Младото поколение и повратната точка в развитието на човечеството

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

3 октомври 1922 год., Щутгарт, Германия, GA-217

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от английски: Радослав Радев

Най-напред бих искал да кажа няколко приветствени думи, за да изразя чувствата, които породи у мен вашето събиране. Вашият говорител описа по чудесен начин импулсите, които ни събраха заедно тук. Повечето от онова, което смятам да кажа в близките дни, неминуемо ще бъде един вид пресъздаване на онова, което живее вътре във вас, повече или по-малко като вътрешни изживявания, които вие желаете да бъдат доведени до яснота в душите ви. И под душевна яснота имам в предвид нещо много повече от обикновения интелектуален смисъл на думата.

Вие бяхте събрани заедно от онова, което живее в дълбините на вашите души. Тези дълбини се владеят от сили, които поради особения начин, по който работят в настоящето, са сравнително нови. Тези сили - по начина, по който работят във вас - са не по-стари от началото на това столетие. Това са сили, които дори и днес се разкриват много ясно на онзи, който може да ги види, но в близко бъдеще те ще стават още по-видими. В следващите няколко дни ние ще опишем тези сили в тяхното най-вътрешно естество, както и противоположните тенденции, които ги предшестваха и които вече са "отживелица" от последната третина на XIX век. Но днес аз ще говоря за тези сили повече в техния външен аспект.

Аз мисля, скъпи приятели, че вие чувствате, че вече не можете да намерите себе си според онова, което старото поколение има да каже за света днес. Вие виждате, както и по-рано през седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, че хората са стресирани, както в изкуството, така и във философията, от пропастта между младите и старите поколения. Но всичко, което бе казано тогава от поети и други хора за тази пропаст, за тази бездна, бледнее спрямо онова, което трябва да бъде разгледано днес. Това е така до много по-голяма степен, отколкото се осъзнава. Това не е обвинение към старото поколение, както смятат младите. Да говорим за вина би означавало да използваме мисловна форма, принадлежаща на старото поколение - една от неговите еснафски мисловни форми. Ние няма да говорим за вина, нито ще обвиняваме. Но ние ще разгледаме колко фундаментално са се променили душите, принадлежащи на еволюцията на Запада, през последните две или три десетилетия. Защото в нашето настояще се сблъскват много неща.

Наскоро аз изнесох серия от лекции в Англия, в Оксфорд. Като университетски град, Оксфорд заема уникална позиция в културния живот на Запада. Може да се почувства, че в Оксфорд - един град, много тясно свързан с духовната еволюция на Запада - в настоящите времена e оцеляла една реликва на Средните Векове. Но това по никакъв начин не е неприятна реликва, дори напротив, и в много отношения тя буди възхищение. Ние бяхме разведени наоколо от един приятел, който е студент в Оксфордския университет, и обичаят там е, в положението си на студенти, те винаги да носят шапка и тога. След като се разделихме, аз го срещнах отново на улицата. На следващата сутрин аз не можех да не обясня на английската аудитория впечатлението, което имах, когато този приятел се появи в шапка и тога. Това ми изглеждаше съвсем показателно. Това, заедно с други изживявания, ме накара да формирам една картина и да кажа защо е необходима една нова социална структура, достигаща до дълбините на съвременния духовен живот. Когато този приятел ме срещна на улицата, аз си казах, че ако сега трябваше да напиша писмо под непосредственото впечатление от тази среща, аз нямаше да зная каква дата да сложа на писмото. Щях да бъда изкушен да го датирам около XII или XIII век, с цел да се придържам към епохата, където беше възможно подобно нещо.

Там е запазено нещо, което не е от настоящето. В Средна Европа ние не можем да намерим нищо като това. Но онова, което намираме в Средна Европа като култура в течение на вековете, е въпреки всичко еволюционно последствие на онова, което току що описах.

Тук, в Средна Европа, тогата бе практическа премахната, с изключение на празничните поводи, когато директорите и други официални лица се очаква да я носят, често с най-голяма досада от тяхна страна.

Нашият приятел, който бе също така и адвокат, ми каза: "Ако ви развеждах из съдилищата в Лондон, аз би трябвало, като адвокат, да си сложа перука, а не шапка." Там вие виждате остатък от нещо, което се е превърнало в отживелица, и все пак бе още живо през миналия век. Така там имаме Средните Векове в настоящето. В Средна Европа хората, в крайна сметка, са надживели един обичай, принадлежащ на предишните поколения и вече остарял. Най-напред те отхвърлиха облеклото; после, с внезапен скок, те възприеха начин на мислене, много различен по своя характер, който водеше право към материализма. Тези контрасти между Западна и Средна Европа са изключителни големи. А сега има един наистина показателен феномен, който аз предпочитам да опиша с факти, а не с абстрактни думи.

В Средна Европа ние сме забравили Гьоте и сме приели Дарвин, макар че Гьоте беше схванал в самите му основи знанието, към което Дарвин само повърхностно насочи. Могат да бъдат цитирани много подобни неща. Вие може да кажете, че Гьоте не е забравен, защото, например, съществува Гьотево Общество. Но аз не вярвам, че вие ще го кажете, затова няма да продължавам темата. Самият Гьоте и онова, което той извади наяве - средно-европейският духовен импулс - фактически бяха забравени през втората половина на XIX век. Но тези неща са само симптоми. Същността е в това, че по пътя, поет от Средна Европа и нейния културен живот, водещите културни центрове се еманципираха през XIII, XIV и XV век от духа, който все пак остана на Запад. От тогава Средна Европа изгуби духовното, изгуби елемента, който бушува и пулсира през душата, от своето съзнание. Ето защо беше възможно също и това Гьоте да бъде забравен.

На Запад този елемент бе запазен в традициите и във външния живот. В Средна Европа, особено в немско-говорящите райони, той бе натикан, така да се каже, в дълбините на душевния живот, без съзнанието да бъде изпълнено с него. Това бе особено явно в последната третина на XIX век.

Внимателното историческо проучване ще разкрие нещо странно за последната третина на XIX век. Ако проучим литературата и трудовете, четени от онези, които играеха роля във формирането на културния живот, ние намираме по време на последната третина на XIX век, до средата на осемдесетте и деветдесетте, в немско-говорящите райони съвсем различен стил на изразяване в списанията и дори във вестниците от стила, общоустановен днес. Мислите бяха ясно очертани и развити; бе придавана важност на последователността на мислите, както и на красотата. В сравнение със стила, общоприет през последната третина на XIX век, нашият съвременен стил е груб и суров. Нужно е само да вземем няколко писания - без значение какви - на хора от шейсетте или седемдесетте, не много учени или образовани, а притежаващи средно ниво на култура, и ще открием тази огромна разлика. Формите на мислите са се променили. Но онова, което днес е сурово и грубо, е произлязло от онова, което, дори в научната литература от последната третина на XIX век, бе ясно очертано и пълно с духовност. Но онези, които преживяхме това, които, без по задължение да сме остарели, а сме достигнали в по-напреднала възраст до днешния свят на мислите - ние виждаме какво постепенно се е промъкнало по ужасяващ начин във всяка област на мисълта и на духовния живот: аз ще го нарека символично "празни думи", "клишета".

С модата на "клишетата" започна да се развива липсата на мисъл, липсата на здрави чувства, липсата на воля, които едва сега се раздвижват. Тези характеристики бяха непосредствен резултат от "празните думи", от "клишетата". Бурното развитие на "празните думи" се състоя в последната третина на XIX век. Вие можете да проверите това външно, скъпи приятели. Неща, които се появяват в определена епоха, не винаги ви се харесват. И макар че под една или друга форма те може определено да не ви харесват, вие все пак можете да ги изучавате от гледна точка на тяхното значение за цялото човечество.

Помислете за богатите тонове на вътрешна красота, които могат да се намерят у немските романтични поети през първата третина на XIX век. Помислете за думите на човек като Якоб Грим, който се докосва до нещата духовно, как тези думи изглеждат изпълнени със свежия, здравословен горски въздух, и ще кажете: "В онези дни "клишетата" все още не доминираха в Средна Европа." Те не намериха своя път в Средна Еропа преди последната третина на XIX век. Онези, които са чувствителни към тези неща, осъзнават постепенното навлизане на онова, което неминуемо съпътства "празните думи". Когато празните думи започнат да доминират, истината, така както тя бива изживявана вътрешно от душата, умира. И още нещо върви ръка за ръка с празните думи: в социалния живот човекът вече не може истински да намери своя ближен.

Скъпи приятели, когато думите звучат без душа от устата - както това става в празните думи, в клишетата - тогава ние минаваме покрай другите човешки същества и не може да ги разберем. Това също достигна своята кулминация през последната третина на XIX век, но не в дълбините на душата, а в областта на съзнанието. Хората все повече и повече се отчуждаваха един от друг. Колкото по-силен е призивът за социални реформи, толкова повече това е симптом за факта, че хората са станали асоциални. Понеже вече нямат никакво чувство за онова, което е истински социално, те крещят за социална реформа. Гладното животно не вие от глад когато храната е в стомаха му, а когато я няма. По подобен начин душата, която вика за социален живот, вика не защото е проникната със социално чувство, а защото това чувство го няма. И така човекът бе постепенно превърнат в същество, чиято природа днес не се разбира, и въпреки това е достатъчно ясно, че навсякъде във взаимоотношенията между хората не се усеща нужда от душевно сближаване с другите човешки същества. Всеки подминава другия. Най-големият интерес на индивида е насочен единствено към самия него.

Какво тогава е пренесено в XX век от последната третина на XIX по навик като социално чувство между хората? В днешно време непрекъснато чуваме: "Това е моята гледна точка." Ето така говорят хората: "Това е моята гледна точка." Всеки има гледна точка - сякаш гледната точка има някакво значение! Гледната точка в духовния живот е същото, както движението във физическия. Вчера бях в Дорнах, днес съм тук. Това са две различни местоположения във физическия свят. Онова, което има значение, е човекът да има здрава воля и здраво сърце, така че да може да погледне на света от всяка гледна точка. Но хората днес не искат онова, което могат да съберат от различните гледни точки; за тях е по-важно егоистичното отстояване на собствената им гледна точка. Но така човекът се затваря по най-грубия начин за своя ближен. Ако някой каже нещо, другият човек не влиза истински в него, защото има своя собствена гледна точка. Но по този начин хората изобщо не се приближават един към друг. Ние можем да се приближим един към друг когато знаем как да поставим своите различни гледни точки в света, който е общ за всички ни. Но този свят днес просто го няма. Само в духа има един свят, общ за всички ни - а духът липсва. Това е второто нещо, което има значение.

А третото е следното: в хода на XIX век човечеството на Средна Европа стана наистина слабохарактерно - слабохарактерно в смисъл, че мисълта вече не разгръща своята сила за да кали волята по такъв начин, че да направи човека, който е мислещо същество, способен да оформя света, изхождайки от своите мисли.

И сега, скъпи приятели, когато се казва, че мислите са станали "бледи", това не трябва да бъде изопачавано в твърдението, че за да живеем като хора ние нямаме нужда от мисли. Мислите обаче не трябва да бъдат толкова слаби, така че да остават там горе в главата. Те трябва да бъдат толкова силни, че да струят надолу към сърцето и през цялото същество на човека, та чак долу до краката. Защото наистина би било по-добре ако, освен червените и бели кръвни телца, в нашата кръв пулсират също така и мисли. Най-добре за мислите е да имат сърце. Но това е било изцяло загубено. Ние не можем да отхвърлим мислите, наследени от последните четири или пет века. Но тези мисли трябва да придобият също и сърце!

И сега аз ще ви кажа, от една външна гледна точка, какво живее във вашите души. Вие сте порастнали и сте се запознали със старото поколение. Това старо поколение изразяваше себе си в думи; но вие можете да чуете само клишета. В това старо поколение ви се представя един асоциален елемент. Хората минават един покрай друг. И в това старо поколение също така се изразяваше и безсилието на мислите да пулсират през волята и сърцето.

Виждате ли, хората можеха да живеят с "клишета", при антисоциални условия, с рутинно ежедневие вместо с топла общност, изпълнена с живот, само докато все още го имаше наследството от предишните поколения. Но това наследство бе изчерпано в края на XIX век. И така онова, което изразяваше себе си преди, не би могло да говори на вашите души. И сега, особено в Средна Европа, вие чувствате, че долу в дълбините има нещо, което се намира в най-изгаряща нужда от преоткриване на онова, което някога живееше отвъд празните думи, отвъд условностите, отвъд ежедневието. Вие искахте отново да имате истинско изживяване на истината, истинското изживяване на човешката общност, на решителност в културния живот. Където е всичко това тогава? - така пита един глас вътре във вас.

И често, в зората на XX век - дори и да не е ясно изразено, това може да бъде видяно - от едната страна бяха младите, а от другата - старите. Старият човек казва: "Това е моята гледна точка." И когато XIX век се приближи към края си, всеки започна да има своя собствена различна гледна точка. Един беше материалист, втори беше идеалист, трети - реалист, четвърти - сенсуалист и т.н. Всички те имаха своите гледни точки. Но постепенно под влиянието на празните думи, условностите и ежедневието, гледната точка се бе превърнала в коричка лед. Бе изгряла духовната ледена епоха. Ледената коричка беше тънка, но когато човешките "гледни точки" бяха загубили чувството си за своята собствена тежест, те не я счупиха. Нищо подобно, ставайки студени в сърцето, те не разтопиха леда. Младите хора стоят рамо до рамо със старите, младите с техните топли сърца, все още непрояснени, но топли. Тази топлота пробиваше ледената кора. Младите хора не чувстваха: "Това е моята гледна точка", а чувстваха: "Аз губя земята под краката си. Топлината на моето сърце пробива този лед, замръзнал от празните думи, от условностите, и от ежедневието." Макар и не ясно изразено - защото днес нищо не е ясно изразено - това състояние на нещата е съществувало много време и все още съществува и в наши дни.

И най-трудно е за хората с академично образование да се опитат да си намерят място в нашето съвремие. Срещу тях се изправят мисли, лишени от сърдечност, и точно поради това те напълно съзнателно се стремят към тях. Сега, говорейки от духа, често е необходимо да оформяме думите различно от обичайния начин, когато казваме на хората нещо много логично, философско или научно. Този подход е съвсем не на място, когато сме изправени пред духовното, и съвсем не на място, когато сме изправени пред духовното е също така и следното нещо, което ние ще разгледаме като пример.

Хората днес казват: Не е истински учен онзи, който не обяснява наблюдението и експеримента напълно логично; който не преминава от мисъл към мисъл в строго спазване на правилните методи, които са били развити. Ако не прави това, той не е истински мислител. Но скъпи приятели, какво ще се получи ако реалността се окаже един художник и се присмива на нашите диалектически и експериментални методи? Ако самата Природа работи, следвайки артистични импулси? Ако беше така, човешката наука, според Природата, би трябвало също да стане художник, тъй като в противен случай не би имало възможност за разбирането на Природата. Това обаче определено не е гледната точка на съвременния учен. Неговата гледна точка е: Природата може да е художник или мечтател; за нас няма разлика, защото ние заявяваме как смятаме да се отдадем на науката. Какво значение има за нас, че Природата е художник? Няма никакво значение, защото това не е нашата гледна точка!

В началото аз мога само да опиша няколко впечатления, за да илюстрирам какво работеше заедно в хаотичните взаимодействия в началото на XX век - векът, изправил ви пред такива тежки душевни изпитания. Ние трябваше да се изправим пред външните събития, включително страшната и ужасяваща световна война; те са само външният израз на онова, което властва най-дълбоко в душата на съвременния цивилизован свят. Това просто е така, и ние трябва да бъдем съзнателни за него. На първо място ние трябва да потърсим нещо, за което копнеят дълбините на душата на Германия - както вашият говорител правилно каза - но което точно в Германия бе все повече изхвърляно от съзнанията на хората с приближаването на съвременната епоха. Ние изгубихме не само Гьоте, но и огромна част от онова, което съществуваше в Средните Векове, и от което изразстна Гьоте, и ние трябва да го намерим отново. И ако днес от изцяло външен аспект се зададе въпросът: Защо днес сте дошли тук? - Аз ще отговоря: За да намерите това. Защото вие наистина търсите нещо, което съществува. Гьоте отговори на въпроса: Коя тайна е най-ценна? - Разкритата тайна. (От "Приказката за Зелената Змия и за Красивата Лилия".) Но тя трябва да бъде разкрита от очи, отворени за да я възприемат. Онова, което ви движи, са главно копнежи на вашия вътрешен живот - ако разбирате себе си правилно. Дали някой трябва да стане учител или да възприеме някоя друга професия - не това е важното. Всичко, което днес търсят онези, които искат да станат цялостни хора, ще бъде намерено от общия център на истинската човечност. Ето защо се оказахме днес тук заедно.

И накрая, съвсем различно нещо е, че в предишните векове - нека вземем един радикален пример - хората изгориха един Джордано Бруно. В онези времена това бе обичайният начин да се оборват истините. А сега - за да сравним това със следния симптом, извлечен от сферата на науката - когато баварският доктор Юлиус Робърт Майер беше на околосветско пътешествие, особеният състав на кръвта в Южна Азия го доведе до идеята за онова, което е известно като топлинния еквивалент, законът за запазването на енергията. През 1844 год. той написа трактат по тази тема, който беше отхвърлен като аматьорски и неподходящ от най-известното научно списание по онова време, "The Poggendorf Annals". Юлиус Робърт Майер бе толкова ентусиазиран от своето откритие, че когато някой го срещнеше на улицата, той веднага започваше да говори за това, докато накрая съвременни експерти решиха, че щом като винаги е говорил за едно и също нещо, той страда от фикс-идеи. Както знаете, той бе обявен за душевно болен и прибран в лудница. Днес вие можете да отидете до Хейлброн и да видите паметника на Робърт Майер. Твърди се, че законът за запазването на енергията е най-важният закон на физиката, открит в съвременната епоха. Добре, разбира се, такива неща се случват! Човечеството може, естествено, да изпадне в грешка, но важното, което искам да изтъкна е, че такава грешка може да бъде направена само изхождайки от обикновените думи, обикновените условности, обикновеното ежеднение.

Помислете за начина, по който тази ужасна трагедия, тази ужасна подигравка, бе описана през XIX век, и го сравнете със значението, придавано днес на същия този случай. Онова, което действително се е случило, не може да бъде поправено с абстрактни писания. Всеки, който има сърце в себе си и прочете описанията, давани на този случай, се чувства като ограбен от всякаква вътрешна подкрепа и един ужасен смут преминава през неговата душа. Човешките същества трябва отново да бъдат способни да чувстват, не слабо, а силно: красиво - грозно, добро - зло, вярно - грешно. Те трябва да бъдат способни да чувстват нещата не слабо, а силно, така че да живеят в тях с цялото си същество, така че в думите им да се влее самата кръв на сърцето им. Тогава празните думи ще бъдат разпръснати и те ще почувстват не само себе си, но и другите хора вътре в своето същество; условностите ще се разпръснат, и кръвта на сърцето ще пулсира през онова, което те имат в главите си; тогава чистото ежедневие ще се разпръсне и животът ще стане отново човешки.

Младите хора на XX век чувстват тези неща; те търсят, но намират единствено хаос. Тези неща не могат да бъдат изобразени с писане на външна история. В края на XIX век имаше критична точка във вътрешното развитие на човечеството. Душите, родени малко преди края или малко след началото на века, са много различни от онези, родени дори и през последната третина на XIX век. Човек може да говори за това само ако, макар и оставил много години зад себе си, не си е позволил да остарее.

Утре ние ще видим, скъпи приятели, как новото поколение не е свързано със старото, а е разделено от него с бездна. Не става въпрос за това да търсим вина, а само да се опитаме да разберем. Аз не откривам вина, когато говоря за Юлиус Робърт Майер. Подобно нещо се е случило на много хора. Не става въпрос за това да се търси вина, а за нуждата от разбиране. Защото най-важното нещо е да разберем какво бива изживявано дълбоко и вътрешно; не можем да позволим на неясното търсене да продължава. Трябва да дойде светлина, която да се влее в това неясно търсене, без да го прави сухо или студено. Ние трябва да намерим тази светлина, запазвайки кръвта на сърцето си.

Не желая да ви налагам нищо, което носи отенък на мистичност, а само да ви насоча към истината, истината на духа. Знаете, че сред многото клишета, родили се през XIX век, бе казано, че великият пионер на XIX век завърши живота си, призовавайки потомците: "Още светлина!" Всъщност Гьоте не каза "Още светлина!" Той лежеше в леглото си, дишайки тежко и каза: "Отворете капаците (на прозорците)!" Това е истината. Другото е клишето, прикачило се към нея. Думите, които фактически Гьоте изговори, може би са много по-уместни от простата фраза "Още светлина!" Състоянието на нещата в края на XIX век наистина възникна от това, че нашите предшественици бяха затворили капаците на своите прозорци. Тогава дойде младото поколение; то се чувстваше ограничено; то чувстваше, че капаците, които старото поколение бе затворило толкова плътно, трябва да бъдат отворени. Да, скъпи приятели, уверявам ви, че макар и стар, аз ще ви кажа как още можем да се опитаме да отворим капаците отново.