Предопределено ли е човешкото общество за самоунищожение или сме създадени за нещо по-добро?

Предопределено ли е човешкото общество за самоунищожение или сме създадени за нещо по-добро?

Разбира се, ако се вслушаме в трансхуманистичното евангелие от съвременни псевдорелигиозни лидери на култове като Ювал Ноа Харари от WEF, Рей Курцвейл от Google или вечния духовен атеист Сам Харис, може да изглежда, че бездушната компютърна програма, която е човешката машина, е просто хакната компютър, чийто код ще бъде разбит всеки ден. Вселената, описана от тези първосвещеници на атеизма, които твърдят, че знаят за началото, края и крайностите на всичко, е затворена система, която се спуска към предполагаема топлинна смърт, за която ни се казва, че неизбежно ще обвие със своята студена безсмислена ръка всичко в нихилистичен голямо скимтене.

Но вярна ли е тази нихилистична проекция?

Със сигурност изглежда, че се основава на векове, ако не и на хилядолетия научна мисъл, която неумолимо ни е довела до тези мрачни заключения. И така, как бихме се опитали да докажем на себе си дали има или не по-голяма част от историята, пропусната от сили, които биха го предпочели, ако нихилизмът беше единственото заключение, до което бихме могли да стигнем.

Нека разгледаме този въпрос малко по-подробно.

Обществото на господарите на роби на Аристотел

През цялата история бушува спор между две противоположни парадигми, всяка от които се опитва да вложи много различни значения във фундаментални понятия като „човешка природа“, „закон“, „свобода“, „справедливост“ и „Бог“.

Когато една парадигма е склонна да гледа на Вселената като на жив процес, оживен от творчески растеж и любящ Създател, по чийто образ е създадено човечеството, другата парадигма е склонна да подхожда към нещата малко по-различно.

Ако научната мисъл се сведе само до материалната област, тогава такива трансцендентални понятия като „душа“, „истина“, „причинност“, „дизайн“ и „намерение“ имат много малка стойност извън каквито и да било утилитарни желания, които един елит желае да бъдат пропити в тях думи във всеки един момент във времето и пространството.

Такава произволна идея за „свобода“ и „истина“ беше демонстрирана от древногръцкия философ Аристотел, който постулира, че човешката природа завинаги е предопределена да бъде контролирана от господарска класа от елити, ръководещи класа на роби.

В своята Политика (част V) Аристотел изрично излага тази гледна точка с изтънчеността на расистки хълмист, обяснявайки, че тъй като е очевидно, че неговото конкретно общество е прегърнало робството, очевидно е, че робството е вградено в тъканта на самата вселена. Мислите, че преувеличавам? Попитайте Аристотел, който е казал:

„Има ли някой, който по този начин е предназначен от природата да бъде роб и за когото такова условие е целесъобразно и правилно, или по-скоро всяко робство не е нарушение на природата? Не е трудно да се отговори на този въпрос, както на основание, така и на факти. Защото едни да управляват и други да бъдат управлявани е нещо не само необходимо, но и целесъобразно; от часа на тяхното раждане, някои са белязани за подчинение, други за управление.”

За разлика от по-възрастния Платон, който винаги се стреми към обединяващия принцип зад всички дефиниции, светът на Аристотел е много по-фрагментиран. След като установи своята дихотомия господар-роб като самоочевидна истина, която само глупаците биха поставили под въпрос, Аристотел продължава да изгражда обяснение, че има толкова различни дефиниции на „добродетел“ и „справедливост“, колкото има статуси в обществото. Защото добродетелта на роб никога не може да бъде еквивалентна на добродетелта на господар, а справедливостта на тиранин никога не може да бъде същата като справедливостта за поданик.

Въпреки факта, че създателите на митове са поддържали лъжа от векове, която твърди без никакви автентични доказателства, че Аристотел просто е „напреднал“ идеите на Платон, всеки честен прочит на произведенията на двамата мъже демонстрира две непримирими парадигми. Повече от това просто да имаме различни възгледи за определенията, НАЧИНИТЕ НА МИСЛЕНЕ ЗА МИСЛЕНЕТО само по себе си са взаимно несъвместими (1).

Празният лист на Аристотел и безсилният Бог

Докато Платон демонстрира превъзходните умствени способности на необразовано момче-роб пред превъзходното генетично размножаване на олигарха Мено (2), Аристотел защитава идеята, че робството е неизменно. Доказателството на Платон, очертано в Мено, Федон, Горгий и Филеб, се основава на доказуемото съществуване на безсмъртна душа, която трябва да съществува, за да са възможни откритията на универсалните в природата.

Аристотел, от друга страна, постулира в своите писания, че не трябва да се приема, че съществува такава предварително съществуваща душа с някакъв безсмъртен характер, тъй като всички ние не сме нищо друго освен празни плочи, върху които да пишем от материалния опит.

В своето De Anima Аристотел заявява: „ когато казахме, че умът е в известен смисъл потенциално всичко, което е мислимо, въпреки че всъщност е нищо, докато не е мислил? Това, което си мисли, трябва да бъде в него, точно както може да се каже, че знаците са на плоча, на която все още нищо не е написано: точно това се случва с ума.

Ако умът е обвързан с впечатленията, причинени само от сетивата, без нищо вродено или безсмъртно, съществуващо предварително в детето, тогава „истината“ отново се свежда до релативизъм. Това трябва да е така, тъй като нищо универсално или вечно не може да бъде познато чрез крайните и ограничени сетива. Защото можем да видим един или много хора, но не можем да видим човечеството, което си остава една абстрактна идея, лишена от всякакъв принципен смисъл в този мироглед.

Разширявайки безжизнения си утилитаризъм отвъд съображенията за обикновена човечност, Аристотел продължава с постулацията, че самата вселена е 1) статична, 2) вечна и 3) некреативна. Тези широки обобщения елиминират необходимостта дори да се мисли за Бог-Създател като имащ някаква значима роля в каквото и да било.

Въпреки това, тъй като Аристотел също вярваше в сили, които той приемаше за „божествени“ (вероятно не желаейки да бъде обвинен в атеизъм или нечестие), Аристотел постулира съществуването на „неподвижни двигатели“, които той обясни, че са съвършени същества, които нямат сила да действат върху или разбират материалното сътворение. Въпреки абсурда, че божествеността на Аристотел е в крайна сметка безсилна, много малко мислители се обръщат към този абсурд. (3)

Използвайки своите прословути силогистични правила на логиката, които също са в основата на цялото компютърно кодиране, Аристотел заключава, че тъй като А) Създателят е съвършен в своята непроменлива статичност, следва, че Б) колкото по-малко се променят нещата, В) толкова по-хармонични са те са към Бога.

От тази последователност на логиката трябва да се заключи, че безжизнената скала е по-съвършена от организмите в биосферата, които причиняват много по-големи темпове на промяна от неживата материя. Междувременно нищо не се променя повече от човешкия вид поради действията на научния прогрес, което трябва да означава, че ние сме били най-несъвършените и най-отдалечените от Бог от цялото творение.

Ако само един мъдър елит можеше да препрограмира човечеството да изостави нашата тромава тенденция да изскачаме извън нашата феодална посредственост чрез актове на творчески открития, тогава може би бихме могли да бъдем преобразувани да бъдем непроменливи, послушни и следователно „добри“.

През вековете този светоглед еволюира във форма, но запазва основните си допускания непроменени.

Кеплер забранява Аристотел от християнския свят

Трябва да се отбележи, че ловкостта на Аристотел, която обърна Платон отвътре навън, беше разобличена от великия питагореец астрофизик Йоханес Кеплер (1571-1630) в неговия опус от 1619 г. Harmonice Mundi (Хармониите на света). Кеплер е прекарал десетилетия в доказване, че хипотезата на Платон/Питагор за хармонията на планетите , както е очертана в диалога с Тимео, всъщност е вярна. (4)

В тази книга от 1619 г. той доказва, че е така и демонстрира как е стигнал до своя 3-ти закон (известен още като Хармоничния закон) за движението на планетите.

В раздел 4 от тази работа Кеплер пише за Аристотел:

„Където той (Аристотел) прави универсално заключение и изобличава Платон за глупостта, която е негова собствена фантазия, и накрая където на платоновата картина на „самоукия“ роб той противопоставя своя собствена противоположна картина, като твърди, че умът сам по себе си е празен не само от други знания и от математически категории, но и от видове и е просто празен лист, така че нищо не е написано на него… но всичко може да бъде написано на него; от тази гледна точка, казвам, той не трябва да бъде толериран в християнската религия.

Във втора част от тази поредица ще изследваме възраждането на Аристотел през епохата след Ренесанса под модифицирана маска. Ще разгледаме някои от големите битки, които се водят между Кеплеровите мислители, водени от Готфрид Лайбниц, в опозиция срещу водещите наследници на Аристотел Джон Лок и Исак Нютон, които се опитаха да натъпчат Бог и неговото творение обратно в клетката на математическия формализъм и сетивното възприятие.