Омировите „славяни"
Ноторно известно за всеки средноинтелигентен читател е кой, кога и как измисля и въвежда в научен оборот думата „славяни” - хърватина по произход, ватикански католик по вяра и член на Доминиканския орден Винко Прибоевич, който през 1532 г. издава брошурата си „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”. Книжлето е издадено в столицата на славянската култура и просвета Венеция на любимия на славяноговорящите народи латински език и показва недвусмислено ватиканското майчинство на идеологическата платформа „славяни-словени-словини”. С основание се смята, че този труд на Прибоевич бележи началото на т.н. „илиризъм” или „илирийската идея”, прераснала по-късно в нейното по-мащабно руско идеологическо продължение – „панславизма”. Основният трик на Прибоевич е ловкото трансформиране на популярната през късната античност и ранно средновековие гръцка дума „склавос - σκλάβος ”, която в латинските текстове се среща под формата „sclavus” и други подобни разновидности, в нещо със съвсем противоположна семантика - „славяни”, т.е. хора увенчани със слава и почести. Днешните читатели, които ползват английски език имат възможност да получат бързо  прилично вярна информация за думите „склавос” , „славяни” или „словени” от някои популярни дигитални справочници тип „Уикипедия”, но не от всички. Най-добър поглед от съвременните предоставя The American Heritage Dictionary of the English Language за значението на думата „slave”:

1. Този, който се притежава като собственост от друг, особено в принудително робство. 2. Този, който е подчинен или контролиран от друг: роб на шефа си. 3. Този, който е подложен или контролиран от определено влияние: роб на алкохола; роб на ирационален страх. 4. Този, който работи изключително усилено.5. Този, който търгува или транспортира роби.

Прилична, но доста по-постна и по-далечна от истината информираност предоставя и Wiktionary за думата „sclavus”: „ От къснолатински Sclavus (“славянин”), от византийски гръцки Σκλάβος (Sklбbos), от праславянско *slověninъ, защото славяните често са били принуждавани да робуват през Средновековието.”

Читателите, които ползват само български и/или руски език или четат българска и руска историческа кижнина  обаче нямат шанс да  разберат истината в рамките на сегашния си земен живот. Те системно са заблуждавани, манипулирани и лъгани вече над 150 години в историографски произведения, преводи на хроники и летописи, електронни средства за масова комуникация и печатни такива. При търсене на думата „склави” читателя се сблъсва челно с доста по-различната дума „славяни”, при което определено идеологически обременени  или по-скоро откровено неграмотни  автори му обясняват с топлота и загриженост, че между думите „славяни” и „словени” от една страна и „склави” от друга страна има пълна идентичност, но византийките автори от VI век като Прокопий Кесарийски (хронист, пишещ на гръцки) или Йордан (пишещ на латински) просто са имали логопедически проблеми и не можели да се справят с правилния прочит на най-трудните за произнасяне и изписване думи на света -  „славяни” и „словени”. Впрочем в генерален план тази теза се очертава също като една от най-мащабните манипулации и измами не само в официозната българска, но  и глобално в европейската история, а често старателно е обвита и преплетена с други емблематични измами от по-нисък порядък  - например не по-малко скандалната  „Кирил, Методий and Vatican - Moscow partners”.

Въпреки много по-подробното и по-точно обяснение на думата „slave”, справочниците The American Heritage  Dictionary of the English Language и Wiktionary на свой ред манифестират странно непознаване на историята на възникване на тази дума, посочвайки нейния византийски гръцки произход и първото й появяване около 580 г. Думата „склавос” (от  старогръцката "σκῡλεύω [skȳleuō]" - разоръжаване и ограбване на победен враг) се използва още в архаичните гръцки писания със значение „роб, пленник, безправен човек, индивид от социалното дъно на обществото, извършващ най-презрените човешки дейности – работа в минни галерии, гребци на кораби и т.н.”. Тя се среща в произведенията на Омир, Платон, Аристотел, Лизий, Тукидид, дори Полибий, но този елементарен за установяване факт е останал строго поверителна  тайна за „учените” от векове и продължава  да бъде такава и до ден-днешен. И тъй като този елементарен факт предизвиква дълбоко и искрено учудване и смайваща изненада дори и днес сред професионални историци, тук без да навлизам дълбоко в историята на архаичното робство, накратко ще посоча необходимите цитати, без които учудването и изненадата им биха могли да продължат до Второто пришествие на Христос. Ще започна с една интересна монография на гръцкия изследовател Одисеас Гилис „ Хроника на робството, роби, роби” (Οδυσσέας Γκιλής, 2019 „Χρονολόγιο περί δουλείας ,δούλων, σκλάβων”). Внимателният читател ще забележи, че самото заглавието на монографията е твърде интересно, защото съдържа изписването на думите „роби” с две различни думи – „δούλων” и  „σκλάβων”, но и двете се срещат в хрониките от късната античност и ранното средновековие. После ще разберем защо, сега следвам автора, който цитира Платон от произведението му „Близнаци”, стр. 31: „Ο Δούλος εν κατακλείδι, δεν συγκαταλέγοτανμεταξύ των ανθρωπίνων όντων, αλλά ήταν το άψυχο εργαλείο. Αντιγράφωστίχους από τους  “Δίδυμους” του Πλαύτου: «Μέναιχνος κάνειπλειστηριασμό σε 8 μέρες . Στο σφυρί βγάζει κτίρια οικόπεδα σκλάβους και σκεύη κάθε λογής»”. Подобно на заглавието на монографията, цитата от О. Гилис съдържа и двете интересуващи ни думи. В  гугъл-превод, последното изречение от цитата гласи приблизително следното  „С чука той създава сгради, парцели с роби и неща от всякакъв вид". Важното е да запомним, че атинянина Платон (427 – 347 пр.н.е.) през IV век пр.н.е. използва думата „σκλάβους” със значение „роб” и на първо четене това  опровергава не само българската „научна” мисъл. Двете думи с еднакво значение в монографията на О. Гилис - „δουλεία - дулея (робство)” и  „σκλάβοι – склавои (роби)” - обаче се срещат и в творчеството на  платоновия ученик Аристотел, „Атинската държава, 12:4”, при това също едновременно в един кратък стих, с който автора предава текст от законодателя и известен реформатор на робството Солон: „Και πολλούς άνδρες που η απάτη ή ο νόμος τους πούλησε Μακριά από τη θεόκτιστη γη τους, απόβλητοι σκλάβοι Τους έφερα πίσω στην Αθήνα, ναι, και κάποιους, Εξόριστοι από την πατρίδα τους μέσω του καταπιεστικού δρόμου του χρέους Μιλώντας όχι πια την αγαπημένη αθηναϊκή διάλεκτο Μα που περιπλανιόνταν πέρα και μακριά, τους έφερα και πάλι Και αυτούς που είχαν πέσει στη δουλεία Μαζεμένοι κάτω από το αυστηρό βλέμμα του δεσπότη τους, τους απελευθέρωσα” (Ο Αριστοτέλης ,  „Αθηναίων Πολιτεία” ,  12:4) Известният атински ретор Лизий, живял в епохата на Платон и Аристотел също използва „строго секретната” за историците дума в речта си „За невъзможното”, за да подчертае обстоятелството, че само крайно бедните граждани на Атина нямат роби: „το εισόδημά μου είναι πολύ χαμηλό και πλέον είμαι αναγκασμένος να κάνω αυτά τα πράγματα μοναχός μου και δεν έχω καν τα μέσα να αγοράσω ένα σκλάβο να τα κάνει για μένα – гугъл превод: „Доходите ми са много ниски и сега съм принуден да правя тези неща сам и дори нямам средства да си купя роб, който да работи за мен.” (Λυσία, „Υπέρ Αδυνάτου”). Завършвам тази кратка екскурзия в историята на древногръцките полиси и употребата на думата „склавос” с едно класическо произведение -  Омировата „Одисея” и думите на един от героите  – свинаря Евмей – бивш роб, откупен от самия Одисей : „Γιατί τον γδύνει από τη μισή ο βροντολάλος Δίας αξία του τον άνθρωπο  σκλαβιά  που τον πλακώσει” (гугъл превод: Защото  гръмотевичния Бог  отнема половината от стойността на човека с робството, което  го поразява“).

Източник: Δουλεία στην αρχαία Ελλάδα - Робството в древна Елада https://el.wikipedia.org/wiki/%CE%94%CE%BF%CF%85%CE%BB%CE%B5%CE%AF%CE%B1_%CF%83%CF%84%CE%B7%CE%BD_%CE%B1%CF%81%CF%87%CE%B1%CE%AF%CE%B1_%CE%95%CE%BB%CE%BB%CE%AC%CE%B4%CE%B1

С развитието на робовладелското общество и хуманизирането на робския статут в античния елински свят, тази дума трайно изчезва от употреба още по времето на Херодот, т.е.приблизително в  началото на епохата на елинизма – средата на IV век пр.н.е., за да бъде заменена с друга обичайна дума, която се ползва почти до края на феодализма - «δούλος» - роб, раб, работник, метафорично „раб божи”,  дори и днес в съвременния гръцки език глагола „работя” е непроменен -  „δουλεύω”. Думата „дулос” компрометира драстично московската измислица за прабългарски род „Дуло”, придавайки и долен робски статус. Странното в този случай е, че след близо хилядолетно отсъствие думата „склавос” се връща, възродена като Феникс от пепелта на историята. Всъщност, ако човек разгърне днешните гръцки електронни медии, веднага ще забележи, че двете думи продължават да се ползват все още едновременно и в същия непроменен смисъл от времето на Херодот.  През VI век, когато във Византийската империя официалния латински език започва да отстъпва първенството си на гръцкия, латинските термини „вулгари” - от лат. vulgares – дума с подобно значение, т.е. вид роби в ранната Римска империя за обща, неспециализирана работа (John Murray, "A Dictionary of Greek and Roman Antiquities", London 1875, стр. 1041 - 1042) и производната и дума -  „вулгария”   се заменят с гръцките  „склавос” и „склавиния”;  те са нарицателни или прилагателни презрително-обидни имена, лишени са от конкретна юридическа и етническа семантика, с която най-общо се обозначават съседни на империята варварски или нехристиянизирани народи. Между латинските „Vulgares – Vulgaria” и гръцките  „Σκλάβος/склавос – Σκλαυνιά/склавиния” съществува пълна, макар и обща семантична тъждественост; тази несложна формула съдържа дестилираната есенция на битието и най-ранната история на българите; само ако осъзнаем тъждествеността на термините и взаимната връзка на тяхното появяване и използване можем да разберем очевидния начин на мислене на политическата класа в Константинопол, замъглен от доктриналното мислене на  обременените ни историци; семантичните термини – близнаци, с които де факто ромеите наричат вътрешните федерати или по-точно колонистите на Източната римска империя и техните полуавтономни административно-териториални структури;  „Vulgares – Vulgaria”  и „Σκλάβος – Σκλαυνιά” продължават да се ползват във византийското християнско коспополитично общество, тъй като ромейския поданик християнин в преобладаващия брой случаи никак не се вълнувал от етническата принадлежност на бившите варвари и  нови римляни. Тук обаче имаме един езиков и терминологичен феномен: новата дума „склавос” не измества старата „вулгарес” – двете продължават да съществуват и да се използват едновременно в империята и за това има прагматична причина, тъй като ромеите са знаели прекрасно и тяхното семантично различие. След VII век за политическата класа употребата на по-ранното „vulgares” означавало  просто по-старите колонисти от времето на император Константин до император Юстиниан Велики. След Юстиниан  с термина „σκλάβος - склавос” – отначало неофициално, след имп. Маврикий – и официално, ромеите започват да наричат различни по етнос варварски народи, непосредствени или по-далечени съседи на империята отвъд лимеса. Например Йордан (средата на VI век) описва венетите и ги локализира западно и северно от Карпатите и изворите на река Висла, т.е. по днешните реалности те са обитатели на  територията на Полша: „...Сред тях е Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи (б.м. - Карпати) във вид на венец. От лявата им страна, която е обърната на север и от началото на река Вистула (б.м. - Висла) живее върху огромното пространство многолюдния народ венети. Независимо от различните им родове и местата, които обитават, те са наричани предимно склавини и анти.”(„Гетика”, V:34). По някаква своя причина, Йордан е решил да спести на ромейските си читатели  многобройните имена на венетите, за които обаче са писали други преди него – Плиний Стари, Тацит, Птолемей и Пап Александрийски  и в резюме ни информира, че  те са наричани от ромеите обобщаващо склавени и анти. Т.е. това са нови наименования на стари, добре известни народи, описани подробно от елита на античините европейски географи. Всъщност описанието на венетите, които живеят твърде далеч от границите на Византия не е някаква географска самоцел и амбиция на Йордан, тъй като той все пак пише историята на гетите (готите), а един от гетските (готските) крале от втората половина на IV век – Ерманарих – е извършил военен поход на север срещу неорганизираните и лишени от военни умения венети („Гетика”, XXIII:119). И тук хрониста прави още веднъж уточнението: многобройните народи на венетите са известни още с три имена: венети, склавини и анти. Това не е някакъв езиков феномен в ранната история на Европа. Описвайки посещението си при гепида по произход Атила (гепидите  са най-западния клон на гетите/готите ) Приск Тракиец нарича хората му с обобщаващите наименования „скити” и „хуни”. Същото прави много по изразително и само в едно изречение друг емблематичен богослов и хронист от късната античност - св. Йероним. Той е нарекъл гетите допълнително с няколко общи наименования едновременно, освен гети те са още хуни и скити (Европейска Скития обхваща Европа от изворите на Дунав до десния бряг на Дон,  на север до Балтийско море, а на юг левия бряг на Дунав и северозападното крайбрежие на Черно море): „Хуните учат псалтира и топлят скитския студ с топлината на вярата: златорусата и русата гетска  войска е обкръжена с църковни палатки. Те  може би за това се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра“(д-р Ганчо Ценов, 1937 „Кроватова България и покръстването на българите”). В някои случаи обаче византийските автори  не пропускат възможността да пояснят конкретния етнос на „склавите”, например Теофилакт Симоката (първа половина на VII век) няколкократно поставя знак на тъждественост между „склавини” и „гети/готи”: „... Войната между ромеи и перси се разнасяла и закипяла. А гетите, сиреч пълчищата от склавини, силно опустошавали Тракия”; „...Приск извинил дързостта на варварина и му простил тези думи. Без да отговоря на нахалството му, той казал, че бил предприел война срещу склавите, тъй като с аварските договори не се прекратява гетската война.”; „...„Когато пристигнал в Марцианопол (б.м. Девня) заповядал хиляда души да избързат напред. ... Те попаднали на 600 склавини, които носели със себе си голяма плячка, взета от ромеите, защото след като оплячкосали Залдапа, Акве и Скупи, тези склавини отново ограбили нещастните жители и натоварили плячката върху голям брой коли. Ромеите се приближили до гетите ,това е по-старото име на варварите, и не смеели да влязат в сражение, защото се страхували от копията, които от укреплението варварите хвърляли срещу конете.”(„История”, ГИБИ, т. II, стр. 292 -332 ). Читателят вече би трябвало да се е досетил, че напълно тенденциозно и манипулативно в духа на разбирането от онази вълкочервенковска или тодорживковска епоха,  преводача Веселин Бешевлиев навсякъде е превел думите „склави”  като „славяни”, а „Склавния” като „Славиния”; своеобразно дъно на падението му като преводач- манипулатор и водещ фалшификатор на българската история в частта за нейното „пославянчване” обаче е  превода на теофановите думи за „архонта Склавун”, които той преведе политкоректно, но невярно като „княза Славун”(ГИБИ III, стр. 272).  Но  персоналната „заслуга” на негодника Бешевлиев за затвърждаване на  фалшивото пославянчване на ранната българска история не се изчерпва само с тези му дребни „подвизи”. Би било невероятно, ако в качеството си на един от най-добрите специалисти в България по старогръцки език и преводач на произведения на Омир, Аристотел, Демостен, Есхил, Софокъл, Аристофан и др. не е бил запознат с използването на думите „Σκλάβος” и „ Σκλαβιά” .  Три века след Теофилакт Симоката имп. Константин Багренородни продължава да използва думите „склави” и „склавски” по същия начин, както Йордан и Прокопий Кесарийски. В това отношение намирам прекрасен пример, че небезизвестните в европейската история  авари също са наречени склавски народ „А пък властта на самите ромеи се простирала до р. Дунав. Те веднъж поискали да преминат реката и да разберат кои живеят отвъд нея. Като я преминали, те намерили невъоръжени склавски племена, които се наричали и авари. И нито те се надявали, че отвъд реката живеят някакви хора, нито пък онези допускали, че отсам реката (има хора). Понеже ромеите сварили аварите невъоръжени и неподготвени за война, те ги нападнали, взели плячка и пленници и се оттеглили.”( „За управлението на империята”, ГИБИ 5, стр. 205) Верни на традицията и духа на епохата на пролетарския интернационализъм преводачите Геновева Цанкова-Петкова и Петър Тивчев са превели думата „склавски” по бешевлиевско-дуйчевски като „славянски”. Езикова промяна бележат и старите полуавтономни архонства на колонистите, наричани „вулгария”, които са първите териториално-обособени части от империята,  в които легално са настанени и оземлени  колонистите от IV век, управлявани от архонти, назначени или одобрени след местен избор от ромейския император. Тези колонисти получават зелена римска карта срещу удоволствието да бъдат данъкоплатци на империята и най-вече да осигуряват въоръжени мъже за армията. Нововъзникналите след VII век архонтства обаче вече са  наричани „Склавния”(в хрониките „Σκλαυνια”, преднамерено изписвани като „Славиния”; това определено е българско изобретение, предназначено да гали нежно ухото и на по-големия московски брат), но притежават абсолютно същия административно-правен статут без особени различия с  „Вулгария”: териториално обособени полуавтономни части от самата империята, които имат по-особен правен статут с по-голяма относителна тежест на местните норми на обичайното право и в частност с по-широка религиозна свобода - както във „вулгариите”, така и сред  жителите на „склавиниите” преобладават нехристияните, изповядващи стария елинистки култ. Една от първите склавинии във Византия, създадена с декрет на имп. Ираклий е крайсолунската склавния „Сервлия” (К. Багренородни, „За управлението на империята”, стр. 205). Най-популярните склавнии във Византия са няколкото около Солун, приморска Тесалия, най-западните части на империята на Балканите, в Пелопонес, Опсикийската в Мала Азия и други. Всички те, без нито едно изключение са създадени с укази на ромейските императори. За тях разполагаме с предостатъчна информация от хрониките на Теофан, „Чудесата на св. Димитър”, Константин Багренороди, Продължителя на Теофан, Скилица-Кедрин, както и с огромен съпътстващ археологически материал във вид на архонтски моливдовули (печати).  Друг ноторно известен научен факт е, че в историческите хроники и географски карти от IV до IX век (а в някои по изключение или по-скоро по стара традиция до Х, XI и дори XII век) предшествениците на  българите-колонисти в империята са наричани именно с обощаващото латинско наименование „uulgares” или „vulgares”, респективно ромейските балкански провинции и части от тях, които обитават -  Uulgaria или Vulgaria (наличното ръкописно или печатно изписване „bulgares” или „Bulgaria” е резултат на късни преписи след средата на IX век или късна редакторска корекция от XVII – XIX век ). Както е известно, латинските извори за вулгарите предхождат тези на гръцки език, които обаче едно към едно възпроизвеждат двете латински  думи като „Βούλγαροι” и „ Βουλγαρία”. Също безспорен факт е, че след началото на III век от н.е.  в гръцката азбука изчезва звукът „Б”, който преминава изключително във „В” чрез същата графема „вита”. Гръцкото наименование по стара традиция продължава да се използва и до днес, когато в съвременния гръцки език вече се използва звукът „Б” като комбинация от две графеми „МП”. Този „дребен” детайл системно, упорито и нагло се пренебрегваше и пренебрегва  от български и чуждестранни историци, които измислиха фантастични сюжети за волжки, кавказки, бактрийски, амударийски, памирски или афганистански „българи”, каквото наименование  не същестувават в материалната история на човечеството, както ще видим нататък, до първата третина на IX век. Късогледството и доктринерството на учените стигна до там да не забележат, че дори фамозното ватиканско изобретение от втората половина на XVI век „Стара велика България”, която се намира неизвестно къде в Евразия (където се съединяват реките Волга и Дон ?!?, т.е. никъде в познаваемия географски свят) не се нарича така, а „Стара велика Вулгария”. Знае се, че Анастасий Библиотекар е преводач на хрониката на Теофан Изповедник на латински език и че той в преводната си „Chronographia tripertita”, ЛИБИ 2, стр. 247  коректно превежда и изписва наименованието „antiquitus Vulgaria es magna”.  За да оправдаят исторически вярното използване до средата на  IX век на наименованието „vulgares”, същите ватикански манипулатори измислят и популяризират чрез огромен брой манипулирани „извори”  налудничавата версия, че вулгарите носят името си от наименованието на река Волга. Тази архиглупост е била меродавна в образована Европа в продължение на почти четири века, въпреки, че на всички, които са успели да се замислят,  е добре известно обратното – от късната античност до началото на XVI век в изворите и географските карти реката се е наименовала изключително като Ра (Rha) или с тюркските си имена Атил, Ател, Едил или Итил, а руското име Волха е станало известно в Европа за пръв път едва в един географски трактат от 1521 година. Това обстоятелство означава също,  че всички опити да се търсят и доказват „българи”, на база фонетични тюркски, афганистански или арменски имитации като „пълхар, булфар, балкар,чдар блкар и пр.” по далечните евразийски простори извън балканските предели на Византийската империя  са несъстоятелни и говорят единствено за нивото на интелект на тези, които го твърдят.

Готите  „вулгари”, готите „склавини”  и началото на българското битие

Че наименованието  „vulgares” е дадено на вътрешните федерати или колонисти на империята от самите римляни е казано в прав текст от не един хронист и не в една летопис. Хронологически първото известие се отнася за готите (гетите), които са наречени с новото наименование. Известно е, че първото споменаване на „вулгария” е в прочутата карта а св. Йероним, в която върху територията на тогавашна римска провинция Мизия има текст „Mesia hec Uulgaria” (Мезия тук и Вулгария). Че картата, макар и препис, е дело на самия св. Йероним от 388 г. - виж моето научно изследване „Т.н. карта на св. Йероним с текста „Мезия тук и Вулгария” е създадена от самия св. Йероним. Нови научни доказателства”: https://iliyanv.blog.bg/history/2020/01/03/t-n-karta-na-sv-ieronim-s-teksta-meziia-tuk-i-vulgariia-e-sy.1690264    Единственото мащабно събитие, което би могла да обясни появата на наименованието „Вулгария” като синоним на римската провинция Мизия  и изобщо на „вулгаризирането” на европейската част на империята би могло да бъде т.н. „голямо легално нахлуване на готите през средата и втората половина на IV век” и тяхното настаняване практически из всички балкански провинции. Това е напълно законна сделка между империята и готите/гетите отвъд Дунав. Изворите съдържат чисто пропагандни данни за изсветляване  имиджа на император Валент, който уж бил разрешил на готите да станат колонисти, при условието да направят това без внасяне на оръжие, но видиш ли, докато шефовете на граничните войски били подкупени или били заети да се забавляват с млади и красиви готски девойки и момци, готите влезли с укрито в носеното имущество оръжие. Впоследствие, поради логистични неуредици или действия на корумпирани чиновници се стига до въоръжен конфликт между готите и централната власт, довел империята до социална катастрофа и до убийството на император Валент край Адрианопол през 378 година. Но това не е единственото легално заселване на готи. Тридесет години преди това, през 349 г. готския епископ Урфила, който създава азбука на своя народ и превежда Светото писание на техен език прави същото: „…по това време (349 г.) Урфила (Ουρφίλα) довел в ромейската земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога гети, а сега готи, които поради своето благочестие избягали от собствените си земи… Той бил ръкоположен от Евсевий и неговите привърженици за епископ на християните в гетската земя. Като се грижел и за другите техни работи, той им изнамерил собствена азбука и превел на техния език цялото Писание, с изключение на „Книгите на царете”(Филосторг, „История на църквата”). За същото събитие пише и римския историк Йордан в „Гетика”: „Имаше и други готи, тъй наречените малки готи, един многоброен народ. Техен свещеник и архиепископ бе Урфила, който им бил изнамерил и писмена. Днес (552 г.) те обитават в Мизия, областта на Никопол, в подножието на Хемус“. Но византийският хронист Комес Марцелин  пише следното за година 535, т.е. за времето, по което Йордановите малки готи обитават Мизия: „Патрицият Цита се сблъскал при  Янтра в Мизия с неприятели вулгари и излязъл победител.”( „Хроника”,  ЛИБИ 1, стр. 318). Т.е. Йордановите малки готи са наречени от другия хронист Комес Марцелин „вулгари”. Казано с прости думи – тези готи, които са станали нови римляни били наречени за пръв път от политическата класа в Константинопол с новото име „vulgares -вулгари”. Струва ми се тук е подходящо да цитирам кратък текст на св. Йероним, казан за готите/гетите, текст, чието откриване за нашата наука дължим на д-р Ганчо Ценов: “Et certe Gothos omnes retro eruditi magis Getas quam Gog et Magog appellare consueverunt. Hae itaque septem gentes, quas de Japheth venire stripe memoravi, aquiliones partem habitant.” (Migne XXIII, 2, стр. 999) превод: „ Всъщност всички авторитети наричат готите повече гети, отколкото да ги свързват с имената на Гог и Магог. Те са седем рода, за които се казва, че са от рода на Яфет, живеят на север.) Акцентирам върху текста на св. Йероним за седемте готски рода, тъй като 4 века по-късно Теофан ще спомене за обитавалите през VII век в Мизия седем склавски рода, които нашите политкоректни преводачи с московска закалка ще преведат като “седем славянски племена”, за които съвременната българската археология няма да открие и една молекула доказателство за съществуване. Изложената по-горе научна теза се подвърждава с един от най-забавните епизоди в българската историография през 60-те години на миналия век. Става дума за т.н. „Синаксар на Константинополската църква” (Sinaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, ГИБИ V, стр. 281 – 294), т.е. сборник от агиографски текстове, който е бил редактиран в окончателна форма през Х в., обаче са били използвани множество текстове, възникнали през по-раннна епоха. Така в този агиографски сборник са попаднали такива исторически паметници, които принадлежат на различни епохи, като се почне от късната античност, та се стигне до края на Х век. Цитирам интересуващия ни текст, превод на тримата юнаци с накривени калпаци: Иван Дуйчев, Петър Личев и Любомир Йончев: „Чества се паметта на светите наши отци Далмат, Фаост и Исакий..Той (преподобния Исакий), когато император Валент излязъл на война срещу вулгарите, пристигнал и казал: „Царю, отвори църквите за православните, и така ще победиш във войната.“ Императорът не се убедил, а след като се разгневил, казал: „Когато се върна, ще ми дадеш сметка за думите си.“ А светецът отговорил: „Ако се върнеш, не е в мен Господ Бог. Защото ще почнеш война и ще избягаш пред неприятелите си и жив ще загинеш от огън“, което и станало. Затворен в плевник, той (имп. Валент) бил изгорен.“ За смъртта на Валент вследствие въоръжения конфликт с новозаселените готи са писали не един и двама хронисти: Сократ, Созомен, Теодорит Кирски, Зосим и др. Но единствено в Синаксара готите са наречени „вулгари”, по повод на което другаря Иван Дуйчев се е противопоставил решително срещу опасността  читателя да бъде така лесно заблуден от толкова неосведомен, коварен и глупав житиеписец:  „Тук житиеписецът поради неосведоменост или под влияние на напрегнатите събития между България и Византия, на които е бил съвременник, бърка готите с българите. Той загатва за събитията от 378 г., когато император Валент потеглил срещу готите и бил разбит и убит в боя при Одрин.“ За трансформацията на имената, т.е. че някогашните отвъддунавски готи през IV - VI век са станали отсамдунавски нови ромеи, наречени „вулгари”, които след IX век  се самонарекли „българи” има изненадващо много останали свидетелства дори до XIII-XIV век, което означава, че народната памет на Балканите е била жива и знаеща (вулгарите  се самонаричат официално  „българи” по времето на базилевса Муртаг -  повече по  въпроса виж моето изследване „Базилевсът Муртаг преименува „вулгарите” на „българи” - https://iliyanv.blog.bg/history/2021/01/18/bazilevsyt-murtag-preimenuva-vulgarite-na-bylgari.1745050 ).

В средновековна Сърбия името «гот» е означавало българин. Синът на Стефан Неман, крал Стефан Първовенчани († ок. 1227), в биографията на своя баща пише: „Един отстъпник от същото племе готи, наричано и българско, на име Стрез, се отцепи на запад от моята държава“.За същото пише с много подробности и малко по-младият от Стефан Първовенчани монах Теодосий в биографията на св. Сава (втората половина на XIII век). Той казва: „Имаше, някакъв си на име Стрез, макар и злоумен, но от висок род, от българската страна, от царски род, роднина на Калоян, царя загорски, когото, както разказват, уби св. Димитър. Защото този Калоян, царят Загорски, се вдигна и разруши много гръцки градове по цяла Тракия и по цяла Македония, защото тогава Цариград държеха и владееха фръзите, които не се грижеха за запазването на останалите градове, считайки, че не са техни, а онзи, намирайки ги опустели и немощни, разоряваше ги, и всичко ставаше според Божия промисъл... Този гореспоменат Стрез бе прогонен от цар Борил, който след убийството на цар Калоян бе завзел царството, и щеше да го убие като царски роднина. Защото и този гот, казаният Стрез, беше много прочут заради храбростта си, и за това още повече му завиждаха и му желаеха смъртта, като се страхуваха да не би да се възцари и да ги избие...” (д-р Асен Чилингиров, 2008 „Готи и гети I. Изследвания по история на културата”, стр. 188 - 190). Много популярно е сведението на презвитера от Дукля в неговата летопис (публикация XVII век), че българи и готи имат един и същи език: „...Двата народа много се заобичали един друг, т.е. готите, а те са и славяни, и българите, а най-вече за това, че и двата народа били езичници и те имали същия този език.” Този текст  е строго забранен за всички български „учени” – манипулатори, които се препитават около посолството на ФРГермания у нас,  а те никак не са малко и които разпространяват лъжата, че готите били германски народ. По всичко личи, че дори в края на XVIII век тезата за тъждеството между готи и българи е била достатъчно популярна и в Атонските манастири, за да влезе в съдържанието на  „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски, където връзката между двете имена е изложена точно за времето на император Валент, за което пише и в Синаксара на Константинополската църква: „... В това време царувал в Цариград цар Уалент. Ония българи имали намерение и съгласие да търсят добра и плодородна земя, дигнали се от оная земя и река много народ и дошли в Маджарската и Влашката земя. Пратили при цар Уалент, молили се да ги пусне през Дунав да се населят покрай Дунава и Тракия. Българите обикнали тая земя, обещали на цар Уалент да бъдат покорни на гърците и римляните и да им помагат във война. Уалент заповядал на българите да преминат Дунав в Тракия и да се поселят покрай Дунав и Черно море до Морава и Хършава и да пазят границите на гърците от готите, скитите, аварите — това са татари и маджари... По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовавали много народи с това име.” Скромно образования монах Паисий е посочил данни за тъждественост между готи и българи, останала „невидима” за маститите български и европейски академици с промито от предрасъдъци и идеологеми съзнание.  Византийския хронист Лъв Дякон (втора половина на X век) ни е оставил интересни сведения за българо-византийските отношения по времето на цар Петър и сина му Борис. Сам участник в похода на имп. Василий II от 986 г. срещу българите, хрониста се е постарал да внесе яснота и за тяхното минало.  Обаче точно в  частта за миналото на българите Лъв Дякон е преведен по един манипулативен и по същество неверен начин ( „История”, ГИБИ V, стр. 252) от преводачката Геновева Цанкова – Петкова, която реално дори не е превеждала от гръцкия оригинал, а се е „доверила” на руския превод на хрониста: „Казват прочее,че мизите се отделили от северните котраги,хазари и кумани и напуснали бащините си жилища. Скитайки по Европа завзели и заселили тази страна по времето, когато Константин Погонат управлявал ромейската държава и по името на своя племенен вожд Булгар я нарекли България”. На база на английския превод на Дякон, „The History of Leo the Deacon, transl. by A.-M. Talbot and D.F. Sullivan, Dumbarton Oaks, Washington, 2005, с. 153-154” ценния текст на автора се превежда по следния, доста по-различен начин: „Защото се казва, че мизийците които бяха КОЛОНИСТИ от хиперборейските котраги, хазарите и хунасите  мигрираха от тяхната собствена територия, странстваха из Европа и обитаваха и се настаниха в тази земя, когато Константин с прякора Погонат беше император на РИМЛЯНИТЕ, ТЕ НАРЕКОХА страната България по името на техния главатар Булгарос.”  Според коректния превод българите са многокомпонентен етнос, те са колонисти на империята – т.е. не са завзели територията със силата на оръжието, а се настаняват с разрешението на императора и най-важното: името „българи” (т.е. „вулгари”) е дадено от самите римляни. Наименование не е натоварено и с етническа конкретика: „вулгари” общо са наричани готи, сармати, гепиди, вандали и най-различни други народи, обитаващи европейските земи, северно от Дунавския лимес на империята. Именно поради тази причина в не една хроника авторите използват много характерния израз „така наречените вулгари”. Списъкът с тези автори ( авторитетни имена, върху  чиито хроники и известия е изградена основата на ранната българска история ) е достатъчно дълъг и обхваща огромен времеви диапазон, за да наложи окончателно тезата, че  наименованието „вулгари - българи”, дадено от римляните включва много и различни племена и етноси; „вулгаризирането” на римските балкански провинции е дълъг и продължителен процес, а не еднократен акт, съдържащ правно регламентирано заселване: Йоан Антиохийски (VII век): „Съюзът на двамата Теодориховци отново безпокоял ромейската държава, и тъй като те опустошавали градовете около Тракия, принудили Зенон за първи път да се съгласи на съюз с така наречените българи“; Теофан Изповедник (IX век): „В тази година (501–502) така наречените българи нападнали Илирик и Тракия и се завърнали, преди да се разбере за тях“; патриарх Никифор (IX век): „Сега е нужно да се каже още   и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им.”; имп. Константин VII Багренородни (Х век) в „За темите“, описвайки настаняването на българи на отсамната страна на Дунав: „Обаче откак богомразният български народ премина реката Истър... Тогава стана известно и тяхното име, понеже преди това ги наричали оногундури“; „Повест полезна за латините” (гръцки анонимен оригинал XI век): „И от тези скити  така наречените българи, които живеят нагоре по Истър от двете му страни – те го наричат на своя език Дунав. Тези така наречени българи бяха врагове на гръцкото царство в продължение на много години.”; Бар Хебраус (сирийски автор от XIII в.): „Въпреки че те бяха скити, ромеите ги наричаха българи“. Колкото словосъчетанието „така наречените българи” е  характерно и емблематично  за ранната българска история, толкова е по-съмнителна  липсата на коментар и обяснение от маститите български историци. Някой, някъде, някога да е прочел в историческа хроника  за „така наречените ромеи”, „така наречените християни”, „така наречените хазари” или „така наречените перси”? Да продължим разходката из дебрите на историята: Йоан Цецес (XI век): „А пеонците са българи“; Йоан Зонара (XI–XII век), „Речник”/ГИБИ VII, стр. 208: „Илири. Варвари, траки. Мисля, че са българите; Пеонци - латинско племе или тракийски народ; македонците. Според някои те са тъй наречените сега панонци. А панонци са българите; Панонци - българите; Панония - България; Склавиния – България; Йоан Малала (491–578) за воините на Ахил: „... наричани тогава мирмидонци, а сега вулгари“. Сам архонта на българите Персиан се самонарича „архонт на многото българи”,  което обстоятелство хумористично е обяснявано от българските историци с внезапно увеличаване броя на населението през 30-те години на IX век. Че българите не са еднокомпонентен  етнос го казват ясно и категорично  самите българи на български език  от канцеларията на цар Йоан Александър  в превода на „Манасиевата хроника”, чрез третата добавка : „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин Брадати българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха.Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно”; в известната оригинална добавка на славянския превод на „Юдейските войни” от Йосиф Флавий, за който учените предполагат, че е дело на лице от близък до цар Симеон интелектуален кръг ясно е деклариран многокомпонентния етнос на ранните българи под римски скиптър: „Илирийците и далматинците и даките наричащи се българи и живеят край Истър  под едно римско управление”. Какви още имена на летописци трябва да добавя, за да могат българските „учени” да проумеят азбучните истини за българската история ? Но нека продължа с произхода на колонистите „вулгари” и архонствата „вулгарии”. Преселените колонисти са организирани в специални административно-териториални структури към съответните провинции – архонтства, начело на които  са назначавани от централното управление на империята длъжностни лица – архонти. Почти всички познати ни до днес български владетели носят тази титла (с няколко изключения – архонт Тервел за заслуги е символично осиновен от Юстиниан II и издигнат в кесар  и още веднъж се сродява с императора, като се жени за  неговата дъщеря от първия му брак;  също за специални заслуги - архонт Муртаг е издигнат в базилевс; архонта на българите Симеон се е преборил за титлата „базилевс на ромеи” силово, чрез продължителни граждански войни срещу узурптора Роман Лакапин; това сродява Тервел, Муртаг и Симеон – и тримата се борят срещу външен враг на империята и вътрешни узурпатори и са на страната на законния ред; кандидатурата на Симеон за върховната длъжност в Константинопол само доказва, че той действа в качеството си но римски гражданин, тъй като никой неримски гражданин не може да има такива претенции. Българските архонти са членове на висшия ромейски мениджмънт, а някои от тях  освен титлата „архонт” притежават и други съпътстващи висши титли като „патриций” или „ипат”(консул) - Мавър,Тарасий, Баян, Телериг,  – който пък също е женен за  сестрата на съпругата на имп. Константин Копроним. Между „вулгариите” и „склавиниите” има друга тъждественост - тяхната множественост в конкретен момент. Тази множественост е описана прекрасно в хрониките, но за този, които има очи да я види: летописите доказват, че тези „вулгарии” (подобно на „склавиниите”) много често са били повече от една в определен исторически момент: Теофан Изповедник за 539 г.: „През тази година се раздвижили вулгарите, двама техни регес (б.м. -  при готите/гетите – „рига”, вж.Теофилакт Симоката) с множество вулгари и дронга срещу Мизия и Скития, когато стратилат на Мизия бил Юстин, а на Скития Бадуарий. Тези, като излезли срещу вулгарите завързали сражение и стратилат Юстин бил убит, а вместо него  станал военачалник Константин, синът на Флоренций. И вулгарите дошли чак до областите на Тракия.”; т.н. „Солунска легенда”, домашен извор описващ събитията около 630-635 г. край Солун споменава за много български князе, чиито имена остават неизвестни за официалната ни историография: „Чуха и българите за мене. И великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски, и всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години, проливайки много кръв. И говореха: “Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил!” Тогава ме дадоха.” ; патриарх Никифор („Кратка история”) в разказа за сътрудничеството между Юстиниан II и Тервел, нарича последния „тогавашния господар на тамошните вулгари” – каква по добра индикация, че освен тамошните в империята има и други вулгари и дори в Мадарските надписи става дума за едни чичовци на Тервел около Солун; отново патриарх Никифор  потвърждава многото „вулгарии” при описание на смутните събития и междуособици при император Константин Копроним през 766-767 г.: „В третия индикт Константин  нахлул във Вулгария, понеже вулгарите свалили от властта поставения техен началник Умар и провъзгласили за  началник Токто, мъж вулгарин, брат на Баян. Ония от вулгарите, които избягали, се оттеглили в горите при река Дунав, а не малко били убити. Между тях били Токто  заедно с брат си Баян както и други. А друг един техен архонт Кампаган избягал във Варна и изглеждало, че бил се спасил,  но бил убит от собствените си роби. Тогава именно и доста много селища от Вулгария били опожарени и съвсем съсипани от ромеите.” От цитирания текст се вижда съвсем ясно и недвусмислено, че когато загиват архонт Токто и брат му патриций Баян, едновременно с тях  от собствените си роби във Варна загива друг архонт на вулгарите – Кампаган. От текста следва и другата характерна особеност – за хрониста двете архонства на вулгарите са наречени с общото име Вулгария. И това не е абсолютна гаранция, че по същото време не същестуват още много други „вулгарии”, част от които, както изглежда, водят междуособна война освен с централната власт, но и помежду си.

 Следва втора част: 
 https://iliyanv.blog.bg/history/2022/01/04/proizhod-i-znachenie-na-drevnata-grycka-duma-sklavos-i-drevn.1796875