Из записките на абстракциониста-ексхибиционист: механизацията на смислите

Източник: http://www.parallelreality-bg.com/

Написано от H.

Събота, 04 Юни 2011 09:21

Първото изречение винаги е най-трудното. Ако пишеш – знаеш това и разбираш точно какво казвам. Ако нямаш ясна концепция за него, най-вероятно нямаш концепция за какво по дяволите сядаш да пишеш изобщо. И това спъва много често. Хората често го виждат по филмите, където по един или друг начин нещата се въртят около писател. Седи пред екрана (листът хартия вече не е дори и хипотетично пространство за изразяване в последните 10 години) и или пише и изтрива първото изречение отново и отново, или изобщо нищо не пише и съзерцава незаинтересованите от неговата житейска трагедия пиксели.

Мислено си създавам герои. Един от тях наричам З. Неговата цел е да стана майстор на началните изречения. Той сяда и прави заготовки с последователността на практикуващ дзен монах. Изречения-суроватки, които са добри начала, но са само това – част от рамка без съдържимо, което да запълни пространството със смисъл. Те имат потенциал, но той е избираем, защото може да бъде приложен само от друг; З. не прави това (защото не му е самоцел, той просто иска да се научи да създава начални изречения на конвейр). Спорно е дали З. иска да се научи да създава условия за разгръщане на смисъл (което впоследствие да прави, както някога) или просто иска да си докаже, че да се пишат начални изречения не е толкова интелектуално трудно. В процеса З. забравя, че е писател. Той се превръща в производител.

Днешното общество е достигнало забележително равнище в способността си да плува в океана от посредственост. Няма осъждане в това, ок? Просто наблюдение. Това е като да стоиш на пристана на огромно пространство от фекална маса и да наблюдаваш радостта на тълпата от това, че човечеството е изобретило необходимите инструменти за преминаването през това пространство. Вместо да избере да плува по вода, а не по гуано. Примерно. Нооооо, защо да издребняваме? Има пространство от фекалии – значи то трябва да бъде опитомено! Как така ще съществува нещо, за справянето, с което да няма специално изградена инфраструктура?! Та това е шибаната Земя! Съществуването на повечето неща тук не е нужно да бъде оправдавано със смисъл. Просто им трябва марка и цена. Това е достатъчен аргумент. Все ще се намери кой да ги ползва. Винаги неимоверно съм се забавлявал от залитането на масата по дадена марка. Нека бъдем наясно за нещо – белият селски потник си е бял селски потник с или без етикет Adidas на него. И все си остава облекло, което не толерирам напук на всичките ми приказки как приемам всеки и Баланса не осъжда. Не толерирам селяни с гола глава, потник и джапанки, с интелект на дърворезба, разхождащи се по градския център, ок? Не то-ле-ри-рам!

За мой екзистенциален шок повечето хора не мислят така. Знам, че е учудващо, но те не подкрепят идеята да се създаде специално оградено с бодлива тел пространство (aka каторга) именно за такива интелектуално ограбени същества. Някак си приех това (не хората с потници, а това, че другите не смятат, че първите трябва да бъдат третирани по съответния медикаментозен начин). Нещо повече. Те преценят ситуацията със съвсем друг поглед и от напълно различна перспектива. Излиза, че нещо напълно различно било важно за тях.

Открих, че обикновен селски потник, излязъл изпод манифактурата на фабрика в село Долен Тръмбеж носи значително по-малка тежест от същия обикновен селски потник, но с емблема Adidas на него! О, в името на Виракоча, не мога да повярвам на (впиши произволен сетивен орган)! Кой може да повярва, че такъв mind set изобщо съществува?! Този стремеж да носиш етикет е почти романтично-наивистичен в моите очи. Невероятен феномен е да искаш да си еднакъв, вместо уникален. Да носиш, точно като всички, именно този бял селски потник Adidas (защото това е Adidas! Duuuh!), доброволно да се унифицираш и идентифицираш, казвайки: „Аз съзнателно избрах това“ и да го демонстрираш с гордост все едно Язон ти е братовчед и току-що сте открили златна вълна с магически свойства преминавайки през множество летални ситуации. Това прелива гърнето, ок? Да си слагаш маркировка като крава и да заземяваш принципа – „аз представлявам точно това и ми харесва!“ просто прелива гърнето. Защото това е точно маркировка!

Интересно преди точно колко години марката е започнала да значи нещо? И си мисля за по-големи мащаби (очевидно след въвеждането на манифактурата като концепция в човешкото психе), а не за времената на Луи еди-кой си (някой от по-ранните номера по избор), когато занаятчийството е било единствената форма на производство и макар да е носело марка („Парфюмите на гърбавия Жак“ например) е било вследствие на координирани усилия на даден индивид в дадена посока, а не на стерилна фабрика за производство на серийни облекла. Кога точно нуждата прераства в потребление, консумация и излишество? Но това са тооооолкова далечни от нас хората философски дилеми, нали така?

Истината е, че ние сме невероятно щастливи от ползването. Никога не съм виждал хората толкова щастливи, освен когато ползват нещо. Те обичат да ползват. Неща. Без значение. Хайде, признай си де... Обичаш чувството от пластмасовите дръжки на торбите BILLA, които прорязват пръстите ти от тежест. Защото това е тежестта на покупката! Ако правеше услуга на познат да държиш торбите му докато той отваря вратата на асансьора, щеше да се молиш всичко да свърши по-бързо. Но това са торбите с твоите покупки! Покупки които ще бъдат употребени от теб! И колко невероятно много, почти до състояние на оргазъм, те възбужда мисълта! И в този миг ти хрумва, че някои видове тежест са приятни! Е добре, 5 кг. са неприятни за носене, без значение чии са, но ако са твоите 5 кг. това прави нещата поне търпими, нали така? И от тази мисъл се изкикотваш зловещо в тъмното като Гаргамел и само торбите BILLA и червените ти очи светят на лунната светлина. Почти религиозно наситен дзен-момент. Истинският new age на модерния човек. Модерният човек, който е серийния убиец на смисъла.

С течение на времето, Системата осъзнала, че да произвежда и предлага продукти не е достатъчно. Колкото и иновации да имало, те все не стигали, а било нужно все повече и повече, защото предлагането и търсенето се превърнали в религията на новото време. Потреблението и оцеляването се смесили в странна, почти неразделима и неразличима амалгама, която – нека не се залъгваме – имала своите нужди. Своите нужди от още! Още от нещо различно, но в същата посока. Нещо, което може да бъде посято в съзнанието на масата и да даде своите плодове по един нов начин.

И Системата измислила... абстрактната „нужда“.

Нека оставим настрана древната измама, която ни подвежда да мислим, че притежаваме неща.

Нуждата от „още“ генерирала нов вид наглост и Системата започнала да предлага възможността „да си купим“ абстрактни неща като удобство и сигурност. Тъй като Системата почти изчерпала палитрата на материалните продукти, които може да бълва, Тя започнала да продава идеи, които човека посажда в себе си и започва да вярва, че работят. Малко по малко съществата забравили че няма сигурност и удобство. Те били накарани да си мислят, че това е конвертируема стока, с която те можели да се сдобият. (Разказвам ти всичко това с цел, продължавай да четеш.)

Изводи:

1. Писателят З. забравил да сътворява. Той започнал да прави нещо, за да подобри сътворението си, забравяйки, че то се случва едновременно и не-линейно наред с не-сътворението. З. поискал да изгради система за изработката на дълбочина.

З. механизирал смисъла.

2. Хората носещи потник нямат нужда от кой да е потник. Те имат нужда точно от потник Adidas. Те нямат нужда от нещо, което да облекат. Имат нужда от точно конкретно нещо, което не служи за облекло. Служи за авторитет. Служи за реклама. Служи за изразяване на начин на мислене, притежание и социален статус (или по-скоро поза за такъв).

Механизация на смисъла (в случая на дрехата, но и генерално като концепция).

3. Хората носещи товари правят разлика между техния товар и товара по принцип. Идентификацията и отношението към товара не променят неговите характеристики, а качествата му сякаш придобиват още по-голяма метафорична тежест на плещите на техния носител (в буквален и преносен смисъл). Емоцията от чувството за притежание създават нелеп вътрешен конфликт придавайки на едно и също нещо, две различни лица и интерпретации.

Механизация на смисъла.

4. Съществата нямат нужда да придобият реален усет за продукта, който употребяват. Те имат нужда от достоверна формулировка. Като например: „Ние ви носим сигурност“. Нека помислим над това... Вие (които и да сте) не можете да ми донесете нищо освен главоболие или венерическа болест (защото ако не се разкарате от пътя ми – ще ви шибам), а лозунгите ви са изпълнени със съдържанието на празна чаша. Затова си разкарайте тъпите листовки от пощата ми веднага. And I mean NOW!

Съществата обаче искат да ползват. Те искат листовки. Те ги събират от тротоара пред селския си вход, сортират ги, преглеждат „най-благоприятните“ оферти и понякога дори избират някоя от тях.

Абстрактната покупка за съществата носи особен екзистенциален смисъл. Сякаш тя е нещо повече от обикновено посещение на LIDL (не е). Сякаш това е дългосрочна инвестиция („купуваме си сигурност за нашите пари“) наситена с прозрения за бъдещето. Съществата, подлъгани от телевизията, забравиха само за броени десетилетия, че сигурността, удобството, красотата, качеството на живот, здравето и щастието са не само абстрактни, но и много субективни понятия. Най-вече са забравили, че те по природа са само вътрешно постижими и присъщи и не са стока, която някоя обществена подметка може да ви продаде в супермаркета.

Механизация на смисъла.

Общ извод, извеждащ теорема:

Цивилизацията не е креативен процес.

Всъщност, мило дневниче, първоначалната причина за всички тези размисли бе едно кухненско попивателно руло от комунистически времена (виждаш колко е пожълтяло), което преди няколко месеца изникна в апартамента ми при пролетното разчистване. Знаеш как обичам да заснемам нещата и да ги слагам между страниците ти, за да си спомням един ден по-добре.

 

Само можеш да видиш (всъщност не можеш, защото си просто глупава тетрадка) колко хартия е набита в това руло. То е наистина плътно и стегнато. Ползвам го вече четвърти месец и е преполовено при редовно, всекидневно ползване. За да направиш разликата, добавям още една снимка на съвременния му, далечен наследник.

 

Стиснах го с щипка, за да „видиш“ колко въздух има в него и каква е реалната му постановка – „употреби бързо и купи пак“. Реалният обем на хартията е малък, но е направен да изглежда внушителен. Преди не беше така, което можеш да видиш от първата снимка. С това не искам да заемам ролята на страдащ по миналото пенсионер, чиято единствена останала свръх-задача в живота е да седи на пейката пред входа си и да цъка с език по безвъзвратно отминалите земеделски бригади и високото и неоткриваемо днес качество на шоколад „Крава“.

Интересно ми е да изследвам мисловния модел и как той се променя с времето. Само допреди 20 години, качеството наистина можеше да се купи. Нуждата от „много“ и „още“ днес е унищожила идеята за качество и е посяла стремежа към количество. Хаха, да, точно като българския езотеричен книжен пазар, именно :))

Тогава можех да си купя качествено кисело мляко:

 

 

Можех да си купя боза в стъклени шишета с същата капачка от фолио. Обожавах да нося празните шишета и да взимам пълни (да и аз оценявах тежестта от шишетата предназначени именно за моята стомашна кухина).

Разбери ме правилно. Не изпадам в консуматорска носталгия. Липсва ми отношението. Днес влизам в магазина и знам, че каквото и да направя ще остана излъган и въпреки това доброволно влизам, защото просто нямам алтернатива. Няма правилен ход, няма как да надиграеш това, което предлагат вътре, то е едно и също навсякъде. Разбира се това става благодарение на колективното съгласие относно ситуацията. Тук няма никаква интенция за бунт и масова оргия пред народното събрание. Има просто наблюдение. Мисленето се променя в течение на времето, а някой контролира мисленето. Или по-скоро някой манипулира търсенето, което измества фокуса и изменя ценностния регистър.

Механизацията на смисъла е рептилоиден процес и го откривам във всичко днес и то не защото съм фен на Орион.

Съдържанието на нещата е сведено до тяхната опаковка (буквално и метафорично). Култивирането на вкусове е станало задача номер 1 на химическата индустрия, а ние сме опитните зайчета, като с радост си плащаме за това. Нямам намерение да синтезирам философския смисъл на „Боен клуб“ в писмена форма и да се изкарвам за пост-модернистичен мислител. Но днес ние колекционираме неща, събираме ги. И физически и абстрактно. Ритуализираме все повече и повече. Уеднаквяваме все повече и повече. Събираме вкусовете бълвани от поточната линия. Cappy круша, Cappy вишна, Cappy ябълка, Cappy с вкус на дъвка, Cappy my ass! Ок, разнообразието е една от главните причина Висшите Аз да изберат тази планета. Но нека видим модела в модела и как той се обръща в полза на sequential mind set-а.

Разнообразието започва да се превръща в самоцел, то е механизирано, не е резултат от естествения ход на нещата. Знам, че от по-висока гледна точка все пак е, но в момента изследвам философската перспектива на нещата, иначе нямаше да съм абстракционист-ексхибиционист (на наблюдателните конспиратори, които ще открият тези записки някой ден и които ще забележат, че думите „абстракционист“ и „ексхибиционист“ съдържат „ционист“ мога да кажа, че прекалявате с едно от трите: Дейвид Айк, youtube или отец Гелеменов; get a life). Разнообразието е просто поредния абстрактен продукт (в смисъла на резултат от даден мисловен модел реализиран в комерсиална посока). То не е нещо, което може да се продаде, но е нещо, което може да се предложи. А предлагането е стожера на комерсиализма, нали така? Разнообразието е необходимо на Системата, защото то я поддържа жива, поддържа интереса към нея. То не я обогатява духовно, не я отваря за смисъла (опитвам се да не преигравам с тази абстрактна дума), не я прави достъпна за философски дискурс. То просто е там, защото има една точна функция: да събира около своята гравитация добитък. И добитъка е привлечен от хилядите цветове, вкусове, абстрактни идеи, които може да си купи (но не и притежава). Добитъкът е този, който прави валидно механизирането на разнообразието. Добитъкът е колективно явление. То се състои от единици (най-вече любимци – тела без Висш Аз), но има колективно съзнание. Да, единиците имат свободата в рамката на това дали обичат червени или зелени опаковки, но и двата вида са на една и съща марка. Така че за какъв избор говорим изначално тук?

Системата взима дадена концепция и я механизира. А добитъка следва това, защото той иска да е част от Системата, колкото и пъти да е гледал трите части на „Матрицата“ (мъжката част я гледа заради ефектите, а женската заради Киану Рийвс).

Да вземем красотата. „Българската жена е много красива“.

Я пак? Българската жена всекидневно си слага повече фон дьо тен отколкото Република Хърватска може да произведе за година. Ти не си виждал истинското лице на българската жена, за да ми казваш каква е, ясно? Дори теоретично не можеш да знаеш каква е, защото перцепцията ти е изкривена априори. Красотата, ако забелязваш, в последните години има много ясни параметри и всяко отклонение от тях е отклонение от красотата itself. Древните архетипни характеристики на красотата, като: естественост, непринуденост, спонтанност, невинност и нежност не важат. Защото за добитъка те не са за многократна употреба. А в момента всичко за многократна употреба е много модерно, защото е user friendly. Агресията е за многократна употреба, защото тя е себе-активираща се и е наркотик. Вкарайте в красотата агресия! Имаме нужда от повече агресия! Аз пък имам нужда от кофа. Защото получавам vomit-пристъпи и vertigo. Веднага ми намери кофа, защото ще повърна в собствената си уста!

„Каква предпочитате господине – зелена или синя? С каква вместимост? От какъв материал? От висококачествена пластмаса ли искате да бъде или това не е толкова важно за вашето домакинство?“ И двете се правят в Китай така или иначе тъпа кучко! Просто ми дай кофа! ... Ох, късно е вече, повръщам върху теб! Щяхме да избегнем социалния сконфуз, ако просто ми беше дала кофа in the first place. Холи хесус енд суийт мадър мери...

Разбираш ли трудността да приема механизацията мило дневниче? Тя ме ограбва. Ограбва ме интелектуално, ограбва ме емоционално, ограбва ме чисто човешки. Механизацията на смислите анихилира възможността за човешки контакт. Дезинфекцира чисто хуманното, усещането, че срещу теб стои друго човешко същество, вярно, с различен път, но все пак, с душа. Ампутира способността за разбиране и създава условия в съществата за някаква електронно (от)реагиране (примера с кофата). Дори помня, че Дейвид Айк също беше писал памфлет по въпроса. Знам че ти си философския ми дневник, а не езотеричния (и знам че ревнувате един от друг), но тъй като нещата са неразделни (колкото и да ти е неприятно дневнико), ще трябва да го кажа... Знаеш, че Тъмната страна взима нещо вече съществуващо и го профанизира, за да служи на собствените й цели.

Механизацията е сериен рециклатор на всичко, за което Висшите Аз приеха предизвикателството да дойдат на тази планета. Тъмната страна видя, че не може да предложи нищо по-интересно за Духа от разнообразието от преживявания на Земята и затова обезстойности самата концепция. Тя създаде един ерзац, който обаче се превърна в ценност на социално ниво. Разбира се невероятно много mind control бе нужен за целта. Но така или иначе – опита бе успешен за впечатляващо време. Последователността и волята им е достойна за възхищение, защото е сама по себе си, без значение, че математическия знак отпред е отрицателен.

И така, Тъмните взеха разнообразието и го трансмутираха в модел, който затваря опита в първите 3 чакри. Разнообразието днес, в по-голямата си част, е спрягано в контекста на неговата валутна, а не инкарнационна стойност. Това е рамка в рамката. По-голямата рамка са условията поставени от Играта, които всички приехме преди толкова време. Вътрешната рамка е изкуственото построение на Полярностите (да не забравяме жалостивите опити на Светлите да направят същото, което правят Тъмните). Моделът се копира и обръща срещу нас. Не че това не е било предвидено. Не че това не е било част от предизвикателството. Не че не сме знаели. Това обаче не ми пречи да посоча проблема.

След механизацията на дадена концепция, винаги остава празнота в сърцето на този, който някога е усещал изначалната вибрация на нещата. Как се справям с това?

Истината е, че не можеш се справиш с това. Просто го приемаш като част от нещата. Щом съществува – значи има причина. И аз интелектуално мастурбирам разбирайки причината и наслаждавайки се на нейния смисъл. Открих че това много ме забавлява. Все пак това правя в момента пишейки този на никому потребен текст. Естествено, че го пиша за себе си, а не за някой друг. Инсталирам отново разнообразието в живота си. И, о, човече... Дали това не ми носи наслаждение... :))

Например. Преди няколко месеца си купих смокини, от онези сушените. Не бях ял от години, а ги обожавам. Което ми напомня, че все забравям да пиша в изтерзания си сайт, че който иска да направи дарение, може да го направи и под формата на смокини. (Един (мини)кашон например. Колко му е?)

Та започвам да дъвча с блаженство вървейки към спирката. Навярно съм постигнал състояние близо до кеншо, защото в един момент се усетих, че на лицето ми се е изписала усмивка, която може да се види само на лицето на бавноразвиващ се циганин. Малките неща в живота, нали знаеш... Този път обаче не беше клише. Обичам смокини. Защо не бях ял от толкова време?

Както и да е. Автобуса ми дойде и аз се качих. Когато контрольора дойде да ме таксува, аз протегнах ръката си (прикривайки какво държа в нея) и пуснах в шепата му една смокиня. Погледнах го с вътрешна усмивка и с много сериозен тон му казах: „Днес ще ти платя с това“. Исках да споделя момента на наслаждение, нали разбираш.

Онзи попита „какво е“. Отговорих му. Гледаше ме с недоверие, все пак сценария е странен за него, той е свикнал да взима парите (и да те псува наум ако трябва да ти връща ресто) и респективно да подаде билета. Сега обаче нямаше нито пари, нито обичайното отношение и каменоделската му физиономия зае нещо, което според мен може да се нарече фермерско очакване. Подуши смокинята (не се бъзикам по дяволите, подуши я!) и отхапа. В този момент нещо в него се пропука и той сякаш разбра, че аз не се опитвам да се подигравам с него, не се опитвам да му продам нищо и не съм сектант. Усмихна се и в този миг между нас се осъществи връзка независимо от езотеричната бездна помежду ни. Сърдечните ни чакри се свързаха и затактуваха в ритъма на Кармина Бурана (или някоя друга епика по твой избор, трябва ли винаги да издребняваме?!) и механизацията изчезна, оставяйки цялото пространство единствено на смисъла. О, колко оргазми подред получихме и двамата в миг!

Знаех, че в този момент, можех да не плащам билет. Въпреки това го направих, защото в противен случай всички около мен щяха да започнат да връщат билетите си на кондуктора, очаквайки от мен смокиня в замяна. Което разбира се беше ситуация тип „over my dead fuckin body“.

На хората им трябва много малко, вервай им. Трябва им само да се излъчи правилния импулс.

Кондукторът остана с мен докато не дойде моята спирка, като резултата от това бе, че някои пътуваха гратис (иронията на живота, мм?), а аз се набутах с билет и смокиня. Разбира се „набутах“ го пиша за колорит. Ненужно е да ти казвам, че момента бе незаменим с никаква валута или земеделска култура. В контекста на това, че причината за нашето квази-еротично сближаване бе смокиня, той реши да сподели, че преди години са хранили добитъка в неговото предприятие с фурми от Иран. И резултата е бил качествен, защото всичко е било натурално. „Представи си какво богатство беше, за да си го позволим“. Като го питах с какво ги хранят днес, той каза: „С лайна“. Знаеш, че съм лесно доверчив човек, но дори за собствения ми интелектуален статус стана ясно, че няма предвид реални фекалии от животински или дори човешки произход. Имаше предвид „боклуци“. И не ни ли връща това на основната тема, о пре-досадни дневнико?

Цялото съвременно мислене е изградено върху механизацията като концепция и начин на разсъждение. Стремежа на Системата да получаваш по-малко под маската на привидно повече е заел психичните мащаби на авгиевите обори с вървящия в комплект към тях аромат (talking about promotional offers, huh). Да виждаш повече, окото да се загуби, да се опияни от цветове, форми, вкусове, миризми и вариации. Да загубиш себе си в името на това да запълниш празнотата на цялата горна концепция и да я напълниш с енергията си. Твоята енергия.

На единственото в страната 5D мобилно кино ще могат да се радват това лято посетителите на централния варненски плаж в района на Първа буна, който е сред 11-те носители на „Син флаг“ по Черноморието. Благодарение на специални ефекти ще може дори при най-големите жеги да почувстват реално поривите на вятъра, снежна буря, дъжд и ураган или да усетят уханието на скъп парфюм, съобщи в. „Стандарт“.

Ето за това говоря. Не че не бих отишъл на 5D от интерес (макар да знам какъв mind control ще е). Не че не съм любопитен. Но аз съм от тези хора, които се наслаждават на поривите на вятъра и на дъжда в истинския живот. На мнозинството вятъра и дъжда им е неприятен в природата или още по-зле – не означава нищо за тях, безразличен им е. Но истински ще се насладят на него в киносалона. Защо? Започваш ли да разбираш изкривеността на това? Започваш ли да разбираш механизацията смислите? Разбираш ли как имитацията бива издигана в култ, бива продавана и бива търсена за сметка на субстанцията? Разбираш ли как езотеричната скопеност на този факт? Разбираш ли подмяната? Разбираш ли изместването на фокуса от това, за което си тук и опита ценностите да бъдат изместени с цел опита да бъде затворен в буркан, точно както религиите консервират идеята за това, какво е истинския Бог (а не извънземния му тиражиран дубликат)?

Няма да приравнявам дължината на този текст към обърната осмица. Знаеш колко богата може да бъде тази тема и съм сигурен, че това не е последния път, в който ще размишлявам върху нея.

Пъхам между страниците ти тази снимка, която открих търсейки в google картинки за mechanization. Обичам да прилагам картинки. Кой не обича картинки?

Намирам я за много силна. И да исках не можех да попадна на по-добра.

 

Жабата може да скача сама. Не й е нужна ... как се нарича това? Пружина, jumper, как?... Never mind. Защо са й нужни помощни средства когато може да скача сама? Разбира се само човека може да създаде нещо такова. Жабата сама по себе си никога не би се и замислила да използвала това устройство.

Разбира се всичко е твърде прозрачно. Това не е наистина жаба. Картинката на практика представлява човека, който е символизиран чрез жабата. Явно автора е имал скрупули и е избрал земноводно вместо бозайник. Но не е ли всъщност така по-добре?

Ние имаме нужда от помощни средства за да се изразяваме. Забравили сме как става без тях дневнико, просто сме забравили. Не е ли най-тъжното нещо на света? Тази жаба/човек е като 5D-киното. Отиваш да си платиш, за да изпиташ нещо, което можеш да изпиташ на спокойствие и безплатно, с много по-добър ефект. Свикнали сме да разпознаваме нещата само ако са в опаковка.

Подмяна. Подмяна. Подмяна.

Отивам да бъркам с пръст в гърлото си, brb.

Епилог:

Днешната Система се е постарала да измисли нови форми на вътрешни психологически конфликти, защото старите вече не отговарят на динамиката на времето си. Религиозните заблуди бяха заменени от нова форма на безсрамна експлоатация, чиято психологическа технология далеч надвишава абстрактното ниво на тази, ползвана при построяването на египетските пирамиди. Наличие на анти-представи, преди теоретичната възможност за емоционална еякулация. Блокажи, блокажи, блокажи поставени тук и там. Съсиреци! Навсякъде! Отчаяние формирано да създаде форма на движеща сила водеща към деградация. Светът има нужда от емблеми (купища), които да го ориентират.

Защото вече няма връзка между човек и човек. Бях свикнал, когато общувам да използвам и 7-те си центъра и комуникацията да става на много суб-равнища. Единствената връзка днес е краткия момент, в който и двамата сме хванали парите. Аз защото му ги подавам, а той защото ги взема. За тази половин секунда ние сме свързани, не поради друга причина, а защото се дебнем for goodness sake!

Другият тип общуване пък става „на системи“ посредством електронни платки и кабели през които минава светлина. В магазина съм принуден да „общувам“ с роботи облечени в кожа.

Вече не се срещаме помежду си защото има facebook. Не се усмихваме един на друг, правим го с емотикони :) Не искам електронната ти усмивка скъпа моя. Искам да ме целуваш по очите и лицето както някога. Да видя зъбите ти, разтваряйки тези устни в усмивка. Не искам тези нарисувани пиксели. Помниш ли онази усмивка? Истинската? Или помниш само онази, която правиш от две точки и скоба?

Не се нуждая от електронните ти комплименти и поздрави за рожден ден. Напиши ми писмо. На хартия. Както само преди 5 години. Не ме удавяй за пореден път в ледената вода на егоистичните си калкулации и рационализации. И аз нямам време. Но доскоро имахме. Кога точно се случи това? Как стана? Аз не разбрах. Аз го пропуснах. Спах ли? Заспал ли бях?

Животът губи своята автентичност.

Смислите се механизират дори в този момент. Непрестанен процес.

Винаги обичам да разказвам тази история и затова си я оставих за края дневнико.

Срещам на центъра своя съученичка от гимназията. Не сме се виждали от години. Радост, истерия. След което се започва:

Тя: Дай си facebook-a.

Аз: Нямам.

Получавам странен и алиениран, почти асоциален критичен поглед.

Тя: Ъъм, добре ..., дай си skype-a.

Аз: Нямам.

Тя: Хаха ясноооо, ти си от „онези“. Давай GSM-а тогава, че бързам :)

Аз: Нямам и GSM suga’ babe.

Тя: Е, някой друг път тогава.

Мда. Наистина някой друг път ще е. Само че няма да е „път“, а „живот“.

Аз бях пред нея. Жив. Но тя трябваше първо да си уговори среща с мен, за да прекара време с мен. По някой от трите горепосочени пътища. Very twisted indeed.

Виж, уверявам те че всичко това не ме възмущава и не искам да го променя. Просто и аз като Уди Алън имам нужда да плюя по всичко, за да запълвам моите си вътрешни празноти. Той го прави защото е евреин, а аз го правя защото...

Абе кой по дяволите не го прави, че съм тръгнал да се обяснявам защо го правя аз?

Сигурен съм, че си чувал популярната философска политическо-социална демагогия, че „ако оправим първо вътрешния си свят, ще подредим външния“.

О колко мъдро... Звучи като нещо казано от Далай Лама. Fuck Далай Лама! That’s right! Fuck him! Всъщност ако се замислиш това е просто поредната извънземна идея, която е прокарана хитро, парадирайки, че тръгва от вътрешността, но крайната цел е зададена така, че отново да е външна. Не се бъзикам, погледни и ще видиш, че формулировката е именно тази.

Затова, ето какво! Лично аз, бих взел само първата част. Ако оправя вътрешния си свят, няма да давам 5 пари за външния. Нямам мании за чистота на околното пространство, тъй че не искам да видя външния свят подреден. Ако успея да подредя вътрешния си свят, просто ще си вдигна куфарите от света въобще. И въобще, откъде по дяволите си сигурен, че външния свят ще се оправи ако оправя вътрешния си? Това не е шибана математика или физика? Това дори не е булевардна езотерика в стил Ани Безант. Това са твърде много фактори, които никоя (мета)наука не може да вземе предвид. Повярвал си в това, просто защото ти звучи мъдро. „Ако, ако, ако“. Всичко е изградено на тази база днес. А „ако“-то е точно това. Ако. И от него излиза пара, за да напомни за произхода си.

Обществото не може да бъде „ок“, ок? То не е проектирано с тази идея. Всъщност то много лесно може да бъде „ок“, но никой няма интерес от това. Нужни са твърде много промени. Ти самият нямаш интерес от това. Ти самият нямаше да съществуваш в един такъв свят, защото в него нямаше да се режат дървета и нямаше да се прави хартия, от която се правят безполезни тетрадки като теб. И аз нямаше да пиша това върху тялото ти сега.

Стига клозетна лирика. Както казва Жан Бодрияр, втората революция, тази на двадесет и първия век, тази на постмодернизма, е един огромен процес на унищожаване на смисъла. И двамата с теб знаем, че това е част от един по-висш план. Описах един от механизмите на нещата погледнат от по-нисша гледна точка. Не че не ми беше кеф да го оплюя припомняйки си light side-рските си времена, но вместо да гледам него, по-полезно щеше да е, ако си бях гледал имагинерния полов живот.

В този ред на мисли, аз ще тръгвам сега. Оставям те с долното парче. Не се вманиачавай да търсиш лириката на песента, това не е цилиндър с двойно дъно и не всичко което казвам има няколко смисъла. Просто ми харесва.

Чак на 11-ата страница се усетих, че си говоря с тъпа тетрадка. And how twisted is that as well?...

Вечно твой (просто защото си нямам друг/а),

З.

                                                      Видео

 
ArtCreative YouTube Embed Custom

Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

- загубеното изкуство на фотографията

навежда на размисъл -

- не кандидатствах за една работа, защото като отидох там на място и даже големият шеф заряза работата си, за да дойде да си поговори с мен, накрая каза: "Нали ще ми изпратите всичко по електронната поща" - ами не го изпратих:))))
- по въпроса за фон дьо тена - това е маска, която прикрива движението на лицето - а гласът излиза глухо и равно иззад нея - така не можем да разпознаем лъжата, притеснението, срама, презрението и другите човешки емоции на говорителите...
- на хората им трябва само един усмихнат импулс...

Четивото е интересно и предизвиква смисли. Както виждам си направила една смислена аналогия или връзка със себе си. Може би това е полезно.