По-силни сме от Злото

http://www.zahariada.com/
Те искат да ни превърнат в това. Те искат да превърнат децата ни и близките ни в това. Нима не си заслужава да положим поне малко усилия, за да ги спрем?

Знам, че този текст изобщо няма да се хареса на враговете ми. Няма да се хареса и на онези, които унищожиха сайта ми http://erigkan.ucoz.ru/.. Те мразят, когато някой дава надежда на хората. Те мразят, когато някой посочва изход от положението и дава средства за противодействие срещу Злото. Та нищо чудно да спрат и този сайт. Но това означава ли, че трябва да се откажа? Нима не трябва такива като мен, които поне донякъде са наясно с нещата, които имат определен опит и определени наблюдения да споделят опита и наблюденията си с останалите?

На прицел са хиляди невинни, нищо неподозиращи хора. Аз вярвам, че трябва да им се помогне. Аз вярвам, че те трябва да живеят. Ето защо ще продължа да пиша и ще продължа да публикувам. както мога и където мога. Но няма да спра. защото примирението към Злото е всъщност съучастие. На такова престъпление поне аз не мога да се  реша.

26 януари 2013 година

Може ли човек сам, без технически средства, без чужда помощ да победи „всемогъщата” психотроника? Да, може! Може, стига да поиска. Може, стига да повярва, че е по-силен от пъклената им машинерия, от цялата им раздрънкана железария.

Отново предупреждавам: не си въобразявайте, че ще се скриете от психотронните атаки. Не си въобразявайте, че те ще ви подминат, и че вие ще оцелеете. Ако сега не ви закачат, то е временно. Докато се справят с другите, с по-опасните за тях. За да не породят срещу себе си мощна съпротива. А после ще дойде и вашия ред. Вашето име също фигурира в списъка им. Така, както фигурира и моето.

Назовавах поименно пси-оператори. Показвах ви снимките им. Доказах ви, че това са обикновени същества от плът и кръв. Че са същите хора като вас, и че също са уязвими за собствената си убийствена техника. Тя и тях не щади. Посочих ви някои от техните покровители. Между покровителите фигурираше и още фигурира името на П/резидента Георги Седефчов Първанов. Какво, уплашихте ли се? Ако сте се уплашили, вие сте свършени, мъртви сте. Но има ли смисъл да сте живи, щом се плашите от едно пернишко циганче като Седефчов? Ако знаехте колко жалка е тая мръсна, скапана паплач изобщо нямаше да ви е страх. Щяхте да ги гледате отвисоко, с презрение. Така, както аз ги гледам. Показах ви ги. Вие не реагирахте. Затова сега ще ви покажа нещо съвсем друго. Няма да ви го казвам направо, вие трябва да се досетите сами. Предлагам на вашето внимание текст, писан по времето, когато временно бях спрял да пиша. Не за друго, а защото работех изключително тежка физическа работа и не ми бе до писане. Този текст обаче трябваше да го напиша и го написах. Знаех, че ще дойде време той да потрябва. Това време дойде.

Засега запомнете само едно: по-силни сме от Злото, ако повярваме, че сме! По-силни сме от Злото, ако поискаме да сме! По-силни сме от Злото, защото ние СМЕ!

10 април 2011 година

Видение в полусън

 "Само едни дрехи печелим на този свят - голи идваме, облечени ни заравят.” - Чуто на улицата

            Ами тогава защо изобщо идваме? Дали нетрайността на видимото не ни подсказва трайността на невидимото?

            Беше през септември 1992 година. Лежах върху тревата, наслаждавайки се на приятното есенно време. За да се предпазя от слънчевия блясък, поставих ръце върху очите си. Както и друг път е ставало, натискът предизвика своеобразна зрителна реакция. Пред погледа ми пробягаха разноцветни линии и искри, но този път фигурите постепенно се оформиха в изображение на непозната техническа конструкция. Взрях се внимателно, без да отмествам ръце, в очакване видението да изчезне. Но не това се случи…

            Съвсем отчетливо видях метално съоръжение, част от гигантска машина или автоматизиран завод. Колкото повече напрягах погледа си, толкова повече картината се избистряше. Положих дланите си зад тила, като продължавах да държа очите затворени.

            Преливайки във всички цветове на дъгата, призрачни сияния пробягаха около металните детайли. Ясно виждах силовите линии на енергийното поле, повтарящи очертанията на метала и създаващи сходна, но не еднаква във всички подробности полева конструкция.

            Имах дълбокото вътрешно усещане, че наблюдавам съвсем реален процес. Но в страшно забързано темпо. Двете структури бясно работеха без да си пречат или влияят по какъвто и да било начин една на друга. Въпреки, че заемаха едно и също място в пространството. Ритъмът се усилваше и металът постепенно започна да показва признаци на рушене. Един след друг излизаха от строя отделни части, разпадаха се цели възли, докато машината напълно спря.

            Под влиянието на идващи отвсякъде енергии, атомите на метала влизаха във взаимодействие с други елементи и от ритмично работещото съоръжение накрая останаха само купчинки прахообразно вещество. Последната Машина бе завършила своето съществуване. Не питайте защо "последната”. Просто в онзи миг знаех, че е така.

            Енергийната обаче продължаваше да работи, без да покаже видимо износване. Все така пробягваха разноцветните светлинки, все така жив бе ритъмът на силовите линии… Управляващата своите вътрешни взаимодействия енергийна структура се бе оказала несравнимо по-дълговечна и устойчива от грубата физическа материя. Невидимата форма на съществуване преживя видимата.

            Отворих очи и видението изчезна. Вероятно не бяха изминали не повече от 10 - 15 минути, а имах странната увереност, че съм бил извън моя свят цяла вечност. Че съм наблюдавал процеси, които в бъдеще ще окажат решаващо значение за развитието на човечеството и света. Откъде се бе взела тази увереност? Дали от фантастичната реалност на видяното или от нещо друго?