Удивителна е силата на съпричаността, когато се отнася до душевните проблеми на най-близките. Има нещо универсално в тази тревога и тя често изглежда по съвсем сходен начин. Хората разказват с болка на сърцето как някой близък, братовчед, майка, баща, съпруга или най-добър приятел има такива и такива проблеми. Обясняват надълго и нашироко. Говорят загрижено, но с надежда, че някой професионалист, който разбира повече, ще може да даде съвет. Чудят се как да помогнат, какво да направят, на кого да се обадят. Питат каква диагноза е това, как се лекува, има ли надежда, при какъв специалист да го заведат и т.н. Въпреки че случаите са винаги различни и уникални, всеки път разговорът опира до едно и също нещо. Налага се, понякога със заобиколки, да им се обясни, че ако този човек сам не поеме инициативата, не могат да направят нищо за него и неговите проблеми.

На всички хора, занимавали се с психология или психотерапия, в един или друг момент от обучението им се е наложило да разберат същото нещо: че не могат да направят абсолютно нищо за прекомерно тревожната си майка, за алкохолизирания си чичо или за депресивната си съпруга. По никакъв начин не могат да излекуват собственото си страдащо семейство. Напълно безпомощни са. Ако човек сам потърси някаква помощ от специалист, тогава може и да има надежда. Но тук ще става дума за онези случаи, в които някой търси съвет от чуждо име и най-често – без чуждото знание.

Именно тези хора, които се надяват да помогнат някак си на страдащия, животът ще ги принуди да почувстват една особена безпомощност. Приемайки я малко по малко, те ще се докоснат до нещо изключително и парадоксално. И това е, че страдащият цени своето страдание и не приветства опити да му бъде помогнато. Всъщност не е нужно да сте търсили съвет относно човек „с проблеми“, който не търси помощ сам. Нещата понякога са очевидни и всеки може да даде примери – за жени и мъже, които отново и отново се влюбват в един и същ тип човек, който накрая неизбежно ги наранява по един и същ начин. Или такива, които отказват да се разделят с партньора си, въпреки че последния постоянно издевателства върху тях.  Други хора пък отново и отново с поетична драматичност се вричат да променят живота си из корен, само за да се окажат съвсем скоро след това в същата нещастна ситуация и отново да потънат във вина за неизпълнените обещания. Но като че ли най-видни са примерите на хора, които просто упорито отказват да излязат от някаква болезнена повтаряща се ситуация, чийто изход изглежда очевиден за страничния наблюдател.

Поразяващо е да видиш човек, който е дълбоко нещастен, и същевременно не просто не прави никакви усилия да промени нещо, но дори упорито осуетява всякакви опити да му бъде помогнато. Виждал съм случаи, в които хора са оставали изумени от това с каква неблагодарност или враждебност са посрещани опитите им да помогнат някому. И тук не говорим само за гордост или отказ на страдащия да признае, че има проблем. Има и нещо друго.

Всичко това се случва защото зад тези проблеми, зад нещастието и болката, зад вината, самосъжалението и драмата се крие една особена наслада, която околните трудно виждат. За много хора, най-вече тези които страдат, това може да е абсурдно твърдение, но ако сте страничен наблюдател може да е съвсем очевидно. Колкото и да е болезнено, да бъдеш в центъра на една голяма житейска трагедия може да е за предпочитане. Някъде там в драмата, в дилемата, в задънената улица на съдбата, има някаква скрита полза, за която човек не може да каже нищо. Достоевски изглежда е разбирал това в изключителна дълбочина. Насладата от страданието го е занимавала и е заела сериозно място в най-големите му творби. Ето и един прекрасен откъс от „Бесове“:

„Степан Трофимович бе успял да докосне най-тънките струни в душата на приятеля си и да събуди у него първото, още неопределено усещане за онази предвечна, свещена тъга, вкусили веднъж от която, изпитали я веднъж, някои избрани души после никога няма да заменят за евтино удовлетворение. (Има ги такива любители, които скъпят тая тъга повече от най-радикалното удовлетворение, ако такова изобщо би било възможно.)“

В други случаи пък не е точно тъга онова, което носи наслада, а една театрална драматичност. Както казахме, да играеш главната роля в поетична и сърцераздирателна трагедия, колкото и да е болезнено, може да е за предпочитане пред посредственото съществуване:

„Аз например познавах една госпожица, още от миналото „романтично“ поколение, която след няколкогодишна загадъчна любов към един господин, за когото впрочем всеки момент можеше да се омъжи най-спокойно, накрая сама си изпосъчини разни непреодолими пречки и в една бурна нощ се хвърли от висок бряг, подобен на скала, в доста дълбоката и бърза река и загина в нея просто от каприз, единствено за да прилича на Шекспировата Офелия, и то до такава степен, че ако тази скала, тъй отдавна избрана и обикната от нея, не беше тъй живописна, а на нейно място имаше само прозаичен плосък бряг, може би изобщо нямаше да се самоубие.“
(„Братя Карамазови“)

Тези примери може да изглеждат далечни и ‚неклинични‘, но според мен изключително точно описват онова, което можем да видим у всеки човек – със или без диагноза. Симптомите носят наслада по един странен, изопачен и труден за разбиране начин. Но ако се вгледате достатъчно внимателно в някои хора ще видите, че има едно самонавиване, едно увличане в проблема, в това да се ядосват на нещо, да се оплакват, да се тюхкат или да се самосъжаляват. Няма никакъв смисъл да ги увещавате да не мислят за тези неща или да мислят по-позитивно – те с наслада се държат за тези теми и тези настроения. Не биха се отказали лесно. По повод раздразнителността и сприхавостта ето и още един великолепен пример, отново от Достоевски:

„Има хора, които изпитват необикновена наслада от своята раздразнителна докачливост, най-вече когато тя стигне у тях (което се случва винаги много бързо) до крайност; в този момент дори им се вижда по-приятно да бъдат обидени, отколкото да не бъдат.“
(„Идиот“)

Когато видите човек „с проблеми“ и искате да му помогнете, винаги имайте наум едно: че за него тези проблеми са болезнени и го правят нещастен, но същевременно е много вероятно да са останали единствения начин, по който той може да се наслаждава. И по-важното – той не би се отказал лесно от тази наслада и не трябва да бъде насилван да го прави. Фройд дава великолепен пример за ползите от болестта чрез метафората за един строителен работник, който претърпява злополука. Един мъж, който остава осакатен и негоден да продължи да работи. Постепенно пропада в обществото, почва да се изхранва от просия. Ако след години вие отидете при него и му предложите магически трик, с който изведнъж да оздравее, той надали би го приел веднага. Той вече е загубил своите работни навици, навярно е привикнал към пиянството, и е приел съдбата си. Да трябва изведнъж да се върне обратно в обществото, да започне отново да се труди, да поеме тежестите и отговорностите, които е изоставил – това може съвсем да не е за предпочитане.

По подобен начин за един пасивен и депресивен млад мъж, който е привикнал към самотата си, би било трудно да се откаже от насладата ту да мечтае за това как един ден ще се промени, ту да се чувства виновен за бездействието си. Колкото и да се заканва „да се стегне“, „да се вземе в ръце“, да стане активен и да подреди живота си, в края на крайщата несъзнателно ще осуетява собствените си опити за промяна и всичко се връща както е било. Това става именно, защото да излезе от този затворен, болезнен, но все пак идеален свят на фантазии за бъдещето, означава да се откаже от една наслада и да се сблъска с действителността, която е далеч от онова, което се случва в неговите фантазии. Както един психоаналитик беше казал – „Депресираните си стоят вкъщи и не излизат, защото ако излязат и се сблъскат съв света навън – тогава наистина ще се депресират.“ (цитат по памет)

Ето защо цялата псевдопсихологическа парадигма за борба с нежеланите мисли, негативните емоции и призива за позитивно мислене са обречени. Универсалните рецепти за щастие и благоденствие не взимат предвид тази многопластовост на душевността и приемат благополучието като една линейна скала, която започва с неудоволствие/неудовлетворение и свършва с удоволствие/удовлетворение. Но нещата изобщо не са така черно-бели, и жената, която се опиянява от насладата да се оплаква от всичко около себе си, ни го доказва ежедневно. Тя няма толкова лесно да се навие да бъде „щастлива“ като започне да „мисли позитивно“.

Въпреки всичко мисля, че много от хората проповядващи позитивното мислене са се докоснали именно до това, за което говоря. Човек се увлича в своя проблем, самонавива се и черпи ползи от него. Колкото и болезнени да са неговите фобии, тревоги, „панически атаки“, страхове и т.н., те имат своето място и смисъл в неговия вътрешен, интимен свят. Ползите от тези проблеми са нещо, от което един ден ще трябва да се откаже. Но да се стигне до момент, в който човек ще може съзнателно да направи този избор, е много бавен и труден процес. Рецептата човек „на мускули“ да се отърве от проблема си като се насилва да си повтаря позитивни мантри наум и да не се оставя на течението – това само генерира още повече страдание и вина.

Хората с проблеми наистина страдат и тяхното страдание не е измислено. То е действително, често ужасяващо, и трябва да бъде чуто и признато, без да се осъжда. Да кажеш просто „стегни се“ или „просто направи еди-какво-си“ е елементарно, обидно и не постига нищо. Нищо не става насила и е безмислено някой друг да се опитва да помогне. Решенито не е нито в позитивното мислене, нито в заучаването на различни техники за щастие и духовно-личностен просперитет чрез активно самозаблуждение. Това, което може да прекъсне порочния кръг, е тези хора да вземат сами инициативата и, колкото и да е трудно, да започнат да говорят, да си спомнят, да се върнат назад в собствената си история и да проследят как живота ги е докарал до този затвор. Само така ще могат да изровят истината за всичко това, да разберат каква е била тяхната собствена роля в забъркването на тази каша и как тези техни проблеми са се превърнали в единственото истинско и интимно нещо, което им е останало.

Автор: Валентин Йорданов