Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2021 12:09 - зЗА МОЕТО ДЕТСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 935 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  ЗА МОЕТО ДЕТСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА                                                                                                        „Детелинови поляни,                                                           от роса окъпани,                                                                някъде в паметта ми                                                                       скътани.                                                                                                                                                                                                    Детелинови поляни                                                              в детство детелиново,                                                         те изпълват паметта ми                                                      с минало.                                                                                                              Михаил Кендеров                   Да, наистина моето детство през войната беше  радостно, щастливо,  детелиново . Защото семейството ни беше евакуирано и живеехме на село, поради бомбардировките.                                                                              Като седем годишно дете най-силно почувствах войната при масираните бомбардировки над София.                                                      Мазето  под цялата ни къща беше солидно,  много голямо – ок. 200 кв. м., дълбоко под земята  и  таванът беше много дебела бетонна  плоча. То беше оборудвано като скривалище и при бомбардировки се криехме не само ние, но и съседите от цялата махала.                                                                                                При всяка въздушна тревога веднага слизахме да се крием в мазето.                                                        Най-големи и страшни бяха бомбардировките на 14 ноември и 24 ноември 19343 година.  При първата или втората бомбардировка се случи нещо ужасно. Започнаха ужасни гръмотевици,  масивната ни четириетажната ни къща се тресеше цялата. Избухнаха пожари в тютюневи складове близо до къщата ни.                            С детско  си любопитство незабелязано се измъкнах от скривалището,     изтичах по стълбите до четвъртия незавършен етаж, който тогава беше тераса. Беше страхотна гледка. Пламъците се издигаха високо – сякаш до небето. Гледах без да мръдна – така съм си представяла ада от детските приказки.                                                                                                  Докато майка ми тичешком  дойде до мен,  разплакана ме прегърна  и притисна до себе си. Слязохме в скривалището, тя много ми се скара и ме накара да обещая, че това няма да се повтори. След като не ме намерила в скривалището тя се е сетила къде съм отишла да гледам пожарите.                              И така бомбардировките над София зачестиха, бяха разрушени много къщи и  цели квартали. Стана опасно да се живее в София и хората масово се евакуираха в провинцията където беше по-безопасно. И по-специално  нашият квартал беше обект на въздушни удари, защото наблизо имаше няколко тютюневи складове, които бяха цел за бомбардиране.                                                                          И така през декември 1943 годна нашето семейство и цялата ни фамилия се евакуирахме в  село Сливница, близо до София. Там имахме наши близки, които ни помогнаха да си намерим квартира и да се устроим.                                                                                                          Баща ми  Любомир беше войник на служба в  запаса.  Сега майка ми Любица беше глава на семейството. Тя беше смела, силна жена и се справяше добре в тези тежки времена. Тя нае една малка къща от стая, кухня и антре, но с  едно голямо дворно място. В горния край беше зеленчукова градина, а в долната част беше ливада с плодни дръвчета    сливи, ябълки и др. Тя беше засята с детелина. Покрай ливадата             протичаше поточе.                                                    Най-голяма радост за мен беше сутрин боса да тичам по детелиновата поляна окъпана в роса. Леко  ми беше, сякаш щях  да  полетя. После джапах в поточето.                                             Нашето семейство беше: майка ми, леля Виктория /Вита/, аз, сестра ми Росица на шест години и брат ми Кирил на 2-3 години. Аз отговарях за по-малките си сестра и брат, грижех се за тях. Помагах им Брат ми го водех с мен за ръчичка .                                          И така започна нашият хубав радостен  живот на село, на чист въздух,  без училище, без бомби и страх  за живота – пълна свобода. С Майка ми и леля Вита си живеехме чудесно, тихо, спокойно, не се чувстваше войната. Красива природа живописни местности. Наоколо имаше ливади с цветя,  ниви, борова гора, река. Тук прекарах най-хубавото си детство, въпреки войната.                                                                                                        Сприятелихме се с децата от махалата, играехме заедно. През зимата се пързаляхме с шейни. А през пролетта и лятото ходехме по ливадите, в боровата гора да берем цветя често боси.                                                                                               Аз имах задължение сутрин да отивам до магазина за хляб с купоните и да купя вестници.                                                                                                  В края на селото беше направена дърводелска  фамилна работилница, разположена върху         голяма поляна. Там имаше наше куче, пазач – немска овчарка. Кръстих го Цезар. То ме обичаше и аз – него.  Участваше в моите игри. Беше много едро и голямо куче и ми позволяваше да го яздя като конче.                                                                                      Майка ми се справяше отлично с прехраната на нашето семейство, въпреки военните ограничения – хляб и други продукти бяха с купони. Не бяхме лишени от нищо. Още ранна пролет тя засади салати, лук, моркови, репички. А после отгледа домати, чушки, краставици, зелен фасул и др.                                                                                                                       Моята майка - силна, смела, с висок дух ходеше сама, пеша се изкачваше в планината  на пет-шест километра  в съседно село,  и купуваше дефицитни стоки – брашно, масло, сирене, кашкавал, яйца и др. Донасяше  тежката раница с пресни  продукти и ни правеше пресни питки,  баници, курабии, сладкиши, кремове, хубави ястия, вкусът на които помня и досега.                                                                                                           Тя беше завършила стопанска гимназия  със специалности готварство и шивачество в пансион за сираци в София. Майка беше прекрасен кулинар.                                        Но всичко не може да е идеално по време на война.  И до нашето семейство се приближи сериозна опасност.                                                    През пролетта на 1944 година съвсем неочаквано чичо ми Владимир, по-малък брат на татко, докара с моторетка Цветанка,  да живее временно  на село в нашия дом заедно с нашето семейство. Тя беше млада, хубава девойка. Той каза, че му е годеница. Цветанка била ранена в шията  при бомбардировка в София. Тя имаше измъчено, болнаво лице,  големи превръзки на шията и гърба.                                                                                  Истината е, че            Цветанка е била член на нелегална бойна група партизани, които действали в София. Наблизо до нашата къща в София протича Владайската река.  При акция на бойната група, те били подгонени от полицията по поречието на реката. Имало престрелка и от двете страни и Цветанка била ранена с два куршума в гърба и в шията. Тя  все пак успяла да избяга.                                                                                                           Чичо ми Владимир, се оказа ятак на партизаните я скрил в нашата  фамилна къща  на ул.„Враня”. Той повикал хирург, близък на чичо ми, който извършил операция в къщи. Лекарят извадил куршумите, обработил раните и направил превръзки. Така Цветанка била спасена.                               Но, било опасно тя да остане  в къщата ни в София. И чичо ми, без да ни уведоми, направо я докара да живее при нашето семейство в с. Сливница.                                                                Майка ми и леля  Вита са разбрали истината, но са си мълчали. Живеели са в голям страх. На нашата улица имаше полицейски участък и  опасност нелегалната девойка, с фалшива лична карта да бъде разкрита и арестувана, заедно с майка ми и леля ми.                                                               Цветанка не излизаше от къщи. На нас, децата ни беше казано да пазим тайна и на никого, даже и на децата, наши приятелчета, да не споменаваме, че имаме гостенка вкъщи.                                                                               От много малка кляках пред иконата на Христос и се молех той да ни закриля. Сега се молех  особено усърдно Христос да ни спаси  и закриля.                                                                             Ето как нишката на съдбата ни свърза с Цветанка.                                                                                          Оказа се, че макар и ранена, Цветанка беше забременяла от чичо ми Владо. След 9 септември те се ожениха и имаха четири деца. Така Цветанка стана моя стринка.                             И след много години пак нишката на съдбата ни свърза с любимия ми съпруг Михаил. Но на стринка ми Цветанка не случайно беше хрумнала идеята да ме запознае с Михаил.                                                                            Най- хубавата и щастлива година от моето детство беше по време на войната, когато бяхме евакуирани и живяхме на село.                                             Иванка Кирова                                                                                                                                                                                                                                                                                     

 




Гласувай:
1



1. krumbelosvet - Хубав разказ. Как го разбирам! Поздрави!
21.01.2021 11:11
Аз съм преживял на годинка първите бомбардировки. Тогава сме отишли при баба в Северна България. Първи спомен имим от погребението на другата баба, около 3-годишен. Но след 9-ти, докато баба почина през 56-та, всяко лято бяхме на село, от първия до последния ден на ваканцията. Главното ни занимание с брат ми беше въдичарство. Такава страст, че като нанизвах първото червейче за стръв, ръцете ми се разтреперваха. Не обичах "София", т.е. крайния ни квартал. Още като приближавахме с влака, виждахме сухите прашни полета, с играещи полуголи деца. Тъжен край на щастливото лято...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 895503
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031