А сега има само кукувици и меки Марии, които като видят опастност и тичат през глава да се скрият под полите на жените си. 

Разни олигофренчета и капутчета с меки дупенца и влажни очички, точат лиги по американската филова индустрия и бълвочите, изсирани от Холивуд, като се захласват пред менте "героите" в тези отпадъчи филми, които не си струват дори и гледането, камо ли пускането им на широк екран. 

В съвременния свят, на мода са джендърите и безполовите същества с неустановена сексуалност, неуставени усмтвени наклонности и липса на съзнание в мозъка. Стигнахме дотам, че за съвременни "герой" да ни показват, някакви си американски пендехоси, по филмите, които нямат бради и мустаци, мазни и лигави в поведенито си и изчанчени на външен вид да бъдат "новото нормално" за светските критерий. 

Но имаше и други времена. Времена, макар и отминали, в които Мъжете бяха ъже с главно М и се ръководиха от свои собствени принципи, вярвания и ценности. 

Тези Мъже бяха обикновени хора, попаднали в свят на страдания и мъки, но твърдо взели кръстта си и твърдо решени да променят света в които са живели 

Един такъв истински Мъж и герой на една отминала епоха е съветския летец и авиатор Алексей Мересиев (1916 - 2001), който е свидетел на събитията описани в книгата на руския писател Борис Полевой (1908 - 1981), съвременник на героя Мересиев. 




https://bg.rbth.com/history/325708-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%82-%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B5%D0%B9-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2


Малцина пилоти са имали честта да вдъхновят повест, опера, филм и дори комикс. Такава обаче е историята на героя на СССР Алексей Петрович Маресиев, роден на бреговете на Волга през 1916 година.

Като младеж Маресиев решава да стане пилот, след като гледа в киносалона на гр. Камишин кинопреглед за съветските авиатори. По онова време централното правителство стимулира младежите от страната да се обединяват в клубове по парашутизъм и любителска авиация.

След като учи за стругар, перспективите да влезе веднага в армията са осуетени, защото местната организация на Комунистическата партия го избира да участва в строителството на гр. Комсомолск на Амур, в студения Далечен изток.

Алексей упорито отказва да замине. Тогава мнозина негови учители се намесват, за да го предупредят, че един отказ да изпълни партийната повеля би провалил бъдещата му кариера.

Един от учителите успява да убеди Маресиев с аргумент, който откликва на най-силните желания на младежа. "Ако отидеш и работиш при този толкова суров климат, кръвообращението ти ще се подобри и няма да имаш никакъв проблем, когато по-късно се опиташ да влезеш в авиацията". В крайна сметка Алексей се съгласява.  

Началото на неговата кариера

През 1940 г., след като служи известно време като техник в подразделение на граничната авиация, през което, според думите на самия Маресиев, той нагласял опашката на самолетите в правилна позиция при паркиране, успява в крайна сметка да сбъдне мечтата си и завършва училището по военна авиация в Батайск.

Започва да лети като военен пилот през август 1941 г. и през март 1942 г. вече има свалени четири германски самолета. Само че неговия "Поликарпов И-16" – остарял модел, който не може да направи кой знае какво срещу съвременните германски военни самолети, е свален близо до Старая Руса, след като влиза в бой с две вражески машини. Територията е окупирана от войските на нацистка Германия.

Тежко ранен, той се укрива 18 дни в гъстата руска гора, преди да успее да стигне до село Плавни, измъчван от силни болки и почти влачешком. Там едно селско семейство го скрива от германските патрули и успява да поддържа живота му, без да има лекар, който да му окаже помощ.

 Седмица след свалянето му спасителен самолет го прибира и го транспортира в болница. Само че лекарите не са в състояние да направян нищо друго, освен да ампутират краката му под коленете, за да спасят живота му. Точно преди операцията Маресиев прочита в един вестник историята на друг руски пилот – Александър Прокофиев-Северски, който след като губи единия си крак, успява отново да лети. Той решава, че ще направи същото.

Една година води нова битка: да се научи да използва протезираните си крака. И я печели. След известно време и след много терапия успява да проходи и дори да танцува. Когато военната комисия, която трябва да реши дали той ще лети или не на активна служба, вижда това, членовете ѝ не могат да кажат друго, освен "да".

Маресиев се връща в Ескадрила 63, но нейният недоверчив командир го праща два месеца на изпитателни полети над Централна Русия и едва след това – на предната линия. При един от първите си бойни полети той сваля три Фау Ве-190 на Луфтвафе.

На 24 август 1943 г. асът без крака е награден със Златната звезда на Герой на Съветския съюз – най-високо военно отличие в СССР. По това време се запознава с военния кореспондент Борис Полевой, който през 1947 г. ще публикува романа "Повест за истинския човек" ("Повесть о настоящем человеке") по епопеята на Маресиев.

Алексей Маресиев е освободен като пилот през 1944 г. и става инструктор по полетите. Изпълнил е 86 бойни мисии, свалил е общо 11 вражески самолета. През 1946 г. се отказва от военната кариера и прекарва остатъка от живота си, като помага на съветски ветерани от войната. През 1956 г. става секретар на тяхното сдружение, а през 1983 г. – негов председател. Освен това е избран за член на Върховния съвет.

Случайностите на съдбата стават причина неговата история да привлече вниманието на руския композитор Сергей Прокофиев, който съзира в нея удобен случай да се отърси от обвиненията по негов адрес, отправяни му от комунистическите власти, че е "антидемократичен формалист".

Руският маестро взема повестта на Полевой, за да я превърне в опера в четири действия. Премиерата ѝ е на 3 декември 1948 г. в театър "Киров" в Санкт Петербург, а нейната публика – най-вече съветски културтрегери, които я обсипват с мрачна критика.

Творбата номер 114 на Сергей Прокофиев ще се окаже и последна. Тя е забранена и няма да види бял свят, преди да бъде показана пред публика на 7 октомври 1960 г. в Болшой театър, повече от десетилетие след смъртта на гениалния композитор.

През 1949 г. се поява филмовата версия на историята на Маресиев, дело на Мосфилм. Филмът трае 96 минути и някои го определят на "медицинска драма", тъй като голяма част от историята е посветена на възстановяването на героя във военна болница.

Режисьор на лентата е Александър Столпер, а главната роля е поверена на големия актьор Павел Кадочников (централен изпълнител и в известния филм "Иван Грозни"), който се превъплътява като Алексей Маресиев. Филмът и книгата се превръщат в еталон за героизъм и жертвоготовност за учениците в целия СССР. Един от ключовите моменти в лентата e онзи, в който "Мересиев" (да, фамилията на пилота е променена, за да се придаде повече драматизъм на лентата) танцува пред комисията от лекари, които трябва да одобрят връщането му към пилотажа. Когато го питат как може да прави това, той отговаря: "Ами аз съм съветски човек!". Маресиев не приема добре славата през остатъка от живота си и твърди: "Дразни ме фактът, че съм легенда".

 

А, имаше и такива Мъже. Няма база за сравнение със сегашните жалки подобия на "мъже", излезли от американските филми и приличащи по - соро на комиксови антигерой. :)