• Антония МИХАЙЛОВА
• 25 септември 2015 г. в 00:21 Последна промяна: 
  26 септември 2015 г. в 00:07
•  

Египетският милиардер Нагиб Сивирис (Naguib Sawiris) наскоро обяви планове да купи остров в Гърция, за да може бежанците от Близкия изток и Африка да намерят убежище на него.

Макар че Нагиб нарече своето предложение в Twitter „луда идея“, то бледнее в сравнение с един друг проект за Средиземноморието от първата половина на ХХ век.

Този проект е разглеждан сериозно от държавните глави и в даден момент – дори от ООН. Проектът се наричал Атлантропа и предполагал частично пресушаване на Средиземно море и създаването на Евроафрикански континент.

Атлантропа била замисъл на немския архитект Херман Зьоргел (Herman Sцrgel). Той неотклонно се занимавал с придвижването на проекта от 1928 година до края на своя живот през 1952 г.

Тъй като нямал голяма вяра в политиката, Зьоргел се обърнал къмтехнологиите.

Язовири през Гибралтарския проток, Дарданелите и накрая между Сицилия и Тунис, на всеки от които да бъдат разположени гигантски ВЕЦ, щели да станат основата за новия суперконтинент. В резултат Средиземно море щяло да бъде преобразувано в два басейна, равнището на водата в западната част да се понижи със 100 метра, а в източната – с 200 метра.

Общо над морето щели да се издигнат 660 200 квадратни километра нови земи – територия, малко по-голяма от Франция.

По-късно в плана Атлантропа били включени два язовира през река Конго и създаването на море Чад и Конго. Зьоргел се надявал, че те ще окажат силно влияние на африканския климат, като го направят по-приятен за европейските заселници.

Във връзка с колониалните и расистки възгледи от онова време Зьоргел смятал, че Африка с нейните ресурси и земи ще се окаже изцяло на разположение на Европа –един континент с изобилие от пространство, където могат да се разселят наблъсканите европейци.

Независимо че предложението на Зоргел може да изглежда абсурдно, то било прието сериозно от архитектите, инженерите, политиците и журналистите от онова време. Обширният архив за Атлантропа в Deutsche Museum в Мюнхен изобилства от чертежи за новите градове, язовири и мостове за бъдещия континент, а също писма за подкрепа и стотици статии за проекта, появили се в немските и международните медии и в специализираните инженерно-географски списания.

Това, което правело Атлантропа толкова привлекателна, е, че тя трябвало да се обедини в една огромна енергийна мрежа, която да се протегне от гигантските ВЕЦ на Гибралтар и да осигурява с електричество Европа и Африка.

Тя трябвало да бъде управлявана от независим орган, който да има право да изключва подаването на енергия за всяка страна, ако тя създава заплаха за света. Освен това Зоргел изчислил, че строителството на суперконтинента ще глътне толкова пари и човешки ресурси от всяка страна, че после никой няма да има достатъчно средства за финансиране на война.

На вярата в жителите на Европа и тяхното желание за мир Зьоргел посветил голяма част от своята работа по придвижването на проекта с помощта на преса, радио, кино, преговори, изложби и дори поезия и симфонията Атлантропа. Той се надявал, че подкрепата от хората ще му помогне да получи помощ от властите.

Не е чудно, че в очите на съвременниците сътрудничеството между държавите изглежда още по-утопично от мащабния проект Атлантропа. Както отбелязва нюйоркското списание UN World през 1948:

„Усвояването на Гибралтар за благото на човечеството звучи като мечта, но през ХХ век всяка мечта – дори сътрудничеството между държавите – е възможна.“

През 2012 година, когато Европейският съюз бил удостоен с Нобелова награда за мир в знак на признание за приноса му в установяването на траен мир в Европа, надеждата на ООН, изглежда, накрая се осъществила.

Но през 2015 година сътрудничеството между народите, изглежда, отново е станало далечна мечта. Там, където някога Герман Зьоргел използвал образа на претъпканата Европа, която може да се спаси с мирно преселение на африканския континент, сега ние се сблъскваме сякаш с огледално отражение, когато хора от Африка и от целия Близък изток търсят убежище в Европа.

The Conversation