Глава 36

Алуминиевите крила блеснаха високо над зеленото летище и шестместният пътнически самолет се скри зад снежните облаци. Групичката изпращачи постояха, вирнали глави към лъчезарната синева, където кръжеше лешояд и се стрелкаха ластовички, но дуралуминиевата птица вече летеше бог знае къде.
Шестимата пътници, насядали в проскърцващите плетени кресла, гледаха лилаво-зелената земя, която бавно падаше надолу. Пътищата се виеха по нея като нишка. Сякаш играчки – леко наклонени – изглеждаха групичка постройки, камбанарии. Вдясно, в далечината, се ширеше синя вода.
Сянката на облака се стелеше, скривайки подробностите на земната повърхност. А ето че се показа и самият облак близо долу под самолета.
Долепили лица до прозорците, и шестимата пътници се усмихваха малко пресилено, като хора, които умеят да запазят самообладание. Пътуването по въздуха беше още нещо ново. Въпреки комфортната кабина, списанията и каталозите, сложени върху подвижните масички, просто така за успокояващ уют – пътниците все пак трябваше да се самоуспокояват, че в края на краищата въздушният транспорт е много по-безопасен, отколкото например пеша да прекосиш улица. Друго нещо е във въздуха. Срещнеш облак, гмурнеш се в него, само прозорците в кабината ще се изпотят, ще изтрополи за кратко време град по дуралуминия или самолетът ще се раздруса като при яма – ще се хванеш за плетените дръжки на креслото, облещил очи, но съседът вече ти намига, смее се: това се казва яма!… Ще връхлети такъв ураган, който за секунда събаря мачтите на морски ветроход, чупи кормилото, поглъща лодки, хора в бушуващите вълни – металната птица е издръжлива и подвижна – ще се наклони към едното си крило, ще изреве с моторите и вече е изскочила, излетяла на хиляди метри над огнището на урагана...

Целият текст както и предишни, четете ТУК
кат. Психоезодух