„Важен е резултатът!“ (Ами ако е за сметка на човешкия образ?)

От Александър на 28.12.2021 г.Избрано, Книги и разказиЕвгеника, Искрено и лично, Кратка проза, Масмедии, Политпросвета, Темида е побесняла  

Из „Архипелаг ГУЛАГ“ на Александър Солженицин

Хубаво си е да мислиш в затвора или лагера. Най-нищожният повод ти дава тласък към продължителни и важни размисли. От дъжд на вятър, един път на три години, докарват в лагера кино. Филмът се оказва евтина „спортна“ комедия – „Първата ръкавица“. Скука. Но от екрана настойчиво набиват на зрителите морала: „Важен е резултатът, а той не е във ваша полза.“

Смеят се на екрана. В залата също се смеят. Присвил очи при излизането на осветения от слънцето лагерен двор, ти обмисляш тази фраза. И вечерта продължаваш да мислиш върху нея в своята вагонка. И в понеделник сутринта по време на развода. И още колкото си искаш време ѝ отделяш – кога иначе би могъл да ѝ отделиш такова внимание? И в главата ти бавно всичко се прояснява.

Това не е шега. Това е заразна мисъл.

Тя отдавна се е внедрила в нашето отечество, но продължават да я натикват в съзнанието ти. Представата за това, че е важен само материалният резултат, до такава степен е проникнала в нас, че когато например обявяват някои си там Тухачевски, Ягода или Зиновиев за изменници, сдушили се с врага, народът само цъка с език и изказва учудването си: „Какво не му достигаше?!“

Ами че той е можел да се тъпче до пукване, да носи двадесет костюма, да има две вили и автомобил, и самолет, и известност – какво още иска! За милионите наши изтерзани съотечественици е непостижимо да си представят как е възможно нещо друго освен користната подбуда да стимулира човека (нямам предвид тъкмо тези трима).

До такава степен всички са се вживели в този „важен резултат“. Откъде е дошло това в нас?

Ако се върнем с триста години назад, нима в староверската Рус такова нещо е било възможно? Не, то идва от Петър Първи, от славата на нашите знамена и от така нареченото „за честта на родината“. Притискали сме нашите съседи, разширявали сме се и отечеството ни се е утвърждавало: важен е резултатът.

А идва също по-късно и от нашите там Демидови, Кабанихи и Цибукини. Те си пробиват път с лакти, без да подбират средства, и все по-трайно се утвърждава сред богомолния ни някога простодушен народ: важен е резултатът.

А накрая идва от всички видове социалисти и преди всичко от най-новото непогрешимо и нетърпеливо Учение, което се състои единствено от това „важен е резултатът“. Важно е да създадеш бойна партия! Да завземеш властта! Да удържиш властта! Да отстраниш противниците си! Да победиш в производството на чугун и стомана! Да изстреляш ракети в Космоса!

И макар че за тази индустрия и за тези ракети трябва да се пожертва и уреденият ти вече живот, и семейната цялост, и чистотата на народния дух, и самата душа на нашите поколения, и горите, и реките — не даваме пет пари, важен е резултатът!

Но това е лъжа.

Ето, ние с години се трепем в общосъюзната каторга. И с бавните годишни кръговрати стигаме до разбирането на живота – ясно виждаме от тази връхна точка, че не резултатът е важен, а духът! Не какво е направено, а как е направено. Не какво е постигнато, а на каква цена.

Та така и за нас, арестантите – ако е важен резултатът, ще бъде вярна и истината: да оцелееш на всяка цена. Значи: да станеш доносник, да предаваш другарите си – срещу това ще можеш да си уредиш по-прилично живота тук и да се освободиш предсрочно. В светлината на Непогрешимото Учение в това очевидно няма нищо лошо. Нали ако процедираме така, резултатът ще бъде в наша полза, а важен е резултатът.

Никой не спори:

Приятно е да постигнеш резултата. Но не с цената на загубения си човешки образ.

* * *

Отправил взор назад, можах да видя как през целия си съзнателен живот не бях разбирал нито самия себе си, нито своите пориви. Дълго бях смятал за полезно тъкмо онова, което бе пагубно за мен, и все напирах в посоката, противоположна на онази, която ми бе наистина нужна. Но както морето събаря с вълните си неопитния плувец и го изхвърля на брега, така и мен ударите на злополучията ме връщаха болезнено върху твърдта. И само по този начин е възможно да се измине пътят, който винаги съм искал да поема.

С превит, едва ли не пречупен гръбнак трябваше да изнеса от тъмничните си години този опит: как става човекът лош и как – добър. Упоен от успехите си през младите години, имах чувството за непогрешимост и затова бях жесток. В преголямата си власт бях убиец и насилник. В най-злите си моменти бях сигурен, че върша добро, барикадиран бях със стройни доводи.

И едва върху прогнилата тъмнична сламица можах да почувствувам първите признаци на доброто. Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, минава не между държавите, не между класите, не между партиите, а през всяко човешко сърце — и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае, тя лъкатуши в нас с години. Дори в сърцето, обхванато от злото, тя запазва един малък плацдарм за доброто.

Дори в най-доброто сърце има неизкоренено кътче на злото.

Оттогава можах да разбера истината на всички религии по света: те се борят със злото в човека (във всеки човек). Не е възможно да се прочисти светът от всичкото зло, но може да се присвие във всеки човек.

Оттогава разбрах фалша на всички революции в историята: те унищожават само съвременните им носители на злото (а и без да разпознаят в залисията носителите на доброто), а самото зло, още по-увеличено, го поемат в наследство.

Нюрнбергският процес прави чест на XX век:

Той уби самата зла идея и много малко – заразените от нея хора. (Естествено, тук Сталин няма никаква заслуга, самият той би предпочел по-малко да разяснява, а повече да разстрелва.) Ако до XXI век човечеството не бъде взривено и не унищожи себе си, може би тази тенденция ще възтържествува?

Защото, ако тя не възтържествува, цялата история на човечеството ще се окаже напразно тъпчене на място, без никакъв смисъл! Накъде и за какво тогава се движим? Да бие врага с тояги, го е знаел и пещерният човек.

„Опознай самия себе си.“ Нищо не спомага толкова много за пробуждането в нас на всеобхватното разбиране, както ровенето в собствените ни престъпления, пропуски и грешки. След трудните дълголетни такива размишления вземат ли да ми говорят за безсърдечието на нашите висши чиновници, за жестокостта на нашите палачи, винаги се връщам към себе си от времето на капитанските ми пагони и похода на моята батарея в обзетата от пламъци Източна Прусия и питам:

— А нима ние бяхме по-добри?…

Вземат ли да ми досаждат с обвинения към Запада заради гнилостта, недалновидността, разединеността и объркаността му, аз напомням:

— А нима ние преди Архипелага бяхме по-твърди и по-силни в мислите си?

Ето защо се обръщам към годините на своето затворничество и казвам за почуда на тези около мен:

— Бъди благословена, тъмницо!

Лев Толстой е прав, когато мечтае да бъде затворен в тъмница.

От един определен миг този гигант започва да пресъхва. Тъмницата му е била действително нужна, както проливният дъжд за продължителната суша.

Всички, писали за затвора, без сами да са лежали в него, смятат за свой дълг да изразяват съчувствие към затворниците и да проклинат тъмницата. Аз, който прекарах достатъчно дълго време и укрепнах душевно там, твърдя непреклонно:

— Бъди благословена, тъмницо, за това, че бях удостоен с теб в моя живот!

(А от гробовете ми отвръщат:)

— Добре ти е да говориш така, след като си останал жив!

* * *

Вижте още:

• Александър Солженицин за безпътицата на Изтока и Запада

• Александър Солженицин за отровната власт и писателите като второ правителство