. Повърхностните слоеве на чувствата ни могат да се променят доста бързо, но дълбочинните чувства, които определят съдбата, здравето ни, отношението на хората към нас, може да се променят десетки години. Макар че, може да има и изключения (зависи от силата на разтърсването и готовността за учене, бел.ред.).“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 6

Както описвам по-горе, душевната патология може да бъде разграничена в три психиатрични домейна: невроза, психопатия и психоза. Невротичното страдание е, може да се каже, благодатно – когато е преживявано със смирено и благодарно учене, при което тревожно-депресивното напрежение бива влагано в процеса на хармонизиране с любовта и смисъла.

При нарцистично параноидната социопатия (трите характеропатии често се преливат една в друга) сякаш тревожното напрежение е разрешено. Така изглежда привидно. По-скоро е прекъснато – не с ползването му, учене и акордиране с посоката, към която естествено води и надрастването му, а чрез цялостно отхвърляне, един вид изрязване на този процес, ведно с принципите и нивата на съзнателност, наситени с любов и смисъл, към които води. Не надрастващо възкачване, а душепотъпкващо самопринизяване до живот от позицията единствено на социалното его, нагона, сухия интелект и животинската инстинктивност, при цялостна лишеност от пътеводния фар на същинския Човек. Психопатът, раздрал се от закономерностите на любовта и автентичната ѝ нравственост, оправдава каквито и да е средства за постигането на малките му егоцентрични цели. Прилича на свободен, докато е жив мъртвец.

При психозата, процесът на откъсване от Себе си стига до там, че егото се дезинтегрира, обърква се, до пълната му загуба. Отражението на същински човешкото при шизофреничния разпад е като в картина на Пикасо – грозна обърканост цари там, където е нужно да присъства здравето на качественото отразяване на човещината.

Преди време процесът на душевно гаснене, тоест на постепенно психопатизиране и психотизиране, се е точел не само години и десетилетия, но цели жизнени цикли. Понастоящем, честотата на трептене на глобуса ни нараства бързо, поради което дори описваните по-цялостни психични движения и факти, могат да бъдат проследявани в рамките на наблюдаеми в един жизнен цикъл срокове. В съвремието ни както нагорният път към Себе си, така и този надолу, са вървени далеч по-ускорено.

Истината е, че през процеса на психосомкатика, въпросното откъсване от любовта нерядко слиза до отелесено болестно преживяване. В този дух на разсъждения, когато неврозата е ползвана смирено благодарно, като тласкащо към любовта налягане, тя предпазва както от по-тежките психични деградации, така и от болезнено соматизиране.

Не бива и да се свръхбърза в пътя на завръщане към Себе си. Добрите процеси отнемат добро време – тиквата расте за месеци, а дъбът за години.

Всичко е възможно, когато човек се вслуша в посланията на преживяваните от него трудности и вложи напрежението в пътя към любовта! Тогава преодоляната невротичност превръща човека в талантлив и живеещ през любовта творец. Психотичният разпад, когато азът е достатъчно свързан с любовта и интегриран около нея, се преобразува до често гениални творчески откровения в изкуството или науката. Психопатичта пък, когато се завърне към същински човешкото, се преобразува до мощни лидерски качества, вече практикувани качествено различно. Телесната болест, когато освен чрез чисто соматично лечение, насочи към характеровите, първични отклонения и преработката им, се превръща в път към целостта.

*****

“Греховете наистина се изкупват със страдание, но в минимална степен, защото страданията не могат напълно да променят човек. Покаянието отваря по-големи възможности за преодоляването на греховете, защото смисълът му е в промяната на себе си, на характера и поведението си. Най-големите възможности за преодоляване на греховете дава любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

Когато липсва съзнателност, страданието се превръща в мъчение. Човек роптае, съпротивлява се, оплаква се, озлобява, а всъщност – бори се против Себе си. Защото което и да е психично разстройство или телесна болест, идват закономерно и неслучайно, явявайки се само изходен резултат от протичали дълго време дисонантни спрямо душата процеси.

Когато съзнателността съумее да проследи причините и се довери на облагородяващото следствие на преживяваните напрежения, мъчението преминава в съзнателен труд. Превръща се в осъзнатото страдание на покаянието, на влагането на отделените импулси в горнилото на акордирането по Бога.

В този живот без страдания не може. И най-великият светец, мъдрец и адепт, страда. Дори повече, поради това, че може да понесе повече и да го трансформира в любовта.

Страданието е гориво толкова, колкото и радостта - такъв е този бинарен свят. Когато любовта засвети в човека, всяко характерно за предходните етапи мрънкане, отпада. Трудността вече е виждана като възможност за възкачване още по-близо до Бога, до слънцето на любовта – приемана е радушно, като благословен процес на работа, на ползване на кармичните натрупаности за гориво в пламъка на силата. Силата на любовта.

*****

„Човек, който се устремява към любовта, знае че ще постигне всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. И вместо да търси виновни, търси нови пътища за постигането на целите си. Вместо да обвинява някого за неуспехите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в него самия, в собствения му мързел, страх, униние и неспособност да обича.“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 6, стр. 11

Знае, че ще постигне всичко, тъй като не малкото его целеполага, а самата любов. А тя е Бог, тя е лепилото, свързващо света в единна система, далеч на по-цялостно равнище от наблюдаваното с петте сетива. Любовта е диханието на ангелите и прозрението на учена, живецът задвижващ влюбения и музата на твореца. Любовта прощава, себезаявява се, поставя граници, прегръща, изпълва със смисъл, осветява пътя на призванието да живееш хуманно, като прихванеш сексуално агресивните, териториално властови нагони на примата, през който живееш. През любовта не ти като малка социална персона постигаш, а реката на живота, изливаща се през смирението на егото ти постига. Когато целта произтича от любовта, цялата вселена стои зад нея и дава напор в процеса на постигане. Реката знае как да намери океана!

Пречките, трудностите, грешките, провалите, преградите са неизбежни, дори нужни. Част от написания код в програмирането на житейската бинарност са. Когато дебитът от любов е изобилен, мъдрата виделина на обичащата съзнателност почти автоматично ги възприема като възможности, като предизвикващи и дори обичани тежести, с които налягането на любовта си играе във водовъртежите на намирането на дупчици, възможности и пролуки, безжалостно разширявани от любовта. Защото силата ѝ е огромна. Мека е като водата, но както нея се промъква, надхвърля, заобикаля, промушва се, подкопава, залива и превръща трудностите в част от руслото си. Висока е визията на любовта!

Психотерапевтичният процес отразява живота. През призмата на разбирането му като душевен учебен процес, целият живот може да бъде видян като динамиката на душелечението, обучението и ползването на безсмъртната богочовечност от закономерните противоречия. Докато при разрешаването на конфликтите човек изнася локуса на контрола навън и търси виновни, съзнанието е ниско – окопано е в его обусловеността на ползвания бозайник, непокълнало и далеч от слънцето коренче под калта на невежеството е.

Има школи в психотерапията, в които „филията неизбежно пада от намазаната страна“, фокусът е чоплене единствено в някакво имагинерно минало, при което възпитанието странно как, винаги се оказва неточното, а житейските програмисти мама и тати, написали психичния код неправилно… Методи, при които след 15 години „терапия“ предоставената заявка не само, че не е разрешена, но е поне 15 пъти задълбочена, разширена, превърната в цял кратер от изопачено, безлюбно неразбиране.

Да, има заложби, но те не са в някакво минало, а тук и сега, изцяло подвластни за осъзнаване и промяна от носещия ги. Виновни няма – неслучайно преживяваме дадено възпитание, което няма как да бъде съвършено. Паметовите характерови заложености не са някъде там си, а точно в този миг, точно сега подвластни на промяна от носещия ги, така че да резонират с любовта, мъдростта и свободата.

Такава вътрешна локализация на самообладанието вижда вътрешните конфликти като нужно гориво, което преработвано, разгаря огъня на любовта. Тъй като каквото вътре, това и отвън. Когато характеровите възли бъдат развързани, житейската пътека бива ясно виждана, наситена с огъня на любящата мотивация, а вървенето по нея възприемано като игра. Игра, водена от любещото сърце, светлото съзнание и вдъхновената воля. Трудности пак има, но приемани спокойно, като подхранващи и засилващи мотивацията. Когато отвътре тревожните, тъжни, гневни, виновни установки бъдат разрешени, външните пречки са ползвани с вдъхновение. Не че страхът и раздразнението ги няма – хора сме. Любовта обаче също е налична, а когато реакциите на бозайника и програмираните възпитателни схеми са обхванати от присъствието ѝ, се превръщат в еквивалентите си от смела тяга за постигане. В същото време съзнателният човек осъзнава, че и това е игра, а от позицията на любовта знае, че в нея всичко е отдавна постигнато и вече живяно. Но, житейската пиеса от безсмислено безумие, се превръща в любящ и смислен театър! … 

*****

„Всички ние, всъщност, в дълбините на душата си, се боим от любовта – защото тя не само дава наслаждение. Тя заставя човек да е нравствен, заставя го да прощава и да жертва, да полага грижи и се превъзпитава. Тя ни заставя да се променяме, а промяната често се съпровожда със загуби и страдания. Любовта ни заставя да бъдем отговорни за близките си, за семейството, за цялото човечество. Тя ни заставя да овладяваме въжделението, гнева и алчността. Колкото по-дълго живеем бе любовта свързваща ни с Твореца, толкова повече се боим от нея и толкова по-големи страдания ни носи тя.“ Сергей лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 85

Илюзия е, че любовта е само мекота и розово приятно чувство. И това е, но много повече е. Всеобемащо ниво на съзнание, принцип и изгаряща сила е любовта. В нея сме едно с брата, с животинчето, с цялото човечество, природа, с всяка звезда, ангел, с тъканта на Битието. Блаженството в нея е огромно, но и съ-преживяваме до дъно всяка изпитвана от чувстващите същества болка. А в разумната вселена нечувстваща и мъртва материя има единствено в илюзиите на грубия материализъм. Не че в любовта егото ни тотално се неглижира – не, но е част, клетка е, която работи за целостта.

Когато провежда смирено любовта, за егото има предостатъчно, но без да я задържа за себе си. Променя се понятието за жертва – от разкъсващо вземане, жертвата се превръща в естествено провеждане на любовта, мъдростта и творческия импулс. През живото преживяване на единството с брата, любовта носи автентична нравственост, в която алчността, болната агресия, лъжата, кражбата, егоцентризмът отпадат, отдавайки енергията си на любомъдрието, на Човека.

Човек се бои от любовта толкова, доколкото се е откъснал от нея в тъмата на психопатния си диаболизъм. Бои се, когато за него его смирението представлява загуба на всичко, за което като проклето малко дете се е вкопчил – властта, парите, секса, ригидния морал, хубавичките емоцийки… В невежеството си такъв двуног не съзнава, че никой не иска от него отказ от външните активи, а единствено от идентификацията с тях. Когато така допусне любовта да тече, човек разбира, че ако владее даден бизнес, това е чудесно, тъй като осигурява прехрана на мнозина – вече обаче липсва съзнанието за собственост, защото през любовта се явява познанието, че всичко е на Живота, на Бога. Не земята и природата принадлежат на човека, а човекът принадлежи на земята, природата и всемира. В любовта не само, че не губиш секса, но го насищаш с магията на душевния екстаз, пред който физическият е като искра пред ядрен синтез.

В любовта си силен мениджър и лидер, тъй като си ръководител на самия себе си. Владееш, без да се вкопчваш, ръховодиш без да притежаваш. Когато си едно с любовта, знаеш, познаваш безсмъртието на Себе си като вечна душа. Живееш играта на живота спокойно, работиш мисията си и приветстваш загубата на лодката на тялото с благодарна усмивка – когато му дойде времето.

*****

„Преди не разбирах защо на някои хора, след като прочетат книгите ми, им се разваля бизнесът, здравето и съдбата, защо някои умират. Много хора физически не можеха да четат книгите ми. А след това разбрах: ако човек не се отказва от користното отношение към Бога, изчистването не става доброволно, а принудително. Затова обидчивите, користни, егоистични хора винаги категорично, под всякакви предлози отказват да четат книгите ми. Те чувстват в тях огромна опасност.“Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 161

Развален бизнес, здраве и съдба, смърт – страшно, а?!

За кого обаче е страшно? За приемащия себе си за тялото, егото, властовата и финансова позиция, морала и чувствата. За вкопчилия се в илюзиите човек, нежелаещ да освободи захвата на разбиранията и его прилепналостта си от тинята на привичността. А учещият се човек с лекота прегръща невротичната душевната болка и я превръща в светла мъдрост (наблюдавам го ежедневно в практиката си на психотерапия), гъвкаво разширява човешкото ригидно „трябва“ до закономерностите на Живота, с радост отлепва психопатната си идентификацияи с властта, силата и благополучието, само за да установи, че през такова его смирение и слабост, идва истинската сила, власт и благополучието на единството с Бога. Когато така се учиш, е като да се изложиш на слънце – в началото можеш да поизгориш, но скоро свикваш, а на твое разположение е огромната енергия на безкрая, насищаща те отвътре, можеш да се изкъпеш заедно с делфините на радостта, в познанието на Себе си като непреходност, в океаничното преживяване на единството си с Твореца.

Бягаш ли от виделината на любовта, си като подземна гнида, мърдаща в малките тунели на тъмата си. Гнидата има потенциал да порасне, има и ясни стъпки в този път и от каквато и позиция да тръгва човек, никога не е късно, тъй като всяко усилие отеква в безпредела на любовта и носи качествени дивиденти. Бягаш ли, за малко може и да поддържаш хомеостазата на мрака си, но лишен от любовта, мъдростта и творческата свобода, си тор – и толкова.

Затова – нека се учим да обичаме!

А книгите на Сергей Лазарев са така пропити с любящ смисъл, че когато човекът се учи и израства съзнателно, носят здраве, сила, насочват към любовта , към Бога. Защото само в живота по Бога има настояща радост!

Казаното за книгите на Сергей, междувпрочем важи с пълна сила за всяка мъдра, насочваща към любовта книга. Същият изгарящ вехтото ефект имат словата на Учителя (Беинса Дуно), Шри Оробиндо, Новият завет на Библията, Бхагавад Гита (и т.н. и т.н.), а още повече книгата на живата природа, когато е четена качествено от очите на сърцето!

Живот без любов е жива смърт. Затова – нека любим!

******

“Много ми помогна това, че авторът не призовава изведнъж да се променим, а допуска че човек може да се откаже, да не излезе веднага на правия път. Точно това помага да не се отказваш, когато допуснеш някаква грешка. Главното е да се върви, да ставаш по мъничко по-добър, всеки ден.“ От писмо на читател, Опит в оцеляването 1, стр. 182

Често в психотерапията чувам следното:

- Искам нещата да станат сега. Не мога да чакам, това ми пречи. Искам веднага или най-много с няколко големи усилия, с лъвски подскоци да се променят нещата!

Да, но тиквата расте за месеци, а дъбът за малко повече. Ако човек е сформирал характеровите си черти още от преди раждането и през целия си живот, то се налага известно време целенасочени усилия по осъзнаване, дезавтоматизиране на вътрешния психичен и социално поведенческия процес.

Докато малко по малко се стига до стратегически цялостни и устойчиви промени. Когато бях новак в психотерапията, като малко петле, подскачах и рекламирах краткосрочните подходи. Да, добри са в даването на стойностна посока и настройка, когато човекът иска и може да продължи сам. Ползвам ги постоянно. Когато обаче става дума за цялостно характерово преобразуване, явяващо се необходимо и достатъчно условие, за да се получи добра промяна при психичното състояние, успешна е холистичната психотерапия – визирам главно работата по т.н. личностни разстройства, характеропатии.

Отново принципът е, че терапевтът не дава рибка, за да нахрани единствено на момента, а учи човека да „лови“ вдъхновението, самоувереността и щастието си сам, давайки му смислова и методологическа „въдица“. По правило, зад връхчето на айсберга на дадено тревожно-депресивно разстройство се крие скритата подводна маса на дълбоко гравираните характерови черти и базисни вярвания. Зависи докъде иска да стигне човек, а още повече и по-важно, какво иска от него Животът, какви послания и уроци му дава през преживяваните от него душевни болки и трудности.

Основен принцип в психотерапията, отразяващ всъщност нужната психична настройка при коя да е житейска промяна, е емпатичното приемане. Да приемаш не означава да си непременно съгласен, но да прегърнеш с отворено, любящо сърце факта на съществуването на даден процес, конфликт, преживяване. Парадоксът е, че колкото повече човек отрича нещо в себе си, толкова повече го затвърждава, вижда го навсякъде наоколо си, сформира реакци

Стряскащ, но истинен текст.
Благодаря.
Чу

Вярно е.
Благодаря!

„Горделивостта първо се лекува чрез унижение, а след това чрез връщане към любовта. Тоест, първо човек трябва да загуби всичко и след това да открие любовта.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

многооо е добър, многоооо
благ. захари...
ще го чета пак и пак...и пак..
юлия

Мерси!

Ужасно е дълто.Трябва да си взема отпуск , за да го прочета.

Четох малко . Според Вайшнава Прана Дас няма психични болести. Те са си болести на организма, доколкото и мозъкът е наш орган. Т.е. трябва да лекуваме пак тялото.Но психиатрията се използва , за отърваване от неудобните.

Точно така.