24. ДЯДОТО НА АНАСТАСИЯ

Аз се огледах встрани и назад... Дядото на Анастасия стоеше съвсем близо до пейката и побутваше с пръчка към кошчето за боклук една хартийка, която някой бе хвърлил на тревата. Ние се здрависахме. Неговите очи са весели, добри и в общуването си той е непосредствен. Не е като прадядото. Когато видях прадядо й в тайгата, той мълчеше през цялото време. Гледа през човека, без да го забелязва - все едно че е прозрачен.

Ние седнахме на пейката и аз го попитах:

- Как успяхте да стигнете дотук и да ме намерите?

- Не е кой знае какъв проблем да стигне човек дотука и да те намери, щом му помага Анастасия.

- Гледай ти, тя наистина била родилa: Каза, че ще роди - и роди! Сама, в тайгата, не в болницата... Сигурно е имала болки? Викаше ли?

- Защо пък трябва да я боли?

- Та нали когато жените раждат, винаги ги боли? Даже някои умират при раждане.

- Болки има тогава, когато човек е заченат в грях, когато е имало само плътски контакт. Затова жената си плаща с болки при раждането и с житейските мъки по-късно. Но ако зачатието е било с истинска любов и висок идеал, тогава болката само усилва в родилката усещането за великата радост от творението.

- А къде отива болката тогава? Как може тя дя усили радостта?

- Жената, когато я изнасилват, какво изпитва? Разбира се - болка и отвращение. А когато сама се отдава, то същата тази болка преминава в други преживявания. Същото става и при раждането.

- Значи, Анастасия е родила без болки?

- Разбира се, че без болки. И деня избра специално - топъл, слънчев.

- Как така ще го избере: Нима раждането не е спонтанно?

- То е неочаквано, когато жените зачеват случайно. Майката винаги може да задържи раждането за няколко дни или да го ускори.

- И вие ли не знаехте кога трябва да роди? Не се ли опитахте да й помогнете?

- О не, усетихме какво става. Денят беше чуден. Отидохме на нейната поляна. Там, в края й, видяхме мечката. Тя ревеше от обида. Ревеше и с все сила удряше с лапите си по земята. Анастасия лежеше на мястото, където майка й я беше родила, а една малка, жива топчица вече беше на гърдите й. Вълчицата я облизваше.

- А мечката, защо ревеше мечката? Обидена ли беше от нещо?

- Анастасия е извикала вълчицата, а не мечката:.

- Ами да беше отишла сама:

- Без покана те никога не се приближават. Представи си какво стълпотворение би настанало, ако всеки се приближаваше без позволение.

- Интересно, как ли се справя сега тя с детето?

- Да беше отишъл да видиш, щом ти е интересно:

- Та тя нали каза, че трябва да не общувам с нея, докато не се изчистя от нещо си там. Първо трябвало да посетя светите места, а толкова пари нямам засега.

- Каквото и да е измислил абсурдният й мозък, нали ти си бащата! Действай, както сам считаш, че е правилно. Накупи разни ританки, пелени, камизолки, дрънкулки; поискай да облече детето нормално, да не го мъчи. Че то, горкото, е съвсем голо в гората:

- И в мене възникна такова желание, веднага след като чух че имам син. Така и ще направя. А за абсурдността й сте напълно прав. Сигурно затова и моите чувства към нея са още някак си неизяснени и непонятни за самия мен. Това не е като обикновената любов към жена. Много добре знам от опит какво представлява нормалното влюбване. Сега това е нещо съвсем друго. Сигурно не е и възможно да се обича Анастасия с обикновена любов. Нещо пречи. Може би именно нейната абсурдност.

- Абсурдността на Анастасия, Владимире, не е глупава. Нейната привидна алогичност извлича от глъбините на вселената забравени духовни закони; а може и сама нови да създава. И светлите, и тъмните сили често са сащисани от нейната алогичност, но по-късно някоя известна на всички проста истина изведнъж пламва още по-ярко. Даже и ние понякога сме съвсем объркани, макар и Анастасия да е наша внучка и да израстна пред очите ни. А като не разбираме всичко, как можем винаги да й помагаме? Затова тя често остава съвсем сама със своите мечти. Ето, с тебе се срещна, разкри ти се цялата, а чрез книгата - и пред другите хора. Ние искахме да предотвратим това, не желаехме да допуснем тази любов: Понеже изборът й ни се стори непонятен и абсурден.

- Аз и досега не мога да разбепра това.. Читателите също питат: "Що за човек сте вие?"; "Защо тъкмо вас избра Анастасия?". А аз не мога да им отговоря. Елементарната логика говори, че за нея би бил достоен само някой учен или някой духовен човек.Той може би щеше да я разбере и да я обикне такава, каквато е. Заедно те щяха да допринесат повече полза. А на мен ми се налага целия си живот си да променям, да се ориентирам в много въпроси, които за други, по-просветени, вече са отдавна ясни и понятни.

- Съжаляваш ли сега, че животът ти се промени?

- Не знам. Засега все още се опитвам да осъзная всичко. А на въпроса, защо е избрала точно мене, така и не мога да отговоря на хората. Търся и не мога да намеря отговора.

- И как точно го търсиш?

- В себе си се опитвам да надникна. Питам се кой съм аз, всъщност.

- Може би и ти в нещо си единствен: Така ли?

- Не знам, понякога си мисля, че може и да има нещо в мене. Нали се казва, че подобното подобно привлича...

- Владимире, Анастасия говорила ли ти е за гордостта; за себичността споменавала ли ти нещо?

- Да, говорила ми е, че това е смъртен грях, отклоняващ човека от истината.

- Не те е избирала тя тебе, Владимире. Не те избрала, а те е прибрала. Като никому ненужен и изоставен те е прибрала... Даже и ние не разбрахме веднага това. Да не те обидих с нещо?:

- Не съм съвсем : съгласен с вас. Аз имах семейство - жена, деца, - пък и бизнесът ми вървеше добре. Е, добре, нека да не съм от избраниците, но не съм и от най-изпадналите, които можеш да прибираш от улицата, като например клошаря-полковник или някоя отрепка:.

- С жена ти от край време вие въобще не се обичахте. Ти си имаше свой живот и интереси, а тя - свои. Само ежедневието ви обединяваше - или по-скоро инерцията на старите чувства, които постепенно гаснеха. Дъщеря ти също нямяше за какво да си говори с теб, бизнеса ти не я интересуваше ни най-малко. Само на тебе той изглеждаше важен - печалба ти носеше. Днес удар, а утре - или нищо, или загуба, разорение. Пък се разболя накрая - едва не загуби стомаха си. С твоя разгулен живот беше на косъм. Така че съм прав - ти беше свършен човек. Не си въобразявай че...

- Тогава за какво съм ви! Какво съм за нея: експеримент? Опитно зайче?

- Тя просто те обикна, Володя. Искрено, каквато е във всичко. И е щастлива, че не е подбрала от вашата цивилизация някой парвеню - от ония, които си набелязват "перспективни" и атрактивни жени. Не се поставя на пиедестал. Тя е простодушна и иска да се чувства като всички останали жени.

- Ах, и пришълците се забавляват, виж ти! Иска да се прави на Христос - демек и ние ядем и пием с простолюдието, мешаме се с пияници, пушачи:. Виж ти каква "жертва" - да се хареса и в тази роля!

- Любовта й е искрена, Володя - без игри и сметчици. Алогична и за светлите, и за тъмните сили - и за нас, и за "братовчедите", - Анастасия съвсем просто и пред очите ни освети ярко понятието за любовта и нейния велик смисъл. Не с приказки, поучения и нравоучения, а с реални постъпки в самия казан на във вашия, на твоя живот, приятелю! Светлите сили на нашия Творец говорят чрез нейната любов. И не само говорят, но и разкриват в пряко действие една удивителна реалност, каквато ние не сме познавали досега. Ето каква е силата на Жената, силата на чистата любов! Миг преди края тя е способна да подари нов живот, да повдигне любимия човек, да го изтръгне от жестоките нокти на тъмнината и да го пренесе в една светла безкрайност; до го потопи в пространството на любовта и да му даде втори живот, живот вечен!

Нейната любов, Владимире, ще ти върне любовта на жена ти и уважението на дъщеря ти. Хиляди жени от сега нататък ще те гледат с погледи, пламтящи от любов! Ти ще имаш пълна свобода на избора. И ако в цялото това многообразие на външнаите прояви на любовта ти успееш да видиш и да разбереш Единствената, тя ще бъде щастлива. Но при всички случаи ти ще бъдеш знаменит и богат, ще бъде невъзможно повече да те разорят. Написаната от тебе книга ще обиколи цял свят и дори ще те храни, но не само материално. На тебе и на другите тя ще даде сила, много по-голяма от физическата и материалната.

- Книжката действително почна да се харчи: Не мога да повярвам, че аз сам я написах - хората казват, че Анастасия ми е помагала от разстояние. Вие как смятате, това само моя книжка ли е или е писана с нейно участие?

- Ти се прояви като истински писател: взе бели листа и химикалка и описа точно и съвестно всичко, което се случи. Даже направи свои заключения със свой собствен език и мислене. Организира и издаването. Твоите действия по нищо не са се отличават от тези на един нормален писател.

- Значи, книжката е само моя? И Анастасия нищо не ми е диктувала?

- Да, не е. Не ти е движила ръката като първолак, ако това те интересува...

- Да, но от думите ви личи, че все пак тя има дял в тази мистерия. Ако е така, кажете ми го по-ясно. Как точно ми е въздействала?

- Владимире, за да можеш напишеш тази книжка, Анастасия отдаде живота си!

- Виж ти: Ясно като в мъгла:Защо, все пак, една горска отшелница трябва да сипосвети живота на някаква книжка? Коя е тя? Като я слушаш, виждаш, че е съвсем нормална, но хората я наричат "извънземна", "богиня" и пр. Човек може да му се размъти умът. Поне за себе си искам да знам истината.

- Всичко е много просто, Володя. Човекът е единственото същество във Вселената, което живее едновременно във всички измерения на Битието. Докато са на земята, повечето хора виждат само земната, материалнота му проява. Но има и такива, които усещат и по-фините му, невидими същности. Възприемащите Анастасия като "богиня" по същество са прави, понеже основното отличие на човека е в способността му да твори настоящето и бъдещето първо в своите мисли - да създава форми и образи, които впоследствие се материализират. От хармонията, образността и скоростта на мисълта у човека-творец зависи цялото бъдеще. В този смисъл Анастасия е богиня. Защото скоростта на нейната мисъл и яркостта и чистотата на образите, които създава са тъй мощни, че тя се оказа способна самичка да противостои на цялата тъмна грамада техни противоположности. Съвсем сама! Обаче не е известно докога ще издържи. Все чака, вярва, че хората ще се осъзнаят и ще й помогнат. Ще престанат да произвеждат мрак и ад.

- Кой създава мрака и ада?

- Всички "пророци" и гадатели, повярвали във всемирната катастрофа и края на света и проповядващи това. Така самите те създават мощни мисъл-форми за подобен ад. Много учени, предричайки "всеобщата гибел на човечеството", със своите мисъл-форми наистина я привличат. А те са много, много! И тези хора не подозират, че търсейки спасение за себе си, дирейки обетованата земя, ще попаднат в ада, който сами са си проектирали.

- Да, но същите тия хора, които говорят за страшния съд и предстоящата катастрофа, наистина вярват в тях и даже съвсем искрено се молят за спасението на душите си...

- Да, но тях не ги движи вярата в светлината, в любовта, която е всъщност Бог, а страхът. Страхът ги движи! И, всъщност, ада те сами си го подготвят. Помисли си, Владимире, опитай се да си го представиш. Ето, ние с теб сега седим на тази пейка. Пред себе си виждаш много хора. Изведнъж част от тях почват да се гърчат в конвулсии от страшна болка, понеже са грешници. Наоколо има много разлагащи се трупове, а ние си седим тук с тебе невредими и наблюдаваме - нашата пейка се намира в рая:. Няма ли обаче да се пръсне душата ти от ужасяващата картина пред тебе? Не е ли по-милостиво човек да умре или да заспи непробудно преди самото начало на подобен ад?

- Да, но ако "спасените" се окажат в "обетованата земя", където няма трупове и страшни картини?:

- Когато от другия край на света получиш известие за смъртта на близък или роднина, нима не усещаш скръб, мъка в душата си?

- Всеки се разстройва в такива случаи.

- Тогава как можеш да си мислиш че си в рая и същевременно да знаеш, че повечето ти съотечественици, приятели и близки са вече загинали, а други умират в страшни мъки? Колко трябва да е закоравяла душата ти, в каква бездна на мрака трябва да си се провалил, за да си останеш щастлив при това положение? В царството на светлината такива души не са нужни, защото те самите са изчадия на мрака.

- Тогава защо великите учители на човечеството, пишещи и създаващи разни учения, говорят за края на света и за страшния съд? Кои са тогава те? Накъде водят хората? Защо проповядват така?

- Трудно е да се разбере целта на техните намерения. Вероятно, събирайки около себе си големи тълпи от хора, чрез картинността на подобни внушения те се надяват да предизвикат обрат в мисленето им.

- Обрат се очаква от днешните хора. А учителите, които са живели по-рано, са останали само с ученията си:

- Не, и те са подготвяли големия завой - с надеждата, че последователите им ще го приемат, ще открият истината. Може би и те чакат деня, когато житейските събития най-после ще покажат на човечеството, че е стигнало до ръба на пропастта и ще помогнат на ония, които им вярват и ги следват, да тръгнат в пътя на светлината.

- Щом като вие знаете всичко това, защо си седите в гората толкова години и мълчите? Анастасия ми е казвала, че вашият род, вече много поколения, в течение на векове живее по този начин и съхранява първозданната истина.

- В различни краища на света има хора, които не живеят технократично като останалите и затова са запазили изконните човешки качества. Те постоянно се опитват да споделят с вас своята мъдрост, но повечето от тях биват унищожавани, без успеят да кажат най-важното. Създадените от тях мисъл-форми и образи са много силни, но антиподите им им са грамадно множество.

- Значи, те и Анастасия биха смачкали и стъпкали?

- Анастасия, неизвестно как, успява да им противостои. Поне засега. Може би е напред с няколко хода поради своята алогичност, кой знае: - старецът замълча, замислено движейки бастуна си и рисувайки по земята разни странни знаци. А аз размишлявах. В един момент го попитах:

- Защо тя през цялото време настоява, че е норамален човек и жена, след като е наистина богиня, както и вие потвърждавате?

- В своя физически, материален живот, тя е просто човек, жена. И въпреки че начинът й на живот е малко по-необикновен, и тя като всички хора може да се радва и да скърби, да обича и да желае да бъде обичана. Но нейните необикновени способности са привилегия на човека въобще - на човека в неговия истински вид. Те вече не ти се струват тъй фантастични, когато разбра какво казва вашата наука за тях, нали?. Рано или късно тя ще намери обяснение и за другите й качества, които засега са тера инкогнита за вас. Колкото и да ви изглежда странно, всички те още веднъж ще докажат, че Анастасия наистина е един нормален човек и пълноценна жена. Има обаче едно нещо, с което предстои да се сблъскаш и което няма да можеш да проумееш. И науката скоро няма да може да го обясни. Дори и баща ми не знае какво е това. При вас подобни неща се наричат "анормални", "нестандартни" явления. Но аз те моля, Владимире, не отъждествявай това явление с Анастасия. То живее за нея, но не е в нея. Опитай се, намири сили в себе си да видиш и да почувстваш просто човека в нея. Тя прави всичко възможно да не се отличава от другите хора. Има някаква причина, поради която тя иска да докаже, че е човек. Но не й е лесно, защото не може да наруши основните си принципи. Но нали всеки си има принципи?

- Интересно: какво може да е това странно явление, което нито науката ни може да го обясни, нито даже самите вие?

Когато погребвахме родителите на Анастасия, тя беше съвсем малка - още не можеше да ходи и да говори. Ние с баща ми и с помощта на животните изкопахме гроба. Застлахме на дъното клонки и положихме върху тях телата на баща й и майка й, покрихме ги с трева и ги засипахме с пръст. Стояхме мълчаливо до прясната могила. Мъничката Анастасия седеше наблизо на полянката и разглеждаше бубулечката, пълзяща по ръката й . "Слава Богу, че тя още не може да осъзнае какво нещастие я сполетя!" - мислехме си ние. После тихо си отидохме.

- Как тъй си отидохте? Вие какво, зарязахте още невръстното момиченце само?

- Не сме го зарязали, а го оставихме на това място, където го е родила майка му. Вие имате такива понятия като "Шамбала" и "Родина", нали? Но осмислянето на тези понятия е твърде абстрактно. Родината - това е Родителката, Майката. Още преди раждането на детето родителите трябва да създадат за него специално пространство - свят на доброжелателност и любов. И да му дадат късче от родината, което, както майчината утроба, да пази тялото му и да приласкае душата му. Да му предаде мъдростта на мирозданието и да му помогне да намери истината. А какво дава на детето си една жена, която ражда децата си между бетонните стени? Какъв свят им предлага тя? И дали въобще е мислила за света, в който предстои да живее рожбата й? Светът също постъпва с детето брутално: стреми се да подчини малкото човешко същество, да направи от него винтче, роб. Майката остава само един пасивен наблюдател, понеже не е предвидила за детето си любовно пространство.

Разбираш ли, Владимире, към майката на Анастасия, както и към всички подобни на нея, цялата природа и всички животни се отнасят като към приятел, като към мъдро и добро божество, сътворило около себе си един свят на любовта. Родителите на Анастасия бяха весели и добри хора, те се обичаха много, обичаха и природата и тя им отвръщаше с любов. Именно в това любовно пространството се роди и стана пълен господар малката Анастасия. Повечето животни не закачат новородените. Котката може да кърми кутренцата на кучката и обратно. Много диви животни са способни да кърмят и отгледат новородени деца. Те са "диви" и "зверове" според вашите понятия, но за майката и бащата на Анастасия те са имали съвсем друго предназначение. Животните са се отнасяли по друг начин към тях. Майката на Анастасия е раждала на полянката и много животни са гледали раждането. Те виждали, как почитаният от тях човек-жена става майка и ражда още един човек. Като наблюдавали раждането, техните чувства към човека-приятел и любовта им към него се съчетали със собствения им майчински инстинкт и така в тях се родило ново, възвишено и светло чувство. Всичко, абсолютно цялото околно пространство - от най-малката тревичка и буболечка до най-страшния звяр - е готово да отдаде без колебание и живота си за това малко същество! И нищо не може да го застраши в това заобикалящо го пространство на истинската Родина, сътворена и подарена му от неговата майка. Всички ще се грижат и ще треперят над това малко чонешко същество. Малката полянка е за Анастасия точно като майчината утроба. Мъничката полянка - това е нейната жива родина! Величествена и добра. И неразривно свързана с Космоса чрез неръкотворна, жива нишка; със всички създания на Великия Творец. Да, тази полянка е живата й родина. Тя е дар от Майка й и Баща й. Абсолютно нищо и никой не е в състояние да я замени - дори и ние. Затова, погребвайки родителите на Анастасия, ние си тръгнахме. След три дни, като се върнахме, ние отдалече усетихме напрежение във въздуха, чухме виенето на вълците. После видяхме как мъничката Анастасия седи върху гроба. Едната й бузка беше изцапана с пръст. Ние разбрахме, че тя е спала на гроба. От очите й се стичаха сълзички и падаха на хълмчето. Тя плачаше безгласно и само понякога изхлипваше. И непрекъснато милваше и милваше с ръчички хълмчето на гроба. До този момент не бе проговорила, но тя произнесе първите си думи именно на тази могилка. Ние ги чухме! Отначало тя ги произнесе на срички: "Ма-ма", а след това:"Та-ти". Тя ги повтори няколко пъти. След това произнесе по-сложните думи:"Ма-мич-ко, та-тен-це, ма-мен-це, та-тен-це! Аз съм Анастасия. Аз вече без вас ли ще бъда? Само с дядовците си ще живея, така ли?" Баща ми пръв усети, че малката Анастасия е разбрала цялата дълбочина на постигналата я драма още когато сме погребвали родителите й, седейки на полянката и уж разглеждайки бубулечката. С усилие на волята си тя не е издала с нищо силата на своите чувства, за да не ни разстрои. С майчиното мляко тя е получила и силата и мъдростта на Праизворите. Това велико тайнство е по силите само на кърмещите майки, Владимире. Те могат да предават на детето чрез майчиното мляко познанията и мъдростта на вековете чак до глъбините на Първоизточника. Майката на Анастасия е знаела тази тайна и се е възползвала от нея с пълна сила. Да - докрай! И тъй като Анастасия не е би желала да я видим плачеща, ние нарочно не се приближихме до полянката и не отидохме при гроба; но и без това не бяхме в състояние да се помръднем от вълнение. Просто стояхвме като хипнотизирани и гледаяхме какво става. Мъничката Анастасия, подпирайки се на гроба с ръчички, се опитваше да се изправи на краченцата си. Това не й се удаде от първия път, но все пак тя успя да се задържи на крака. Тя стоеше, клатейки се , разперила ръчички встрани - и най-сетне направи първата си несигурна крачка върху гроба на своите родители, а след това още една... Краченцата й се оплетоха в тревата и телцето й, загубвайки равновесие, започна да пада. Но това падане бе съвсем необичайн: изведнъждакята пааяше, някакво странно синкаво сияние се разля по полянката, отслабвайки само на това място гравитацията на земята. То заля и нас с усещането за някаква благодатна нега . Телцето на Анастасия не падаше, а бавно се отпускаше на земята. Когато тя отново стъпи на краченцата си, синкавото сияние изчезна и земното притегляне се възстанови. Анастасия, внимателно стъпвайки и спирайки от време на време, отиде до малката клонка, лежаща на полянката и успя да я вземе. Тя реши да почисти наоколо, както бе правила майка й, и изнесе клонката на края на полянката, но отново падна и я изпусна. По време на падането й пак се появи синкавата светлина, изменяйки земната гравитация, а клонката отлетя към купчината сухи клонки в края на полянката: Анастасия стана и потърси с очи клонката си, но не можа да я намери. След това отиде до друго клонче. И още бе не успяла да се наведе към него, когато то само почна да се надига и някаква невидима сила я премести до края на полянката. Но Анастасийка искаше да върши всичко сама, както бе правила майка й. И протестирайки срещу действията на невидимия помощник, тя вдигна ръчичка и лекичко помаха с нея. Ние погледнахме нагоре и го видяхме! Над поляната висеше, пулсирайки и светейки със синкава светлина, малък кълбовиден облак от пара. Хиляди искри като разноцветни мълнии се преплитаха в него и самият той приличаше на огромна кълбовидна мълния. Не бе ясно от какво се състои и какво представлява, но внушаваше непозната и невиждана мощ. Пред тази сила обаче ние не изпитахме никакъв страх. Напротив, тя предизвика в нас такова блаженство и премала, че не бяхме в състояние да се помръднем. Искаше ни се да си останем вечно така.

- А защо решихте, че той притежава такава огромна мощ?

- Баща ми пръв констатира това. Въпреки че денят бе ясен и грееше слънце, листенцата на дърветата и венчетата на цветята се бяха извили всички към това сияние. В неговото светене се усещаше по-голяма сила, отколкото в слънчевите лъчи. И земната гравитация то промени точно където трябва и двата пъти, когато Аня бе почнала да пада. Достатъчно точно, за да може падащето телце да се спуска плавно, но без да се отделя от земята. Настася събира дълго съчки: ту пълзейки, ту бавно пристъпвайки по полянката, тя не спря, докато не почисти сама всичко. А сиянието, пулсирайки, се мяташе над нея, разширяваше се и се разтваряше в пространството. Снижаваше се и произвеждаше вътре в себе си искри като мълнии и някаква енергия с неизвестен произход и изчезваща неизвестно къде от време на време. То сякаш се вълнуваше и от вълнение се мяташе из цялото космично пространство с невероятна скорост.

Настъпи времето, когато Анастасия обикновено заспиваше. Ние никога не приспиваме децата си чрез люшкане до световъртеж. Втакъв момент майката на Анастасия просто лягаше на края на полянката, на едно и също място, и се правеше, че заспива, давайки пример. Мъничката Анастасия допълзяваше до нея, сгушваше се до топлото майчино тяло и спокойно заспиваше. И този път Анастасия дойде до това място, където обикновено спеше през деня с майка си. Тя стоеше и го гледаше. Неизвестно е за какво си мислеше в този момент - само отново на бузката й блясна сълзичка на слънцето .И изведнъж по поляната запулсира, неравномерно мигайки, синкавото сияние. Тя повдигна глава и видя пулсиращата, светяща пара, която замря под нейния поглед! Известно време тя гледа кълбото, без да сведе поглед. После протегна към него двете си ръчички, както правеше, когато викаше при себе си някое от животинче. Кълбото изригна множество мощни, мятащи се си навъте в него мълнии и като огнена комета се и се хвърли към към детето с такава сила, че би могло да помете всичко по пътя си! За един миг то се оказа до лицето на Анастасия, завъртя се и избърса блестящата на бузката й сълза. Загаси всичките си мълнии-искри и се превърна в синкава, леко светеща топка в ръката й. Анастасия го държа известно време, разглеждайки го, след това внимателно тръгна и го остави на мястото, където спеше доскоро с майка си. Погали го. То се намести и примря като пред заспиване, както правеше и майката на Анастасия. Настася легна до него и заспа. Тя спеше на тревата, свита на кълбо, а то ту внезапно излиташе, изчезвайки в небесната шир, ту се разстилаше ниско над полянката, сякаш искайки да я я покриваше. После пак се смаляваше до малка, пулсираща топчица и се озоваваше до спящата Атастасия, милвайки я по косата. Странно, необичайно беше това галене! С тънички, светещи и трептящи лъчи-мълнии то вземаше всяко косъмче поотделно, повдигаше го и го погалваше.

При по-късните ни идвания при Анастасия на полянката, ние го видяхме още няколко пъти. Ние разбрахме, че за Анастасия то бе тъй естествено, колкото и слънцето, луната, дърветата и животните, които я заобикаляха. И както със всичко заобикалящо я, тя разговаряше и с него. Но тя все пак го отличаваше от всичко останало. Външно това предпочитание не личеше много, но се усещаше , че тя се отнася към него с по-голямо уважение, отколкото с другите и дори понякога малко капризнечеше. Тя никога и пред никого не капризнечеше, а с него, кой знае защо, си позволяваше: То реагираше на нейните настроения и изпълняваше капризите й.

Един ден, когато тя навърши четири години, на изгрев слънце на рожденния й ден, ние бяхме застанали на края на полянката и чакахме да се събуди. Искахме тихичко да наблюдаваме как тя ще се зарадва на зараждащия се пролетен ден.

Кълбото от светлинна пара се появи миг преди Анастасия да се събуди! Лекичко проблясна със своето синкаво излъчване и хем се разпръсна, хем се разтвори в цялото пространство над полянката. И тогава ние станахме свидетели на една неръкотворна и жива картина, очарователна и прекрасна. Цялата поляна, околните дървета, тревата, бубулечките - всичко се преобрази! Игличките на кедрите засветиха с невероятни, меки цветове. Скачащите по клоните катерички оставяха след себе си шлейфове от призрачна светлина като дъги. Тревата блестеше в нежно-зелени цветове. По-ярко, разноцветно сияние се излъчваше от множеството спящи в тревата бубулечки и те всички създаваха необикновената красота на един жив килим, постоянно преливащ се и сменящ прекрасни шарки. Когато се събуди, Анастасия видя тази очарователна жива картина, скочи и започна да се оглежда наоколо. Тя се усмихваше, както винаги при събуждане, и на нейната усмивка заобикалящата я действителност отреагираше с още по-ярко сияние и по-ускорени действия. След това тя предпазливо подви коленца и почна внимателно да разглежда тревата и светещите с различни цветове сновящи бубублечки. Когато повдигна глава, изражението на лицето й беше съсредоточено и малко разтревожено. Погледна нагоре и въпреки че там не се виждаше нищо, протегна към небето ръчичките си. Застиналитя въздух мигновено се раздвижи и в ръцете й се появи синкавото кълбо. Тя го подържа до лицето си, сложи го на тревата и нежно го погали. И тогава ние чухме техния диалог! Говореше само Анастасия, но имахме плътното усещане, че то разбира всяка нейна дума и беззвучно се опитва да й отговаря. Анастасия му говореше нежно и малко тъжно:

- Ти си добър. Ти си много добър! Ти искаше да ме зарадваш с тази красота. Благодаря ти. Но, моля те, моля те, върни отново всичко, както си беше преди. И повече не променяй никога нищо.

Синкавото кълбо започна да пулсира, леко се повдигна над земята и в него засвяткаха много искри. Но светещата картина не изчезна. Анастасия внимателно го погледна и отново му заговори:

- Всяка бубулечица, мравчица, бръмбърче си има майчица. Всеки си има майка! Майките обичат децата си такива, каквито са се родили, без значачение с какъв цвят са и колко крачета имат. А ти всичко измени. Как сега майките ще познаят децата си? Моля те, върни всичко както си беше!

Кълбото трепна леко и на полянката всичко стана както преди. Тогоава то отново се спусна до краченцата на Анастасия. Тя го погали и каза: "Благодаря!"- След това помълча, внимателно гледайки кълбото, а когато пак заговори, думите й ни поразиха. Тя му каза:

- Ти не идвай повече при мен. С теб ми е много добре - ти винаги се стараеш да правиш само добро, да помагаш. Но недей идва повече при мен. Аз разбрах, ти имаш своя много по-голяма поляна. Защото ти мислиш много бързо, толкова бързо, че аз не мога да разбирам всичко веднага. Само след време почвам да проумявам някои неща едва-едва. Ти се движиш по-бързо от всички и всичко. Много по-бързо от птиците и вятъра. Ти правиш всичко много бързо имного добре и аз разбрах, ч това е така, за да можеш да свършиш всичко, да правиш добро на своята много голяма поляна. Но когато ти си с мен, сигурно отсъстваш от там. Значи, когато ти си с мене, няма кой да прави добро на другата полянка. Отивай си! Ти трябва да се грижиш за другата, голямата поляна.

Синкавото кълбо се смали до лешник и излетя нагоре. Замята се в пространствово, избухна по-ярко от всеки друг път и отново се спусна като падаща комета към седящата Анастасия, притихна до нейната главица и множество трепкащи лъчи се протегнаха към дългата коса на детето и замилваха всяко косъмче поотделно, от корена до върха!

- Е, хайде, защо се бавиш? Побързай, върни се при тези, които те чакат - тихо каза Анастасия.- А аз тук сама ще се справя отлично. И ще ми бъде приятно да зная, че на голямата поляна също всичко е наред. Аз ще те усещам винаги. И ти си спомняй за мен, но само понякога си спомняй:

Синкавото кълбо започна мъчително да се издига нагоре, откъсвайки се се от Анастасия на неравномарни тласъци - и накрая изчезна в пространството. Но то остави нещо невидимо около нея. И всеки път, когато има опасност да се случи нещо неприятно и нежелано от Анастасия, околното пространство застива като парализирано. Нали и ти загуби съзнание, когато се опита да се докоснеш до нея без позволение? Когато успее, тя предотвратява това нещо с вдигане на ръце. Както и по-рано, тя иска всичко да прави сама.

Ние зададохме въпрос на малката Анастасия, попитахме я:

- Какво бе това, светещото, което се спускаше над полянката, ти как го наричаш?

Тя помълча малко и кратко отговори:

- Може да се кръсти "Добрия", деденца.

Старецът дълго мълча. Но на мен ми се искаше да узная още за това, как е живяла малката Анастасия в горать и затова го попитах:

- Какво е правила тя след това, как е живяла?

- Просто е живяла - отговори старецът - Пораснала е като всички. Ние й предложихме да се занимава с хората от местата и вилите, да им помага. Тя от шестгодишна можеше да вижда на разстояние хората, да ги усеща и да им помага. Тя се увлече по дачниците. Сега счита, че появяването им представлява единственият истински и плавен преход към осмислянето на земния живот. И ето, вече двайсет години непрестанно им свети със своя лъч! Растенията по малките места огрява. Хората лекува. Старае се да им обяснява ненатрапчиво как да се отнасят с растенията - и успява. След това започна да наблюдава и други аспекти на човешкия живот. Ето, и с тебе свърза съдбата си. Освен това тя се посвети и на следната кауза: "да пренесе хората през отрязъка време на тъмните сили".

- Защо не? Може и да успее - казах аз.

- Анастасия, Володя, познава мисловната сила на човека-творец и не би си позволила да измисля празни приказки. Щом го казва, значи в нея има такава сила. Сега тя няма да се отклони от този път и няма да отстъпи. Упорита е тя, на баща си прилича.

- Значи, тя действа. Старае се да създава свои мисъл-форми, а ние тука само си приказваме за духовното, още ни текат сополите в този свят. Някои даже ме питат дали въобще съществува Анастасия - или аз всичко съм измислил:

- Хора такъв въпрос не могат да зададат. Когато се докоснат до книгата, те веднага ще я усетят. Тя е и в книгата! Такива въпроси могат да задават само изкуствените, а не истинските хора.
За предишната част ТУК