4. РАЗГОВОР НА ЧЕТИРИ ОЧИ

 - Аз разбрах, че физическата болест е нищо в сравнение с душевната мъка, но по това време още не можех да лекувам душите. Прииска ми се да разбера как се прави това и въэможно ли е въобще. Сега знам, че е възможно.

Разбрах още, че физическите болести у човека се явяват не само поради изолацията му от природата или поради тъмните чувства, които допуска в себе си. Болестите могат да бъдат и механизъм за предпазване или даже спасяване от още по-големи страдания. Болестите са един от механизмите, с които великият интелект - Бог - общува с човека. Болката на човека е и Негова болка, другояче не би могло да бъде. По какъв друг начин, например, може да ти се внуши:" Не хвърляй в стомаха си всякакви боклуци! Щом не разбираш от дума, тогава ще се наложи да те боли. Но ти се изхитряш да пиеш всякакви обезболяващи таблетки - и пак продължаваш упорито със старите навици."

- Е тогава, според тебе, не трябва да се лекуват хората, така ли, не трябва да им се помага при неразположение?

- Помощ трябва, но преди всичко е нужно за осъзнаване първопричината на заболяването. Необходимо е да се помогне на човека да осъзнае какво иска да му каже Великият Интелект - Бог. Но това е много трудно, възможни са и грешки. Нали болката е разговор на четири очи между двама, които се познават. Намесата на трети често вреди на човека, не му помага.

- Тогава ти мене защо ме лекуваш? Значи си ми навредила?

- Всичките ти болести ще се върнат, ако не промениш начина си на живот и своето отношение към света и към себе си, ако не измениш някои свои навици. Именно те са свързани с твоите болести. На душата ти не съм навредила.

Стана ми напълно ясно, че е невъзможно да убедя Анастасия да извлича печалба от способността си да лекува - невъзможно е, докато тя нещо не осъзнае най-после. Бизнес-планът ми рухваше. Анастасия забеляза моето помръкване и каза:

- Не се разстройвай, Володя, аз ще се помъча всичко да осъзная колкото може по-бързо. Но сега, ако ти наистина искаш да помогнеш на хората и на себе си, а не само да печелиш пари, аз ще ти разкажа за начините, по които човек може да се излекува от много заболявания самичък и при които няма да има такива нежелателни последствия, както при намесата на странични хора в неговата съдба. Ако искаш да ме изслушаш, разбира се...

- Ами какво друго ми остава, след като ти никой не може да те разубеди? Говори.

- Има няколко основни причини за болестите на човешката плът: това са пагубните чувства, изкуственият режим на хранене и съставът на храните; липсата но близка и далечна цел, лъжливата представа за своето естество и задача в живота. На телесните болести успешно могат да се противопоставят положителните емоции, много растения и преосмислянето на собствената същност и предназначение.

Как да се възстанови в условията на вашия свят загубената връзка на човека с растенията, за това вече ти говорих. А осъзнаването на всичко останало става най-лесно чрез непосредствен контакт с тях. Освен това, с лъча на любовта могат да се излекуват много болести на ближния и даже да му се продължи живота, като се създаде около него любовно пространство. Но и самият страдащ човек, ако е способен да предизвика в себе си положителни емоции, ще може да потуши болката, да се излекува от болестите и даже да се справи с отровите.

- Какво значи "да предизвика"? Как можеш да мислиш за нещо хубаво, когато те боли зъб или стомах?

- Чистите и ярки мигове, когато изпитваме положителни емоции, като ангели-хранители побеждават всяка болка и болест!

- А ако някой не е имал достатъчно чисти и ярки преживявания? Тогава какво?

- Незабавно да стори нещо такова, което да ги предизвика! Те идват, когато околните се отнесат към теб с искрена любов. Но това не става от само себе си. Ти сам трябва да предизвикаш такива ситуации със своите благородни постъпки - в противен случай твоят ангел-хранител не може да ти помогне.

- Интересно какво ще кажеш: аз имал ли съм такива мигове? И как може да се предизвикват?

- Това може да стане, примерно, чрез спомените. Чрез спомен за нещо хубаво, нещо приятно от миналото. Чрез този спомен се помъчи да изпиташ онова блажено състояние, което е изникнало тогава у теб. Искаш ли да направим опит веднага? Аз ще ти помогна. Хайде, опитай се!

- Ами добре, да опитаме:

- Легни тогава на тревата и се отпусни. Разрови се в спомените си, започвайки от сегашния момент назад. А можеш да си припомниш и детството и да вървиш мислено към настоящето. Може и направо да си припомниш най-приятните преживявания и свързаните с тях усещания.

Аз легнах на тревата. Анастасия също легна до мен и сложи пръстите на ръката си върху моите. Помислих си, че присъствието й ще ми попречи да се съсредоточа и затова казах:

- По-добре да остана сам...

- Няма да те безпокоя. Като потънеш в себе си, ти ще забравиш за мене, даже и ръката ми няма да усещаш. Но така ще ти помогна по-бързо и по-ярко да си спомниш всичко.


5.КЪДЕ СИ ТИ, АНГЕЛ-ХРАНИТЕЛ?

Хрониката на събитията от преживяния живот водеше към детството ми. Спомените ми дойдоха до един момент, когато си играех със селските момчета на пясъка - и там спряха. В душата ми имаше непонятна тревога. Нито едно събитие от през целия ми живот не можеше да предизвика положителни емоции и чувства, подобни на онези, които изпитах онази сутрин, след като бях прекарал нощта с Анастасия; и на ония, които ми внуши тя, като настрои ритъма на околната природа към ритъма на моето сърце. (Аз описах това преживяване в главата "Докосване до рая"). Без да искам, аз ги съпоставях с всичко, което съм преживял досега и не успях да открия нищо подобно. Няколко пъти прекарах житейските си спомени напред и назад като на кинолента: всичките събития вм живота ми, бяха свързани със стремежа ми да постигна, да добия нещо. Често получавах поредното нещо, което желаех, а удовлетворение не идваше. Вместо това - ново желание: А последните години, когато околните считаха, че ми върви както на никой друг, ме накараха да се почувствам нещастен окончателно. Автомобили, жени, банкети, подаръци, поздравления - всичко това започна да ми изглежда празно и ненужно.

Аз рязко станах, и дали на самия себе си, дали на Анастасия, казах раздразнено:

- Няма в човешкия живот подобни "изцеляващи душата усещания"! Поне в моя няма. Пък и при повечето хора липсват - почти изцяло.

Анастасия стана и спокойно отбеляза:

- Тогава ги създай.

- Че какво точно да създам, какво?

-Първо трябва да осъзнаеш в какво се крие най-големият, истинският смисъл на нещата. Ти току-що прегледа целия си живот, но въпреки това не успя да го анализираш, да погледнеш отстрани - така и не успя да откриеш нещо значимо. Все за познатите, стандартните ценности гледаше да се хванеш. Кажи, имало ли е поне един случай, в който да се приближиш до усещането за истинско щастие?

- Имаше два случая, но все нещо ми пречеше да ги преживея като напълно щастливи.

- Разкажи ми за тях.

- Още в началото на перестройката имах късмет да получа много изгодно, на дългосрочна аренда, един речен кораб. Това беше най-добрият пътнически плавателен съд на Западносибирското параходство. Казва се "Михаил Калинин". Документите са вече оформени, аз вървя към пристанището, гледам го - красавец - и за пръв път стъпвам на палубата на своя параход...

- Радостните ти усещания нали се усилиха малко, когато се качи на палубата?

- Разбираш ли, Анастасия, имаше най-различни проблеми. Когато се качих на парахода ме посрещна капитанът. Отидохме в каютата му, изпихме по чаша шампанско и си поговорихме. Той каза, че трябва спешно да се промият тръбите за водата, защото ХЕИ няма да даде разрешително. Каза още, че:

- И ти потъна в грижи и проблеми, свързани с работата по парахода?

- Да, потънах. Много бяха: А истинска любов - от нито една жена.

- Изкуствено съэдадената материя се отличава по това, Владимире, че създава много повече проблеми, отколкото радости. Измамна е нейната помощ за човека!

- Не съм съгласен с тебе. Може да създава проблеми - иска ремонт, поддържане, - но с нейна помощ може много да се постигне.

- И какво например?

- Ами... даже любов...

- Над истинската любов, Володя, нямат власт изкуствено създадените предмети. Даже и всичко в света да ти принадлежи, само с тяхна помощ не можеш да получиш истинска любов от нито една жена.

- Ти просто не познаваш нашите жени. Разсъждаваш наизуст. Мислиш, че не съм получавал...

- Какво си получавал?

- Ами... любов, по най-простия начин! Някога обичах много силно една жена и то не една и две години. Но тя нещо се дърпаше, не искаше да оставаме насаме. Когато се сдобих с парахода, аз я поканих - и тогава тя се съгласи. Не можеш да си представиш какво беше! Седим с нея на бара на парахода... Шампанското е великолепно, свещи горят, музика - и нито един човек! Само аз и тя...Тръгнахме с парахода и взех мерки да няма никой - да остана сам с нея. Плуваме си по реката... В бара свири свири музика. Поканих я да танцуваме, а фигурата и гърдите й - великолепни. Притиснах я към себе си, сърцето ми затуптя радостно и аз я целунах. Тя не се дръпна, също ме прегърна. Разбираш ли? Тя беше до мене, аз можех да я докосвам, да я целувам! И всичко това - благодарение на парахода, а ти викаш, че имало проблеми:

- А после какво стана с тебе?

- Няма значение...

- Спомни си, моля те!

- Казвам ти, че няма значение...

- Може ли сега аз да ти разкажа какво стана там, на парахода, между тази млада жена и теб?...

- Опитай.

- Ти просто се напи. Нарочно пи без мярка. После сложи пред нея ключовете от своята каюта, от великолепните си апартаменти, а сам слезе в трюма. Спа като мъртъв цяло денонощие. И знаеш ли защо?

- Защо?

- Защото дойде момент, когато ти видя на лицето на тази твоя любима млада жена едно странно изражение и отнесена усмивка. Интуитивно, подсъзнателно ти разбра, че тя - твоята любима - в момента мечтае и си мисли за съвсем друго нещо: колко щастлива би била тя, ако на масата в бара на твоя параход сега беше не ти, а той. Онзи, другият, който й харесва... Да можеше не ти, а той да има този параход: Вие бяхте във властта на мъртвата материя, свързвайки с нея своите живи чувства и стремежи, които и двамата убивахте...

- Млъкни, Анастасия! Този спомен ми е неприятен. Все пак този параход не е случаен - нали и с тебе се срещнахме на него?

- Днешните събития се създават от предишни чувства и душевни пориви. Именно те влияят на бъдещето. Само тяхното ускорение и размах рефлектират в небесните огледала; единствено техните възторзи и стремежи се отразяват в събитията на земния живот.

- Какво значи това?

- Това значи, че нашата среща може да е била обусловена от много желания и копнежи на твоята и моята душа - и може би не само на нашите души, но и на душите на нашите по-близки и по-далечни роднини. А може и да се дължи на порива на една вишничка, която расте в градината на твоята вила... Н в никакъв случай не идва от парахода.

- Сега пък какво общо има с всичко това вишничката от моята градина?

- Колкото и пъти да изгледа филма на живота си, ти нито веднъж не се сети за твоята вишничка, понеже не придаваш никакво значение на чувствата, които ви свързват. А именно те са най-важното събитие през последните години от живота ти. Вселената не обръща никакво внимание на твоя параход. Помисли си само за миг: какво може да означава за вселената някякъв си примитивен, буботещ, неспособен да мисли и да се самовъзстановява механизъм? А вишничката - малката сибирска вишничка, която ти си забравил безнадеждно - е отворила огромни космични простори за теб, изменила е хода на събитията, свързани не само с теб и мен. Понеже тя е жива, и тя като всичко живо е свързана неразривно с цялото мироздание.


6. ВИШНИЧКАТА

 Спомни си, Владимире, всичко, което те свързва с това малко дръвче. Започни от първия миг, когато се докосна до него.

- Ще се опитам, щом мислиш, че е важно...

- Да, много е важно.

- Виждам се как пътувам в една кола. Закъде - сега не мога да съобразя. Спирам се до един централен пазар и моля шофьора да слезе да купи плодове, а аз оставам в колата и почвам да гледам как излизащите от пазара хора мъкнат разни фиданки:

- Ти ги гледаше и им се възхищаваше, защо?

- Представяш ли си, лицата на всички бяха радостни, доволни. Навънка дъжд и студ, а те носят някакви си дръвчета с корени, омотани с парцали, тежат им, но лицата им светят. А аз седя в топлото купе на автомобила и ми е тъжно. Щом шофьорът се върна, изведнъж реших да изляза на пазара. Обикалях насам-натам между сергиите и накрая купих три малки вишневи фиданки. Кгато ги слагах в багажника, шофьорът каза че една от тях няма да се хване, понеже корените й били много дълбоко отрязани и затова е по-добре да я хвърля. Но аз я оставих. Тя беше най-стройната. После ги посадих в градината на моята вила, а за вишничката с окастрените корени сложих повече чернозем в дупката с парченца торф, а също и няколко вида тор.

- Със своите опити да й помогнеш, ти изгори с торовете и последните две малки коренчета на вишничката...

- Да, но тя оживя! Щом почнаха да напъпват дърветата, и нейните клончета се събудиха. Появиха се малки листенца. След това заминах на ескпедиция.

- Но до този момент ти всеки ден, повече от два месеца, идваше редовно на вилата си и първата ти работа бе да отидеш при вишничката... Понякога галеше клончетата й. Радваше се на листенцата, поливаше я, наби колче в земята и я върза за него, за да не я пречупи вятърът. Кажи, Володя, как мислиш: дали растенията реагират на нашето отношение към тях? Усещат ли доброто или лошото отношение?

- Чувал съм или четох някъде, че стайните растения и цветята реагират - даже може да увяхнат, ако човекът, който се грижи за тях, замине някъде. Чувал съм за опити на учените, че са изследвали растенията с уреди. Когато се приближи човек с лоши намерения, стрелките се отклоняват в една посока, а при човек с добри намерения - в друга.

- Значи го знаеш това, Владимире - растенията наистина реагират при проявата на човешки чувства. И както е замислено от Великия Творец, те правят всичко възможно да помогнат на човека. Едни му дават плодове, други се стремят да предизвикат у него положителни чувства с красивите си цветове, а трети балансират въздуха и дишането. Те имат още едно важно предназначение: растенията, с които конкретният човек влиза в непосредствен контакт, формират за него пространство от истинска любов - любовта, без която животът на земята би бил невъзможен. Затова именно повечето хора с места и вили се стремят да се връщат там, тъй като усещат, че тъкмо там за тях се е сформирало такова пространство. А тази сибирска вишничка, която ти посади и се грижеше за нея, също се е стараела с всички сили да направи това, което вършат всички подобни рстения, изпълнявайки своето предназначение. Растенията могат да създадат силно любовно пространсто за човека, ако са много на едно място и ако са най-разнообразни; ако човек общува с тях и ги докосва с любов. В един момент твоята вишничка започна да се стреми сама да стори това, което е по силите едновременно на няколко различни растения! Този й стремеж бе предизвикан от необикновеното ти отношение към нея. Ти интуитивно чувстваше, че посред цялото това човешко обкръжение само тази малка фиданчица не иска нищо от тебе, не лицемери и желае само едно: да ти се отдаде. Ето какво те влечеше към нея! Ти стоеше и я гледаше с любов, а тя се стараеше със всичка сила. Още преди появата на първия слънчев лъч, нейните листенца се стремяха да уловят отражението му в зората; а щом Слънцето залезеше, тя се мъчеше да улови светлината на една ярка звезда - и успяваше донякъде. Нейните коренчета, заобикаляйки изгарящата тор, успяха да вземат нужното от земята. И тръгна по жилите на малката вишна сокът на земята - все по-бързо и по-бързо! И един ден, когато ти пак дойде, изведнъж видя цветчета по нея. По-яките фиданки още спяха, а тъкмо тази беше цъфнала. Ти така се зарадва! И тогава... - спомни си, Володя, какво се случи в мига, когато видя цветовете й ?

- Аз наистина се зарадвах и някак си ми стана по-добре. Помилвах клонките й....

- Ти нежно погали клончетата й и каза: "Я виж, красавице моя, ти цъфна!" Дърветата, Владимир, дават плодове, но освен това могат да формират и пространство от обич. Вишничката много искаше и ти да имаш такова пространство; но откъде да вземе тя толкова сили, че да се отблагодари на човека за полученото от него? Тя вече бе дала всичко, което бе по силите й, когато получи от теб това неочаквано нежно отношение. И изведнъж й се прииска да направи за тебе нещо още по-голямо! Самичка!

Ти замина на дългата си експедиция. Щом се върна, тръгна през градината направо към вишничката. Вървейки, си хапваше от купените на пазара вишни. Като дойде до нея, видя че на твоето любимо дръвче също висят три червени вишнички! Ти стоеше пред него, ядеше купените вишни и плюеше костилките им. Сетне откъсна едно плодче от своята вишничка и го опита. То бе малко по-кисело от купените. Но другите две остави.

- Аз се наядох с другите вишни. А нейната вишничка наистина беше по-кисела...

- О, ако знаеше ти, Володя, какво огромно чудо, специално зе тебе, бе събрано в това мъничко плодче! Колко много сила и обич! От земните недра и космичните простори тя бе събрала за теб всичко най-полезно и хубаво и го бе вложила в тия три вишнички. Тя даже едно свое клонче изсуши, за да могат да узреят тия плодчета... Едното ти опита, другите две не не пипна.

- Де да съм знаел... И все пак ми беше приятно, че тя е могла да роди плодове.

- Да, приятно ти беше. И тогава... Ти помниш ли какво направи тогава?

- Пак погалих клонките на вишничката.

- Не само я погали, но ти се наведе и целуна листенцата на клончето в твоите длани!

- Да, целунах ги. Понеже имах добро настроение.

- И тогава с вишничката се случи нещо невероятно. Тя пожела да направи нещо още по-голямо за теб, след като ти не взе и трите вишнички, приготвени за тебе с такава любов. Но какво? Затрептя тя от целувката на човека - и полетяха в светлите пространства на вселената мисли и чувства, присъщи само на човека, но възбудени в една вишничка: тя искаше да му се откликне по същия начин! Да подари на човека една любовна целувка, да го стопли със светлата си обич. Нарушила обикновените природни закони, любовта й си мяташе из вселената и не можеше да намери израз. Осъзнаването на тази невъзможност обикновено води до смърт. Светлите сили връщаха и връщаха на вишничката родената от нея обич, с надеждата самата тя да я усмири, за да не загине. Но тя не можеше. Горещото й желане си остана неизменно, необикновено чисто и трепетно. Светлите сили просто не знаеха какво да правят - Великият Творец не бе променял установените закони на хармонията.

Но малката вишничка не умря. Не си отиде, защото нейните мисли, чувства и стремежи бяха необикновено чисти, а според законите на Всемира нищо не може да унищожи чистата любов. И витаеше тя над тебе, и се мяташе в усилията си да я прояви. Тя се опитваше да сътвори пространство от любов. Тогава аз дойдох на вашия речен кораб с намерението някак си да помогна, да въплътя желанието на вишничката... Още не знаех кому е адресирано.

- Излиза, че твоето отношение към мене се дължи на една вишна?...

- Отношението ми към тебе, Володя, си е лично мое отношение. Въпрос е кой на кого помага: вишничката на мене - или аз на вишничката. Всичко във Вселената е взаимосвързано. Човек трябва да възприема света само чрез самия себе си. Но сега - позволи ми да осъществя желанието на вишничката. Може ли да те целуна от нейно име?

- Иска ли питане?... Щом като така трябва... Пък - като се върна, - ще изям всичките й вишнички!

Анастасия затвори очи. Притисна ръце към гърдите си и тихо прошепна: "Вишничке, усети сега! Ей сега ще направя това, което искаше. Това е ТВОЯТА целувка, вишничке!" - После тя сложи ръце на раменете ми и без да отваря очи се приближи, докосна с устни бузата ми - и замря.

Странна целувка, на пръв поглед просто докосване с устни. Но тя се отличаваше от всичко, което бях изпитвал досега. Тя предизвика непознати за мен, необикновено приятни чувства. Може би в случая движението на устните, езика или тялото няма никакво значение. Изглежда най-важно е онова, което е скрито дълбоко в човека и целувката е само повод то да се прояви.

Какво се крие в душата на тази отшелница от тайгата? Откъде се взеха у нея толкова знания, необикновени способности и чувства? Или може би всичко, което тя приказва е само плод на нейната фантазия? Откъде пък тогава идват тези необикновено блажени, удивителни и сгряващи всичко в мен усещания? Може би, със съвместни усилия, ще ни се удаде да разкрием тази тайна чрез един случай, на който станах неволен свидетел.


7. КОЙ Е ВИНОВЕН?

Един ден, когато Анастасия се опитваше да ми обясни нещо за начина на живот и за вярата, но не намираше подходящи думи, се случи следното:

Тя бързо се обърна към Звънтящия кедър, сложи длани на ствола му - и в този миг с нея почна да става нещо съвсем необикновено. Вдигна глава нагоре, обръщайки се към кедъра или към някого високо високо в него и започна страстно и до самозабрава да повтаря някакви думи и звуци.

Опитваше се нещо да обясни, да докаже, умоляваше някого за нещо... От време на време в монолога й се вплитаха настойчиво-изискващи нотки. И тогава изведнъж се чу усилено пукане - може би самият звън на кедъра! Лъчът му стана по-ярък и топъл. И тогава Анастасия направо му заповяда:

- Отговори ми, отговори! Поясни го! Дай ми го, дай! - при това тя тръсна глава и даже тропна с босия си крак. Бледото сияние в короната на Звънтящия кедър се стрелна към лъча, а самият лъч, откъсвайки се от кедъра, изведнъж излетя нагоре. Незабавно се появи и друг лъч, точно над кедъра. Той бе като синкава мъгла или облак.

Насочените надолу връхчета на кедровите иглички почнаха да светят с едва забележими, тънки лъчи, подобни на тази мъгла. И тези хиляди лъчи се насочиха към Анастасия, но не стигаха до самата нея, а изчезваха, разтворени във въздуха. Когато тя пак настоятелно тропна с крак и даже плесна с длани по огромния ствол на Звънтящия кедър, светящите иглички се раздвижиха и тънките им остри лъчи се сляха в един-единствен широк лъч от светлива пара. Но и той, макар и устремен към Анастасия, не стигаше съвсем до нея, а се стопяваше във въздуха, сякаш се изпарява. Тогава аз изведнъж ужасен си спомних, че може би точно от такъв лъч са си отишли нейните родители. Анастасия продължи упорито да пита нещо, да настоява като едно разглезено и капризно дете, което настойчиво иска нещо от баща си и майка си. И изведнъж лъчът се хвърли към нея и я освети цялата като мълния!

Около Анастасия се образува и почна да се разсейва някякво облаче. Лъчът, идващ от кедъра се разтопи, изгаснаха и последните тънки лъчи, излизащи от игличките. Изчезваше и облачето около Анастасия, но сякаш едновременно влизаше в нея и се разтваряше в пространството.

А тя, сияеща и щастливо усмихната, се обърна, направи крачка към мен и спря, гледайки нещо зад мене. Аз се обърнах. На поляната бяха излезли дядото и прадядото на Анастасия. Стъпвайки бавно, като се опираше на бастуна си, подобен на гега, високият, побелял прадядо, който вървеше пред дядо й, дойде пред мене и се спря. Сякаш гледаше през мен. Аз даже не разбирах дали ме вижда или не. Прадядото леко се поклони и, без да каже нито дума, тръгна към Анастасия.

А дядо й е припрян, но много чистосърдечен. Целият му вид говореше, че той е весел и добър човек. Като дойде до мен, той спря и ми разтърси ръката. Започна да говори, но аз не помня нищо от това, което каза тогава. Само помня, че изведнъж и двамата се обърнахме и загледахме развълнувано какво става под кедъра.

Прадядото спря пред Анастасия. Известно време те се гледаха. Тя стоеше пред него с опънати надолу ръце, също като ученичка или абитуриентка пред строгия си учител. Приличаше на провинило се дете и се виждаше как се вълнува.

В настъпилата напрегната тишина се разнесе дълбокият, кадифен и ясен глас на прадядото. Той и нея не поздрави, но бавно и отчетливо зададе строг въпрос:

- Кой смее, без да се съобразява с дарената ни светлина и ритъм, да се обръща директно към Него?

- Всеки човек може да се обръща направо към Него! Някога сам Той с радост е разговарял с хората. И сега иска това - бързо отговори Анастасия.

-Нима всички пътища не са предначертани от Него? Но колцина от земните жители са способни да ги познаят? Ти можеш ли да виждаш тези пътища?

- Аз видях предначертаното за хората. Видях как бъдещите събития зависят от това, доколко хората са се осъзнали днес.

- Нима Неговите синове и техните просветлени последователи, познали Духа Му, не направиха достатъчно усилия, за да разберат плътските хора?

- Те направиха всичко и продължават и днес, без да се щадят. Носили са и винаги ще носят великата истина.

-Зрящият може ли да се усъмни в разумността, добротата и величието на Неговия Дух?

- Той няма равни! Той е единствен! Но Той иска и да общува. Иска да Го разбират и да Го обичат, както обича сам Той.

- Допустимо ли е човек да е дързък и да изисква, когато общува с Него?

- Той е подарил частица от Своя дух и разум на всеки, който живее на Земята. И ако тази малка частица в човека - Неговата частица - не е съгласна с установеното, значи Той, именно Той не приема всичко предначертано. Нали Той мисли вътре в нас? Може ли Неговото мислене да се нарече дързост?

- Позволено ли е на някой да ускорява хода на Неговите размисли?

- Само Позволяващият може да позволи...

- И за какво Го молиш ти?

- Как да се вдъхне разум на неразбиращите и чувство на безчувствените.

- Не е ли определена участта на невъзприемащите Истината?

- Съдбата на всички, които не възприемат Истината е определена. Но на кой пада отговорността за невъзприемането на истината: на онези, които не я възприемат - или на тези, които не са могли да им я изяснят?

- Какво?!... Значи ти... - развълнувано произнесе дядото и замълча.

Известно време той гледа мълчаливо Анастасия. После, подпирайки се на бастуна-гега, прадядто бавно подгъна едното си коляно, взе ръката на Анастасия и с наведена, бяла глава я целуна, а после каза:

- Здравей, Анастасия!

Анастасия бързо падна на колене пред прадядо си и заговори удивено и развълнувано:

- Ама ти, деденце, защо така, като с мъничка? Та аз съм вече съвсем голяма!

Тогава тя го прегърна през раменете, склони глава до гърдите му, покрити с бялата му брада и замря. Той знаеше: тя сега слуша как бие сърцето му. От малка обичаше да слуша тупането на сърцето.

Беловласият старец, както беше на колене, с едната си ръка се подпираше на бастуна-кривак, а с другата милваше златистите коси на Анастасия.

Тогава дядо й се развълнува, засуети се и притича при коленичилите си баща и внучка. Заситни около тях, разпери ръце, а после сам падна на колене и ги прегърна...

Пръв стана дядото и помогна на баща си да се изправи. Прадядото още веднъж погледна втренчено Анастасия, бавно се обърна и се отдалечи. А дядо й заприказва бързо- бързо, непонятно кому:

- И все пак всички я глезят... И Той я глези. Я гледай къде си се покатерила! Вре си носа навсякъде... Няма ли кой да я възпита? Кой сега ще помага на виладжиите?

Прадядото спря, бавно се обърна и отново каза ясно с дълбокия си, кадифен глас:

- Мила внучке, слушай само сърцето и душата си! А на твоите хора с парцелите земя самият аз ще продължа да помагам - и като се обърна пак, величественият, побелял старец бавно тръгна по поляната и се отдалечи.

- Нали ви казвам, всички я глезят... - пак занарежда дядо й .

Тогава той вдигна една пръчица, заситни към Анастасия и с думите: " Ей сега ще я вразумя аз!" - започна да я налага шеговито.

- Ох, ох! - плесна с ръце Анастасия, правейки се на уплашена, а после се разсмя звънко и побягна от дядо си.

- Пък и да избяга иска! Да не би да я настигна...

За предишната част ТУК


Той необикновено бързо и леко се затича след нея. А тя бягаше със звънлив смях, въртейки се по поляната. Дядо й хем не изоставаше, хем не можеше да я настигне...

Изведнъж дядото изохка и клекна, като се хвана за крака. Анастасия бързо се върна обезпокоена. Притича до него и му протегна ръце, но изведнъж се спря и звънкият й, заразителен смях отново огласи поляната. Аз внимателно се вгледах в нозете на дядо й и разбрах защо Настася се смее: дядо й, клекнал на един крак, бе опънал другия напред и го държеше с ръце, запазвайки пълно равновесие. А в същото време разтриваше като ударен именно крака, на който беше клекнал. Беше надхитрил Анастасия, без да я излъже.

Както се изясни по-късно, Анастасия е била забелязала навреме неестествеността и комичността на неговата смешна поза. Докато тя се смееше, дядо й успя да я хване за ръката и като вдигна пръчицата си, почна леко да я налага с нея като дете. Анастасия, смеейки се, се опитваше да покаже, че я боли. Въпреки нейния непрестанен, сдържан смях дядо й я прегърна през раменете и каза:

- Добре де, добре. Не плачи! Стига ли ти? Пада ти се. Сега вече ще слушаш. Пък аз един стар орел съм почнал да тренирам... Макар и много стар, той е още силен и помни много неща. А тя си пъха носа навсякъде, лудетината...

Анастасия извъднъж престана да се смее, внимателно погледна дядо си и възкликна.

- Деденце! Миличък мой деденце! Орел!... Значи... ти вече знаеш за детенцето?

- Ами да, звездичке...

Анастасия не позволи на дядо си да довърши. Тя го прегърна през кръста, вдигна го от земята и го завъртя. Като го остави отново долу, той залитна и каза, опитвайки се да бъде строг:

- Ти така ли се отнасяш с по-възрастните!? Знам си аз - слабо възпитание...

Тогава, размахвайки пръчицата, той бързо тръгна да догони баща си. Като стигна до дърветата в дъното на поляната, Анастасия викна след него:

- Благодаря ти, деденце, за орела, благодаря!

Дядото се обърна и я погледна:

- Само че ти, внучке мила, бъди, моля те... - тонът му бе станал твърде ласкав и затова той, като се прекъсна, малко по-строго добави: - И да внимаваш! - и се скри зад дърветата.
За предишната част ТУК

Чудесен откъс :) - разкриващ разумността на цялата конфигурация на Твореца . Поздрави и продължавай с хубавите постинги , приятелю :)

Имах два-три дни проблеми с компютъра ,но съм тук. Няма да се отказваме! Хубава вечер и на теб!

ПОМНЯ ПРЕДАВАНЕТО НА КУБРАТ ТОМОВ КОГАТО ПРЕДСТАВЯШЕ КНИГАТА! ПОСЛЕ СИ Я КУПИХ, ПРОЧЕТОХ НА ЕДИН ДЪХ..ТЯ Е ОТ НЯКОЛКО ЧАСТИ

И СТРАННО МИНАХА ЕДНА, ДВЕ ГОДИНИ И ОТНОВО Я ПРОЧЕТОХ..ТОГАВА ПРОЧЕТОХ НЕЩО КОЕТО МЕ ПОРАЗИ...ЧЕ МНОГО ХОРА СЛЕД КАТО Я ПРОЧЕТАТ ЗАПОЧВАТ ДА ПИШАТ СТИХОВЕ

КУПИХ Я ПРЕЗ 2006, И НАИСТИНА МЕСЕЦ, ДВА СЛЕД ТОВА ЗАПОЧНАХ ДА ПИША..СЛУЧИХА СЕ ДОСТА СТРАННИ НЕЩА С МЕН И ЕТО ДНЕС ИМАМ НАД 1000 НАПИСАНИ СТИХА ЗА КАКВО ЛИ НЕ

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Убеден съм в истината, дори съм чувствал с кожата си връзката човек-природа - така както е описано в книгата.

Много си права. Има странен ефект, но според мен обясним за хора като теб. Кубрат Томов ми е близък, живее наблизо, смятат го за психар, коеето е абсурдно. Ако си спомняш, по едно време имаше забрана (неофициална, разбишра се) да се коментира за тези неща. Хубав ден ти желая

Хора, ориентирайте се да си направите имения и да може да живеете нормално в тях, защото градовете са пространство на злото и това все повече ще се задълбочава.

http://www.anastasiabg.com/ - още за родовите имения.