Димитър Димов говори на Асоциацията на българските писатели през 1964 г. Сред тях са Пантелей Зарев (втори ред, втори вляво), Георги Караслав (първи ред, пети отляво) и Камен Калчев (първи ред, седма отляво) , които бяха едни от най-ревностните критици на романа "Тютюн". Над тях надписът гласи: "Нека великата комунистическа идея да засвири все повече и повече в нашите литературни произведения." (Национален музей на българската литература)

МЪРТВИЯТ КРАЙ НА КОМУНИЗМА Българският романист, който оспорва комунистическата догма

ОТ КРЕМЕНА КРУМОВА , EPOCH TIMES 12 декември 2017 г. Актуализирано: 27 юни 2018 г.

https://www.theepochtimes.com/the-bulgarian-novelist-who-challenged-communist-dogma_2379671.html?fbclid=IwAR3IrCQNMf_b-OcauTiWeLD7SkWuLJH7s0HAtwrmPCRluETsvsV1ps59VoI

     

В продължение на три последователни дни авторът Димитър Димов беше принуден да седи и да слуша изказванията на 23 от най-уважаваните критици в България , подлагайки новия си роман на разрушителна, сталинистка критика. Никога в историята на българската литература един автор не е бил изправен пред такъв панел и след това е бил принуден да преработи романа си.

 

Романът „Тютюн” („Тютюн” на български) е публикуван в края на 1951 г. и стана моментален хит в малката източноевропейска страна, въпреки че критиците, изказващи речи, я нарекоха провал.

Първото издание на романа “Тютюн”, 1951 г. (Книги Алба)

След като признава таланта си като писател, само няколко критици са имали нещо благоприятно да кажат за романа. Другите обвиниха Димов, че е бил повлиян от космополитизма, еротизма и упадъчните черти на западната литература, вместо да възприема социалистическия реализъм, единствения приемлив жанр по онова време. Те препоръчаха книгата да се оформи по модела на съветските писатели като Валентин Катаев или Александър Фадеев; последният подкрепя Йосиф Сталин , наричайки го “най-великия хуманист, който светът някога е познавал”, според “Субсидиращата култура” на Джеймс Т. Бенет.

"Такова намеса се равнява на литературно убийство ... като идея и послание", казва Милена Катошева, куратор на Музея на къщата на Димитър Димов, която е свързана с Националния музей на българската литература в столицата София. „Убива творческия порив на автора, отнема свободата му на изразяване, свободата на мисълта му. След това той вече не се зае с епичната задача да изобрази състоянието на българското общество. ”

Делото „Тютюн“

„Тютюн“ разказва историята на голяма фабрика за преработка на тютюн през 30-те и 40-те години на миналия век и сблъсъка на двата основни класа: капиталистите (или буржоазията, както го наричат ​​марксистите) от една страна и комунистите от друга.

 

Но вместо да възхвалява работниците, посветени на комунистическите идеи и да охулват предполагаемо експлоатиращите капиталисти, Димов се фокусира върху вътрешните светове на героите, разкривайки техните емоции, страсти и желания. Той създава дълбоки, ярки и реалистични герои, които са силно привлечени един от друг, пренебрегвайки факта, че принадлежат към различни класове - неприемлива тема за комунистическия дневен ред по онова време.

След 9 септември 1944 г., когато България излезе от Втората световна война и комунистите взеха властта, литературата стана абсолютен слуга на режима. Всичко, което не допринесе за социалистическото развитие, беше насочено към елиминиране.

Целта е да се изчистят всички буржоазни елементи и да се утвърди социалистическата норма. Писателите са изключени от Асоциацията на българските писатели, обявени са списъци на забранената литература и е наложена пълна цензура на издателството и медиите.

Социалистическият реализъм ограничи писателите до темите на социалистическия народ, техния героизъм, социалистическата партия, историческия оптимизъм и социалистическия хуманизъм, каза Катошева. Всички литературни произведения трябваше да описват техните герои като принадлежащи към една социална класа и само тези, които прегърнаха комунизма, можеха да бъдат изобразени положително, защото те бяха героите на новата ера.

Изтънчено, но смело предизвикателство

Все пак Димов се противопостави на твърдата комунистическа догма. За да защити романа си, той написа 32-странично изявление, в което смирено, уважително и методично опровергава всички обвинения.

Нещо повече, той разпита критиците си и предложи по-свободна, реформистка визия на социалистическия реализъм: „Защо трябва - кой е събрал материали, помислих за сюжета и героите от всички възможни ъгли,… прекарал безсънни нощи и написал на машината когато другите почиват - непременно трябва да са погрешни по отношение на някакъв характер или ситуация, която критикът X или писателят Y не могат да схванат?

„Защо аз, който се бори с месеци с моите герои, разбирам по-малко моите герои, докато критикът X или Y ги разбират по-добре под претекста, че съм субективна и те са обективни?

„Ако съм демонстрирал в„ ​​Тютюн ”, че съм схванал историческото развитие на събитията, че съм лоялен към нашите хора и служа на социалистическите му идеали, тогава имам свободата да следвам пътя си, личната си инициатива и склонности . "

Въпреки че Димов успява да се противопостави елегантно на критиците, той все още трябва да преработи романа си.

"Нямаше как да не се подчиня", призна Димов на втората си съпруга Лена Левчева, според българския седмичник 168 часа (168 часа).

- Направих го, за да спася единственото нещо, което имам - да пиша. Димитър Димов в дома си в София, столицата на България. Домът му е превърнат в музей, къщата на Димитър Димов, свързана с Националния музей на българската литература. (Национален музей на българската литература)

"Не мога да забравя болката, с която той каза тези думи", признава на свой ред Левчева. - Беше като библейска история. Самият Димов се качи на разпятието, за да може детето му „Тютюн“ да живее. Неговото убийство иначе предстоеше. Победата не му донесе удовлетворение. Напротив, той го обрече на двуличен живот.

"Сравнявайки изказванията си с тези на критиците, можете да видите огромната пропаст между него и тях в интелектуално и морално отношение", заяви в интервю за Faktor.bg дъщеря му драматург Теодора Димова . - Той запази присъствието си, въпреки че този роман му е струвал живота. В последващите 15 години той пише само три пиеси, въпреки че е на първо място за писател. Той умря на 56 години от внезапен, масивен, непоправим удар. "

Парализиращ терор

Димов имаше два удара срещу него. Първо, той е роден в буржоазно семейство, свързано с царя: и биологичният му баща, и вторият съпруг на майка му са служители на царя. Второ, той беше интелектуалец. Специализира хистология и става професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни.

След 1944 г., когато хората от предишното елитно общество, включително интелектуалците, изчезнаха без следа, климатът за тези хора беше нервен. Малко колеблив и нервен човек, Димов беше напълно неподготвен да се изправи пред жестоката и бойка атмосфера на ранната сталинска епоха.

„В литературния живот на 50-те години съпротивата на партията беше немислима”, каза Пламен Дойнов , доцент и председател на катедра „Нови български изследвания“ в Нов български университет, и един от най-известните изследователи по случая „Тютюн“.

"Това беше повече за борбата в литературната област, където всеки се опитваше да спечели партията като свой съюзник", каза той.

Ако Димов беше отхвърлил препоръката да се преработи „Тютюн“, това щеше да му донесе много проблеми, изолация или да му струва живота.

„Вълните на терора и страха между 1944 и 1950 г. бяха толкова шокиращи, че свободната воля на писателите беше просто парализирана и почти никой не беше способен да направи спокоен и рационален дебат, преди да изрази някакво несъгласие”, каза той.

Комунистическият надзирател

За разлика от подобни случаи в Съветския съюз, където Сталин е бил информиран за „проблематична” литература и небрежно се намесва, с „Тютюн”, сегашният държавен и партиен лидер Вълко Червенков следи внимателно работата на Димов по книгата, чак до публикуването на второто му издание. през 1954 г.

„Това, което беше уникално в българския случай, беше централната роля на Червенков, който беше главният„ конструктор ”на книгата, както и скандалът, който провокира“, отбеляза Дойнов.

При определени условия Червенков подкрепя „Тютюн”. Той написа лично писмо до Димов, като го поздрави за романа и го нарече „голяма радост за нашата литература“, но все пак настояваше за неговото преработване.

Димитър Димов като председател на Асоциацията на българските писатели, през 1964 г. (Национален музей на българската литература)

В друго писмо от 1952 г., адресирано до Христо Радевски, председател на Асоциацията на българските писатели, Червенков пише: „Не знам какво прави другарят Димов - преработва ли„ Тютюн “? Бих искал някой да му предаде посланието, че ще направи най-добре, ако преработи романа, като вземе предвид всичко ценно, включено в изявленията - устно и писмено - свързано с дискусиите и прегледа на романа. Мисля, че другарят Димов ще направи много добре, ако публикува второ преработено издание на книгата не само на български, но и преводите на други езици, които ще се основават на второто преработено издание. ”

„Червенков“ спасил „Димов“, но пожертвал и първата, реформистка версия на романа, ”каза Дойнов. "Той играе ролята на" продуцент и гарант "в преработката, като връща книгата там, където се опитва да избяга, като по този начин го лишава от своята идентичност."

След тридневната сесия на критиката в комунистическия рубрика „Работническо дело” се появява неподписана статия, озаглавена „За романа„ Тютюн “и„ Нещастни критици “. По-късно стана ясно, че инициаторът и последният редактор на статията беше самият Червенков. Месец по-късно най-жестоките критици на „Тютюн” бяха изгонени от лидерските си позиции.

„Червенков искаше да потвърди властта си като краен съдия по всички въпроси, свързани с културата“, обясни Дойнов. „В този случай той логично пое страната на Асоциацията на българските писатели, за да даде урок на кръга на самоуверените критици, който губи предишното си привилегировано положение.

"Висшият комунистически лидер искаше да покаже, че мандатът за управление на литературата е даден на Асоциацията от него, и никой никога не трябва да мисли за игнориране на тази власт", каза Дойнов.

Оставен без избор, Димов добави 250 страници към оригиналната книга, измисляйки нови комунистически герои и нови сцени, показващи героизма и жертвата на комунистическите бойци.

Вторият, преработен, “Тютюн” е публикуван в началото на 1954 г., след изричното одобрение на критиците, които са били част от Асоциацията на българските писатели и са били възложени и ръководени лично от Вълко Червенков.

Снимка от филма “Тютюн” (1962), режисьор Никола Корабов с Невена Коканова като Ирина и Йордан Матев като собственик на тютюневата фабрика, Борис Морев. (Dir BG)

През 1955 г. се появява трето издание на романа с малки корекции, направени от Димов. Критиците останаха мълчаливи. През 1962 г. романът е направен във филм на известния режисьор Никола Корабов.

Оригиналната версия на романа се появи отново през 1992 г., три години след падането на комунизма в България, която се състоя на 10 ноември 1989 г. (ден след падането на Берлинската стена). Днес “Тютюн” е един от най-обичаните български романи и е преведен на повече от 30 езика.

Изчислено е, че комунизмът е убил най-малко 100 милиона души, но престъпленията му не са напълно събрани и неговата идеология продължава да съществува. Epoch Times се стреми да разкрие историята и вярванията на това движение, което е било източник на тирания и унищожение, откакто се появи. Прочетете цялата серия на  ept.ms/TheDeadEndCom

Последният абзац на постинга:
"Изчислено е, че комунизмът е убил най-малко 100 милиона души, но престъпленията му не са напълно събрани и неговата идеология продължава да съществува. Epoch Times се стреми да разкрие историята и вярванията на това движение, което е било източник на тирания и унищожение, откакто се появи. Прочетете цялата серия на ept/TheDeadEndCom"
ИЗЧИСЛЕНО било. Ма туй не е нещо за ИЗЧИСЛЕНИЕ, а за документиране. А документи малко и спорни. И В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ тия документи не сочат 100 000 000 жертви на комунизма.
Но пък са много полезни тия 100 000 000 жертви на комунизма. ПОЛЕЗНИ ЗА НОВИТЕ ГОСПОДАРИ. Щото в сравнение с тях, избитите индиански народи, черни роби, Хирошима и Нагазаки, виетнамци, араби, НЕРОДЕНИТЕ ДЕЦА след победата на САЩ в студената война, са нищо. Нищо е в сравнение с тия 100 000 000 и намаляването на българите от 9 на 6 милиона. Ами русите? Ами французи, немци, англичани, сълби…
Рим, Париж и Лондон вече са ЦВЕТНИ градове, във Франция се раждат повече НЕфренчета, май и у нас циганетата са повече... Всичко това трябва да бледнее пред 100 000 000...