ХипсоСъзнание
(техники за постигане на личен успех)   СТРЕС
Човешкото същество е надарено с физиологичен ме­ханизъм, който му позволява да се приспособи към из­мененията на околната среда и по този начин да поддържа постоянно вътрешно равновесие. Този механизъм е известен като хомеостаза и представлява способност да запазваме органична и психическа стабилност. Болестта е борба за поддържане на тъканите в хомеостатично равновесие. Организмът реа­гира мигновено на външните въздействия, за да запази равновесието. Треската например е усилието на орга­низма да възстанови нормалното състояние. Органичното равновесие може да се сравни с неподвижно махало. Всеки достатъчно силен стимул задвижва махалото. Стресът е именно усилието да се върнем към равновесната точка. Канадският лекар Ханс Сили го определя по следния начин: „Стресът е състояние, проявяващо се чрез специфичен синдром, който се със­тои от всички неспецифични изменения, настъпили в биологичната система. Стресът е общият знамена­тел на всички адаптационни реакции на организма". Никой не е свободен от стрес, защото той е присъща реакция на всички живи същества, включително на по-нисшите организми, които са лишени от нервна систе­ма. Това явление е характерно за живите същества при взаимодействието им със средата. Целият живот на човека е борба с околната среда. Индивидът не може да си представи съществуването си като някаква изолирана единица. Различните съби­тия в живота му го подлагат на непрекъснати изисквания да се приспособява. Ако не успее да се адаптира, той сериозно уврежда здравето и благосъстоянието си. Индивидът живее с постоянно усилие за адаптация, тоест под стрес. Стресът обаче не винаги е вреден, а е по-скоро елемент, присъщ на живота. Няма човек, кой­то да е абсолютно незасегнат от това състояние. Следователно стресът може да е съвместим със здравето, но може да има и патологичен характер, вър­ху който ще се спрем в тази глава. Стресови фактори са онези елементи, които предизвикват у субекта стресова реакция, известна в медици­ната като „общ синдром на адаптация". Стресовите фактори могат да бъдат бактерии, микроорганизми, токсични вещества, екстремни температури или проблеми от емоционален характер. Общият синдром на адаптацията е определящ фактор при високо кръвно налягане, сърдечносъдови и бъб­речни болести, артрит, кожни и очни възпаления, алер­гични състояния, нервни и умствени разстройства, сексуални нарушения, смущения в храносмилането и об­мяната на веществата, и ракови заболявания. Под въздействието на стреса (да не забравяме, че тук разглеждаме патологичната страна на този тер­мин) индивидът живее в постоянно състояние на безпокойство. Всяка трудна ситуация, всеки проблем, всяка лоша вест го изнервя все повече. Налягането във „вътрешния парен котел" постепенно се покачва, докато накрая някое незначително събитие предизвика вне­запен взрив. Напрегнатият човек се изтощава излиш­но, защото изразходва големи количества нервна енер­гия. Обикновено състоянието на напрегнатост пред­полага раздвояване на личността - такъв индивид е притиснат едновременно от няколко изисквания и не знае кое трябва да изпълни първо. Напрежението може да се прояви като общо орга­нично състояние или като мускулно, емоционално или умствено състояние. Ето защо говорим за емоционал­но, умствено и мускулно напрежение. Все пак съществува един общ фактор за всички случаи на напрежение -безпокойството. Можем да предизвикаме изкуствена невроза в лабораторния плъх, като го подложим на „тревога", тоест като го накараме да полага непрекъснати усилия да се адаптира. Поради тази причина някои хора са изложени на повече стрес от други. Напри­мер песимистът изкуствено създава стресово състоя­ние, причинено от мрачните му мисли, докато опти­мистът изгражда в себе си известна съпротивителна способност срещу напрежението. Ефектът от стреса зависи от множество трудно определими фактори, ка­то биологичната и културна наследственост, форми­рането на личността, историята на клиничните забо­лявания, темперамента и прочее. За да изясним някои положения в механизма на стре­са, непременно трябва да познаваме стадиите на проя­вата му: 1) стадий на тревога 2) стадий на съпротивление 3)  стадий на изтощаване. Стадият на тревога е основна реакция на организма спрямо някакъв дразнител, към който все още не се е приспособил. В този стадий разграничаваме два фази -шок и противодействие. Шоковата фаза обхваща орга­ничните реакции, предизвикани преди да се задействат съпротивителните или защитни механизми. В тази фаза настъпват редица изменения в ендокринната сис­тема, обмяната на веществата, състава на кръвта, дишането и други. По време на фазата на противодействие настъпва хомеостатична реакция за балансиране на изменения­та, която включва защитните механизми на организма. Стадият на съпротивление започва, когато организ­мът е подложен на вече изживян стресов стимул, към който проявява голяма търпимост. Но ако постъпи нов, различен стресов стимул, субектът отново изпа­да в предишния период на тревога. Стадият на изтощаване настъпва, когато организ­мът е подложен на непрекъснато и продължително въз­действие на някакъв тревожен стимул, поради което постепенно губи съпротивителните си сили. По този начин става ясно как протича адаптацията към различни тревожни стимули или стресови въздейс­твия - организмът разбива съпротивителни сили и се адаптира. Чрез същия процес стресът или неочакваният шок може да принуди организма да избегне някакво заболяване, като задейства защитните механизми. В древността използвали подобни средства за лечение на различни заболявания и в много случаи постигали положителен резултат. Шаманът, който ужасява пациен­та си със страшни маски и смъртни заплахи, понякога успява да го излекува, като несъзнателно използва принципа на стреса. Пускането на кръв, бичуването, къпането в ледена вода действат на същия принцип. Дори днес при някои психически заболявания все още се прилага електрошокова терапия. Тревожните стимули нарушават хомеостазата на индивида и обхващат целия потенциал на жизнения ме­ханизъм. Тревогата не е свързана с индивидуалните ка­чества и недостатъци, тя атакува еднакво смелия и боязливия, предпазливия и неблагоразумния. Непрекъснатото повтаряне на тревожните сигнали създава неспокойна личност или превръща нормалната в неспокойна. Всъщност неврозата, нервността, безсилието са основни форми на проява на тревогата. Съществува обаче нормална тревога, породена от истинска опас­ност - тя е присъща за здравия човек. При много индивиди стресовият фактор може да произтича от психически конфликти, породени обикновено от противоречието между съзнанието и инстинктите. В тези случаи главен двигател е сексуалният на­гон. Когато говорим за напрежение, винаги трябва да отчитаме силния латентен импулс, произтичащ от по­тиснати емоции или инстинкти, тоест от репресия­та. Дълго потисканите емоции придобиват огромна разрушителна сила и действат като отрова. Според някои психиатри потискането на половия нагон е глав­ната структурна причина за неврозата в цивилизова­ните общества. Всеки потиснат импулс увеличава на­лягането в „психическия парен котел". Нека вземем прост пример: един човек обижда друг, поради което последният изпитва силно желание да го удари, но общественото му Аз, тоест възпитанието, не му разрешава и го кара да потисне този импулс. Такова джентълменско поведение възбужда латентно напрежение в него. Нервното и емоционално напреже­ние, причинено от събитие с елемент на насилие, оста­ва дълго след инцидента, но не като съзнателно състо­яние, а като смътна тревога и безпокойство. Всички сме изпитвали напрегнатото състояние, предшестващо някакво действие, особено ако то е от изключителна важност. Интересно е например да наблюдаваме спринтьорите на сто метра гладко бягане в секундите преди старта. Те всъщност изживяват със­тезанието предварително и това въображаемо преживяване ги натоварва със силен стрес. Дори поради някаква причина състезанието да бъде отменено в пос­ледната секунда, напрегнатото състояние остава. Примерът показва, че повечето видове напрежение са причинени от въображаемото изживяване на още ненастъпили събития - нещо, което хората вършат непрекъснато. Този лош навик причинява огромна загуба на нервна енергия поради ненужната тревога, която въз­бужда. Съществуват различни степени на напрежение. Ще разгледаме основно три от тях: вълнение, мъчително безпокойство и тревожност. Вълнението е смътно усещане за несигурност и нерв­ност, което често се превръща във всекидневно хро­нично състояние. Мъчителното безпокойство е по-силно състояние на тревога, породено от натиска на особени събития или обстоятелства. Тревожността възниква при заплаха за самото съ­ществуване на организма. Тревожността е страх от смъртта и мобилизира някои защитни механизми, кои­то, така да се каже, тласкат индивида към внезапно нервно и жизнено „вътрешно горене". Когато човек е в смъртна опасност, защитните ме­ханизми се задействат и увеличават неимоверно енер­гията и съпротивителната способност на организма. В такъв момент човек е способен на истински подвизи. Ако опасността е постоянна и непрекъсната, индиви­дът бързо стига до изтощение, при което защитните му сили рязко спадат. Невъзможно е да извършваме каквато и да е дейност без прекъсване и без почивка, тъй като периодично се нуждаем да се разтоварим от напрежението и да въз­върнем хомеостатичното си равновесие. Оттам прои­зтича и неизбежната необходимост да пестим енергия и да спим през нощта, за да компенсираме изразходва­ното от стреса. Една от най-често срещаните и типични прояви на напрежението е хроничната умора. Невротичното из­тощение проличава особено силно в момента на събуждането. Астеникът изпитва вътрешна съпротива да стане и с удоволствие би останал в леглото. Струва му се потискащо и трудно да пристъпи към каквато и да е двигателна дейност и се чувства замаян и уморен. Да не забравяме, че именно сутрин човек се подготвя да посрещне отговорностите на деня и това е отправна­та точка във всекидневието. Щом свърши работният ден, с него до известна степен свършват и нашите от­говорности и задължения - ето защо в този момент астеникът изпада в състояние на дълбоко блаженство, което продължава до късно през нощта, а на другия ден цикълът се повтаря. Често възникват редица субективни усещания, като сърцебиене, тежест в сърдечна­та област, задух и прочее. Всички форми на напрежение са признак на енергийна недостатъчност - състояние на изтощение, което причинява преумора. При сравнително здравия човек с нормално телосложение липсата на нервна енергия се дължи на две основни причини - изчерпването й през деня и недостатъчно­то й възстановяване по време на сън. Изчерпването винаги се дължи на лоши навици, поради които нервна­та енергия се подава неправилно. Колкото и странно да изглежда, съвременното възпитание не включва създа­ването на положителни навици, свързани с въображението и чувствата. От малки ни учат да се мием и къпем, да не преяждаме, да спазваме нормите на езика и пове­дението в обществото, но чувствата и въображението се пренебрегват, сякаш са без значение. Например, един от най-вредните навици е желанието да вършим няколко неща едновременно, което води до напрежение и изхабяване. Друг лош навик е непрекъснато да се връ­щаме към неприятни спомени от миналото. Стресът е основен причинител на следните болести: а)  сърдечносъдови заболявания, ендокардит, миокардит, перикардит, сърдечна невроза, сърцебиене, бодежи в сърдечната област, неравномерен пулс, артериосклероза б) бъбречни заболявания в) еклампсия - една от най-опасните форми на токсикозите в бременността г) ревматоиден артрит д)  кожни болести: еритема, екзема, обриви, импетиго, псориазис, копривна треска, сърбежи, диабет, подаг­ра, алергии ж) сексуални нарушения з) стомашни смущения като гастрит, язва, рак на стомаха и хранопровода, възпаление на червата, запек  и) болести на обмяната - анемия, скорбут к) рак л) нервни и психически разстройства: спазми, неврал­гии, цефалгия, мигрена, безсъние, неврастения, хистерия, психоза м) затлъстяване, Ако от този дълъг списък разгледаме само вредата, причинена от сърдечните заболявания и нервните и психически разстройства, ще придобием добра предс­тава за въздействието на стреса. Когато се появят патологични прояви на напрежение, често прибягваме до транквиланти, които временно освобождават мо­зъчната кора от разстройващите въздействия. Успокоителните средства обаче имат разрушително дейс­твие и не могат да се приемат неограничено. При прекомерна употреба те могат да причинят психически и физически увреждания, например, стомашни язви и ко­лити. Необяснимо защо медицината не отдава на релаксацията онова изключително значение, което тя има като естествена предпазна мярка и средство за лечение на тревожните състояния.       РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ИНДИВИД      
Човек Всекидневно изживява различни емоции, усеща­ния, гневни изблици, агресивност, репресии и провали. Емоцията е реакция на организма срещу някаква смущаваща ситуация, приятна или неприятна. Тя обикновено се определя като „състояние на вълнение", „нару­шаване на равновесието" или „силна, случайна и неорга­низирана реакция към някакъв дразнител". Всяка силна емоция е придружена от физиологични и психически из­менения. При интензивно емоционално състояние про­тича нервен ток с анормална мощност, който претоварва естествените пътища, нарушава и обърква някои мозъчни функции и временно ги анулира. На физио­логично ниво протичат интересни реакции, които подсказват, че организмът се готви за борба. Настъпват някои от следните изменения: зениците се разширя­ват, пулсът и сърцебиенето се ускоряват, кръвното налягане се покачва, ритъмът и дълбочината на диша­не се увеличават и се засилва консумацията на кисло­род, нараства кръвната захар, секрецията на потните жлези става по-силна, потиска се отделянето на слюнка и стомашен сок, подобрява се свиваемостта на мускулите. Силното емоционално състояние винаги предс­тавлява отклонения от нормата, която предполага спокойствие и равновесие. Все пак измененията, причинени от емоциите, са по­лезни за индивид, който е принуден да атакува или да се спасява с бягство. Емоцията издига максимално енергийното ниво и удължава времетраенето на полезното усилие. Човек в момент на смъртна опасност е спосо­бен да извърши истински физически подвизи. Като на­рушават временно равновесието, емоционалните със­тояния пускат в ход защитните механизми на организ­ма. Хомеостазата е способността на организма да поддържа вътрешно равновесие и постоянно да се стреми да го възстановява. Хомеостатичната способ­ност е подложена на голямо изпитание при емоционал­ните състояния. Очевидно емоционалното напрежение засяга целия организъм, като нарушава тези важни хомеостатични функции. Най-смущаващото емоционално състояние се причинява от страх пред въображаема или все още несъщес­твуваща опасност. Този страх се проявява под форма­та на тревога. Фройд твърди, че всички видове тревога са всъщ­ност страх от смъртта. Човешкото същество се чувства застрашено в самото си съществуване, но не от непосредствена и осезаема, а по-скоро от някаква въоб­ражаема, проектирана в бъдещето опасност. Крапф смята, че „първите изживявания на тревога у индивида се дължат на временна липса на кислород, докато индивидът все още е в утробата и тази първична заплаха за съществуването поражда биологични споме­ни, които завинаги свързват усещането за тревога с жизненоважния механизъм на насищането с кислород, дори когато по-късно околната среда не намалява не­посредствено количеството кислород... Субективните изживявания на тревога обикновено са придружени от рефлексна хипоксия (липса на кислород)". Разграничаваме две основни групи тревожни стиму­ли: вътрешни и външни. Тъй като тревогата е явление, мобилизиращо цялата личност на индивида, произхо­дът на вътрешните и външни сигнали всъщност се свежда до взаимоотношението между човека и среда­та. За да изясним първопричината за тревогата, трябва да вникнем в цялостното формиране на личността и психоаналитичната й структура. Личността се разг­лежда преди всичко като отличителен белег на индивида. Гордън Олпърт в „Психология на личността" твърди, че „личността е продукт на сложната културна ис­тория на всеки човек". Но „никоя характеристика на личността не е освободена от наследствени влияния. Личността на индивида е средство за адаптиране или оцеляване в резултат от взаимодействието между ор­ганичните му потребности и околната среда, която е едновременно благосклонна и враждебна към тези пот­ребности. Взаимодействието се осъществява благода­рение на гъвкавата и способна да се видоизменя нервна система. В процеса на приспособяване на органичните потребности към изискванията на средата, централ­ната нервна система създава известни характерни формации, като навици, отношения, лични черти, начи­ни на сублимиране и мислене. Тези характерни форми на приспособяване, взети в тяхната цялост, определят личността". Личността не се формира с раждането, а постепен­но въз основа на различни преживявания. При формира­нето й важна роля изпълняват „нагоните", тоест основните мотиви, произтичащи от физиологията и хи­мията на тялото. Основните нагони се дължат на те­лесните потребности. Например, гладът е резултат от липсата на храна в тялото. Нагоните изискват оп­ределено изменение, за да се задоволи някаква потреб­ност. Нагонът е винаги състояние на органично напре­жение, което се засилва, докато организмът реагира по начин, който освобождава натрупаното напрежение. Вегетативната нервна система непрекъснато нала­га различни пренастройки, които се изпълняват от гръбначномозъчната система. Тя трябва да се грижи непрестанно за сигурността и удобството на индивида, затворен между емоционалните потребности и ог­раниченията и изскванията на средата. Това взаимо­действие между вегетативната и централната нервна система поражда непрекъснати психически конфликти, тъй като всички нагони по същността си са стремеж да се придобие или избегне нещо - с други думи, индиви­дът желае да придобие нещо или да избегне друго, кое­то застрашава сигурността му. Във всекидневието обаче желаното и нежеланото често се смесват. Нап­ример, едно лице с деликатен стомах желае да яде пикантни ястия, но се страхува да не му прилошее. Това поражда вътрешна борба. Понякога, в по-сложни ситу­ации, съзнанието се претоварва, стремейки се да наме­ри правилно решение. Може би най-важните органични потребности са секс и храна. Свободното и естествено задоволяване на половия нагон е възпрепятствано от правилата на ци­вилизования живот, а потискането му вероятно е ос­новна причина за напрежението в съвременния човек. Околната среда непрекъснато издига бариери пред желанията ни, застрашава спокойствието ни и ни изп­равя пред множество проблеми. Приспособяването към различни ситуации, наред с изискванията на инди­видуалната мотивировка, налага известна пренастройка, за да се задоволят нагоните. За целта хората създават различни навици, тоест механизми за адапта­ция, които са изключително сложни, тъй като на всеки нагон съответстват множество възможни реакции. Степента на зрялост на адаптационните механизми хвърля силна светлина върху причините за тревогата. Възрастният индивид притежава известни способ­ности за съзнателна нагласа. За разлика от него, дете­то е лишено от такива способности. Все пак, с изключение на половия нагон, другите му нагони са толкова силни, колкото и на възрастния. За да се приспособи, бебето реагира на вътрешните изменения с емоционална възбуда, плач и рефлексивна физическа активност. То реагира емоционално на потребностите си с външни рефлекси и получава вниманието и грижите на родите­лите, от които зависи тяхното задоволяване. Адаптационните механизми на човека могат да бъ­дат зрели или инфантилни. Зрели са, ако индивидът живее в съзвучие с реалността, адаптира се напълно към нея и реагира разумно и интелигентно към околната среда. Незряла е настройката на индивид, който реаги­ра преди всичко емоционално (като дете) и емоциите вземат връх над интелекта. На практика зрелостта и инфантилизмът не включват всички реакции на човека, а само някои техни страни. Например индивидът може да е зрял в семейните си отношения, но да не е такъв в обществените. Определени ситуации предизвикват незрели реакции в уравновесени хора, защото не са успели да изградят в личността си определени качес­тва, които са останали на инфантилно ниво. Приспособяването и настройката зависят на първо място от тенденциите, които личността следва по време на развитието си, а то до известна степен върви ръка за ръка с физиологичния растеж. Някои явления, свързани с личностното развитие, се отразяват пряко върху чувството за несигурност, тревогата и стресо­вите реакции. Формирането на личността може да се сравни със строежа на пирамида. Основата й представлява кул­турната и биологична наследственост, а следващият ред - отличителните белези на личността, формира­нето на личността се състои в специализиране или ин­дивидуализиране на първичните безцелни действия на детето. Изграждат се двигателни вериги - бариери, ко­ито потискат цялостната възбуда на нервната систе­ма и я локализират. Локализирането постепенно отс­транява ненужните действия за постигане на по-голя­ма прецизност. Поведението на детето отначало се изразява в хаотични реакции на тялото, които посте­пенно се диференцират и формират навици и тенден­ции. На по-висш етап на развитие отделните единици на поведение се обединяват в по-широка система. Това ин­тегриране е може би крайното ментално осъществя­ване, което индивидът трябва да постигне. Интегри­рането означава и сливане на отделните системи в ед­но цяло. Индивид, чийто живот е изпъстрен с разнообразни и силни преживявания, несъмнено притежава по-слабо ин­тегрирана личност в сравнение с необразования човек, почти лишен от навици и характерни черти. Може би така ще си обясним защо простите хора в повечето случаи имат по-стабилна и по-уравновесена личност от интелектуалеца. Процесът на интеграция е от изключително значение за способността за приспособява­не, тъй като ако в него липсва мисловна дейност, инди­видът престава да се развива и следва стереотипни модели на поведение. След като разгледаме цялостния процес на формиране на личността, ще се върнем отно­во към този въпрос. Обединяването на различните изживявания на лич­ността не става едновременно или постепенно, тъй като много от тях не се интегрират по подходящ на­чин, не успяват да проникнат в психиката, а „се плъз­гат" по повърхността й и после биват забравени. Така придобитият опит е много по-беден в сравнение с вре­менните и преходни изживявания. Причината се крие в самата природа на човека, който не си прави труда да осмисли новите понятия и преживявания, а предпочита да ги противопостави на вече придобити качества и навици. В ума са напластени определени форми на мис­лене и индивидът смята, че е много трудно и измери­телно да промени собствената си интеграция. Естествено това явление автоматично предизвиква трудности в приспособяването, тъй като светът се мени непрекъснато и тласка човека към нова психичес­ка нагласа. Понякога се изненадваме от непреодолимите труд­ности, пред които се изправя някой образован човек, мъчейки се да разбере съвсем прости понятия, които липсват в интелектуалния му багаж. Интеграцията на личността въпреки всичко продължава непрекъснато, но след трийсетгодишна възраст в нея се  включват твърде малко нови качества. Другият формиращ процес, тясно свързан с тревога­та и способността за самоконтрол, е ученето. Той об­хваща всички придобивки и промени на растежа. Голя­ма част от него се извършва чрез подражание - с други думи, като преднамерено или несъзнателно се копира чуждото поведение и по този начин личността възпри­ема чужди модели на адаптация. Психоаналитичната представа за личността се със­тои от следните четири части: 1/ Несъзнавано 2/ Подсъзнателно, или То З/Аз 4/ Свръхаз. Ако си представим, че съзнанието ни е като езеро, то дъното ще съответства на несъзнаваното. Всъщ­ност, несъзнаваното е нашето психологично и физиоло­гично наследство. То се управлява от секрецията на ен­докринните жлези, наследствеността, състава на кръвта, националната принадлежност, обществената и религиозната среда, обичаите и тенденциите, култу­рата и милионите предишни човешки съществувания. Корените му датират от появата на човека на Земя­та. Несъзнаваното е инстинктивната нисша първична основа на човека. Посредник между несъзнаваното и Аза е подсъзнани­ето, или То. Корените му се крият в несъзнаваното, с което е тясно свързано. Двете заедно образуват резер­воара на инстинктите, обичаите и спомените. То не може да бъде морално или неморално, защото е съвкуп­ност от различни склонности, инстинкти и желания. То не познава социалните, семейни и етични условнос­ти, а стремежът му е да задоволи възможно най-бързо собствените си органични и психически потребности. Тези потребности са известни като нагони. Нагоните са стремежи, произтичащи от подсъзнанието и изиск­ват задоволяването на определени нужди. Азът е онази част от подсъзнанието, която е пре­търпяла промени под въздействието на външни обсто­ятелства. Азът помага на индивида да се приспособи, като го учи да разпознава диктатите на реалността. Над сферата на Аза се намира Свръхазът или цензу­рата, който в известен смисъл представлява морална­та съвест на индивида. Той се формира главно през детството, когато детето асимилира културните норми на поведение. Според Фройд, Свръхазът от мо­рална гледна точка не е по-висш от Аза, защото се съз­дава под натиска на обществото. Свръхазът е Аз, по­тиснат от възпитанието и социалните условности, онази част от Аза, която са моделирали възпитатели­те ни. Свръхазът издига различни забрани, които за­действат репресивните механизми. Репресията се явя­ва като следствие от борбата между То и Свръхаза. Подсъзнанието, или То, се проявява физиологично чрез таламуса, който е нервен център, разположен под мозъка. Таламусът и съседните на него области са цен­тър на инстинктите, емоциите, болката, навиците и настроенията. Областта на таламуса е основен мозъ­чен регулатор - цялата симпатична нервна система за­виси от нея. Съзнателната част на индивида е предс­тавена в главния мозък - седалище на ума, съзнанието и Волята. Мозъчната кора е седалище на съзнанието и волята, тя е регулиращ, контролиращ и хармонизиращ център, а таламусът е център на емоционалните и подсъзнателните импулси. Ако мозъчната кора не функционира добре, таламусните импулси действат произволно, без контрол от страна на мозъчната кора и индивидът става жертва на своите нагони, емоции, прис­тъпи на гняв и агресивност. Механизмът на потискане се задейства, когато от подсъзнанието постъпи импулс, противоречащ на мо­рала и възпитанието. Този импулс протича като електрически ток към мозъчната кора и среща по пътя си цензурата или Свръхаза, който го потиска - възможно е индивидът изобщо да не осъзнае съществуването му, тъй като импулсът не достига до мозъчната кора. Той се отклонява към симпатичната нервна система, разс­тройва я и тя поражда чувство за тревога. Накратко, всеки човек разполага със собствен психически механизъм, за да посрещне въздействията на околната среда. Личността е карта на менталните механизми на всеки човек. Тази структура е съвкупност от вериги, които позволяват проява на индивиду­алната интелигентност.       СЪЗНАНИЕ И ХИПСОСЪЗНАНИЕ      
Въведох термина ХипсоСъзнание (от гръцката дума хипсо - „издигане"), за да дам научно, рационално и физи­ологично обяснение на различни функционални смуще­ния в човека, които са от изключително и решаващо значение в живота му. Тези смущения са свързани с неспособността му из­ползва ефективно интелектуалните си възможности, за да реши емоционалните си конфликти, да живее в ре­алния свят, да познае истината, да се избави от вред­ните последици на стреса, да е в мир с обществената група и изобщо да се справи с всички онези проблеми, които изискват правилно функциониране на мозъка. На теория фактът, че човек притежава интелиген­тност, би трябвало да му позволи да реши успешно всички тези проблеми. Но какво се извършва вътре в него и го превръща в променлива единица, подчинена на обстоятелствата, емоциите и импулсите си? Защо необикновената структура на нашия мозък не ни позво­лява да посрещнем с истинско разбиране влиянието на средата? В нашите възможности е да видим какво става в ума на индивида и как то му пречи да използва пълноценно своята интелигентност. Ще се опитаме да разкрием този фактор, като вземем за основа психологическите термини от предишната глава и прибавим някои други в тази. Съществува един-единствен основен елемент, кой­то нанася съществен и неподозиран упадък на човешкия ум - НИСКОТО НИВО НА СЪЗНАНИЕ. Съзнанието, което обхваща всички ситуации в съществуването ни, е основната същност на психическия ни живот. Уорън в своя „Речник по психология" дава следното определение за съзнание: 1) Отличителен белег на психическия живот, характеризиращ се по различни начини като: а) най-общо усе­щане; б) централен ефект на нервното възприятие; в) способност за преживяване; г) субективен аспект на мозъчната дейност; д) взаимоотношение между Аза и средата. 2/ Общ сбор от преживяванията на субекта в даден момент. З/ Способност на индивида да познава външните предмети и да им въздейства. 4/ Отношение на индивида към моралните или социа­лни противоречия В собственото му поведение, което предполага някакъв оценъчен критерий. От тези дефиниции можем да се убедим, че целият живот на съзнанието се върти около Аза. Азът е глав­ната отправна точка на индивида, в която се срещат минало и бъдеще. Азът трябва винаги да се разглежда като постоянно свързан със съзнанието. Надявам се обаче да докажа, доколкото е възможно и като имам предвид неуловимия и трудно определим характер на психическите явления, че при повечето индивиди съзна­нието „функционира" без Аза, или поне без зряло и ста­билно Аз. Нека първо разделим съзнанието на две основни със­тояния, които всички добре познаваме - сън и будност. За момента ще е по-добре да оставим настрана опреде­лението на тези състояния, за да разгледаме цялост­ния феномен на съзнанието. Да сравним съзнанието с деленията на термометъ­ра. Да си представим скала от 20 градуса - десет над нулата и други десет под нулата. Градусите, разположени над нулата, представляват състоянието на будност, а тези под нея - сънното състоя­ние. Знаем, че съществуват различни степени на дълбочина на съня, които все още остават неизследвани и некласифицирани чрез практически приложими понятия. Никой не се замисля, че наред с различните дълбочинни нива на сън, има и няколко степени на будност човек може да бъде повече или по-малко — буден в обичайната си дейност. Ако се върнем към аналогията с термометъра, трябва да отнесем „топ-линиите" градуси (над нулата) към будността, а „студените" (под нулата) към съня. Когато измерваме температурата, разбираме, че не говорим за две различни явления - едно, наречено топлина, и друго - студ. Става дума за едно и също явление, което наричаме температура. Както знаем, нулата е условна величина, възприета за удобство.                             На практика това означава, че при 10 градуса над нулата все още е студено, а при 50 градуса под нулата все още е топло. Тоест с 20 градуса над нулата искаме да посочим, че е по-малко студе­но, отколкото при 0 градуса, а когато казваме 50 градуса под нулата, искаме да поясним, че е ПО-МАЛКО ТОПЛО, отколкото при 0 градуса. По аналогичен начин сънят и будността трябва да се разглеждат като едно и също явление - като различни степени на съзнателност. В нашата скала на съзнание­то сънят и будността се смесват. Произволната нула отразява само момента на заставането или, както пог­решно го наричаме, на „загуба на съзнанието". Съществува привидно състояние на физиологична будност, при която отсъстват явленията, характерни за съня, и друго състояние на по-дълбока будност, свър­зано с мозъчната и умствена дейност, което е психи­чески неуловимо. Ще използваме нашата скала на съз­нанието именно за това състояние, което ще наречем „истинска будност", за разлика от физиологичната будност, която пък ще наречем „привидна будност". Тъй като става въпрос за ново, сложно явление, ще уточним някои термини, за да не настъпи объркване. Когато казваме, че сме будни, ще имаме предвид истинската или дълбока будност. А сега да се опитаме да вградим в този психически комплекс „съзнателното" и „подсъзнателното". Така, както тези термини са интерпретирани от традиционната психология, те се оказват неприложими към общата схема на скалата на съзнанието и зато­ва сме принудени да въведем трети елемент, който ще наречем „свръхсъзнателно". Невъзможно е да определим точното място на свръхсъзнателното, съзнателното и подсъзнателно­то, тъй като техният диапазон на действие Варира според менталната дейност на индивида. Можем само да се опитаме да определим елементите на съзнание­то, които включват всяка една от тези части. Ето защо, трябва да анализираме подробно явлението АЗ. Какво е Азът? Обикновено го определят като „само­личност", като нещо, което се запазва без съществени промени до края на живота ни. Ще се опитаме да дадем такава дефиниция, която да свърже понятието за Аза с по-конкретни и определени човешки способности в пълно съответствие с теория­та ни за нивото на съзнателност.     АЗЪТ Е СЪВКУПНОСТ ОТ СЪЗНАТЕЛНО РЕФЛЕКТИВНОТО ПОЗНАНИЕ НА ИНДИВИДА.       На пръв поглед Азът е само още едно наименование на личността. Самата представа за личността като нещо уникално и различно за всеки човек ни подтиква да я отъждествяваме с Аза. Всъщност при анализ в светлината на системата ХипсоСъзнание ще видим, че Азът е пълна противоположност на личността. Нека разделим индивида на два основни механизма -Аз и Ние. Тук обаче Ние има малко по-различно значение от това на Фриц Кюнкел. Ще разглеждаме това Ние като синоним на личността, като показател за решаващото въздействие на социалната група върху инди­вида, когото тя формира, моделира и трансформира. Ние е това, което не е същностно за индивида. То е пря­ко или косвено въздействие на други умове, проникнало в неговия ум, без той да може да се противопостави или да се изтръгне от натиска му. Азът, за разлика от Ние, е всичко онова, което е същ­ностно за индивида. Азът е онази част от влиянията на културата и бита, които индивидът е избрал целе­насочено и е променил, разширил и приложил по собст­вена преценка. Истинското Аз се формира винаги въз основа на размисъл и интелигентен анализ на фактите. Всеки индивид притежава Аз, но той е извън обсега на функционалния механизъм на интелекта. Такъв Аз обикновено не е зряла, разбита и опитна единица, а са­мо едно ограничено до минимум, лабилно и безсилно „аз". Всички хора са имали някакви проблясъци на съзна­телно познание и именно те са формирали тяхното Аз. Вече определихме Аза като „съвкупност от съзна­телно рефлективното познание на индивида". Нека не забравяме, че не говорим за Аза в общоприетия му психологически смисъл, а за едно АЗ с главни букви. Това е истинското АЗ, Вътрешно присъщо на човека, за разли­ка от псевдо-Аза, присъщ повече на полусъзнателни същества, неспособни да използват творчески интели­гентността си. Всички хора, при които Азът не е формиран от съв­купността на съзнателно рефлективното познание, не притежават Аз в точния смисъл на думата, а само Ние. При други индивиди Азът съществува, но е сведен до минимум поради крайно ограничения сбор от съзнате­лен опит. Каква е причината едни да имат истинско АЗ, а дру­ги - не? Познанието, защото то е архитектът, който гради човешкия ментален механизъм. По-нататък ще обясним, че не е толкова важно КАКВО научаваме, а КАК го научаваме. Може да разграничим пет различни вида учене или познание: 1) Несъзнателно познание 2) Несъзнателно рефлективно познание 3) Съзнателно познание 4) Съзнателно рефлективно познание 5) Свръхсъзнателно рефлективно познание. Несъзнателното познание протича главно чрез съз­даване на условни рефлекси, подражание и- внушение -то заедно с несъзнателно рефективното познание фор­мира подсъзнанието. Несъзнателно рефлективното познание се натрупва, когато индивидът разсъждава подробно Върху понятия или преживявания, но при ниско ниво на будност. Възможно ли е човек да е несъзнателен, ако използва своя­та интелигентност? Нека разгледаме скалата за из­мерване на съзнанието. Виждаме, че деленията съот­ветстват на степените на будност, през които преми­нава индивидът. По време на този преход той не губи способността си да разсъждава, но тя се изменя под въздействието на полусънното състояние. Нима не мислим и не разсъждаваме по време на сън? По-ната­тък ще разгледаме темата по-задълбочено. Съзнателното познание се извършва, когато индиви­дът поддържа високо ниво на будност, но е лишен до известна степен от способността да разсъждава или не я използва правилно. Съзнателно рефлективното познание протича, кога­то индивидът използва рефлективната си способност при по-високо ниво на съзнателност или будност от обичайното. Накрая, свръхсъзнателно рефлективно познание пос­тига онзи индивид, който чрез определен метод се е из­дигнал до високо ниво на съзнателност и наред с това прилага особено добре рефлективната си способност. Съзнателното и съзнателно рефлективното позна­ние, взети заедно, образуват съзнанието, а свръхсъзна­телно рефлективното познание - свръхсъзнанието на индивида. Много малко хора притежават свръхсъзнателното, което представлява максимална степен на реализация на индивида. Ако разгледаме различните състояния на съзнание­то, ще стигнем до изключително важен факт - сънно­то и будното състояние се преплитат в мозъка и оказ­ват въздействие върху неговия механизъм. Индивидът никога не е напълно заспал или напълно буден. Денем в състоянието на будност винаги присъства известна доза сън. През нощта, когато сънуваме, винаги поддържаме някакво състояние на съзнателност. За да оценим степента на функционалните смуще­ния, предизвикани в мозъка от сънното състояние, ще разгледаме накратко психическата дейност по време на сън. Светът на сънищата е лишен от логика, съраз­мерност и разумна интелигентност. Събитията, кои­то „настъпват" по време на сън, са в пълен разрез с ре­алния живот на индивида и не зависят от физическите и моралните закони. Това е светът на абсурдното и не­логичното, където властва фантазията. По-висшите способности на ума временно са блокирани и остават да действат само инстинктивните и емоционалните сили. Индивидът разсъждава, но този процес напълно се изкривява под въздействието на съня. Думата „изк­ривяване" много точно описва това, което става в мо­зъка. Човек усилено разсъждава, но разсъжденията му са деформирани поради капризното и изменящо се влия­ние на онеиричната атмосфера, която неизменно при­съства. Обикновеният човек е неспособен да живее пълноценно в реалния свят. Ще наречем това явление „ниско ниво на съзнание". Всички хора с ниско ниво на съзнание се намират в дълбоко сънно състояние. Психи­ката на индивидите с по-високо ниво на съзнание има по-слаба сънна характеристика. За да подчертаем ог­ромното значение на този факт, приемаме следното твърдение: степента на функционално съвършенство на човешкия ум е правопропорционална на по-високото и обратнопропорционална на по-ниското ниво на съзна­ние. Колкото по-високо е нивото на съзнание на човека, толкова по-голяма е способността му да прилага пълноценно интелектуалните си способности, за да живее в реалния свят, да преодолее вътрешните противоречия и да познае истината. Това явление, непознато за психологията, както и всичко отнасящо се до истинското Аз, несъмнено е най-важният ключ за разшифроване на тревожните и променливи реакции в човешкото поведение. Отношението между съзнание и интелигентност е тясно свързано с този въпрос. Ясно е, че като говорим за съзнание, използваме тази дума в смисъл на „високо ниво на съзнание". Съзнанието и интелигентността не са идентични. Нещо повече, любопитно е да отбележим, че на практика прекалено културният и образован индивид поддържа по-ниско ниво на будност от необразования ра­ботник. Образованият човек до голяма степен е лишен от същинско Аз, тъй като носи голям културен товар -с други думи, влиянието на социалната група в него е много силно, широко и всеобхватно. Следователно той притежава много от онова, „което не е същностно за него" и на преден план в съзнанието му стои Ние. Необ­разованият човек с ограничен опит и култура има само онова, което е негово - той притежава повече Аз, от­колкото Ние. Още древните философи в стремежа си да намерят истината стигнали до тези прости понятия. Те разби­рали, че за да е валидно, познанието трябва да отгова­ря на истината и че мъдростта е съвършена форма на познание. А кога един индивид става мъдър! Когато е способен да вижда нещата такива, каквито са в дейст­вителност, отвъд чистата привидност, като прекра­чи бариерите на съня. За съжаление, теорията за нивото на съзнание ни навежда на мисълта, че ние, хората, сме жертва на чудо­вищна измама, защото част от съзнанието ни (под влияние на сънното състояние) пречи на правилното функциониране на мозъка. Това донякъде е така, защо­то живеем в свят, където целта е да се формират ин­телигентни същества, но за жалост с твърде ниско ни­во на съзнателност. Ако малко се замислим върху неу­ловимото въздействие на съня, лесно ще проумеем трудностите, с които се сблъсква човек, когато изуча­ва тънкия механизъм на ума, особено като вземем предвид, че собственото ни мислене е засегнато от те­зи смущения. Очевидно за да може да изследваме и раз­берем докрай това явление, трябва първо да освободим собствения си разум от смущаващото влияние на фан­тастичния свят на сънищата.
За предишната част ТУК  

Не ме е страх от смъртта.Няма болка, лека е като сън-уверявам те.Но не трая като ме заплашва-явно знае нещо.Само не зная с кого си обменя инфо.Сигурно се мъчат и на теб да направят кал...А стрес-колкото искаш-дори при мен са комбинран факторите.Фаза изтощение съм прекрачила още преди 10 години,трябваха ми 2-3 год за да стъпя на крак от безсилието.И така да се гаври с мен...Но това не е важно...

Явно сте минали на друго ниво, което е добре. Поздрав и успех!