Трудолюбието на българите след 1878-а не буди съмнение. Иван Хаджийски описва неща, които не можем да си представим. Работата на тогавашния занаятчия започва през нощта и завършва през нощта. Който се интересува, да отвори сам книгите му. Българин, който не е чел "Оптимистична теория за нашия народ" и "Бит и душевност на нашия народ", все едно не познава „Чичовци” или „Записки по българските въстания”.

Та препрочитам тези книги и не мога да позная народа, описан в тях. Защото гледам работници, които се подпират на лопатите по време на ремонтни работи, и отегчени продавачки, които запълват времето с клюки.

За да разберем как стоят нещата след комунизма, можем да се обърнем към Източна Германия. Това се налага, защото не част, а цяла България бе окупирана от Червената армия и съответно цялата стана комунистическа. Не остана някаква свободна Западна България, с която да се сравняваме днес. В Германия обаче един и същ народ беше разделен от двете страни на желязната завеса.

След падането на Стената се очакваше, че немците ще имат само един проблем: физически и морално остарелите инфраструктура и предприятия на Изтока.

След 20 години нещата не изглеждат толкова прости. Източногерманците отдавна се ползват от закони, съдилища, публична администрация, капиталови пазари и банки на световно ниво. До голяма степен е преодоляно изоставането и в инфраструктурата. Колкото до предприятията, те имат достъп до западните такива. Обаче продължават да изостават от западните си сънародници в производителността на труда и предприемчивостта си. Физическата стена я няма, обаче са налице два различни народа.

За това не е прието да се говори, обаче западногерманците си го мислят: техните източни съграждани са мързеливи. Социализмът ги е разхайтил.

Мога да ги разбера. Социализмът научи хората у нас, че успех се постига не с работа, а с връзки. Хората свикнаха да се правят, че работят. Капитализмът след 10 ноември увеличи работното време, но не успя да принуди работниците да го уплътняват. Колкото пъти вляза в скайпа, все заварвам познатите ми да бъбрят в работно време и да разменят линкове. И не само тези на държавна работа, но и в частните фирми.

Същото можем да кажем и за предприемчивостта. Сънародниците ни плачат, че държавата не им помага. Производителите на домати не се справяли с конкуренцията, защото нямало високи вносни мита на турския домат. Техните предци преди 9 септември са могли да продават зеленчуци не само на родния пазар, но са хранили и част от Европа. Техните предци преди 1878-а са заливали със стоките си не само Цариград, но са продавали дрехи чак в Египет. И между другото не е имало никакви мита за турския домат!

Нима тогава пътуването до Египет да е било по-лесно, отколкото сега? Нима пощата е била по-бърза от интернета или пък бандитите по пътя са били по-малко? Не. Да се върти международна търговия днес не само, че не е по-трудно, но даже е по-лесно.

Това, което се е влошило, е българският дух. Той се е научил да чака на заплатата и на властта. Това си мисля, като отварям поредния пакет боб, на който пише, че е произведен... в Египет!

Днешните българи повтарят, че няма кой да ги „оправи”. Да оставим настрана двоякото значение на думата „оправи”. Да оставим настрана, че е мазохистично да чакаш да те оправят. Думата ми е, че според тях промяната в живота им ще стане с избори. И съответно намират оправдание в това, че и този път не са избрали нужния управляващ.

Предците ни в Османската империя обаче изобщо не са могли да избират султана. Не са получавали и субсидии от държавата. Властта нито ги е образовала, нито лекувала, нито пък им е плащала помощи при безработица. Пътищата са имали повече дупки, отколкото днешните. Обаче това не им е пречело да въртят търговия на три континента.

Когато се отделят от Империята през 1878-а, българите строят пътища, пристанища и железници. На нас ЕС ни дава пари за това и ние пак не можем да се справим, а те са го правили със собствени средства! Страната преживява бурен стопански растеж въпреки многобройните войни, в които участва. Моите предци в края на 19-и век са хващали влака за Германия и са се връщали с машини, с които са започвали производство. Един от прадядовците ми е произвеждал серийно криви кюнци.

Няма съмнение, че днешният упадък на България не може да се обясни само с мързела на българите. Няма смисъл да работиш по цял ден, ако през нощта ще ти окрадат стоката. Днешната държава не се справя с основната задача на всяка държава - поддържането на законността. Бездейната ни полиция, бавното правосъдие и неуредената администрация спъват стопанското развитие на всяка страна.

Но нека не забравяме, че положението не е било по-различно и в Османската империя. Тя също се е отличавала с корупция, мудна администрация и полиция, която не е успявала да защити собствеността на хората. Между другото тъкмо последното Иван Хаджийски сочи като основна причина за избухването на Априлското въстание. Не толкова желанието за създаване на национална държава, още по-малко пък за демокрация, а безчинствата на черкезите, които са посягали на собствеността и които държавата не е успявала да озапти.

В това отношение нещата не са били блестящи и след 1878 г. И тогава в Европа е била пословична българската корупция. Полицията ни работи блестящо по времето на Гешев, обаче това е много десетилетия по-късно. В началото е било пълно с „разбойници”, както тогава са наричали бандитите, поради което е приет и закон за тяхното „изтребване”. Ако четем „Капитализмът в България” на Бочев, ще разпознаем много от нещата, които ни съпътстват и днес: кредитни милионери, намеса на държавата в бизнеса и далавери. Ако ли пък четем „Бай Ганьо”, ще видим, че душичката на нашенеца не се е променила много. Едно нещо обаче се е променило. По отношение на трудолюбието нашите предци са приличали по-скоро на китайците, отколкото на нас.

Обикновено наричат Османската империя изостанала. Това е вярно, ако я сравняваме с отличниците в Западна Европа - Англия и Франция. Хората обаче забравят, че светът в края на 19-и век е различен от днешния. Робството в Съединените щати, в „страната на свободните”, е отменено напълно чак с края на Гражданската война през 1865 година.

Крепостничеството в Руската империя официално не се нарича робство, но е доста близко до него. То е отменено едва през 1861-ва. Между другото наричаме руския император Александър II „Цар Освободител” не защото е освободил нас от османците, а защото е освободил крепостните в Русия. Към 1858 търговията с роби е забранена в Османската империя, а в 1871 тя вече е и наказуема. През 1878-а все още робството не е официално отменено навсякъде по света. На този фон Османската империя не е толкова назадничава, каквато ни я рисуват в христоматиите.

Горните дати могат да оставят впечатлението, че все пак тя е била по-назад от Русия. Обаче през 20-и век Съветският съюз възстановява робството. На теория в ГУЛАГ са изпращани противници на режима. Всъщност от Москва са били спускани планове и норми за това от кое населено място колко хора да бъдат наказани с изпращане в сибирските концентрационни лагери. Това е робство в чист вид, само дето не се нарича така.

Не са много по-различни нещата и за „свободните” съветски граждани. Още преди да започне Втората световна война, те нямат право да изберат къде да работят, нямат право да напускат работа или да не работят. Държавата им плаща колкото реши. Същественото обаче е, че те не работят, за да получат тази заплата, а защото ще бъдат наказани, ако не работят!

Впрочем наказанието за самоотлъчка по това време е изпращане в трудов лагер! Там вече няма как да закъснееш за работа. Ако трябва да обобщим системата, тя се заключава в следното: трудът е свободен за тези, които искат да се трудят. За останалите е задължителен!

При това робският труд през 20-и век в СССР не е с нищо по-лек от този в древния Рим. Продължителността на живота в сталинските трудови лагери не надхвърля тази на робите през античността.

Да не забравяме, че принудителният труд бе държавна политика и у нас до 10 ноември. Разликата между роба и трудовака е единствено в това, че първият е такъв до живот, докато вторият – само за срока на задължителната си военна служба. И двамата нямат избор за кого, какво и колко да работят. Те го правят не за пари, а под въздействието на заплаха. Затова не е пресилено да се каже, че Османската империя в своето обществено-икономическо развитие е по-напред от Съветската. При това от първата българите се откъсваме през 19-и век, а от втората – през 20-и!

Да, в Османската империя е царяло безредие и беззаконие, но такова наблюдаваме и у нас в началото на 21-и век. Да, на отделни места в нея се е практикувало робство, обаче то се практикува и в България, страна членка на Европейския съюз, даже в наши дни! По закон то не е разрешено. Но това е теорията. На практика държавата ни не се бори енергично с него, щом не успява да изкорени нито трафика на хора, нито купуването на момичета при циганите. Ако една жена с бой и заплахи е принуждавана да проституира, а нейният сводник може да я продаде, по същество това покрива определението на понятието „робство” независимо как се нарича. Тук съвременна България е заедно със страни като Албания.

През 1989-а България е по-изостанала в сравнение с останалия свят, отколкото през 1878-а. Във втората половина на 19-и век Европа е все още монархическа и имперска. Заедно със САЩ тя представлява единственият остров на индустриалното общество. Целият останал свят е безправен. Само си представете какво представляват Япония и Южна Корея по това време! Първият парламент на Япония е свикан едва през 1889-а, тоест след нашия. Японците изостават и с конституцията, тяхната е приета едва през 1890-а. Колкото до Корея, тя е още по-назад.

Изолирани зад "желязната завеса" до 1989-а, ние сме пропуснали цели епохи в развитието си. Шейсетте години с хипитата, свободната любов и „Монти Пайтън” са само един пример. Колкото до споменатата Япония, към 10 ноември тя е развита западна държава, която се отличава със забележителна свобода на словото освен с качествените си автомобили.

Повлияни от руската пропаганда, нашите историци с десетилетия рисуваха падането ни под османска власт като огромен скок назад. Западните им колеги не виждат нещата по този начин. Те обръщат внимание, че до голяма степен новата империя е приемник на Византийската, като някои сравнения са в полза на османската власт. Тя прекратява феодалните междуособици, а мирът винаги е полезен за развитието на един народ.

Ние повтаряме, че тя е била изостанала в сравнение със Западна Европа и това е вярно. Но откъде следва, че ние щяхме да бъдем част от тази Европа, ако не се бяхме оказали под османска власт? Нашето изоставане не започва с падането на Търново през 1393-а, а много преди това. По това време в другата Европа вече са открити университети и се зараждат капиталистически отношения.

Сравнение между 1393-а и 1944-а изобщо не може да има. След 9-и у нас е установена една азиатска деспотия, която е по-назадничава от османската власт в края на 19-и век! Комунистическото общество е по-близко до древноегипетското и сравненията тук не се изчерпват с такива повърхности неща като полагането мумията на владетеля в държавна гробница.

Така нареченият култ към личността напомня обожествяването на фараона. Последният не само представлява висшата политическа, но и религиозна власт. По подобен начин генералният секретар на партията държи в ръцете си както държавна сигурност и войската, така и идеологическата власт по линия на комунистическата партия.

След 9 септември е отменена не само частната собственост, но и частният живот. При това стопанският живот следва от политическия, а не обратното. Казано с други думи, забогатяването е въпрос на близост с властта, а не на търговия. Колективът е монолитен, индивидът е напълно контролиран. Всичко това е присъщо за древността, а не за 20-и или дори за 19-и век. Казано с други думи, 9 септември ни върна преди 19-и век.