Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.06.2010 21:30 - Ресторант за двама (Фантастичен разказ)
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1885 Коментари: 2 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

РЕСТОРАНТ ЗА ДВАМА

Фантастичен разказ

"Човек вижда това което разбира, но често не разбира това, което знае."
B.F.N.

image     Нещата, както знаете, не са винаги такива каквито изглеждат. Настъпи 3040 година, Земята продължаваше да се залива от природни катаклизми и никой не разбираше причината за това. Само малка група учени знаеха истината, която пазеха в тайна, а тя бе предстоящия апокалипсис. Всичко бе въпрос на време. Тези високопоставени учени бяха покровителствани от правителствата на най-мощните индустриални държави, които им предоставяха неограничена власт за реализиране на глобалния проект - транспортиране на големи групи хора и товари от континент до континент за най-кратко време с минимален разход на енергия. В преследването на тази цел те често нарушаваха както природните закони, така и космическите правила, съществуващи до ден днешен от милиони години. Нито едно журналистическо разследване не можеше да даде точен отговор на това, което се случваше. Много журналисти обвиняваха големите петролни концерни, но това не бе така. Те защитаваха теорията, че изпомпването на голяма течна маса създава огромни кухини, достигащи ядрото на Земята, вследствие на което се разместват земни пластове на различни нива и по този начин се създават предпоставки за земетресения и огромни цунами. Тези природни явления поглъщаха както големи, така и малки градове с безброй хора.
     Цивилизацията ускорено вървеше към своята гибел и съществуването на планетата Земя в близко бъдеще бе под въпрос. В различни краища на Синята планета се самоорганизираха малки групи хора с повишена гражданска отговорност. Те обменяха данни чрез сателитни връзки, преследвайки причинителите на тези явления. Това бяха хора с различни професии, нефинансирани от никого, но изпълнени с ентусиазъм, неспиращ се пред нищо в името на една обща цел - възстановяване на равновесието както в природата, така и в галактиката.
image      Случайността ме запозна с група учени във фоайето на един институт, където се провеждаше симпозиум по приложна физика на магнитните полета. Бях пъхнал в джоба на един от тях рекламна визитка на моя ресторант. Последният представляваше малък салон с два фотьойла и още по-малка кухня на една улица в центъра на града. Отвън светеше неонов надпис “Ресторант за двама”. Посетителите ми бяха семейни двойки от всички поколения. Всеки ден аз старателно приготвях любимите им ястия и пусках музика по тяхно желание. Между всички тези услуги, които никой голям ресторант не можеше да предостави на клиентите си, бе залегнал един много важен принцип - дискретността.Скривайки се от хорските интриги клиентите ми се чувстваха много щастливи. Постепенно ресторантът се превърна в малък оазис на спокойствието и бе търсен от всички след напрегнатото ежедневие. Бях удоволетворен, изпълнявайки най-дребните капризи на моите клиенти, а те от своя страна ми даваха солидни бакшиши за преживяното тук.
Така в продължение на много години правех хората щастливи, докато една вечер не се случи това, за което изобщо не предполагах. Беше събота вечер. Навън вилнееше снежна буря, наближаваше полунощ и тъкмо се готвех да затварям след като се бях сбогувал с двама мои редовни посетители. Ненадейно на вратата се почука. Отворих. Бе мъж на средна възраст, между 40 и 50 години, с брада, в тъмно облекло, което излъчваше изисканост и добър вкус.
     - Приятно ми е, аз съм Симпсън. Вие собственикът ли сте или сте от обслужващия персонал на ресторанта?- попита той, гасейки цигарата си с пръсти.
     - И двете, г-н Симпсън, аз съм Дженсън, Ник Дженсън и съм както собственик, така и готвач на тази дупка- казах с гордост аз. - С какво мога да Ви бъда полезен?
     - Може ли да се вярва от написаното на Вашата визитка, г-н Дженсън?
     Мъжът извади от вътрешния джоб на балтона си тъмносиньо картонче, което познах веднага. На него пишеше с доста голям, запомнящ се шрифт в сребристо бяло: “Ресторант за двама - меню и музика по желание с дискретност на Вашето внимание!”
     - Бих искал, как се казвахте.....?
     - Дженсън, Ник Дженсън- повторих аз.
     - Бих искал, ако е възможно, г-н Дженсън, да ангажирам Вашия малък ресторант за всяка събота вечер в продължение на един месец с още петима мои приятели.
     - Не прочетохте ли рекламата отвън, господине?- с повишен глас отвърнах аз, усещайки шегата на мъжа срещу мен.
     - Мисля, че не ме разбрахте, г-н Дженсън, аз и моите приятели не се интересуваме от кухнята, нито от музиката, която предлагате. За нас е важна само дискретността, с която сте известен в този град. Бих ви помолил да посочите една сума и да си стиснем ръцете.
Трябва да призная, че това изказване бе доста голямо предизвикателство. Аз печелех по триста долара на вечер и реших да удвоя сумата.
     - Казахте само събота вечер?
     - Да, всяка събота вечер в продлжение на един месец- потвърди г-н Симпсън.
Автоматично ръката ми напипа един стар касов ордер в десния джоб на сакото. Сложих го на масата и бързо написах сумата 600 долара. Докато поднасях ордера пред погледа на г-н Симпсън гласът ми търсеше извинение за малкото помещение. Съмнявайки се в деловата сделка г-н Симпсън ме погледна и като долови вълнението ми се усмихна, взе писалката от ръката ми и добави още една нула до написаната цифра. Бях изумен от сумата 6000 долара и то за една вечер.
     - Смятам, че намерихме общ език, г-н Дженсън!
     - Да, така е- казах аз и противоречията сякаш се изпариха.
image Сбогувахме се до следващата събота и г-н Симпсън неочаквано изчезна, както се бе появил. Набързо включих алармата, заключих ресторанта и потеглих с моя ретро автомобил, модел “Опел Адам” към приятелката ми Джесика, която живееше на 20-то авеню, № 169 в края на града.
Джесика работеше в една голяма пречиствателна станция за отпадни води близо до дома й. Тя се занимаваше с химически анализ на входните и изходни води в станцията. Джес бе част от една бюрократична система, където никой не се интересуваше от тревожните сигнали, породени от нейните анализи.
     Бурята премина и аз скоро се озовах в коридора, като преди това бях отворил входната врата с ключа, който тя ми бе подарила.
     - Здравей, Джес!
     - Здрвей, Ник, аз съм при терариума.
Джесика притежаваше доста голям терариум, в който отглеждаше огромните мравки термити. Тя прекарваше часове наред пред стъклената къща, наблюдавайки поведението на тези насекоми.
     - Знаеш ли Ник коя е крайната цел на тази колония от термити?- попита тя след като ме целуна.
Погледнах дългата криволичеща колония от мравки. Те се допираха една до друга и сякаш си приказваха по свой особен начин, а доста от тях складираха храна в предварително направеното хранилище. Не знаех отговора и смутено повдигнах рамене.
     - Самосъхранението на колонията, Ник. Не мога да си представя как тези толкова малки животинки с първичен инстинкт се самоорганизират, преследвайки една единствнена цел - оцеляване, а ние хората устремено вървим към собственото си самоунижтожение, изграждайки индустриални и високотехнологични цивилизации, уж в наша полза.
Разсъждавайки на глас Джесика се обърна към компютъра и погледът й регистрира ново покачване на радиацията в утаителя на пречиствателната станция. В този момент видеотелефонът извъня и на малкия екран се появи лице на младеж с дълга коса и сини очи.
     - Здравей, Джес, хванах ги, 100 процента съм сигурен.
     - Здравей Стю, разказвай!
Стю бе мъж на 24 години, занимаща се с биоинженерство, профил нанотехнологии, заклет алпинист и пещерняк, на когото Джесика бе поръчала частно разследване и тайно се надяваше да достигне до първоизточника на замърсяване. За тази цел тя го бе въоръжила с тестер за радиоактивност с големината на молив, който регистрираше много точни показатели във водна среда.
     - Спомняш ли си Джес реката, която излиза от подножието на планината до нашия град. Тя не извира оттам. С един мой приятел пуснахме цветен химикал на подобна река, която се скриваше в недрата незнайно къде и установихме, че тя е една и съща с тази, излизаща от подножието на планината. А сега най-важното - водата на входната река е изключително чиста, а изходните й води в подножието регистрираха доста висока радиоактивност. Кой знае, може би вътре в планината има много мощен реактор, знае ли човек!
     - Благодаря ти, Стю, страшно ме зарадва!
     - Няма защо. Винаги можеш да разчиташ на мен- отговори Стю след като намигна с едното око и образът му изчезна от малкия екран.
image      Дълго време с Джес седяхме пред камината и обсъждахме изминалия ден. Тя изпитваше голямо задоволстдво от разследването на Стю, а аз от своя страна споделих запознанството ми този странен човек - г-н Симпсън. Постепенно умората надделя и аз заспах, отпускайки тялото си на фотьойла близо до камината.
     Зазоряваше се, отворих очи. Бях завит с вълнено одеало, а камината отдавна бе угаснала. Часът беше седем. Станах и без да притеснявам Джес потеглих към моя ресторант.
     Седмицата премина доста бързо. Отново бе събота вечер. В ресторанта вече имаше шест стола в очакване на г-н Симпсън и компания. Часовникът удари 18 часа. Стъмваше се и ситен сняг валеше над полумрачната улица.
     - Здравейте, Дженсън- дочух гласът на г-н Симпсън, който стоеше на входната врата и с усилие притискаше шест големи папки в лявата си ръка.
     - Заповядайте, г-н Симпсън. Всичко е така както поискахте.
Мъжът старателно изтри обувките си, свали балтона и седна на един от шесте стола като преди това остави кафявите папки в единия край на масата. Отидох в малката кухня да приготвя екологичен чай от дванадесет билки и много шипки, който ми бе поръчан за вечерта. След пет минути чух звън на камбанката, закачена на входа, излязох от кухнята и бързо се озовах на прага.
     - О, извинете, г-н Симпсън, помислих, че това са Вашите приятели.
     - Познаваме ли се?- продума господинът срещу мен, който също стискаше шест папки, но в червен цвят.
     - Как така!- казах аз, и погледът ми автоматично се насочи към масата в салона. Там спокойно седеше г-н Симпсън, поглеждайки часовника си в очакване на своите приятели. Приликата бе невероятна.
- Близнаци ли сте, господине?
     - Не, само приятели- поправи ме мъжът срещу мен.
Скоро пристигнаха още четиима души, изцяло приличащи на г-н Симпсън. Всички те носеха по шест папки в различни цветове и често лицата им се озаряваха от лъчезарни усмивки. Наблюдавах шестимата ми клиента. Те сякаш бяха излезли от една матрица и се мъчех да разбера разговора, койно долавях. Трябва да призная, че дискусията се водеше на доста високо ниво. Технически и философски термини доминираха изцяло. Често пъти мъжете повтаряха различни формули и след доста противоречия достигаха до консенсус по една от тях. Пред всеки имаше по един малък плосък уред с голям дисплей, предназначен за математически изчисления. Нищо не разбирах от разговора на еднаквите мъже и тъй като нямах поръчки, реших да се позанимавам със счетоводството на ресторанта. За секунди кратък токов удар блокира калкулатора, с който смятах годишния си отчет, затова реших да помоля г-н Симпсън да пресметне крайния резултат, който бе много сложен.
     - Кажете цифрите, Дженсън- каза той.
image Поднесох листчето пред очите му. Г-н Симпсън ме погледна, изключи калкулатора, взе химикалката, която стоеше пред него и написа точния отговор. Отново бях изумен. Не знаех какви способности трябва да има човек, за да пресметне крайния резултат на ум.
     - Г-н Симпсън, смятате ли, че цифрата е точна?- попитах с недоверие, съмнявайки се в достоверността на написаното.
     - Не се притеснявайте, Дженсън. Сигурен съм 100 процента, няма начин да е грешно.
Благодарих учтиво и се отправих към кухнята, за да подготвя един полуфабрикат за сутрешните ми клиенти, които бяха много капризни. Незабелязано минаха няколко часа в подготовка на менюто по рецепта “Шатобриан за двама”, кога чух гласът на г-н Симпсън , който ме викаше.
     - Благодаря ти, Дженсън, чаят беше прекрасен, ухаещ на природа. До следващата събота.
     Приятелите му си бяха отишли и той стоеше сам в малкия салон, протягайки ръка за довиждане. Погледът ми се спря върху десния ъгъл на масата. Там ме чакаха шест банкноти по хиляда долара всяка, които бяха старателно подредени.
     - Приятна вечер, г-н Симпсън. Знаете телефона ми: четири нули и три единици. Ако възникне нещо допълнително, можете да ми позвъните.
След кратко ръкостискане мъжът в черно зави зад ъгъла в мрака, носейки шесте папки, но всяка една с различен цвят, и ситен сняг постепенно скриваше следите му. Аз стисках банкнотите, равняващи се на ресторантския оборот за един месец и бях превзет изцяло от радостно чувство. Като прибирах порцелановите чаши в кухнята и забърсвах масата, забелязах паднал лист хартия под нея. Вдигнах листа от пода, обърнах го и видях формула с много цифри, изписани в червено. Прибрах го в джоба на сакото си, заключих ресторанта и отново вместо за вкъщи, потеглих към Джес да споделя вълнението си от изминалия ден. През целия път си мислех за разменените папки ма моите клиенти. Явно всеки един от тях работеше поотделно върху един и същ проект, разменяйки си информация, която обсъждаха, за да намерят най-оптималния вариант. Не знаех какво бе предназцначението на проекта, но често изговаряните фрази: “нулева гравитация”, “магнитна дифузия”, “неутрално пространство” ме бяха силно впечатлили.
     Влизайки в коридора заварих Джес да разговаря със Стю по видеотелефона. Помолих я да се чуя с него и тя веднага ми подаде слушалката като обърна малкия монитор към мен.
     - Здравей, Стю, днес в ресторанта ме посетиха шестима абсолютно еднакви мъже. Ако знаеш нещо, би ли ми обяснил как е възможно това?
     - Изкуствени хора, Дженсън! - Този категоричен отгово прозвуча в ухото ми.
     - Нищо изкуствено не видях, Стю, съвсем естествени бяха!
     - Приятелю, явно не си запознат с някои открития, на които не се дава много голяма гласност. В края на миналия век много учени, използвайки високите технологии, са работили за повишаване продуктивността на човешкия мозък. Така и не се разбрало на коя лаборатория било това откритие, но изтекла информация за серум, активиращ мозъчните клетки с цел постигане на С.М.П. /свръхмозъчна продуктивност/. Серумът се инжектира венозно на всеки шест месеца още от ранна детска възраст и така човек става зависим от него. Мисля, че до петнадесет дни след точните шест месеца човек умира, ако не е инжектиран с поредната доза. Така че, който притежава серума, той контролира и хората. Тези индивиди имат изключителни умствени способности и изцяло си приличат на външен вид. Най-неприятното е, че живеят два пъти по-малко от нормалното, поради голямото натоварване. А сега най-интересното - могат да бъдат различавани от останалите хора по дължината на последните два пръста на ръцете. Не знам защо, но дължината на кутрето им е равна с тази на безименния пръст.
     - Много си информиран, Стю, не знаех, че съществуват подобни неща.
     - От професията ми е, Дженсън, трябва да сме в крак с времето.
image След този интересен разговор бръкнах в джоба на сакото си, извадих листа със загадъчната формула и го доближих до камерата на видеотелефона.
     - Какво ще казеш за това, Стю?
     - Нямам идея, Ник, но ще видя какво мога да направя с компютъра и ще ти дам отговор.
Нямах повече въпроси към него и веднага се разделихме, тъй като времето бе напреднало и полунощ отдавна минаваше.
     Няколко минути след този разговор стените заскърцаха страшно силно и полилея се разлюля.
     - Отново земетресение, Джес, казах аз с разтреперен глас и скоро двамата се озовахме навън пред къщата.
Съседите ни също бяха там и ние разменихме мнения върху зачестилите в последно време земетресения, които не ни даваха покой и постоянно ни държаха в напрежение. След час и половина паниката отмина и ние с Джес се прибрахме, но дълго време не можахме да затворим очи в очакване на нов трус.
     Следващата седмица премина необичайно скучно, добре че времето вървеше към подобрение. Кредиторите ми дишаха във врата и аз очаквах парите от поредната събота, за да погася голяма част от задълженията си.
     Настъпи събота вечер и моите приятели седяха отново в салона с разменени папки, коментирайки незнайно какво. Аз сервирах чая и изведнъж погледът ми бе привлечен от ръцете на странните мъже. Как не бях забелязъл преди това! Всички те бяха с много тънки кожени ръкавици, с цвят близък до пигментацията на кожата.Както сервирах съвсем съзнателно разлях чашата с чай върху ръката на г-н Симпсън.
     - О, извинете, страшно съжалявам!
     - Няма проблеми, Дженсън! Не се притеснявайте, имам резервни.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакато си, извади чифт еднакви ръкавици като тези, които носеше и свали лявата, за да я смени. Не можех да повярвам на очите си! Еднаквите пръсти!
     - Г-н Симпсън, смятам, че това е Ваше!- казах аз, поднасяйки изгубения лист хартия с формулата, който бях намерил миналата събота.
Лицето му се озари от спонтанна радост и в знак на благодарност той бързо разписа чек с малка парична награда. Очевидно важността на формулата бе доста значима, защото много скоро лицата на останалите мъже се осениха също от радост. Това състояние продължи няколко минути, след което дискусията се насочи към решаване на спорните въпроси. Често повтаряната дума - Стоун Маунтин, присъстваше в разговора им. Стоун Маунтин е името на планината близо до нашия град, но не проумявах причината, поради която тя предизвикваше толкова голям интерес.
Бях в кухнята и търсех един особен диск с класическа музика - Адажио от Албиньони, която бе поръчана от възрастна двойка за утре вечер, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Джес.
     - Здравей, Ник! Преди малко говорих със Стю и искам да ти съобщя нещо много интересно. Стю ми каза, че с компютъра си е посетил няколко електронни форума във връзка с формулата, която ти му показа. Ник, тя е уникална! Всички специалисти по плътност на магнитните полета бюяха единодушни, че който е достигнал до този краен резултат може да контролира гравитационните процеси. Например, чрез специално съоръжение може да се направи тунел и всяко нещо, независимо от теглото, може да преодолее земната гравитация и да излезе в космическото пространство със съвсем малко приложена енергия. А защо не и от континент до континент? Стю каза още, че на тези форуми всички говорели с отпимизъм за бъдещето на подобни технологии, само някакъв си Хопкинс - физик от Австралия, пророкувал апокалипсис. Твърдял, че бил създал програма за симулация на тези процеси и, че при малки мощности ще настъпят природни катаклизми като земетресения, урагани и разрушителни цунами. Но при голяма мощност Земята би забавила въртенето си, а това би било края на всичко. Стю ми съобщи също за някакво много странно сияние през нощта в източната част на планината и ме попита дали не бихме искали да напрвим заедно с него една малка експедиция тази неделя през нощта.
image      - Предай му, че съм съгласен. Наистина, много интересно, до неделя скъпа!- отговорих аз като отложих срещата, поради голямата ми служебна ангажираност.
“Природни катаклизми! Та те са вече факт!”- за миг си помислих и не знам защо погледът ми се насочи към еднаквите мъже в ресторанта. Вечерта премина приятно, изпълнена с взаимно уважение, любезни фрази. Наблюдавах сбогуването на клиентите ми. Те си стискаха ръцете, като обличаха връхните си дрехи. Комплектите папки с различен цвят бяха неразделна част към всеки един от тях. Скоро всички се разотидоха. Остана само г-н Симпсън. Той се приближи към мен и ме попита:
     - Кажи ми, Днежсън, какво слагаш в чая, за да има толкова превъзходен вкус?
Трябва да призная, че поводът бе достатъчен. Разказах с гордост накратко за туристическите ми походи с колело до Стоун Маунтин, където лично берях билки, които след това сушах. Докато говорех забелязах постепенно увеличаващата се тревога в лицето на г-н Симпсън.
     - Тествахте ли ги за радиоактивност, Дженсън?
     - Но как така! За какво говорите! Въздухът е много чист, а да не говорим за природата!
     - В коя част на планината, Дженсън?- с тревога ме попита той.
     - Западната, само западната..
С този мой точен отговор лицето му възвърна първоначалното си състояние и засия от задоволство.
     - Няма значение, парите са на масата. До следващата събота- бързо каза той.
     Много скоро след раздялата ми с г-н Симпсън се отправих към дома си на 6-то авеню, №166, като мисълта “Има ли ядрен реактор под планината” ме преследваше постоянно. Прибрах се вкъщи и след бързо взета сауна заспах. Тъй като предстоящата нощна експедиция криеше доста неизвестни, започнах новия ден с лека закуска и подготовка на туристическите принадлежности. Раница, въже, фенер и котки за обувки - това бяха неотменните атрибути в планинските ми излети. Тръгвайки за Джес за малко щях да забравя специалния си GSM от 4-то поколение. Той бе един от стоте бройки супер поръчка на фирмата S.M.S., предаващ няколко десетки гигабайта мултимедийна информация, с доста голяма разделителна способност и перфектен стерео звук. Дори при добро желание човек можеше да прегледа новините на всички TV компании на цветен дисплей с течни кристали.
image       Стю и Джес ме чакаха на уговореното място, доста добре екипирани за алпинизъм. Качих ги в колата и потеглихме към железницата за автомобили.
     Наближаваше 23 часа. Влаковата платформа ни изостави на третата гара от източния склон на Стоун Маунтин. Изминахме още няколко километра с кола, пътят ставаше все по-тесен и скоро стигнахме края на шосето. Слязохме от колата и продължихме нагоре по тясна пътека, проправяйки си път през гъстата тъмнина с прожектори. След известно време спряхме върху голяма плоска скала. Стю извади от якето си компас и го постави върху карта, която лежеше на пода. Помъчи се да определи местонахождението, но нищо не се получи.
     - Какво става, Стю?- попитах аз, гледайки стрелката, която се въртеше непрекъснато с доста голяма скорост.
Тук сякаш физичните закони не важаха!
     - Много силно магнитно поле- отговори той с изненадващ поглед.
     Внезапно тъмнината бе пронизана от много мощен хоризонтален лъч. След него последваха може би още стотина във формата на окръжност, проправяйки тунел в далечината. И тримата видяхме как последния лъч затвори окръжността пред вперените ни нагоре погледи и всичко изчезна така, както се беше появило преди минута. Чухме продължителен грохот в далечината, напомнящ, че това което бе станало бе реално, независимо, че вече нищо не се виждаше.
     - Това е транспортен коридор с нулева гравитация, Джес- казах аз и погледнах към Стю.
Той ми кимна в знак на съгласие и добави, че лъчите са с доста голяма магнитна компресия. Не знам защо, но автоматично извадих GSM-а си и го включих на TV новини от първата телевизия, която ми дойде на ум. Излъчваха предупреждение за природни бедствия и се даваха наставления за евакуиране на цели области в различни краища на света. В този миг си спомних за предсказанието на физика Хопкинс, съобщено ми от Джес. Явно той бе прав. След едночасово лутане открихме много трудно входната река, вливаща се в земните недра. Осветявайки огромната шахта, в която тя се вливаше, острият поглед на Стю забеляза метални стълби, водещи надолу.
     - Слизаме ли, приятели?- запита той.
С Джес се спогледнахме, тъй като нямахме опит в алпинизма, но ни обзе силно желание и бързо се съгласихме с него. Стю ни превърза професионално с въже за безопасност и ни поведе в тъмната бездна. Трябва да призная, че спускането бе твърде мъчително и трудно. От силния шум на водата ушите ни заглъхнаха, често пъти водни пръски обливаха телата ни, да не говорим за тъмнината, която ставаше все по-гъста.
 image    След около час и половина стигнахме до голяма площадка, обградена с алуминиеви перила за безопасност и позната табелка: “ВНИМАНИЕ, РАДИОАКТИВНОСТ!”
     - Не може да бъде!- съвсем спонтанно възкликнахме тримата в един глас.
Това, което се разкри пред нас бе зашеметяващо. Подземен град на шест нива, осветен от милиони продълговати сини лампи. В полусиния мрак на всяко ниво се открояваха силуетити на стотици хора, работещи незнайно какво. Тази космополитна гледка ме завладя изцяло. Не знаех какви качества трябваше да имат тези хора, за да създадат това, което виждах. Ускореният пулс на сърцето отмерваше вълнението ми. Забелязах как Стю извади от раницата си мощен бинокъл за нощно виждане, който скоро премина през ръцете на всички нас. Последна бе Джес. Тя наблюдава доста дълго с трепереши ръце случващите се в далечината неща.
     - Ник,Стю, това не са хора, а роботи!
Бързо издърпах бинокъла от ръцете й и го сложих пред очите си.
     - Джес, по какво разбра? Аз виждам само хора с голи глави, облечени в униформи, но с различен цвят, взависимост от нивото на което работят. Вероятно това е така, поради различните дейности, които изпълняват.
     Изведнъж една мисъл проблесна в съзнанието ми - изкуствените хора от моя ресторант и шесте папки с различен цвят, които всеки от тях носеше.
     - Ник, увеличи видимостта сто процента и наблюдавай ръцете им!
Изпълних препоръката на Джес. Тя се оказа права. Всяко едно движение завършваше рязко- нещо необичайно за живи същества. Като увеличих още съвсем малко видимостта, забелязах миниатюрен отвор на тила на роботите. Очевидно бяха програмирани да вършат това, за което бяха създадени. Случайността ни бе направила първите откриватели на тайната, пазена толкова дълго. Нямаше съмнение, че това място създава екологични проблеми и катаклизми на Земята, които засягаха всички нас.
     - В гнездото на осите сме- продума Джес. - Трябва да се махаме. Сигурно и въздухът е заразен- продължи тя.
Отдръпнах се инстинктивно от перилата.
     - Не се тревожете, всичко съм предвидил- чу се гласът на Стю, който извади от раницата си малка епруветка, затворена със странен вентил, съдържаща кафява течност. - Сега ще видим кой е по-силен.
След тези думи той отвори епруветката и изсипа течността във водата.
     - Имаме шест часа на разположение, за да се измъкнем!
     - Какво става, Стю?- попитах аз.
     - Не питайте, а правете това, което ви казвам! По-късно ще ви обясня всичко!
След тези негови думи тръгнахме бързо по стъпалата нагоре в същата последователност. На повърхността често чувахме гласът му, който ни приканваше да побързаме, за да можем да хванем железницата. Тичахме по стръмната пътека, придружени от силния шум на транспортния коридор, но често ниски храсти възпрепятстваха бързото ни придвижване в тъмнината. Падахме и ставахме без сериозни наранявания. Половинта път, изпълнен с премеждия вече бе зад нас и сега ние потеглихме с колата, за да хванем последния влак.
  image   Бях зад волана, но тъмнината ми пречеше да се движим бързо. Стю седеше до мен и с тревога поглеждаше часовника си. Явно знаеше разписанието на влака и често повтаряните фрази бяха: “Давай газ, закъсняваме. Ако изпуснем влака нямаме шанс.”
     Срещата се състоя и нашия “Опел” кротуваше неподвижен на платформата за автомобили. Влакът потегли, като препускаше устремено към града. Минаваше през много тесни места и тунели. Зазоряваше се. Първите лъчи на изгряващото слънце докосваха някои планински върхове и гледката бе впечатляваща.
     - Стю, няма ли да ни обясниш какво стана?- подхвана разговора Джес след дългото мълчание и напрежение, което ни съпътстваше.
     - Всичко стана така, както вие бихте искали да стане. Радвам се, че успяхме.
     - Каква е тази важна епруветка, Стю?- продължи с въпросите си Джес.
     - Правилен въпрос, Джес. Както ви обещах ще ви обясня всичко. В епруветката имаше микроорганизми, хранещи се с радиоактивни частици. При попадане в радиоактивна среда те се размножават светкавично и унищожават всичко наоколо. Единственото нещо, за което отделих страшно много време през изминалите изследователски години е контролът върху продължителността на техния живот. Всички изследвания в частната ми лаборатория, които направих, доказваха, че това е възможно. Мисля, че шест часа е достатъчно време за локализиране на разрушението.
След това изказване влакът спря на специализираната гара за автомобили и тримата потеглихме с колата към дома на Джес, за да обсъдим преживяното.
Когато спряхме пред къщата силен земен трус разлюля oпела. Изкочихме бързо навън и погледите ни се отправиха към Стоун Маунтин. От върха на планината бълваха огромни къбла дим, сякаш земята гореше.
     - Можем да влезем , Джес. Това е всичко. Втори трус няма да има, с доста убедителен глас ни посъветва Стю.
Влизайки в дневната Джес натисна бутона на петдесетинчовия плазмен телевизор и набра четири новинарски канала. Екранът автоматично се раздели на четири и Джес го завъртя към канапето, на което бяхме седнали със Стю. Наблюдавахме как и четирите програми предаваха новините от Стоун Маунтин и очаквахме да научим нещо повече за случилото се там. Всички те съобщаваха за ново активиране на отдавна застиналия вулкан и препоръчваха евакуация на града. Повечето телевизии излъчваха студийни коментари или интервюта, взети от граждани. Единствено един канал предаваше на живо от върха на планината. Гледахме с интерес кадрите, направени от хеликоптер и скоро се стъписахме от това, което видяхме. Най-високият връх вече не съществуваше. На негово място имаше огромен димящ в средата кратер. Често сменяхме каналите и гледахме репортажи от града. Много от тях показваха как хората напускат домовете си, предизвиквайки задръствания и хаос по магистралите. Обзе ме чувство на тъга. Знаех, че нищо не може да се направи но това бе цената на случилото се. Скоро настроението и на тримата се подобри, поради огромната значимост на събитието и Джес отвори шампанско като вдигна тост за победата, даваща спокойствие на много хора като нас.
     - Стю, ти си невероятен!- прозвуча гласът й. Тя седеше на фотьойла близо до мен и наблюдаваше екрана.
     - Заслугата е на всички нас!- с усмивка отговори той и вдигна чаша в знак на съгласие с казаното. - Наздраве! Невероятен екип сме!- повтори той.
Коментирахме кратко, поради силната умора, която ни беше обзела. Обещахме си всичко това да остане само между нас. Бързо се сбогувахме с Джес и потеглихме към домовете си за разлика от други хора, които ги напускаха. Не знаех дали истината може да се скрие, но бях сигурен, че много скоро всички ще се върнат и ще заживеят спокойно. Притворих очи и сладък сън завладя тялото ми.
 image    На другия ден Джес ми позвъня.
     - Ник, днес е прекрасен ден за мен! Можеш ли да си представиш, че тестерът не отчете никаква радиация в утаителите. Всичко се нормализира, Ник! Много съм щастлива!
Джес говореше доста емоционално, от гласа й струеше неописуема радост.
     - Поздравления скъпа! Довечера ще се почерпим за добрата новина.
След малкия купон, състоял се в дома на Джес, не усетих как седмицата се изниза неусетно с добри показатели в професионален план. И ето настъпи дългоочакваната от мен събота. Приготвях чая и с нетърпение очаквах срещата с г-н Симпсън и приятелите му. Стоях на входа по работно облекло и често поглеждах часовника си. Бях сигурен, че срещата няма да се състои, защото времето бе напреднало, когато изведнъж усетих леко потупване по рамото. Моментално всичко се съвзе в мен, обърнах се и видях съвсем непознат мъж, който ме попита:
     - Извинете - Дженсън, Ник Дженсън?
     - Да!- отговорих автоматично аз.
     - Има пратка за Вас- продължи мъжът и бързо извади от чантата си стандартен формуляр за куриерски услуги, посочвайки ми къде да разпиша.
Сложих подписа си и той веднага ми подаде доста обемист плик, като ми пожела приятна вечер. Разделихме се бързо.
Няколко минути по-късно вече седях на един от шесте стола. Отворих загадъчното писмо без подател. Не можех да повярвам на очите си! Вътре имаше куп банкноти, придружени от малка бележка, която гласеше: "Г-н Дженсън, това е останалата част от сделката. Никога няма да забравя вкусът на Вашия чай! Сбогом!
С почит: Симпсън"
Много трудно може да се обясни едновременното чувство на радост и тъга, което ме бе завладяло. За втори път след случилото се в планината изпитвах радост и сега 12 000 долара (огромна сума, спрямо малките ми възможности) бяха мое притежание. Едно бе сигурно - дълго време няма да забравя общуването ми с г-н Симпсън - човекът с безкрайни умствени способности и интелект. Съжалявах, че бе използван, но това е тема за друг разказ.

     "Тази история е измислена,но имайки предвид скороста, с която се движи света, много скоро може да стане действителна."
Автор:неназован





Тагове:   разказ,


Гласувай:
3



Спечели и ти от своя блог!
1. razkazvachka - ... скоро -
13.06.2010 22:05
и не е нужно даже да приличат на хора...

Много интересно!
цитирай
2. mileidi46 - Защо ли разбрах този разказ..като съвсем реален...
14.06.2010 18:04
Писан под фантастична форма...:)))
токова много фантастични разкази и филми с достоверни факти!!!
А ние спим ли спим...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 36034746
Постинги: 21737
Коментари: 21562
Гласове: 30248
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728