Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08.2010 23:39 - Звънтящите кедри на Русия. Анастасия - 6 част.
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 2267 Коментари: 2 Гласове:
2



 21. РАЗКРИВАНЕ НА ТАЙНАТА

 

Стоейки в кухнята на малката си московска квартира - пред масата с изстиващите сардини и спящия върху текста за Анастасия Льоша Новичков, - аз си дадох дума да намеря начин пак да натрупам капитал и да си върна парахода. Да тръгна отново нагоре по великия маршрут, където срещнах Анастасия. Не за търговия, както по-рано. Да отплуваме в периода на белите нощи, за да може там, в най-добрите каюти, най-сетне да се отморят както трябва и Льоша Новичков, и Антон и Артьом... И всички ония, които ми бяха помогнали, прескачайки дивия хаос и личните си материални интереси, за да организираме обществото на предприемачите-идеалисти.

Интересно: защо тази идея привлече толкова много хора? Защо и мен ме спечели завинаги? Какъв е секретът й? - Непременно трябва да разбера това и да стигна съвсем конкретно и ясно до същината на нейната тайна и предназначение! Защо така страстно се запалват хората от бляна на една отшелница в тайгата? Какво се крие в него? Как да открия разковничето му?

Журналистката от вестник "Московская правда" Катя Головина, опитвайки се проумее това, един ден попита нашите студенти: "Какво ви привлече в тая работа, какъв е личният ви интерес?" Те те не можаха да отговорят с тежки аргументи. Само казаха: "Просто си струва".

Значи - и те се уповават на интуицията си. Но какво, какво се крие зад тази интуиция?

**************

В Московска печатница №11, за нейна сметка, бе отпечатана първата тънка книжка за Анастасия - в двехиляден тираж. Защо генералният директор на тази печатница Генадий Владимирович Груця се реши да пусне книга от неизвестен автор? Защо се осмели, въпреки финансовите си трудности, да я напечата не на вестникарска, а на луксозна, офсетова хартия?

Първите книжки ги продавах сам аз - на изхода на метростанция "Таганская". После почнаха да ми помагат първите читатели. Една възрастна жена я продаваше всеки ден на "Добрининская". Тя обясняваше на всеки, който се интересуваше, че това е "хубава книжка". Защо правеше това? После читателите почнаха да я продават и в почивните станции около Москва, сами пишеха обяви и организираха срещи с почиващите, които я бяха прочели. След това търговският директор на московския издателско-реализационен концерн Юлий Анатолиевич Никитин изведнъж реши да внесе в печатницата предплата за още две хиляди екземпляра. Странен човек. Един ден идва с колата си при мене и казва:

- Днеска заминавам със сина си в чужбина - на съревнование по тенис. Самолетът е довечера. Трябва да успея да внеса предплатата.

И той успя - плати я. Като дойде време за получаване на книгите, Никитин каза:

- През лятото по принцип не продаваме книги. Ще си взема няколко пакета, а с останалите се разпореждай ти. Колкото се продадат - толкова ще ми платиш.

От самото начало на работата над ръкописа до ден днешен са се събрали куп въпросителни и удивителни във връзка с тази книжка. Тя е като жива: сама привлича хората и се саморазпространява с тяхна помощ навсякъде. В началото считах тия събития за случайни. Тези "случайности" обаче почнаха да се подреждат в закономерна верига. Лично на мене сега ми е трудно да правя изводи кое е закономерно и кое не в цялата тази необикновена история.

 

 

22. ОТЕЦ ТЕОДОРИТ

 

Настъпи моментът, когато сметнах, че вече мога да се срещна с отец Теодорит. Там, в тайгата, на моя въпрос дали в нашия свят има хора с такива способности и знания като Анастасия, но не отшелници като нея, тя ми бе отговорла:

- Навсякъде по земята има хора, чийто начин на живот е различен от технократичния. Те имат най-различни способности. Но във вашия свят има един човек, при който можеш да ходиш лесно и през зимата, и през лятото. Силата на духа му е огромна.

- И ти знаеш къде живее той? Мога ли да го видя и да говоря с него?

- Да.

- Кой е той?

- Това е баща ти, Владимире.

- Какво?... Ех, Анастасия, Анастасия... Тъй ми се искаше да чуя някакви доказателства от тебе, да се уверя в правотата ти - но тоя път не позна. Баща ми умря преди осемнайсет години и е погребан до едно малко градче в Брянска област...

Анастасия седеше на тревата, облегната на едно дърво с подгънати колене и мълчаливо ме гледаше в очите. Погледът й бе малко тъжен и съжалителен. После тихо отпусна глава на коленете си. Аз помислих, че се е разстроила поради грешката си във връзка с баща ми и се опитах да я утеша:

- Ти, Анастасия, не се разстройвай чак толкова. Сигурно сгреши, понеже вече са ти останали малко сили - нали така ми каза?

Между другото, този разговор го водихме след деня, в който тя бе загубила съзнание, спасявайки с лъча си един мъж и една жена на хиляди километри от тайгата. Аз съм описал този случай в първата си книжка.

Анастасия помълча още малко, след това вдигна глава и като ме погледна пак в очите, каза:

- Наистина, в момента силата ми е по-малка - но не чак дотолкова, че да правя грешки.

И тя почна да разказва за събития в моя живот отпреди 26 години! Описваше ги абсолютно точно, с големи подробности, и даже предаваше нюансите на вътрешните ми преживявания в този момент. Някои хора се досещат за мислите на събеседника си по едва забележимите мимики на лицето му, по очите, позата му и пр. Но по какъв начин тя успява да види като на документален филм цялото минало на човека - това аз не мога да кажа.

Сама Анастасия няма навик да доказва способностите си. Но ето какво ми каза този път:

- Недалече от Москва има една известна Лавра: Троицо-Сергиевата. Намира се в един град, който се казва Сергиев Посад. Зад дебелите зидове на Троицо-Сергиевата Лавра има духовна семинария, академия, храмове и манастир. Църквите са достъпни за всички и затова всеки, който желае, може да отиде и да се помоли в тази свята обител на Русия. Дори и в дните на големите гонения, зад нейните стени както семинарията, така и академията и манастирът, където винаги са служили на Бога подвижници-монаси, всякога са били действащи.

Преди 26 години, точно на рождения си ден, през портата на Троицо-Сергиевата лавра влязъл един юноша.Той посетил музея, а после и големия храм. Там в момента четял проповед висок, беловлас монах. И ръстът, и санът му били високи. Това е отец Тоедорит - ковчежникът на манастира Троицо-Сергиева Лавра.

Юношата изслушал проповедта му и когато отец Теодорит свършил, той го последвал омаян в съкровищницата. Никой не го спрял. Като се приближил към свещеника, заговорил с него за проповедта му и отец Теодорит дълго беседвал с него. Наистина, юношата бил кръстен някога, като дете, но вярата му до този момент била слаба; не спазвал постите, не се причастявал и не ходел редовно на църква. От този ден обаче започнала дружбата между отец Теодорит и този млад човек.

Младежът почнал често да ходи в манастира. Отец Теодорит му говорел, показвал му всички светини и даже ония, които били недостъпни за обикновените посетители. Монахът подарявал на юношата книга след книга, но той ги губел. Един ден закачил на врата му и кръстче, но той и него загубил. Светият старец му дал второ кръстче, по-особено - отваряло се като миниатюрно ковчеже, - но младият човек и него затрил... Ковчежникът го водел даже в трапезарията и го канел да седне наравно с монасите от манастира; всеки път му давал и по малко пари, но никога за нищо не го упрекнал и всякога го приемал с добро чувство.

Така се минала една година. Юношата идвал в манастира всяка седмица, но един ден си тръгнал и вече не се върнал както обикновено. Монахът го чакал. Не дошъл и след месец, и след година. Монахът все още го очаквал. Ето, сега са изминали вече 25 години!

Монахът не се е уморил да те чака, Володя: цели двадесет и пет години продължи да те чака твоят духовен баща - великият монах на Русия Отец Теодорит!

- Аз тогава заминах далече от манастира. Чак в Сибир. Но винаги съм се сещал за Отец Теодорит.

- Обаче не му написа нито едно писмо... - забеляза Анастасия.

- Сега искам да го видя.

- И какво ще му разкажеш за себе си?

- Вероятно за бизнеса си. За истинската си любов и за блудствата си...За това, колко много пъти бях на ръба на пропастта и все ми се разминаваше.

- Та той ще види всичко това като на длан само с един поглед! Същият човек, който ти прощаваше всички грехове и те спасява толкова пъти с молитвите си, все още вярва в тебе, както преди 25 години! Но той очаква нещо ново от тебе.

- Какво очаква, Анастасия? Какво знае за мене, какво иска да направя?

- Засега не мога да ти кажа точно, но неговата интуиция за тебе не го е лъгала. Кажи, Владимире, ти помниш ли всички разговори с него; помниш ли какво видя в манастирските съкровищници?

- Съвсем смътно. Това бе тъй отдавна, че си спомням само отделни епизоди.

- Опитай се да си ги припомниш, аз ще ти помогна.

- Отец Теодорит всеки ден разговаряше с мен на различни места в манастира. Помня някакви подземни или полуподземни помещения. Помня трапезарията: една дълга маса, монасите вечерят, а аз - сред тях. Беше по времето на някакъв пост. Храната бе изцяло постна, но на мене ми хареса.

- Изпита ли някакви особени усещания и чувства като ходеше в манастира?

- Един ден след вечеря аз излязох през манастирския хол във вътрешния двор на лаврата. Портите й бяха вече затворени за външни посетители, а дворът - пуст. Масивните, високи стени не пропускаха градския шум. Наоколо - само храмове и тишина. Изведнъж се спрях. Чух някакава величествена музика, но трябваше вече да си вървя - дежурният монах ме чакаше, за да залости вратата. Аз стоях като омагьосан от тази музика, но накрая се опомних и тръгнах към изхода.

- Никога повече ли не чу тази музика; не изпита ли подобно чувство?

- Не.

- А не си ли се опитвал съзнателно да я чуеш пак, да предизвикаш в себе си тия преживявания?

- Опитвах се, но напразно. Още следващия път отидох и застанах на същото място, където я бях чул, но не се повтори.

- Спомни си още нещо, Владимире.

- Защо ме питаш! Ти тъй точно описа всичко, което ми се е случило преди 26 години, че по-добре сама разкажи какво съм усетил тогава...

- Това е невъзможно. Отец Теодорит не е имал конкретни планове за тебе, но се е надявал интуитивно на нещо. Направил е за тебе нещо голямо и значимо - само той знае какво. И аз усещам това вътрешно: той е мислел за нещо важно и е направил всичко възможно за тебе. Много е направил! Но защо е възложил такива надежди точно на тебе, безверника и не притежаващия и най-елементарни способности да стигнеш бързо до вярата - това си остава загадка... И защо цели 25 години безпътен живот не са сломили вярата ти - това е също необяснимо. Защо ти, който си получил толкова много, все още стоиш и бездействаш? Защо? Не мога да разбера това. Та нали нищо във вселената не изчезва безследно? Опитай се да си спомниш още нещо за срещите и разговорите си с твоя отец - дори и да са отделни епизоди.

- Спомням си нещо като зала или крипта в духовната академия или семинарията. Може да е било и в едно от подземията на манастира. Някакъв монах отвори една врата пред отец Теодорит, но сам не влезе там. Само двамата с него влязохме. На стените имаше картини, а на полиците - някакви предмети...

- Ти там на два пъти се впечатли много. Кажи от какво.

- Да съм се впечатил?... Да, наистина едно нещо ме удиви до крайна степен. Направо ме изуми!

- И какво бе то?

- Една картина. Беше черно-бяла, като с молив нарисувана. Това беше ясно изрисуван портрет на някакъв човек.

- И какво те развълнува толкова много?

- Не си спомням.

- Не, спомни си! Опитай се, моля те, аз ще ти помогна. Eто, виждам неголяма зала и вие с отец Теодорит стоите пред тази картина - ти си малко по-напред и отецът ти казва да се приближиш към картината. Ти правиш крачка напред, после още една...

- Спомних си, Анастасия!

- Какво си спомни?

- Тази картина, изобразяваща някакъв човек, бе нарисувана само с една линия - пулсираща линия-спирала! Художникът явно е започнал с молива или перото си от средата на белия лист и без да го повдига е очертал спирала. Където е натискал повече, линията е удебелена; и обратно - там, където натискът е бил много слаб, тя е съвсем тъничка, но никъде не се прекъсва. Линията-спирала свършваше в края на листа, изобразявайки удивителна картина - портрет на някакъв човек.

- Тази картина трябва да се изложи за разглеждане от всички желаещи. Един ден може да се яви човек, способен да разшифрова вложената нформация в нея. Чрез тази пулсираща линия под формата на човек хората трябва да осъзнаят нещо.

- Какво?

- Не знам още. Както точките и тиретата или нотите представляват системи за запис на човешки чувства и мисли, така може да е и тука. Поне така предполагам; а може да е и нещо още по-непознато нам. Във всеки случай, когато се върнеш, помоли ги да я изложат публично или да я обнародват някъде. Комуто е съдено, ще я разшифрова.

- Кой ще ми обърне внимание на мене...

- На тебе ще обърнат. Но сега искам да ти кажа, че тогава имаше още нещо, което ти направи особено силно впечатление. Спомняш ли си какво?

- В тази зала или в съседната... Да, в едно съвсем малко помещение върху един подиум имаше един много красив дървен стол с резба - или по-скоро кресло или трон. Спомням си как с отец Теодорит стояхме там и го гледахме. Той ми каза, че никой не трябва да се докосва до него.

- И все пак ти се докосна. Даже седна на него.

- Отец Теодорит ми предложи...

- И какво ти се случи в този момент?

- Нищо. Седях, гледах отец Теодорит, а той стоеше прав и мълчаливо ме гледаше в очите. Просто ме глдаше.

- Моля те, спомни си! Опитай се да си припомниш какво почувства тогава. Това е най-важното.

- Ами... нищо особено. Всъщност, появиха се някакви мисли в главата, завъртяха се бързо-бързо, също като магнетофонна лента на режим за пренавиване и затова думите се сливаха в непонятни звуци.

- Ти никога ли не се опита да спреш тази лента и някак си да я прослушаш на нормална скорост?

- Как може да стане това?

- Например, като се замислиш върху същността на Битието...

- Не, не съм се опитвал. Не те разбирам.

- А разбираше ли всичко, което ти говореше отец Теодорит? Можеш ли да си спомниш точно поне една негова фраза, дори и съвсем откъслечна?

- Да, върти ми се една в главата, но без никаква връзка с всичко останало.

- Кажи коя е?

- "...Ти ще им покажеш..."

До този момент Анастасия стоеше под дървото, но като произнесох тези думи, тя изведнъж стана и лицето й просия. Сложи длани на ствола на кедъра и притисна лице към него.

- Ами да! Разбира се! - възкликна Анастасия. Тя плесна с ръце и радостно продължи: - Ти си наистина велик, руски Монахо! Знаеш ли, Володя, какво мога да ти кажа сега, вече съвсем точно, относно отец Теодорит? Той е направил смешни много човешки учения, посочвайки най-главното.

- Ние въобще не сме говорили за каквито и да е учения. Обсъждахме обикновени житейски теми.

- Много естествено! "Обикновени теми"... Не разбираш ли, че отец Теодорит е говорил с тебе за това, което те е вълнувало? Показвал ти е най-големите светини, изтъквайки уважението си към тях, но без лицемерното, показно преклонение, както правят други. Въпреки високия си сан, той е бил способен да се държи с тебе просто, но смислено - може би специално за теб. Не е наблегнал на нито една догма. Нима не са смешни пред него наводнилите Русия проповедници, сеещи хиляди догми и отклоняващи човека от най-важното? Той до такава степен те е имунизирал срещу догмите, че даже и мене сега ме възприемаш като наивна отшелничка. Разбирай ме правилно: не съм важна аз в случая - важното е ти да не се отклоняваш от най-главното.

- А кое е то

- Онова, което се крие в душата на човека.

- Че как може човек да познава ученията на западните или източните мъдреци, на Индия и Тибет, ако няма и елементарно понятие за тях?

- В човека, Володя, във всеки човек - още от Сътворението - е заложено абсолютно цялото познание на Битието. Дадено му е наведнъж, при самото му появяване, както са ни дадени ръцете, краката, сърцето, косите... Всички учения в света, всички открития са почерпани от този Източник. Също както истинските родители са готови да дадат всичко на всяко от децата си, така и Великият Творец дава на всеки всичко. И нищо ръкотворно - нито даже всичките книги на света, нито най-мощните съвременни и бъдещи компютри, взети заедно, никога няма да са в състояние да поберат и най-малката частичка от великото познание, заложено в който и да е истински човек! Трябва просто да умееш да се възползваш от нея.

- Защо тогава само малцина правят открития? И не всички пишат учения?

- Някой постига само песъчинка от цялата истина, но проглушава ушите на хората, че тя е само негов монопол. Че бил открил разковничето. Той я натрапва на всички, мъчи се да им я внуши като базална и единствена - и по този начин заглушава напълно в себе си истинското космично познание. Забравя, че истината не е проповед, а начин на живот.

- А как живеят постигналите абсолютната истина?

- Щастливо!

- ...И за да я постигнем, е нужна будност на съзнанието и чистота на мисълта...

- Страхотно! Фантастично! - заля се от смях Анастасия и добави, все още смеейки се: - Та ти четеш мислите ми!

- Няма нищо фантастично тука, Анастасия - казах аз. - Просто човек трябва да е разбрал философията ти. Ти всякога свеждаш всичко до будността на съзнанието и чистотата на помислите.

- Не, аз ти казвам - фантастичен си! - през смях повтори тя. - Ти отгатваш мислите ми! Фантастично не, ами...

Аз се заразих от доброто й настроение и също се разсмях. После я попитах:

- Как мислиш, Настася, ще ме приеме ли този път моят духовен баща Теодорит, ако отида при него? Ще поиска ли въобще да разговаряме - няма ли да е много разочарован от мене?

- Разбира се, че ще те приеме и ще се зарадва на завръщането ти. Той те приема всякакъв. Но той ще бъде най-щастлив, ако успееш да събудиш поне малка част от вътрешното си познание и да го приложиш на дело в живота си. Спри препускащата лента, Владимире, и ще осъзнаеш много неща.

- Той още ли е в същия манастир? В Троицо-Сергиевата Лавра?

- Твоят духовен баща - този велик старец на Русия - сега живее в един малък манастирски скит в гората край Троицо-Сергиевата Лавра. Уставът на този скит е по-строг от манастирския и отец Теодорит е игумен там. Това убежище се намира сред девствения лес на много красиво място. Там има няколко къщички с монашески килии. Имат и малка дървена църква. Не е зографисана, нито с позлатени кубета, но е много хубава, уютна и чиста. В нея има две печки. Там не се продават и купуват черковни свещи както навсякъде. И въобще нищо не се продава и купува - не е обикновена църква. Тя още от нищо и от никого не е осквернена и обикновените посетители на Лаврата не могат да намерят това място. Та именно в тази черквичка се моли твоят отец Теодорит. Моли се за спасението на всички хора - и за твоето спасение. Моли се за чедата, забравили родителите си и за самите родители, забравени от децата си. Иди при него и му се поклони! Помоли се да ти бъдат простени греховете. Силата на неговия дух е неописуема. И заради мен се поклони на отец Теодорит!

- Добре, Анастасия. Ще отида. Но първо ще се опитам да доърша едно друго нещо, за което ме беше помолила.

***

Като пристигнах в Сергиев Посад - подмосковско градче с предишно име Загорск, - аз, както преди 27 години, влязох през портата та Троицо-Сергиевата Лавра. Веднага тръгнах към приемната на действащия манастир. Някога само казвах кой съм и веднага извикваха Отец Теодорит. Но дежурният монах този път ми отговори, че днес ковчежникът е друг . Отец Теодорит е от манастира, но живее в гората, извън територията му. Посетители там не отиват. След обяснението, че аз съм познат на отец Теодорит и че съм бил с него по всички манастирски светини ми съобщиха къде са разположени горските килии. С непонятно вълнение аз се запътих към малката горска черквичка. Тя бе необикновено красива и се вписваше хармонично в околната природа. От разположените недалеч от черквичката няколко горски къщички-килии водеха пътечки към нея. С отец Теодорит се срещнахме при дървената пристройка на църквата. Аз се разтреперах. "Ти само не се смущавай и гледай да не се удивлявяш много при срещата с твоя Отец" - спомних си аз думите на Анастасия. Но непонятното чувство на смущение не изчезваше. Отец Теодорит беше стар и побелял, но не по-стар, отколкото преди двадесет и седем години. Ние седяхме на дървените пънчета в постройката на дървената черквичка и мълчахме. Аз се опитвах да водя някакъв разговор, но не вървеше. Струваше ми се, че той и без това знае всичко и да се произнасят думи е безсмислено. Като че ли не бяха минали двайсет и пет години от последната ни среща, а сме се разделили едва вчера...

За всеки случай бях взел за отец Теодорит книжката за Анастасия. Но не посмях за му я покажа веднага - досега бях имал неприятен опит с разни свещеници. Едни я прелистваха и казваха, че такива книги не четат, а други питаха за какво пише вътре и след отговора ми казваха, че Анастасия била "езичница". Не желаех да огорчавам отец Тоедорит и не ми се искаше и той да я отхвърли. Всеки път, когато някой се опитва да говори нещо лошо за Анастасия, в мен се появява чувстство на противопоставяне. Аз даже почти се скарах с един служител от Новоспаския манастир, а той ми посочи две жени с черни забрадки и тъмни дрехи и ми каза:

- Ето какви трябва да бъдат послушниците на Бога!

Аз му отвърнах:

- Щом Анастасия е весела и радостна, как може това да не е угодно на Бога? По-приятно е да се гледат жизнерадостни хора, отколкото такива оклюмали....

С вълнение извадих книжката и я подадох на отец Теодорит. Той спокойно я взе и сложи ръката си върху нея. Бавно я погали с дланта на другата си ръка, все едно че искаше да почувства нещо с ръцете си и каза:

- Ти искаш да я прочета, нали? - И без да дочака отговор, добави: - Добре, остави ми я.

След два дни, на сутринта, аз отново отидох при отец Теодорит. Седяхме на мъничка пейка в гората, близо до неговата килия. За какво ли не се разговаряхме! Общуваше с мен точно както преди двайсет и седем години, но само едно много странно обстоятелство не ми даваше покой: защо отец Теодорит изглежда даже по-млад, отколкото преди двайсет и седем години? И изведнъж той, прекъсвайки размишленията си, ми каза:

- Владимире, твоя отец Теодорит почина.

Аз първо трепнах, а после промълвих:

- Че кой сте Вие тогава?

- Аз съм отец Теодорит ... - гледа ме той и се усмихва загадъчно.

Пак го попитах:

- А къде е гробът му?

- Встарото гробище.

- Искам да го видя. Как да го намеря?

Той не ми отговори за гробището, а само каза:

- Идвай при мене, когато имаш време...

Всичко, което се случи след това, бе още по-непонятвно.

- Време е за обяд - каза отец Теодорит. - Да отидем, аз ще те нагостя.

Седнах на масата в малката къщичка-трапезария. Там имаше борш в една тенджера, картофено пюре с риба и компот. Той ми сипа борш и аз почнах да ям. Отец Теодорит не поиска да обядва - само ми правеше компания. А картофите много ми харесаха. И ми напомниха... - вкусът на картофите бе същия, какъвто беше в манастирската кухня преди 27 години! За цял живот съм запомнил този вкус. Зави ми се свят. От една страна до мен седеше друг отец Теодорит, а от друга той говори и се държи точно така, както преди. Спомних си и това, че някога, когато бяхме в едно от манастирските помещения, отец Теодорит ми предложи да се снимаме. Аз се съгласих. Той викна някакъв монах с апарат и той ни фотографира. Сега реших изясня проблема ето как: известно е, че монасите не обичат да позират. Затова реших: ще предложа да снимам отец Теодорит и горската църквичка на цветна лента. И му рекох:

- Може ли да се снимам с Вас?

Отец Теодорит не отказа и направихме снимката. И черквичката заснех, много е красива. Снимката стана хубава, макар и апаратът ми да е прост. Когато си тръгвах, отец Теодорит ми подари малка Библия, джобен формат. Написаното в нея не бе в стихове, както е във всички Библии, а е като в книгите и то с много пояснения.Той ми каза:

- Когато се позоваваш на Библията, трябва да посочваш точно главата.

На моя въпрос, съгласен ли да приема на разговор хора, които искат да се срещнат с Анастасия, за да не се разкарват толкова далече в Сибирската тайга, Отец Теодорит ми отговори:

- Самият аз още не съм се опознал добре. Но когато имаш време, поне ти идвай.

Аз се разочаровах от отказа на Отец Теодорит, но не продължих да настоявам. Разговаряйки с него за какво ли не, аз си направих следния извод: в руските манастири има старци, чиято мъдрост и простота на речта превъзхождат многократно безбройните проповедници от нашите и вносните духовни учения.

Защо мълчите вие, мъдри старци на Русия! По собствена воля - или или има някакви неведоми сили, които не ви дават да говорите? Отидеш на църковна служба - а тя е на език, който не разбираш. Затова хората се тълпят и даже пари дават, за да чуят какво им говорят чужди проповедници, но на понятен език. Може би затова сънародниците ни отколе са тръгнали с хиляди и хиляди към чуждоземните учения, забравяйки своите?

 

Душата ми винаги се е отпускала след среща с Отец Теодорит. Колко по-просто, ясно и разбираемо говори той, в сравнение с повечето свещеници, които посетих след срещата си с Анастасия, за да разбера казаното от нея. Как искам и други хора да могат да почувстват това! Кога ще проговорите вие, истински мъдреци на Русия?



 

23. ПРОСТРАНСТВО ОТ ЛЮБОВ

 

След продажбата на първия тираж ми изплатиха авторския хонорар. Аз отидох във ВДНХ - сега Всесъюзен изложбен център на ВВЦ. Не знам защо, но обичам да ходя там. Този път вървях покрай куп закусвални и колички с шишчета, дразнещи душата със сочните си ухания и едва се преборвах с желанието да си накупя от всичките тези вкуснотии до една. Въпреки че в джоба си имах няколкостотин хиляди рубли, този път бях решил ги харча пестеливо. И изведнъж се случи нещо изумително! Тихо, но абсолютно ясно аз чух гласа на Анастасия: "Купи си да си хапнеш, Володя! Каквото искаш си купи. Сега не трябва толкова много да се ограничаваш в храненето".

Направих още няколко крачки край уличните закусвални и ето, отново чувам глас: "Защо ги подминаваш? Хапни си, моля те!"

"Виж ти, каква натрапчива мисъл" - помислих си аз. Отидох на една пейка в алеята, по-далече от хората. Седнах и тихо прошепнах, сгушвайки се, за да не помислят, че говоря сам на себе си.

- Наистина ли чувам твоя глас, Анастасия? - и отговорът бе мигновен, точен и ясен:

- Ти чуваш моя глас, Владимире!

- Здравей, Анастасия. А защо досега не се обаждаше? Толкова въпроси се натрупаха. На срещите читателите ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря:

- Аз ти говорех. През цялото време се мъчех да говоря с теб, но ти не ме чуваш. Даже веднъж, когато реши да се самоубиеш, аз крещях от отчаяние. Но и това не помогн - ти не ме чуваше. Тогава се досетих и запях. Точно тази песeн изсвириха на цигулките двете момичета в метрото. Те я чуха и я засвириха. И щом като чу мелодията на тази песен, която ти бях пяла в тайгата, ти веднага си спомни за мене. Аз толкова много се вълнувах, че едва не ми се пресече млякото:

- Какво мляко, Анастасия?

- Кърмата ми. Кърмата за нашия син. Аз вече го родих, Володя!

- Родила си? Анастасия!!! Трудно ли ти е? Как си ти там - сама с детето в тайгата? Как е той?: Аз си спомням, че ти казваше, че "няма да бъде навреме"...

- Всичко е наред. Природата се събуди по-рано, сега ми помага. И нашият син се чувства добре. Той е юнак. Вече се усмихва. Само кожата му е малко суха - като твоята. Но това е нищо, ще мине. Всичко ще бъде наред, ще видиш... Не на нас - на теб ти е трудно. Но направи още една крачка. Допиши книгата. Аз знам колко ти беше трудно, а и занапред няма да е леко. Но ти не спирай! Върви по своя път.

- Да, Анастасия... - аз исках да й разкажа, че да пишеш книги е по-трудно, отколкото да се занимаваш с бизнес. И за ситуацията в семейството си и фирмата исках да й кажа - и въобще за всичките си перипетии през последната година. Че сега нямам вече нито дом, нито семейство; за това как замалко не попаднах в лудницата... А за мечтите и фантазиите й исках да я посъветвам да не ги развихря повече до такава степен, че да увлича хората. Но си помислих: защо да я разстройвам сега една кърмеща майка - може да й увредя кърмата: И й казах:

- Пък ти не се безпокой напразно, Анастасия. Никакви особени трудности нямам аз. Представяш ли си - цяла книга написах! Та това било по-лесно, октолкото да съставиш един бизнес-план:. Когато правиш бизнес-план, трябва да предвидиш всички възможни варианти предварително. А тука какво: седи си и само описвай това, което вече се е случило... Както се разказва във вица за чукчито: "Каквото виждам, това и възпявам". Ти знаеш, Анастасия... Твоите мечти, подобни на чисти фантазии, се сбъдват. Изглежда невероятно, но се сбъдват. Ето - и книгата е написана. Ти помечта за нея и сега тя вече съществува. Хората наистина я четат с интерес. За нея сега пишат и в различни столични вестници. Стихове на тебе, на природата, на Русия посвещават хората. Аз намерих картината в хранилището на Троицо-Сергиевата лавра, за която ти ми говореше. Тя се пази и се нарича "Единия - с една"/линия - б.пр./. Ще публикувам и нея. И представяш ли си, Бардовете... Помниш ли, ти ми говореше за бардовете?

- Да. Помня, Владимир.

- И ето, това също почва да се сбъдва. На една четателска конференция ми се обади русокос мъж, подаде ми една аудиокасета и кратко, по-военному каза:"Песни за Анастасия. Моля ви, приемете ги."

Тази касета бе прослушана внимателно от пристигналите на конференцията журналисти Мария Карпинска, Алескандър Солнцев и Алаксандър Закотски от Московския изследователски център. След това си я презаписаха различни хора. Презаписаха я и търсеха русолявия мъж, невисок на ръст, външно незабележим, неочаквано появил се и също така неочаквано изчезнал. Той се оказа офицер-подводничар от Санкт Петербург - ученият Алескандър Коротински. Той ми разказа как е изплувала тяхната подводница когато е претърпяла авария. Как уверено го е водила веригата от случайности, за да дойде и донесе тази касета. Водила го е, за да ми я връчи. Освен това Александър Коротински се оказа и бард. А в неговата песен "Храмът" звучат цели куплети, написани за теб. Ето тези, помниш ли ги?

 

Словата са измама,

лъжата няма срам:

Мнозина виждат храма,

но кой ще влезе там?

Един ще те препъне,

адруг сияе цял,

но всеки ще пожъне

каквото е посял!

 

Каратински не е кой-знае какъв на певец - пее речитативно. Но тъкмо това потвърди мисълта ти за силата на думите, свързани с душата с невидими нишки. Бардът Каротински показа това на практика. Хората от конференцията, които го чуха, потвърдиха това.

- За светлата радост, която носиш на хората, за пречистването на душите, благодаря ти, барде! - каза Анастасия.

- Представяш ли си, пак офицер! И Груця е офицер - той отпечати първата книжка. Клошарят-полковник нарисува картинк за нея, един лете - командир на полк - помагаше да се продават книжките. А сега и песни - пак първо офицер ги написа. Защо твоят лъч подпалва първо душите на офицерите? Да не би повече на тях да светиш, отколкото на другите?

- До мнозина се е докосвал моят лъч, но възторгът се подпалва само там, където има гориво!

- Твоята мечта, Анастасия, почна да се осъществява. Хората се заразяват от нея, разбират я. И нещастният полковник я разбра. С него се запознах случайно, горкият, отиде си. Аз го видях как лежеше мъртъв. Лицето му цялото бе в кал, а той се усмихваше! Мъртъв, а се усмихва:. Ти ли го озари със своя вълшебен лъч?

- Той е сега с Барда, на пътеката. Неговата усмивка сега спасява много сърца от куршумите, които са по-страшни от оловните:.

Твоята мечта влиза в нашия свят и той като че ли започва да се променя. Някои хора те усещат, разбират те - отнякъде им идват сили и именно те го променят. Светът е станал малко по-добър.

Но ти...Ти, както и преди, си там, в тайгата, на своята полянка... Аз не мога да живея в условита, в които живееш ти. И ти няма да можеш да живееш в нашия свят. Тогава защо ми е твоята любов? Твоята любов е безсмислена, аз и дсега не мога да разбера моето отношение към теб. А и защо да го разбирам, като и така всичко е ясно: ние никога няма да бъдем плътно заедно.

- Ние сме заедно, Володя. Плътно заедно!

- Хайде бе: Къде си тогава? Който обича, той иска да бъде при любимия - неразделно! Да го прегръщаш, да го приласкаеш:А ти си някакво изкопаемо - нямаш нужда от такива работи:

- О, не , и аз го искам! Като всички други. И го правя.

- И как го правиш?:

- Ами ето сега: нима не чувстваш деликатното докосване на вятъра, неговата нежна прегръдка? И топлата милувка на слънчевия лъч:. Как пеят радостно за тебе птиците и шумолят листата на дървото, под което си седнал: Чуй, вслушай се: мислиш ли, че това е обикновен горски щум?

- Да но, всички неща, които ти сега изреди, те са за всички. Нима всичко това си все ти?

- Любовта, разтворена в пространството за едного, може да докосне и душите на много други.

- Защо любовта трябва да се разтваря в пространството?

- За да може любимият ни всякога да е потопен в пространството на любовта! Именно в това е същността и предназначението на любовта.

- Нещо не ми е много ясно: Пък и този твой глас... Преди не го чувах, а сега го чувам. Защо?

- Това не е точно глас, когато сме тъй далече. Трябва да го чуваш не с ушите, а със сърцето - свикни в сърцето си ме слушаш...

- Защо трябва да свиквам - говори ми както днес, с гласа си.

- Винаги няма да мога.

- Но нали сега говориш? Нали те чувам?

- Да, но сега ни помага дядо. Ти си поговори с него, защото аз трябва да върв - време е вичи да накърмя сина ни, пък и много други работи имам да правя. Така иска да смогна да свърша всичко!

- Значи, дядо ти може, а ти - не. Защо?

- Защото той е някъде близо до теб, съвсем наблизо.

- Къде е?:

За предишната част ТУК





Гласувай:
2



Спечели и ти от своя блог!
1. universalnite000 - :) Поздрави за полезните и поучи...
02.08.2010 11:53
:) Поздрави за полезните и поучителни откъси, които подбираш в блога ! Посятото ще даде реколта ;)
цитирай
2. zahariada - :Re))1 Благодаря ти!
02.08.2010 12:16
Дай Боже! Дано! Знаеш по-добре от мен, че и едно семенце да покълне, ще стане нива. От умни, преобразени хора. Поздрави и хубав ден!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39755905
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031