6 компании контролират 90% от това, което четете, гледате и чувате. Ето защо трябва да ви е грижа

От Ребека Стронг, 15/04/2022

Бележка на автора: В неотдавнашно проучване в Twitter (https://twitter.com/_bexstrong/status/1501684295013908480), което проведох, близо 90% от хората оцениха доверието си в основните медии като „много ниско“ или „ниско“. И изненада ли е това? Все по-голямото окрупняване на медиите стеснява перспективите, до които обществото има достъп, собствеността и финансирането на тези корпорации са изпъстрени с конфликти на интереси, важни истории продължават да бъдат подозрително загърбвани, а големите технологични компании открито цензурират и демонетизират независимите издания, които се опитват да пробият през шума.

Предполага се, че медиите функционират като контрол на властта и като средство, което ни снабдява с важна информация, за да формираме обществото, в което искаме да живеем. Никога не е имало по-важна индустрия. И никога не е била по-застрашена. В тази поредица ще разгледам всеки фактор, който застрашава способността на медиите да служат на нашата демокрация - с участието на журналисти, медийни критици, професори и други експерти.

„В тази страна може да има демокрация или голямо богатство, концентрирано в ръцете на малцина, но не може да има и двете.“ - Съдия от Върховния съд Луис Д. Брандайс

В един свеж ноемврийски ден на 2014 г., докато се движех в час пик през кръстовището Даунтаун в Бостън, получих обаждане, което щеше да промени хода на кариерата ми: предложиха ми първата ми работа като журналист на пълен работен ден, като репортер за технологии и стартъпи в местно онлайн издание, наречено BostInno.

Когато се връщам назад към този момент и си спомням за главозамайващия прилив на вълнение, виждам една млада жена идеалист, която все още не е разбрала как наистина работи медийната машина. Иска ми се по някакъв начин да смекча очакванията ѝ. Иска ми се да мога да я предпазя от съкрушителното разочарование, което идва, когато разбере, че индустрията, която е избрала, не е това, което наивно си мисли, че е.

Малко преди да ме наемат, BostInno беше придобит от American City Business Journals (https://www.bizjournals.com/…/so-weve-been-acquired-by-the…), най-големият издател на метрополитни бизнес седмичници в САЩ. В първите ми разговори с колеги беше очевидно, че те все още се приспособяват към живота след придобиването.

Разбира се, придобиването на сайта имаше своите предимства, но натискът за постигане на високи цели по отношение на трафика означаваше, че сега пишещите трябваше да дават приоритет на определени кликащи истории пред други. Освен това ясно си спомням, че имаше фиксирано количество.

От авторите се очакваше да пишат поне по три-четири материала на ден, за да достигнат до възможно най-широка аудитория, което разочароващо означаваше, че често нямахме време да разглеждаме сложни теми в необходимата дълбочина. Оказва се, че нашият опит не е съвсем уникален.

В неотдавнашно проучване, което проведох, 60% от журналистите заявиха, че са работили за издание, което е било купено от по-голяма компания, докато са били там, а 40% от тази група признаха, че са станали свидетели на негативни промени в очакванията за работата им или в работната среда след придобиването.

Ако проучите историята на безбройните медийни сливания и придобивания през последните няколко десетилетия, ще стигнете до тревожно откритие: местните, независими издания масово изчезват. Резултатът? По-голямата част от новините, които получавате, са съобразени с интересите на корпорациите и техните лидери, а не на гражданите.

Може би не е нужно да се споменава, но медиите играят почти отвратително важна роля в ежедневието ни, особено тук, в Съединените щати. Всъщност американците прекарват средно по 12 часа и половина на ден в гледане/слушане на новини (https://www.statista.com/…/time-spent-with-media-in-the-us/) по телевизията, интернет, вестници, списания и радио.

Медиите формират обществото ни по безброй начини. Те ни казват кои световни събития заслужават нашето внимание. Те могат да повлияят на това, което купуваме. Оформяйки мнението ни по всички въпроси - от имиграцията, здравеопазването, образованието и околната среда до отделните политически кандидати - те могат да имат значително влияние и по време на избори.

Проучванията показват, че медийното отразяване понякога оказва силно влияние върху решенията на наказателните съдилища (https://www.aeaweb.org/conference/2011/retrieve.php…), особено за престъпления, свързани с насилие. И тъй като влияе на потребителите и инвеститорите, сегашният 24-часов новинарски цикъл в реално време може да окаже влияние върху икономическия климат, повишавайки пазарните стойности на определени отрасли и компании (това е известно като „ефектът на Си Ен Ен“ (https://www.cambridge.org/…/82861CF3D16F66F2BB51A8591E6470EF)).

Но забелязали ли сте, че голяма част от това, което четете, виждате и чувате, започва да звучи по един и същи начин? Не си въобразявате. За това явление има дори наименование: „илюзия за избор“ (https://www.economicliberties.us/…/IllusionofChoice_Print…). Имаме усещането, че разполагаме с безкраен набор от възможности за това от къде да получаваме новините си.

Но в действителност информацията от повечето от тези източници се разпространява от същите няколко конгломерати. Година след година икономическата мощ става все по-концентрирана в множество отрасли - включително технологии, здравеопазване, банково дело, авиокомпании и фармацевтика.

Всъщност през 2021 г. сливанията достигнаха рекордните 5.8 трилиона долара (https://www.economicliberties.us/our-work/merger-frenzy/). Ако някога сте учили „Икономика 101“, вероятно сте наясно, че монополите са полезни за доставчиците и вредни за потребителите - като премахват конкуренцията, те не стимулират контролиращите ги корпорации да се усъвършенстват, да въвеждат иновации или по друг начин да отговарят на нашите нужди, желания и очаквания.

И така, как стигнахме дотук? През 1940-те години Федералната комисия по далекосъобщенията (FCC) приема редица правила за ограничаване на собствеността (https://www.everycrsreport.com/reports/R43936.html) на множество местни радиостанции и телевизионни станции, както и на множество национални мрежи за радио/телевизионни предавания.

През 1970-те години Федералната комисия по далекосъобщенията забрани на една компания да притежава едновременно вестник и телевизионна станция или радиостанция (https://www.repository.law.indiana.edu/cgi/viewcontent.cgi…) на един и същи пазар. Но през 1980-те години основните мерки за дерегулиране (https://www.jstor.org/stable/40709586), предприети от Конгреса и Федералната комисия по далекосъобщенията по време на управлението на тогавашния президент Роналд Рейгън, увеличиха броя на телевизионните станции (https://www.crf-usa.org/…/bria-23-1-d-media-mergers-and-the…), които можеше да притежава едно лице, което предизвика вълна от медийни сливания.

Истинската целувка на смъртта за местните новини се случи през 1996 г., когато президентът Бил Клинтън подписа Закона за телекомуникациите (http://thomas.loc.gov/cgi-bin/query/z?c104:s.652.enr, който позволи на големите корпорации, които вече доминираха на медийния пазар, да разширят контрола си чрез придобивания и сливания.

Само 3% от членовете на Конгреса гласуваха против този законопроект (https://truthout.org/…/democracy-in-peril-twenty-years-of…/). През следващите години все повече малки аутлети и станции бяха погълнати от големите или направо фалираха, защото просто не можеха да се конкурират с тях.

След това, през 2017 г., Федералната комисия по далекосъобщенията отмени регламент (https://www.nytimes.com/…/business/media/fcc-local-tv.html), който отвори още повече шлюзовете за консолидация. Този регламент не позволяваше на една компания да притежава множество телевизионни станции на пазари, на които няма поне осем независими станции, и не позволяваше на една компания да притежава едновременно вестник и радиостанция или телевизионна и радиостанция на един и същи пазар.

И накрая, през 2021 г. Върховният съд отмени (https://www.reuters.com/…/u-s-supreme-court-permits-fcc-to…) решение на апелативния съд, с което се искаше Федералната комисия по далекосъобщенията да проучи потенциалното въздействие върху собствеността на жените и малцинствата в медийната индустрия, преди да разхлаби ограниченията върху собствеността. Тогава съдия Брет Кавано, който написа решението, заяви, че не само няма доказателства, че облекчаването на тези правила ще причини вреда, но и че консолидацията може да бъде от полза за потребителите (https://www.bloomberg.com/…/supreme-court-rules-fcc-can…).

Що се отнася до последиците от цялата тази дерегулация - докато през 1983 г. в медийния пейзаж доминираха 50 компании (https://www.businessinsider.com/these-6-corporations…), през 1990-те години те намаляха до девет. Оттам нататък стана още по-зле.

Днес само шест конгломерати (https://www.fool.com/…/communication/media-stocks/big-6/) - Comcast, Disney, AT&T, Sony, Fox и Paramount Global (известна преди като ViacomCBS) - контролират 90% от това, което гледате, четете или слушате. В перспектива това означава, че около 232 ръководители на медии (https://dailyinfographic.com/the-illusion-of-choice…) имат властта да решават каква информация е достъпна за 277 милиона американци. През 2021 г. „голямата шесторка“ е реализирала приходи на обща стойност над 478 млрд. долара. Това е повече от БВП на Финландия и Украйна, взети заедно.

Проблемът се отнася и за печатните медии и радиогигантите: iHeartMedia притежава (https://www.statista.com/…/6032…/iheartmedia-radio-stations/) 863 радиостанции в цялата страна, а Gannett притежава (https://www.slfp.com/what-newspapers-are-owned-by-gannett/) над 100 всекидневника в САЩ и близо 1000 седмичника.

Тъй като кръгът на контролиращите медиите се свива (https://projects.iq.harvard.edu/…/index-us-mainstream-media…), намалява и обхватът на отразяваната информация. Ето защо днес хилядите новинарски агенции често произвеждат смущаващо дублиращо се съдържание.

Един от най-ярките проблеми на тези мащабни регулаторни промени е, че те бяха приети без особена публичност, което означава, че гражданите нямаха почти никаква възможност да се противопоставят. Всъщност проучване на Pew Research от 2003 г. установи (https://www.pewresearch.org/…/new-federal-rules-for-media…/), че цели 72% от американците не са чували нищо за промяна на правилата за собственост на медиите. Но на въпроса какво е мнението им за облекчаването на правилата за това колко медии могат да притежават корпорациите, много повече американци отговориха, че смятат, че това ще има по-скоро отрицателно, отколкото положително въздействие.

Според Джеф Коен (https://jeffcohen.org/), основател на организациите Fairness and Accuracy in Reporting (FAIR) (https://fair.org/) и RootsAction (https://rootsaction.org/) и автор на книгата „Поверително за кабелните новини: моите премеждия в корпоративните медии“ (https://jeffcohen.org/CNC.html), Законът за телекомуникациите се развива до голяма степен под радара.

„Обществеността не е гласувала за него, нито е знаела за него“, каза ми той в интервю. „Конгломерацията и намаляването на медийното разнообразие се случиха благодарение на задкулисно законодателство и създаване на правила извън полезрението на обществеността.“

Всъщност, когато потребителска група се опитва да купи рекламно място в Си Ен Ен, за да критикува законопроекта за телекомуникациите, Коен казва, че Си Ен Ен не им продава времето. Това не е толкова изненадващо, когато се има предвид колко мощни са лобистите на големите медии: доклад на OpenSecrets показва (https://www.opensecrets.org/federal-lobbying/top-spenders), че NCTA - Асоциацията за интернет и телевизия (която представлява над 90% от кабелния пазар в САЩ) е похарчила над 14 млн. долара, за да повлияе на правителствената политика през 2021 г., докато Comcast е похарчила 13.38 млн. долара, което ги поставя сред 15-те най-големи разходи за лобиране.

Американците не само че бяха държани в неведение за тези регулаторни мерки, но и информацията за техните последици може би е била умишлено скрита. През 2006 г. бившият адвокат на Федералната комисия по далекосъобщенията Адам Кандеуб твърди, че комисията е погребала федерално проучване (https://www.huffpost.com/…/fcc-report-says-media-con_b_29452), което доказва, че по-голямата концентрация на медийна собственост ще навреди на отразяването на местните новини.

Според Кандеуб висшите мениджъри нареждат на служителите да унищожат „всяка част“ от доклада. Въпреки това други изследвания оттогава разкриват същите тревожни констатации: проучване от 2019 г. показва (https://www.gsb.stanford.edu/…/local-news-national-politics), че новопридобитите от Sinclair станции са увеличили фокуса си върху националната политика с около 25% - за сметка на отразяването на местната политика.

Днес цели градове в страната са без местно покритие (https://www.usnewsdeserts.com/reports/expanding-news-desert/). Според проучване (https://www.poynter.org/…/about-1300-u-s-communities-have…/) от 2018 г. в над 2000 окръга на САЩ (63.6%) няма ежедневници, а в 1449 окръга (46%) има само един. В същото време в 171 окръга - с общо 3.2 милиона жители - няма никакви вестници.

Тези райони са известни като „новинарски пустини“ (https://www.cjr.org/…/american-news-deserts-donuts-local.php) и проучванията показват, че в тях има по-малко кандидати за кметове (https://journals.sagepub.com/…/abs/10.1177/1078087419838058…), по-ниска избирателна активност и повече корупция в управлението. Когато гражданите са изправени пред огромна информационна празнина, те са принудени да се обърнат към социалните медии, за да получат новините си.

Един от медийните гиганти, отговорни за тази тенденция (https://www.colorado.edu/…/media-consolidation-takes-toll…) е Sinclair Broadcast Group, която понастоящем притежава или управлява (https://sbgi.net/) 185 телевизионни станции с 620 канала на 86 пазара в САЩ. В този видеоклип водещите, които повтарят един и същ сценарий за опасностите от „фалшиви новини“, работят за станции, собственост на Sinclair: https://m.youtube.com/watch?time_continue=9&v=ksb3KD6DfSI….

В интервю за „Демокрация сега!“ (https://www.youtube.com/watch?v=dAlOc3ilwpA) през 2017 г. бившият комисар на Федералната комисия по далекосъобщенията Майкъл Копс нарече Sinclair „най-опасната компания, за която хората не са чували“, не само поради обхвата на нейния контрол, но и поради добре известната ѝ идеологическа програма.

В книгата си „Новият медиен монопол“ (https://books.google.com/…/abo…/The_New_Media_Monopoly.html…) покойният писател Бен Багдикян твърди, че днешната голяма шестица е натрупала повече комуникационна власт, отколкото някога е имала някоя диктатура в историята. Още по-лошото е, че подобни йерархии намират начини да си „сътрудничат“, за да продължат да разширяват властта си.

„Те инвестират съвместно в едни и същи предприятия и дори предприемат действия, с които на практика си отпускат взаимно заеми и разменят имоти, когато това е взаимно изгодно“, пише Багдикян.

Кристофър Тери (https://experts.umn.edu/en/persons/christopher-r-terry), доцент по медийно право в Университета на Минесота, започва кариерата си в радио индустрията като продуцент за Hearst и ClearChannel в средата на 1990-те години - в разгара на тази лудост за консолидация.

„Видях какво направи това със станциите, за които работех, и не ми хареса“, каза ми той в едно интервю.

Тери работи за консервативна толк станция в Милуоки, когато е придобита от ClearChannel, което води до драстични съкращения на персонала.

„Преди консолидацията ние бяхме легитимен източник с напълно функционираща редакция“, обясни той. „Невинаги бях съгласен с политиката ни през цялото време, но ми хареса, че се фокусираше върху нещата, за които хората се нуждаят от информация, и че беше свързан с местното население. Това беше операция, която допринасяше за общественото благо.“

Експерти като Тери и Коен ще ви кажат, че има многобройни причини, поради които консолидирането на медиите е вредно за нашата демокрация. В документалния филм „Наистина ли пресата е свободна?“ (https://www.youtube.com/watch?v=UKoDqErD_A8&t=47s) професорът по социология и бивш директор на Project Censored д-р Питър Филипс посочва, че в резултат на съкращенията на персонала, причинени от консолидацията, репортерите често стават все по-зависими от пиарите.

Той нарича това форма на структурна цензура - когато голяма част от новините са предварително написани от пиар специалист, който работи за публична или частна бюрокрация, това означава, че историите се преработват така, че предварително да отговарят на нуждите на корпорациите или правителството.

Нолан Хигдън (https://education.ucsc.edu/people/lecturers.php?uid=nhigdon), преподавател по медийни науки и история и автор на книгата „Анатомия на фалшивите новини“ (https://books.google.com/…/The_Anatomy_of_Fake_News.html…), също отбелязва, че тази концентрация на власт означава по-малко проверки и баланси - без натиска, който идва от конкуренцията, конгломератите няма да бъдат оспорвани за съмнителните си практики.

Хигдън ми каза:

„Когато по-голямата част от новините се контролира от шест корпорации, а интернет трафикът се контролира от пет или шест компании, които привилегироват тези компании под егидата на борбата с „фалшивите новини“, можеш да лъжеш безнаказано. И още по-лошо, тъй като сме фрагментирана аудитория, ако „Вашингтон поуст“ ме лъже всеки ден, няма да пусна „Фокс“ или да прочета „Уолстрийт джърнъл“, за да чуя, че ме лъжат. Ще бъда в моя малък информационен балон.“

Тъй като тези медийни корпорации продължават да разширяват властта си, те извличат все по-големи печалби, които се превръщат в по-голямо политическо влияние. Собствениците на медийни гиганти не само допринасят директно за кампаниите (https://www.usatoday.com/…/tracking-media…/5719743001/), но и контролират дискусията около тях. Колкото по-голям е конгломератът, толкова по-лесно и ефективно може да лобира за премахване на регулациите и приемане на закони, които засилват неговото влияние.

Но тази консолидация на властта се простира отвъд монополите и сливанията - проблемът се задълбочава от общите членове на управителните съвети. Всички медийни корпорации имат съвет на директорите, който отговаря за вземането на решения, подкрепящи интересите на заинтересованите страни.

Когато някой е член на управителния съвет на няколко компании, това създава „блокаж“. Прегледайте например борда на директорите на „Ню Йорк Таймс“ (https://www.nytco.com/board-of-directors) и ще откриете, че определен член е също така член на борда на „Макдоналдс“ и „Найк“ и е председател на „Ариел Инвестмънтс“. До миналата година председателката на Disney (https://thewaltdisneycompany.com/leaders/susan-e-arnold-2/) беше член на борда на гиганта за частни капиталови инвестиции „Карлайл груп“ (https://www.carlyle.com/…/operating…/susan-e-arnold).

Проучване от 2021 г., публикувано в Mass Communication & Society (MCS), разкрива (https://www.academia.edu/…/Interlocking_among_American…), че публично търгуваните американски вестникарски компании са свързани чрез 1276 връзки с 530 организации. Данните показват, че около 36% от тези връзки са с други медийни организации, 20% - с рекламодатели, 16% - с финансови институции, 12% - с технологични фирми и 2% - с правителствени и политически структури.

По-конкретно, списъкът от 2012 г., изготвен от FAIR (https://fair.org/interlocking-directorates/), разкрива следните взаимовръзки:

CBS/Viacom: Amazon, Pfizer, CVS, Dell, Cardinal Health и Verizon;

Fox/News Corp: Rothschild Investment Corporation, Phillip Morris, British Airways и Нюйоркската фондова борса;

ABC/Disney: Boeing, City National Bank, FedEx и HCA Healthcare;

NBC: Anheuser-Busch, Morgan Chase & Co., Coca-Cola и Chase Manhattan;

CNN/TimeWarner: Citigroup, American Express, Fannie Mae, Colgate-Palmolive, Hilton Hotels, PepsiCo, Sears и Pfizer;

The New York Times Co: Johnson & Johnson, Ford, Texaco, Alcoa, Avon, Campbell Soup, Metropolitan Life и Starwood Hotels & Resorts;

(И това са само няколко примера от над 300-те кръстоски, които FAIR откри.)

Някои казват, че би било наивно да не подозираме, че взаимосвързаните дирекции не предизвикват сериозен конфликт на интереси - позволявайки съдържанието на новините да се определя от мотиви, свързани с печалбата (https://www.academia.edu/…/Corporate_Governance_of_Media…). Както казва бившият главен изпълнителен директор на Walt Disney Майкъл Айзнър (https://www.independent.co.uk/…/michael-eisner-monster-inc…) в прословутата изтекла вътрешна бележка:

„Не сме длъжни да правим история. Не сме длъжни да създаваме изкуство. Не сме длъжни да правим изявления. Единствената ни цел е да печелим пари.“

Оказва се, че има доказателства, които оправдават тази загриженост. В проучване на MCS от 2021 г. повече от 30% от редакторите съобщават, че изпитват някаква форма на натиск върху редакцията (https://www.independent.co.uk/…/michael-eisner-monster-inc…) от страна на компанията майка или нейния борд на директорите. А 29% са заявили, че знаят, че репортери са се „самоцензурирали“ поради такава намеса.

Подложените на натиск редактори признаха, че са възприели по-свободен подход в практиките на отразяване, когато взаимосвързани лица или организации са били тема на новините. Те също така признаха, че са понижили очакванията си за баланс в отразяването на членовете на управителните съвети.

Хигдън отбеляза, че това може да бъде особено проблематично, когато членовете на управителните съвети на медиите са и членове на управителните съвети на отбранителни компании, тъй като подобно обвързване може да доведе до засилване на натиска за провоенни разкази. (Към 2011 г., преди американските войски да се изтеглят от Ирак, Raytheon е свързана с „Ню Йорк Таймс“ (https://www.workers.org/2010/world/gaza_1118/), а Lockheed Martin - с „Вашингтон поуст“).

Неотдавнашният видеозапис на The Intercept от брифинг на пресата в Белия дом (https://theintercept.com/…/ukraine-russia-war-sovereignty…/) по повод конфликта между Украйна и Русия илюстрира това отлично. Във видеото се вижда как представители на медиите задават многократно въпроси, свързани с това защо Джо Байдън не предоставя на Украйна по-голяма военна подкрепа.

Ако знаете какви въпроси задават, можете да предположите под какъв ъгъл ще бъде разказана историята им. И в този случай всички журналисти са съсредоточени върху това какво трябва да се случи, за да се стигне до военно участие на САЩ в конфликта с Русия. Райън Грим от The Intercept е буквално единственият представител на медиите, който пита какво правят САЩ, за да насърчат преговорите за мир.

Особено притеснителна е липсата на прозрачност.

Проучване на MCS от 2021 г. установява, че взаимовръзките между вестниците и други компании (https://www.academia.edu/…/Interlocking_among_American…) се разкриват пред читателите само в половината от случаите и никога не се появяват в статии, публикувани от някои конгломерати, като Gannett и Digital First.

Дружеството на професионалните журналисти (https://www.spj.org/ethicscode.asp), както и повечето уважавани медийни организации, имат етичен кодекс. Това включва избягване на конфликти на интереси, когато това е възможно, и разкриването им, когато са неизбежни. Понякога, когато журналиста първоначално пропусне да направи това и бъде предупреден, той актуализира статията след публикуването ѝ.

Например в статията на Business Insider от 2016 г. (https://www.businessinsider.com/how-the-washington-post…), в която Джеф Безос се възхвалява за „съживяването“ на „Вашингтон поуст“, сега има важно допълнение: „Джеф Безос е инвеститор в Business Insider чрез своята лична инвестиционна компания Bezos Expeditions. В по-ранна версия на тази статия това не беше съобщено поради редакционна грешка.“ (Докато сме на темата за прозрачността - едно разкритие: аз пиша за Insider.)

Но този конкретен случай изглежда е изключение от правилото. Според Хигдън медиите като цяло обикновено не разкриват конфликти на интереси по начина, по който се очаква от писашещите.

„Когато чуете, че заглавието на един канал е „Russia Today“, е много ясно, че руското правителство го финансира“, обяснява Хигдън. „То е точно пред очите ви. Но когато пусна CNN, не знам кой я финансира. Трябва да се поровя малко, за да разбера.“

В доклад на Columbia Journalism Review (CJR) от 2003 г. авторът Аарон Мур изразява загриженост, че независимото отразяване може да бъде подкопано, когато член на борда е свързан с други бизнеси, които отразява. Според Хигдън повечето журналисти твърдо заявяват, че никой не им казва какво да пишат и какво да не пишат. Но независимо дали знаят или не, той казва, че много от тях могат да се включат в една от формите на автоцензура: да пропускат определени истории, за да не бъдат уволнени.

В проучване на Pew Research и CJR от 2000 г. (https://www.pewresearch.org/…/self-censorship-how-often…/), проведено сред повече от 300 журналисти от местни и национални медии, 41% от тях признават, че или умишлено избягват новини, или „смекчават тона“ на историите, за да облагодетелстват интересите на своите новинарски организации, или и двете. Половината от разследващите журналисти твърдят, че интересни истории често или понякога не се отразяват, защото могат да навредят на финансовите интереси на организацията им, а 61% заявяват, че според тях корпоративните собственици оказват поне известно влияние върху решенията за това кои истории да бъдат отразени.

Ето как работи тази форма на автоцензура. Да речем, че работите за ABC, но искате да направите разследващ доклад за трудовите практики на Disney, която е собственик на ABC.

„Знаете, че рискувате работата си в ABC, така че може да се въздържате от нея“, обяснява Хигдън. „Също така има организационни проучвания за начините, по които те институционализират тези политики. Така че не, че ABC казва: „Не можете да отразите тази история за Дисни“. След като представите историята на Дисни или съберете първите интервюта, редакторът казва нещо от рода на: „Е, не смятаме, че тази история е достатъчно интересна. Предпочитаме вместо нея да отразите това.“

Според Багдикян, макар че част от намесата на собствениците на медии е директна, повечето от тях са фини и подсъзнателни - например когато пишещите се научават да се съобразяват с идеологиите на собствениците си, за да не бъдат пренебрегнати при увеличение или повишение.

„Корпорациите разполагат с многомилионни бюджети, за да анализират и атакуват новинарските репортажи, които не им харесват“, пише Багдикян. „Но с всяка изминала година те придобиват още една сила: те са не само враждебни към независимите журналисти. Те са техните работодатели.“

Пример: разследване на FAIR от 1991 г. (https://fair.org/ext…/the-military-industrial-media-complex/) разкрива, че General Electric, която е собственик на NBC от 1986 до 2009 г., е проектирала, произвеждала или доставяла части за почти всички основни оръжейни системи, използвани от американската армия по време на войната в Залива. С други думи, както твърдят авторите, когато NBC кани кореспонденти и консултанти, за да похвалят работата на американските ракети, бомбардировачи и шпионски сателити, те аплодират продукти, произведени от корпорацията, която им плаща заплатите.

По времето, когато Дженерал Илектрик беше собственик на NBC (https://www.washingtonpost.com/…/03/29/AFpRYJyB_story.html), имаше много доказателства, че новинарският канал е подценявал големи истории за компанията майка - особено за заводите на Дженерал Илектрик, които изхвърлят опасни химикали в река Хъдсън, и за проблеми с безопасността в проектираните от Дженерал Илектрик атомни електроцентрали.

В книгата си „Ненадеждни източници: Ръководство за откриване на пристрастия в новинарските медии“ (https://www.amazon.com/Unreliable-Sources…/dp/0818405619) Мартин Лий и Нортън Соломон подробно описват как Дженерал Илектрик настоява пред програма на NBC да премахне всякакви препратки към Дженерал Илектрик в репортажи за некачествени продукти. NBC също така сякаш избягваше да разкрива лошите екологични резултати на Дженерал Илектрик и забрани излъчването на телевизионни реклами, призоваващи за бойкот на продуктите на Дженерал Илектрик.

NBC също така запази мистериозно мълчание по отношение на бомбастичната история, че Дженерал Илектрик не е платила федерални данъци през 2010 г. (https://www.imediaethics.org/nbc-news-criticized-for-not…/). Очевидно мрежата е смятала, че добавянето на „OMG“ и „muffin top“ (https://www.businessinsider.com/jon-stewart-ge-tax-bill-nbc…) към Оксфордския речник на английски език е по-приоритетно за новините по това време.

Сенаторът от Върмонт Бърни Сандърс често и рано критикуваше консолидирането на медиите. Подобно на Сандърс, Виктор Пикард (https://www.asc.upenn.edu/people/faculty/victor-pickard-phd) - професор по медийна политика и политическа икономия в Училището за комуникации „Аненберг“ към Университета на Пенсилвания и автор на книгата „Демокрация без журналистика?: Да се изправим срещу обществото на дезинформацията“ (https://www.amazon.com/Democracy-without…/dp/019094675X) твърди, че в резултат на тази консолидация можем да пропуснем ключови въпроси, защото сме изложени само на теми, които обслужват контролиращите корпорации.

Пикард ми каза в интервю:

„Има редица важни въпроси, на които се обръща твърде малко внимание в нашите основни медии. Често това не е пряка последица от корпоративна цензура, а от нещо, което може да се нарече „пазарна цензура“. Тези издания не привличат вниманието на рекламодателите и не генерират приходите, които собствениците и инвеститорите предпочитат преди всичко. Поради това въпроси като масовото лишаване от свобода и други структурни неравенства не се отразяват толкова, колкото, да речем, последният скандал със знаменитости.“

Коен добавя, че при всички дискусии за системния расизъм много малко се изследва или анализира действителната система, която подхранва експлоатацията - особено когато вината може да се насочи към мощни корпоративни сили.

Коен каза:

„Ето защо в репортажите за расовата несправедливост толкова често има жертви, без издеватели. Не е изненадващо, че издевателите често са мощни спонсори на новините - банки, големи фармацевтични и здравни компании, както и петролни и газови корпорации. Ако Сандърс не се беше кандидатирал два пъти за президент, колко често според вас щеше да се появява класовото неравенство в новините?

Или възнаграждението на изпълнителния директор в сравнение със средния работник? Или фактът, че около 70 или 80 милиона души в страната ни не са били застраховани или са били недостатъчно застраховани дори когато „Обамакеър“ е била в разгара си? Или богатството на големите фармацевтични компании, докато хората не могат да си позволят лекарства?“

Мисията на Project Censored (https://www.projectcensored.org/), организация с нестопанска цел за наблюдение на медиите, основана в Държавния университет в Сонома (https://www.sonoma.edu/) през 1976 г., е да хвърли така необходимата светлина върху тези недостатъчно отразявани проблеми. От 1993 г. насам организацията публикува годишен сборник с най-добрите истории, които са били пренебрегнати или погрешно представени през съответната година, озаглавен „Цензурирано: новините, които не са попаднали в новините“ (https://www.projectcensored.org/top-25-censored-stories-of…/).

Изданието за 2021 г. включва следното:

Ютуб необяснимо демонетизира независими новинарски източници (https://www.projectcensored.org/17-new-wave-of-independent…/) или премахва цели видеоклипове или канали, без да обясни как/защо са нарушили насоките на общността. Проучване показва, че по време на пандемията от COVID-19 корпоративните медии постоянно са пренебрегвали независимите здравни експерти (https://www.projectcensored.org/13-corporate-media…/), като вместо тях са участвали предимно правителствени назначения като гости в предаванията.

Доклад разкрива, че журналистите, разследващи финансови престъпления (https://www.projectcensored.org/2-journalists…/), са заплашвани от световния политически и бизнес елит.

Проучване установи, че повече от 1.1 млн. възрастни хора, ползващи Медикеър, могат да умрат преждевременно (https://www.projectcensored.org/1-prescription-drug-costs…/) през следващото десетилетие само поради астрономическите разходи за лекарства, отпускани с рецепта. Това би превърнало недостъпните (поради цената им) лекарства във водеща причина за смърт в САЩ, изпреварвайки диабета, грипа, пневмонията и бъбречните заболявания до 2030 г.

В доклад се твърди, че Google е наела външна фирма (https://www.projectcensored.org/7-googles-union-busting…/), за да събира лични данни за служителите си - наблюдение, което е имало за цел да им попречи да се обединят в синдикати.

Опасните новопредложени закони за вътрешния тероризъм (https://www.projectcensored.org/20-proposed-domestic…/) могат да се използват за „потискане на законни политически протести и за атакуване на активисти и религиозни или етнически малцинства“.

Разследване разкрива все повече доказателства, че чернокожите мъже са обект на специално внимание от страна на полицейските кучета (https://www.projectcensored.org/9-police-use-dogs-as…/).

Ако никоя от тези истории не ви говори нищо, може би е време да се запитате защо корпоративните медии не са ги сметнали за достойни за отразяване. Основните медии често се позовават на ограниченията във времето като оправдание за това, че не се занимават с важни истории.

Възможно ли е обаче мълчанието им да е умишлено? В края на краищата през 2021 г. (https://www.cnn.com/…/top-100-digital-stories…/index.html) те очевидно са имали достатъчно време, за да съобщят за разследването на убийството на блогър за пътувания, за клюките за Мелания Тръмп и за Руди Джулиани, който напуска новогодишното парти без маска. (И не ме карайте да започвам със #SlapGate от Оскарите, когато Уил Смит зашлеви Крис Рок.)

През 2017 г. сенатор Сандърс написа (https://inthesetimes.com/…/bernie-sanders-corporate-media…), че колкото по-важен е въпросът за масите на работническата класа, толкова по-малко интересен е той за корпоративните медии. Но ако не използваме пресата за оказване на натиск върху правната система, как тя може да разгърне потенциала си за постигане на положителна промяна?

Това е въпросът, който Мики Хъф - директор на Project Censored, президент на Media Freedom Foundation (https://www.projectcensored.org/aboutmff/) и съавтор на книгата „Съединени щати на Разсейването: Манипулацията на медиите в пост-истинска Америка (и какво можем да направим по въпроса)“ (https://www.amazon.com/United-States…/dp/0872867676) - ме попита в края на интервюто ни: „Как да информираме хората? А да разберат проблемите? Ето защо журналистиката е важна. Има значение какво се отразява и какво не.“

Премахването на агресивната медийна консолидация би изисквало да се отменят десетилетия наред законодателство, което разхлаби ограниченията върху собствеността. Това вероятно няма да се случи в близко бъдеще. Затова, както пише журналистът и медиен коментатор Джим Фалоус през 2005 г. (https://prospect.org/features/waging-media-battle/): „Оставащата надежда е да признаем съществуването на това сътресение и да използваме това знание, за да компенсираме или ограничим най-вредните му последици.“

Както при всеки проблем, първата стъпка към справянето с него е да признаете, че той съществува. И не е изгубена всякаква надежда, защото не забравяйте, че можете да избирате откъде да получавате информацията си. Експертите препоръчват целенасочено да се търсят независими новинарски канали с нестопанска цел.

„Не е здравословно да сте толкова цинични, че да се откажете“, добавя Хъф. „А изключването на корпоративните медии е само една стъпка. Но аз твърдя, че след като сте медийно грамотни, трябва да ги гледате, за да разберете защо всички останали се разхождат като зомбита и повтарят едно и също.“

Както каза Джим Морисън: „Който контролира медиите, контролира съзнанието“. Като се има предвид това, крайно време е да се запитате: на кого предоставяте властта да контролира съзнанието ви? И като се има предвид, че крайната цел на всяка компания с цел печалба е да печели пари, как нейните мотиви биха могли да ви разсейват или държат в неведение?

Превод на български - Страничката "Монтагю Кийн"

Източник:https://childrenshealthdefense.org/defender/6-companies-control-90-percent-read-watch-hear-why-care/?utm_source=salsa&eType=EmailBlastContent&eId=a75c0805-36b7-4547-87b6-68c25c45d379&fbclid=IwAR1ni9XKDecAXoWOn8yM-KNlhLaeA1nmIkmwgTbxYBrgr5Vlh2ThUGVs-m0