Блогът на zahariada :: БОГОВЕТЕ НА НОВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ А. Алфорд Глава 2

ГЛАВА 2: Съдържание
ЕВОЛЮЦИОННИЯТ НЕУСПЕХ - ЧОВЕК ........................................... 37
Опасни идеи; Дарвинизмът днес; В търсене на липсващата връзка; Чудото на човека; Против всякакви съмнения; Главоблъсканица за Дарвин; Езикови бариери; Сексуална революция; Генно инженерство; Изводи.

Еволюционният неуспех - човек
Опасни идеи

През ноември 1859 г. Чарлз Дарвин публикува най-опасната идея -всички живи същества са еволюирали по пътя на естествения подбор.1 Въпреки че човечеството почти не се споменава в трактовката на Дарвин, изводите бяха неизбежни и доведоха до по-радикална промяна в човешкото самовъзприятие от всичко останало дотогава в историческите паметници. С един удар Дарвин ни препрати от божествено сътворени същества към маймуни, които са еволюирали чрез обективния механизъм на естествения подбор.
Тази идея е била толкова застрашителна за религиозната институция, че през 1925 г. един учител от Тенеси - Джон Скоупс, бил изправен пред съда с обвинение, че преподава Дарвиновата нова „Теория за еволюцията". В този нашумял случай тогавашните теолози спечелили забележителна победа. Оттогава дарвинисткото мислене отбелязва огромно разпространение. Има малко съмнение, че днешните еволюционисти, фанатично предвождани от такива шампиони като Ричард Доукинс, сега жънат успехи. Тези учени значително са усъвършенствали теорията на Дарвин и са способни да предложат дори по-достоверно доказателство за процеса на естествения подбор в действие. Използвайки примери от царството на животните, те разобличиха цялостното мнение на Библията за сътворението.
Но прави ли са учените да прилагат еволюцията и към двукракия хуманоид, известен като човек? Самият Чарлз Дарвин бил странно мълчалив по този въпрос,2 но неговият съоткривател Алфред Уолас по-охотно изразявал мнението си.3 Уолас неприкрито подозирал интервенция от някакъв вид в твърдението си, че „някаква интелектуална сила е водела или определяла развитието на човека". Стогодишните усилия на науката се провалят в опита си да докажат, че Уолас греши. Антрополози неуспешно се стараят да доставят изкопаеми доказателства от „липсващата брънка" с маймуните и се стигна до нарастващо признаване на сложността на органи като например човешкия мозък. Сякаш науката приключва завършен цикъл до точката, където мнозина чувстват пълен дискомфорт, когато еволюционната теория се прилага към Хомо сапиенс.
Точно тук има друга опасна идея. Ако заместим сътворението от Бог на свръхестествено ниво с генетичното развитие на богове от плът и кръв на физическо ниво, могат ли еволюционистите да издържат на един разумен дебат върху чисто научна основа?
Днес четирима от десет американци трудно могат да повярват^че има връзка между хора и маймуни. Защо е така? Сравнете себе си с шимпанзе! Човек е интелигентен, обезкосмен и силно сексуален, същество съвсем различно от уж неговите примитивни роднини. Това може и да е интуитивно наблюдение, но в
действителност се подкрепя от научен труд. През 1911 г. антропологът сър Артър Кийт направи списък на анатомичните характеристики, свойствени за всеки от приматите, наричайки ги „родови белези", които различават всеки вид от останалите. Резултатите му бяха, както следва: горила - 75; шимпанзе 109; орангутан 113; гибон 116, човек 312.4 Кийт по този начин показва, че човешкият род е три пъти по-усъвършенстван от всяка друга маймуна.
Как ние съгласуваме изследването на сър Артър Кийт с научното доказателство, което показва 98% генетично сходство между човека и шимпанзето?5 Бих искал да обърна това съотношение и да попитам как 2% разлика в ДНК може да повлияе върху учудващите различия между човек и неговите „братовчеди"-примати. В края на краищата едно куче споделя 98% от своите гени с лисицата и в същото време двете животни доста си приличат.
Трябва някак си да обясним как незначителните 2% генетични различия могат да дадат отчет за толкова много „стойностно прибавени" характеристики при човека - мозъка, говорната способност и секса -малка част от цялото. Още нещо, странен факт е, че Хомо сапиенс притежава само 46 хромозома в сравнение с 48-те у шимпанзето и горилата.6 Теорията за естествения подбор бе неспособна да обясни как сливането на два хромозома - основна структурна промяна - все пак се е осъществило.
Правдоподобно ли е, че естественият подбор чрез случаен алгоритмичен процес би могъл да концентрира нашите 2 процента генетични мутации в най-съвършените области? Идеята, честно казано, е доста нелепа. Това е идея, родена от парадигмата, че щом съществуваме и след като шимпанзето е най-близкият ни генетичен роднина, ние сме се развили от един общ прародител на шимпанзето. Липсващата вероятност, която обяснява висококонцентрираната промяна в човешката ДНК, е немислимата идея за генетична интервенция от страна на боговете. Но наистина ли е толкова немислимо? Сигурно така е било преди петдесет години, когато все още не е бил открит генетичният код. Но в края на двадесети век вече е факт, че ние притежаваме генетичното умение да действаме като „богове" чрез създаването на живот върху друга планета.
В тази глава поставям за обсъждане като доказателство самото човечество. Както някога е казал един мъдрец: „След като ние сме резултат от събития, които търсим, повечето отговори ще бъдат намерени сред самите нас".7 Ще поставим на изпитание твърденията на интервен-тите за древните цивилизации срещу възприетата напоследък теза за непрекъснатата и постепенна еволюция на човечеството. Онова, което ще открием, са липсващите еволюционни брънки, твърде скоростният план-график и накрая биологичните качества, които не пасват на известната еволюционна история върху планетата Земя.
Намерението ми е тази глава в действителност да подсили естествената селекция като обща теория. Защото чрез преместване еволюцията на Хомо сапиенс към еволюционния дом на самите богове аз ефикасно ще премахна най-голямата дилема на дарвинистите.от тяхната сфера на компетентност.

Дарвинизмът днес

С цел да хвърля ръкавицата на предизвикателството към еволюционистите, най-основното е да водя битката на тяхната собствена територия. В такъв случай е изключително важно да се вникне в основата на най-съвременното дарвинистко мислене.
Когато за първи път Дарвин изложил на показ теорията за еволюцията чрез естествен подбор, той вероятно въобще не е знаел механизма, по който това е ставало. Почти сто години по-късно през 1953 г. Джеймс Уотсън и френсис Крик станаха откриватели на този механизъм - ДНК и генетичното наследство. Именно тези двама учени откриха двойноспи-ралната структура на молекулата на ДНК, химическото вещество, което кодира генетичната информация. Нашите ученици сега разбират, че всяка клетка в тялото съдържа 23 двойки хромозоми, върху които са фиксирани приблизително 100 000 гена, изработващи онова, което е известно като човешки геном. Информацията, съдържаща се в тези гени, поняко-га е отключена, за да бъде прочетена, а понякога не е, в зависимост от клетката и тъканта (мускули, кости и т. н.), която трябва да бъде произведена. Сега вече ние също сме наясно с правилата на генетичното унас-ледяване, основният принцип на което е, че се прекомбинират половината от гените на майката и половината от гените на бащата.
Как генетиката ни помага да схванем дарвинизма? Вече е ясно, че нашите гени претърпяват случайни мутации, докато преминават през поколенията. Някои от тези мутации ще бъдат погрешни, някои добри. Всг-ка мутация, която дава предимство за оцеляване на съществата, ще бъде дълъг процес в течение на много поколения, разпространена върху цялата популация. Това съвпада с идеята на Дарвин за естествения подбор, една продължителна борба за съществуване, в която онези организми, които най-добре паснат на околната среда, имат най-голям шанс да оцелеят. Чрез оцеляване техните гени най-вероятно, според статистиката, ще бъдат пренесени на повече поколения посредством процеса на половото възпроизводство.
Общо несъответствие с естествения подбор е, че гените директно ще се усъвършенстват в зависимост от тяхната околна среда, причинявайки оптимална приспособяемост на организма. Сега е възприето, че такива адаптации фактически са случайни мутации, които стават за нагаждане към околната среда, и поради това са оцелели. Според Стийв Джоунс „ние сме продукти на еволюцията, един комплект от успешни грешки".8
Колко бърз е процесът на еволюцията? Всички експерти са съгласни с основната идея на Дарвин, че естественият подбор е много бавен и продължителен процес. Както един от днешните велики шампиони на еволюцията Ричард Доукинс го формулира: „Никой не мисли, че еволюцията някога е била достатъчно скокообразна, за да открие изцяло ново фундаментално напречно сечение с един замах."9 Разбира се, експертите мислят, че голям еволюционен скок, известен като макромутация, е напълно невъзможно да бъде успешен, тъй като вероятно ще бъде болезнен за оцеляването на живите същества, които вече добре са се приспособили към своята околна среда.
По този начин сме оставени на процес на случайно генетично течение и кумулиращите ефекти от генетичните мутации. Дори и тези дребни мутации въпреки това се смятат за изключително болезнени. Дениъл Денет съвестно илюстрира проблема чрез показване на аналогия с игра, в която някой се опитва да усъвършенства едно класическо произведение на литературата, правейки единствено печатарска промяна. Докато множество изменения като пропуснати запетайки или неправилно изречени думи биха имали незначителен ефект, видимите в повечето случаи биха развалили основния текст. Рядко е, но не и невъзможно случайни промени да усъвършенстват текста.10
Вече са се струпали доста съмнения срещу генетичното усъвършенстване, но трябва да прибавим още един фактор. Една целенасочена мутация би могла да окаже влияние само ако се извърши върху малка, изолирана група от населението.11 Това бил случаят на остров Гапапагос, където Чарлз Дарвин е извършил голяма част от изследователската си дейност. Навсякъде другаде целенасочените мутации ще бъдат изгубени и унищожени сред голяма група от населението, а учените предполагат, че процесът ще бъде доста по-бавен.
Ако еволюцията на живите същества е процес, който изисква много време, тогава разделянето на едно същество на две различни същества тряба да се разглежда като още по-продължителен процес. Разделянето - което Ричард Доукинс означава с термина „Дългото сбогуване" - е дефинирано като момента, когато две групи в рамките на една и съща родова общност повече не са способни да се кръстосват. Доукинс сравнява гените на различните същества с реки от гени, които текат в продължение на милиони години.12 Извор на тези реки е генетичният код, който е идентичен при всички животни, растения и бактерии, които някога са били изучавани.13 Тялото на организма умира скоро, но чрез полово размножаване действа като механизъм, който гените могат да използват да пътуват през времето. Онези гени, които се сработват добре с техните партньори гени и най-добре асистират при оцеляването на телата, през които преминават, ще надделеят над множество поколения.
Но кое причинява реките или съществата да се делят на два клона? Нека цитираме Ричард Доукинс:
„Подробностите са противоречиви, но никой не се съмнява, че най-важният елемент е случайното географско разделение."14 (Следва обяснение.)
Колкото и невероятно да изглежда статистически да се получи ново същество, факт е, че днес има приблизително 30 милиона отделни индивида на Земята и е изчислено, че още 3 милиарда живи твари вероятно са съществували преди и са измрели.15 Това може да се възприеме само в контекста на историята на катаклизмите върху планетата Земя - гледище, което се възприема все по-широко.16 Въпреки това днес е невъзможно да се посочи дори един пример за живо същество, което напоследък (в периода на последния половин милион години) да се е усъвършенствало чрез мутация или да се е разделило на две отделни същества.17
С изключение на вирусите, еволюцията се явява като един неописуемо бавен процес. Дениъл Денет напоследък предположи, че един период от 100 000 години за появата на нов животински вид би бил разглеждан като „внезапен".18 В другата крайност е непретенциозната конска въшка, останала очебийно непроменена в продължение на 200 милиона години.19 Консенсусът е в това, че нормалният обхват на еволюцията е някъде по средата. Известният биолог Томас Хъксли например твърди:
„Огромни промени (в живите същества) се получават в продължение на десетки милиони години, докато наистина съществените (макропромени) стават за сто и повече милиона години."20
А въпреки това човечеството се е възползвало не от една, а от няколко макромутации в течение само на шест милиона години!
Поради отсъствието на изкопаеми доказателства ние боравим изключително с теоретични въпроси. Въпреки това съвременната наука успя в няколко случая да предложи приемливи обяснения за това как стъпка по стъпка еволюционният процес може да произведе онова, което, изглежда, е перфектен орган или организъм. Най-известният случай е компютърно симулирана еволюция на око от Нилсон и Пелгер. Започвайки с проста фотоклетка, на която бе дадена възможност да претърпи случайни мутации, компютърът на Нилсон и Пелгер генерира приемливо усъвършенстване на пълнокамерно око, чрез което стана плавна възходяща промяна с подобряване при всяка междинна стъпка.21
Тази идея за възходяща или нарастваща промяна е централна за съвременното понятие за еволюцията. Ключовата точка е, че за успешното разпространение на мутация сред популация всяка стъпка ще бъде единствено толкова перфектна, колкото е нужно да бъде, за да предостави граница на оцеляване. Ричагщ Доукинс използва примера с гепар-дите и антилопите, за да покаже как действа генетичното съперничество; гепардите сякаш са създадени перфектно, за да увеличават смъртта сред антилопите, докато антилопите изглеждат също толкова перфектно планирани, за да се предпазят от смърт от гепардите.22 Резултатът е два животински вида в равновесие, където най-слабите индивиди умират, но и двата вида оцеляват. Този принцип за пърри път бе изложен от Алфред Уолас, който твърдеше, че: „Природата никога че зе презапасява с живи същества извън нуждите на всекидневното съществуване."23 Положението е същото с дърветата в гъста гора, които в продължение на дълъг период са увеличавали височината си в съперничество за светлината.
И тъй, върнахме се към досадния въпрос за еволюцията на самото човечество. И хвърляме ръкавицата на предизвикателството към Доукинс и Денет в техния собствен академичен двор. Защото в оставащата част от тази глава ще видим удивителни примери за това как нашета еволюция е била доста над изискванията на всекидневното същестзува-не и в пълно отсъствие на интелектуален съперник. Според съвременните теории за възходящата промяна и естествения подбор много аспекти на Хомо сапиенс са еволюционна невъзможност!

В търсене на липсващата връзка

Според експертите реките от гени на човека и шимпанзето са се разделили от общ предшестващ източник някъде преди 5 до 7 милиона години, докато реката от гени на горилата най-общо се приема, че се е образувала малко по-рано. С цел това обособяване да се състои, три популации от общи предшественици на маймуната ^бъдещите горили, шимпанзета и хуманоиди) е трябвало някак си да се разделят географски и после да станат обект на генетично течение, повлияно от различната околна среда. Търсенето на липсващата брънка е търсене на най-ранния хуманоид, изправена, двукрака маймуна, която маха продължително за „сбогом" на своите четирикраки приятели.
Много учени срещнаха големи трудности при възприемането на идеята, че нашите най-близки роднини са шимпанзетата, които в културно отношение са толкова различни от нас. Въпреки това скорошни изследвания показаха, че един определен вид шимпанзета-пигмеи, известни като „бонобос", са с удивително сходен на човешкия характер.25 За разлика от останалите маймуни бонобосите често се съвкупляват лице с лице, а както се говори, в сравнение с техния сексуален живот Содом и
Гомор приличали на следобедно парти в дома на викария! Смята се, че бонобосите и шимпанзетата са се пръкнали преди 3 милиона години и изглежда е възможно нашият общ предшественик с маймуните да е имал поведение повече като на бонобос, отколкото на шимпанзе.
Сега ще се опитам накратко да обобщя какво е известно за човешката еволюция.
Търсенето на липсващата брънка преобърна известен брой изкопаеми съперници, датиращи отпреди около 4 милиона години, но картината остана твърде недовършена и размерът на мострата е твърде малък, за да се направят някакви статистически валидни заключения. Съществуват все пак трима съперници за наградата на пръв напълно двукрак хуманоид, всички те открити в източноафриканската долина Рифт, която се простира през Етиопия, Кения и Танзания.
Първият участник, открит в провинция Афар в Етиопия през 1974 г., се нарича Люси, въпреки че по-научното й наименование е Австралопи-текус афаренсис.26 Счита се, че Люси е живяла преди около 3,6 - 3,2 милиона години. За жалост от скелета й бяха останали само 40 процента и в резултат на това се получиха противоречия по отношение на нейната двуногост и дали всъщност „тя" не е била „той"!
Вторият кандидат за приза е Австралопитекус рамидус - едно шим-панзе-пигмей на 4,4 милиона години, открито при Арамис в Етиопия от професор Тимоти Уайт през 1994 г. Независимо от запазения 70 процента скелет, отново не бе възможно да се докаже категорично дали съществото е имало два или четири крака.27
Третият участник в надпреварата, датиран отпреди 4,1 - 3,9 милиона години, е Австралопитекус анаменсис, открит при езерото Туркана в Кения от д-р Мийв Лийкей през август 1995 г. Голяма бедрена кост от Анаменсис бе използвана да подкрепи твърдението, че съществото е ходело на два крака.
Доказателството за нашите най-стари предци бе объркващо, защото те сякаш не са били твърде близко свързани едно с друго. Анаменсис например сякаш няма връзка с Рамидус. Необяснимата липса на изкопаеми доказателства за предшестващите 10 милиона години направи невъзможно доказването на точната дата на отделяне на тези ранни хуманоиди от четирикраките маймуни. Важно е също да се подчертае, че много от тези открития притежават скули повече като на шимпанзета, отколкото като на хора. Те може и да са първите маймуни, които са ходели, но както и преди 4 милиона години ние сме твърде далеч от нещо, което поне отчасти да прилича на човек.
Придвижвайки се напред във времето, откриваме доказателство за няколко типа ранен човек, които са също толкова объркващи. Притежаваме 1,8 милиона годишния, съответно наименован Робустус, 2,5 милиона годишния с по-лека конструкция Африканус и между 1,5 до 2 милиона годишния Адванст (Напреднал) австралопитекус. Последният, както се предполага от името, е повече човекоподобен от останалите и понякога се описва като „близо до човек", или Хомо хабилис („ловък човек"). Най-общоприето е, че Хомо хабилис е бил първото човекоподобно същество, което е можело ефективно да ходи и е използвало много първобитни каменни оръдия на труда. Изкопаемото доказателство не разкрива дали на този етап е била развита рудиментарна говорна способност.
Преди около 1,5 милиона години Хомо еректус се появил на сцената. Този хуманоид притежавал значително по-голяма мозъчна кутия (краниум) от предшествениците си и е започнал да създава и използва по-изискани каменни инструменти. Широко разпространени изкопаеми останки показват, че групите на Хомо еректус напускат Африка и се разпръсват из Китай, Австралия и Европа преди около 1 000 000 - 700 000 години, но по неизвестни причини напълно изчезват преди около 300 000 - 200 000. Съществува малко съмнение по пътя на елиминирането, че това е порядъкът, по който се е разклонил Хомо сапиенс.
Липсващата брънка все пак остава една мистерия. През 1995 г. „Сънди таймс" обобщава еволюционното доказателство, както следва:
„Самите учени са объркани. Серия открития напоследък ги принудиха да разкъсат опростените диаграми, върху които те бяха свикнали жизнерадостно да нанасят връзки... класическото родово дърво, разклоняващо произхода на човек от маймуната, познато ни от училище, даде път на теорията за генетич-ните острови. Построяването на мостове между тях е предположение за всеки."28
Колкото до различните съперници, предполагаеми предшественици на човека, „Сънди таймс" твърди:
„Родствените връзки помежду им остават обвити в мистерия и никой с доста-тъчна сигурност не е посочил нито един от тях като първия хуманоид, от който се е пръкнал Хомо сапиенс."
Надпреварата да се открие липсващата брънка продължава. Съперничещи си антрополози потрошиха милиони долари, за да спонсорират търсенията си. С такива камари капиталовложения несъмнено ще бъде обявен някакъв страхотен пробив. А дотогава ние трябва да съхраним чувството си за перспектива. Както отбеляза един коментатор, няма гаранция, че някое от тези открити изкопаеми всъщност е оставило някакви наследници.29 Доказателството е толкова разпиляно, че още няколко сензационни открития все още държат учените хванати като удавник за сламка. Човешката еволюционна история ще остане забулена в мистерия. Само едно нещо е ясно: изкопаемите останки обхващат периода отпреди 6 милиона до 1 милион години и доказват, че колелата на еволюцията се въртят много, много бавно наистина.

Цялата глава четете ТУК

Изводи от глава втора
• Хомо сапиенс внезапно се е ПОЯВИЛ преди около 200 000 години с петдесетпроцентно увеличение на мозъка, заедно със способност да говори и съвременна анатомия. Според теорията за естествения подбор това статистически е почти невъзможно.
• Човешката ДНК показва признаци на преминаване през един крайно продължителен и относително спокоен период на еволюция. Това е в несъответствие с еволюционното разделяне от маймуните преди някакви си 6 милиона години.
• Еволюционните аномалии у човека напълно съвпадат с идеята за концентрирана генетична интервенция от страна на богове от плът и кръв.
• Според древните текстове първият Адам е опитно бебе в епруветка, сътворено от боговете от вече жива материя. ДНК на Адам (а не реброто му) е била използвана за създаването на първата жена. Човеците после са клонирани, за да отърват боговете от „непосилния труд".

Нагоре